Джанет Танър
Да наследиш небето (44)

1.

Алиша, графиня фон Брехт, спа до късно.

Всяка сутрин през последните десет години Айрийн, прислужницата й, я събуждаше в седем с кана чай Ърл Грей и докато го пиеше, Алиша планираше деня си, като първо решаваше дали да закуси в леглото или не, кои дрехи да облече и къде и с кого да обядва. След това преглеждаше писмата си, хвърляше един поглед на заглавията във вестник „Телеграф“ и се потапяше във ваната.

Когато Айрийн почука на вратата на спалнята на сутринта след катастрофалната среща в „Рулс“ обаче, не последва отговор. Тя отвори вратата, като сръчно балансираше таблата с длан. Но Алиша, все още с нощната си маска от син сатен, не даде признак да я е чула.

Сърцето на Айрийн едва не примря и в прилив на паника тя се уплаши да не би господарката й да е умряла в съня си. Алиша не бе на себе си предния ден, а на нейната възраст човек не знаеше… Докато Айрийн се суетеше притеснено на прага на вратата, забеляза, че Алиша вдига ръка и й прави знак да напусне, след което отново я отпусна върху меката бежова козина на Минг, свита на кълбо на леглото до нея. Господарката й допълни жеста с думи, изречени тихо:

— Остави ме още малко, Айрийн. Не можах да спя добре.

Успокоена, но изненадана, Айрийн излезе. Беше й изключително интересно какво е ядосало графинята толкова много предния ден. Нямаше никакво съмнение, че е ядосана, когато се върна много по-рано от очакваното от срещата си за обяд. През останалото време от деня само крачеше напред-назад из малката си дневна и изпуши толкова много цигари, че Айрийн се принуди да отвори всички прозорци, за да проветри, след като си легна. Почти нищо не хапна и от изисканата вечеря, която прислужницата й бе приготвила. Подобно поведение бе съвсем непривично за графинята и Айрийн бе готова на всичко, за да разбере какво е станало. Но тя не получаваше заплата, за да задава въпроси. През всичките години, откакто бе на работа при нея, графинята не й бе дала нито един повод за фамилиарност и Айрийн знаеше, че не може да се надява на това точно сега.

Час по-късно тя пак направи чай и опита отново. Този път имаше повече успех. Докато оставяше таблата на нощното шкафче, Алиша се размърда, свали нощната маска и замижа, когато студената светлина на мартенското утро докосна очите й.

— Благодаря, Айрийн. Моля те, остави я там. — Тя се надигна, подпря се на възглавниците с копринени калъфки в слонова кост и започна да масажира лицето си с алените си нокти за разсънване.

— Да, госпожо.

— Можеш да напълниш ваната ми. Господи, как мразя да спя до късно! Събуждам се цялата схваната!

Айрийн си помисли, че малцина жени на седемдесет и пет биха се оплаквали, ако са спали до осем, но, естествено, не каза нищо. Приятелките й бяха учудени, че след толкова години работа у графинята, тя не бе създала по-непринудена връзка с господарката си, но Айрийн бе самотна жена и ситуацията я удовлетворяваше. Алиша изглеждаше доста бледа и уморена тази сутрин… Айрийн отново се разтревожи. Освен искреното уважение, което придоби тя към Алиша с времето — думата привързаност не се използваше, когато ставаше дума за графинята — Айрийн знаеше, че ще остане без работа, ако нещо се случи с работодателката й, а в наше време трудно се намираше места за прислужници. Айрийн въздъхна наум. Още някоя и друга година й оставаше до пенсия…

— Айрийн, имам ли някакви писма днес? — попита Алиша, след като отпи от ароматния чай.

— Да, госпожо, на таблата… — Айрийн млъкна и леко се намръщи. — Извинете, госпожо, сигурно съм ги забравила в кухнята… — Тя бързо излезе. Писмата със сигурност бяха на първия поднос, както винаги. Трябва да е забравила да ги сложи на мястото им, когато направи чай отново. Как можа да направи такова нещо, особено след като добре познаваше навика на графинята да ги отваря веднага щом стане. По някое време пощальонът промени графика си и първата поща пристигаше по обяд, но Алиша веднага се обади в пощенската служба и разреши проблема. Явно тревогите на прислужницата за здравето на графинята я притесняваха много повече, отколкото съзнаваше.

Тя взе купчината пликове и ги занесе на Алиша, която започна веднага да ги преглежда. Айрийн предположи, че повечето от тях са свързани с различните благотворителни инициативи, които Алиша председателстваше, а други, макар и добре прикрити, вероятно бяха сметки. Но докато ги подреждаше, прислужницата забеляза едно, надписано на ръка, с австралийска марка. Именно този плик привлече вниманието на Алиша. Тя го отдели, постави останалите на перваза на прозореца до любопитния нос на Минг и го отвори с малкото ножче за хартия, което стоеше на нощното шкафче.

Айрийн се усмихна на себе си по пътя за банята, където изсипа пакетче соли под течащата гореща вода. Бе разпознала почерка веднага. Беше на внука на графинята, Дейвид Бейли. След кратък хулигански период — като хипи, както Айрийн бе подочула, че наричат тези младежи — той започна работа в семейната фирма на графинята за производство на самолети и от една година бе в Австралия, седалище на един от чуждестранните клонове. Откакто замина там, пишеше от време на време на баба си и писмата му винаги я ободряваха. Айрийн с надежда си помисли, че и това ще й помогне да забрави за онова, което я тревожеше.

Докато пълнеше ваната, й се стори, че чу вик. Ужасена, тя се втурна към спалнята, където завари Алиша да отмята завивките и да става от леглото, а сърдитата Минг, недоволна, че са нарушили спокойствието й тъй неочаквано, лаеше бясно от средата на китайския килим.

— Госпожо! Какво има? Не лоши новини, надявам се? — В суматохата Айрийн почти забрави за неписаното правило за резервираност в отношенията.

Един поглед върху лицето на Алиша й даде да разбере, че няма място за тревога. Графинята вече нямаше уморен и изтощен вид. Във виолетовите й очи проблясваха искри, а устните й, все още алени от червилото, което неизменно носеше, се разтвориха в широка усмивка.

— Лоши новини ли? Напротив! Единствената лоша новина е, че се успах. Готова ли е ваната ми, Айрийн? Добре! Нямам нито секунда за губене. Внукът ми идва на гости най-вероятно тази сутрин. Ще умра от срам, ако ме свари в този вид на уморена баба!

Айрийн се усмихна, спря крановете и изпробва с ръка водата.

— Той не е ли в Австралия, госпожо?

— Да, Айрийн, беше. Но вече не е. Върнал се е в Англия вчера. Днес отива в Бристъл в централата на завода ни. На път за там ще се отбие да ме види. Да не е много гореща тази вода? Нали знаеш, че ако е много гореща, може да припадна. Добре е. Иди да приготвиш закуската ми — един грейпфрут и препечена филийка. След около половин час слизам долу. Хайде, какво чакаш! Нали ти казах, че нямаме време за губене?

— Отивам, госпожо — отвърна Айрийн и се усмихна с облекчение.

Ето така харесваше графинята! Може би това, което я тревожеше, не е било чак толкова сериозно в края на краищата, или поне не толкова сериозно, че да помрачи радостта й от предстоящото посещение на внука й. Може да е чепата, със сигурност с тежък и властен характер, но Айрийн предпочиташе господарката си такава, отколкото унила и съсипана.

 

 

Декоративният юбилеен часовник, една от малкото вещи на Клаус, които бе запазила, започна да бие, и Алиша, настанена на фотьойла с Минг, свита на коленете й, погледна към него. Единадесет часът. Може би Дейвид ще дойде всеки момент? Естествено, напълно възможно бе и той като нея да се е успал, за което бе напълно оправдан, защото вероятно трябваше да навакса разликата в часовото време след дългия полет от Мелбърн. Но тя не можеше да си представи, че разликата в часовото време може да провали плановете на младеж на неговата възраст и след като го чакаха днес в Бристъл, значи той всеки момент трябваше да пристигне. Щеше да лети със собствения си самолет, но все пак… Алиша отново си припомни писмото му, което знаеше дума по дума, защото въпреки възрастта, паметта й бе все така свежа.

Опитах се да се свържа с теб по телефона, бабо, но ти бе излязла — на някое от благотворителните ти мероприятия, предполагам — пишеше й Дейвид. — Пристигам на Хийтроу в десет и половина вечерта, ако кацнем навреме. Ще пренощувам в един от хотелите край летището. На следващия ден трябва да отида в Бристъл, но преди това ще имам няколко свободни часа, в които искам да мина да те видя, ако е удобно.

Алиша леко се намръщи, като прочете последното изречение. Ако е удобно! А как не! Винаги имаше желание да се види с Дейвид. Той бе един от малкото хора, които не я нервираха и дразнеха, а днешното му посещение наистина не би могло да бъде по-навременно. Дейвид бе единственият човек, който би могъл да има някаква представа за намеренията на баща си и дали има истина в твърденията на Сара. Всъщност сега си даваше сметка, че може би момчето е било извикано с някаква цел. Вероятно се готвеше нещо и Гай искаше синът му да е тук по време на развоя.

Алиша присви очи. Тревогите, които не я бяха оставили да заспи, отново започнаха да я тормозят. Беше доволна, че унизи Сара и демонстративно я напусна в ресторанта. С това се справи лесно. Това, което й бе трудно, бе да отхвърли твърденията й като неверни. Алиша знаеше, че Сара е решителна и опасна жена, но никога не я бе виждала да създава проблеми неоснователно. През всичките години, в които двамата с Гай работеха заедно, Алиша дори не я поглеждаше. И преди бяха възниквали разногласия, както й бяха разказвали, но Сара нито веднъж не бе потърсила контакт с нея. И въпреки че сега Алиша се опитваше да си втълпи, че Сара я търси с някаква подмолна цел, дълбоко в сърцето си усещаше, че не е така. Вътре в себе си тя знаеше, че Сара е имала напълно оправдан повод да се обърне към нея и именно това не я остави да заспи часове наред през нощта.

Не можеше да повярва, че Гай, собственият й син, бе готов да я предаде, като продаде на стария й враг Лио де Виър. Немислимо! Недопустимо! В същото време защо й е на Сара да измисля тази история, ако в това няма грам истина?

Алиша сключи вежди в тънка права линия, лека бръчица прониза челото й. Защо всяка нейна среща със Сара се оказваше толкова потискаща? Всеки път, когато се виждаха, следваше неприятност — винаги беше така и сигурно така щеше да си остане. Но последната бе повече от емоционално натоварване. Освен че разтърсваше основите на собствения й личен свят, тя засягаше интересите на компанията. А компанията бе като огромно животно, което трябваше да пазят.

Звънецът проехтя и се понесе нагоре по стълбите, а лицето на Алиша грейна. Тя внимателно се ослуша за гласа на внука си. Пулсът й започна да бие в китките и слепоочията, и едва сега тя осъзна колко се страхуваше, да не би да стане нещо и внукът й да не дойде. Колко абсурдно!, помисли си тя със самокритичност, която винаги придаваше твърдост на характера й. Колко е абсурдно да отдава толкова голямо значение на едно кратко посещение! Но в същото време на нейната възраст й бяха останали по-малко удоволствия, отколкото едно време, а повечето й гости сега бяха възрастни дами като нея, на които обаче липсваше богатството на житейски опит, който да ги прави интересни. Алиша с готовност се присъедини към техните редици, но под външния й вид на изискано благоприличие се криеха свободолюбив дух и копнеж към поне малко разнообразие във вече еднообразния й живот. Дейвид бе млад и жизнен и възможността да прекара един час в неговата компания я радваше, тъй като това й предлагаше възможност да надникне в неговия свят.

Когато чу стъпките му по стълбите, тя пусна Минг, за да излезе и го посрещне, но той се качи доста бързо и я изпревари. Докато се надигаше от фотьойла си, той се показа на вратата и ускореният й пулс сякаш се притаи за миг.

— Дейвид! — сърдечно го посрещна тя и си помисли: Господи, колко прилича на татко!, защото наистина човек можеше да си помисли, че в стаята й е влязъл младият Гилбърт.

Приликата, разбира се, съществуваше от край време и не можеше да бъде отречена, дори когато той беше бебе, но бе леко замаскирана по време на хипи фазата, както обичаше да казва Алиша. Сега обаче, когато се върна към по-традиционния си облик, внукът й отново приличаше на прадядо си, въпреки спортния пуловер и дънките. Някогашните свободно пуснати къдрици, вече прилежно подстригани, напълно подчертаваха илюзията.

— Бабо! — Той дойде при нея и едва не я повали с прегръдката си. Щастие изпълни сърцето й. Никой, освен Дейвид не я бе прегръщал от години. Гай, баща му, никога не го правеше, само любезно и синовно я целуваше, но с лека припряност, която й подсказваше, че мисълта му е заета с много други неща, все по-важни от нея.

Когато я пусна, тя го грабна за ръцете и ги задържа за известно време.

— Дейвид, колко се радвам да те видя! Я се виж само! Струваш ми се пораснал — или може би аз съм се смалила. Така е като остарее човек.

— Остаряла? Ти? — Той се разсмя.

— Гоня осемдесетте — напомни му тя.

— Но нито си стара, нито си се смалила.

— Щом като казваш — съгласи се тя, доволна от комплимента. — Ей сега Айрийн ще ни донесе кафе. Хайде, сядай. Искам да ми разкажеш всичко за Австралия. Как ти се струва?

— Чудесна страна! — Той я изчака да седне и се настани на фотьойла срещу нея. — Филиалът е във Виктория, но аз успях да намеря време да попътувам. Ходих за две седмици в Куийнсленд да карам сърф и да разгледам Големия риф. Бях няколко пъти в Сидни. А, бях и на Червения център, разбира се. Не може да изкараш цяла година в Австралия и да не отидеш да видиш Червения център.

— Червеният център ли? — Алиша повдигна едната си вежда въпросително.

— Да, това е вътрешността на страната, бабо. Пустинно място, където никога не вали. По средата между Дарвин и Мелбърн, на няколко дни път с кола. Разбира се, така и не ми остана време да посетя всичко, което бях запланувал. Искаше ми се да попътувам малко с каравана, да отида на запад до Пърт, защото всички казват, че там било много живописно. Но нали все пак отидох предимно за да работя там, тъй че имах късмет, че успях да видя нещо.

— А как върви австралийският клон? — попита Алиша.

— Много добре. Бях доста зает. Научих много неща.

— Какво например?

— Ами например че трябва да дадеш възможност на момчетата да отидат и да изпият по една-две бири, преди да се приберат вкъщи.

— Дейвид!

— Така е. Затварят в шест часа и ако не бягат бързо, може да не успеят.

— Отвратително! А и не мога да разбера какво общо има това с управлението на международна фирма.

— Лъжеш се, бабо. Наистина е много важно. Трябва служителите да са доволни, за да си вършат работата, както трябва. — Той се усмихна. Усмивката му бе младежка и палава версия на тази на Гилбърт. Сърцето на Алиша подскочи. — Ето го и кафето — рече той.

— Да, наистина. Благодаря ти, Айрийн. Остави го тук. — Алиша посочи масичката, която бе между тях.

— Да ви налея ли, госпожо?

— Не, благодаря. Ще се справим сами. — Алиша изпитваше ревност към всяка минута, прекарана с внука й.

След като Айрийн излезе, тя се наведе и сервира чашите с усмивка.

— А сега се връщаш, за да приложиш на практика онова, което си научил — каза тя.

— Да. Татко смята, че е време да започна работа тук. И въпреки че съжалявам, че трябваше да си тръгна от Австралия, съм съгласен с него. В края на краищата нали съм му син и наследник! — Каза го съвсем естествено, без да се самоизтъква или хвали. За Дейвид това бе просто един факт, с който той бе откърмен, като престолонаследник на трон. Разбира се, не биваше да забравя за чичовците си, Родерик и Майлс, но Гай винаги гледаше на тях с пренебрежение и, естествено, синът му бе приел това отношение, без да го подлага под съмнение. Харесваше Родерик и Майлс, но възприемаше първия като бледо копие на баща си, а вторият, по неговите собствени думи, предпочиташе да прекарва времето си в изпитателните цехове. Без съмнение Дейвид бе най-подходящият наследник на империята и със сигурност един ден щеше да я оглави. Освен ако, разбира се…

Освен ако не падне в ръцете на Лио де Виър, помисли си Алиша и отново я налегнаха съмнения. Не можеше да повярва, че Гай ще даде компанията на най-стария им враг. Това бе просто невероятно. И все пак…

Може би Родерик и Майлс са започнали да ламтят за власт и застрашават бъдещите позиции на Дейвид, помисли си Алиша. Родерик вече имаше собствени деца, близнаци, дори да бяха все още само бебета, а Майлс наскоро се бе оженил за много хубава, но амбициозна млада актриса, която според Алиша можеше да им създаде проблеми. Може би Лио де Виър бе обещал това, което бордът на директорите на „Морс Бейли“ не можеше — по-нататъшна автономия за Дейвид. Ако случаят бе такъв, нямаше повод да вини Гай.

— Дейвид, имаш ли някаква представа защо именно сега те вика в Англия? — попита тя. Гласът й бе умишлено непринуден, но тя наблюдаваше внимателно реакцията на внука си и остана разочарована от свиването на раменете му.

— Сигурно мисли, че една година в Австралия е достатъчна.

— Сигурно. — Тя му наля кафе и опита да подходи по друг начин. — Споменавал ли ти е баща ти за някакви промени в бизнеса? — попита.

Той отново реагира искрено.

— Промени ли? За какви промени говориш, бабо?

Алиша се чудеше как да постъпи. Той явно не знаеше нищо. Щеше да е жалко, ако провали посещението му с безплодна дискусия по тема, която й бе отблъскваща.

— Честно казано, не знам — призна тя. — Както си чувал, през последните години нямам на практика нищо общо с бизнеса. Баща ти управлява моя интерес от мое име. Но понякога си мисля, че е редно да знам малко повече за това, което става там. Всъщност чудех се… Казваш, че отиваш в Бристъл? Чудя се дали да не дойда с теб.

Тя забеляза изненадата в очите на Дейвид и го разбра. Той знаеше, че баба му много рядко ходи в Бристъл. Но не й напомни за това, нито попита какво я кара така неочаквано да пътува дотам.

— Разбира се, ако нямаш нищо против да пътуваш в малък самолет, за мен ще е удоволствие — каза той, отпивайки от кафето си, а тя отново си помисли: Колко прилича на прадядо си! Тъй възпитан, тъй сдържан, чаровен, като в същото време не дава никакъв повод за съмнение, че зад чара се крие огромна сила. Защо и Гай не бе наследил поне част от тези качества! Тя с горчивина констатира, че тези черти бяха прескочили едно поколение. Съжалението я накара да се почувства така, като че ли изневерява на сина си, и затова, когато след малко Дейвид я попита: Татко знае ли, че ще идваш?, тя му отвърна доста рязко.

— Не, не знае, но едва ли ще има нещо против. Няма да му се натрапвам. Ще накарам Айрийн да се обади и резервира стая в хотел. В Гранд Спа може би, защото е съвсем близо до къщата на баща ти и центъра, а гледката към дефилето на Ейвън е направо прекрасна.

— Защо ще ходиш на хотел? — зачуди се Дейвид. — Нали татко има три спални. Тъкмо за всеки по една.

Алиша поклати глава.

— Не, Дейвид, предпочитам да съм независима. Освен това баща ти няма постоянен слуга, а мен не ме привлича перспективата да си правя сама закуска.

— Аз ще ти я приготвям, бабо, ако това те притеснява.

— Не, не е само това. Вие с баща ти ще отивате на работа и аз ще трябва да се оправям с онази простакеса, която идва да му чисти къщата. Не съм забравила последния път, когато останах у баща ти — блъска, тръшка, докато ме заболя главата, а после ме нападна с прахосмукачката.

— Нападна?

— Почти. Напираше с шланга към мен, като че ли очакваше да си вдигна краката, за да измете под тях! А да не ти казвам колко груба стана, когато й направих забележка. Каза, че била наета само за три часа и че ако не успее да си свърши работата за това време, няма кога и че господин Бейли щял да се ядоса, ако намери трохи под любимия си фотьойл.

Дейвид се разсмя.

— Госпожа Фрийман не е чак толкова опасна, бабо. Само приказва, но иначе е съвсем безобидна.

— Госпожа Фрийман? Ти й викаш госпожа Фрийман? — Алиша поклати глава неодобрително. — Сега разбирам защо е толкова невъзпитана. Аз лично никога не бих я взела на работа.

— В такъв случай може би наистина е по-добре да не отсядаш у татко. Няма да остане доволен, ако се караш на госпожа Фрийман. Твърди, че извадил голям късмет с нея. — Дейвид протегна дългите си крака, без да стъпва на скъпия килим с кафявите си каубойски ботуши, които, както Алиша със задоволство забеляза, бяха добре лъснати. — Сега, предполагам, времената са други, не е както едно време.

— Да речем, че е така — сухо отвърна Алиша и си спомни за армията от слуги, които се грижеха за Чутън Лий, когато Гилбърт и Бланш бяха господарите, а тя, Сара и останалите — деца. Тогава прислугата не си позволяваше подобни глупости като точно определено работно време и в никакъв случай — нахалство и неподчинение. За миг се запита как ли се справя Сара с проблема с обслужващия персонал в Чутън Лий в наше време и констатира, че не й завижда. Когато Адам и Сара купиха къщата, като стана прекалено голяма за самотната Бланш, Алиша се обиди и ядоса. В края на краищата това бе нейният дом. Но когато напусна Съмърсет, за да се установи в Лондон, реши, че така е по-добре. Вече не й се живееше в провинцията, нека Сара и Адам да се оправят с Чутън Лий и проблемите там. Почти не се бе сещала за това оттогава, но сега изпита само чувство на облекчение, че Сара, а не тя трябва да се занимава с градинари, техници и цял взвод селяндурки като госпожа Фрийман. Горката Сара! Не й ли стигаха грижите за бизнеса, че трябваше и с къщата да се нагърбва…

— Е, Дейвид — рече тя, — може би сега не му е времето да те държа тук в празни приказки, след като ще се виждаме достатъчно често през следващите няколко дни. Не искам да те бавя. Налей си още кафе, вземи си бисквити, а аз ще отида да кажа на Айрийн да ми приготви багажа. Така ще бъда готова за път, веднага щом кажеш.

Тя стана. От лекото неразположение, което бе разтревожило Айрийн, вече нямаше и следа. Раменете й бяха опънати, тялото й — стегнато и изправено, а под ружа се забелязваше естествена руменина.

— Бабо…

Алиша се спря на вратата и се обърна.

— Да, Дейвид?

— Ако искаш, ми кажи да си гледам работата, но защо така ненадейно реши да дойдеш в Бристъл?

Тя се поколеба за миг. Да му каже ли поне отчасти за причината? Не можеше да му каже да си гледа работата, както той се изрази. Защото това бе именно негова работа — повече негова, отколкото нейна, защото нейното минало сега бе негово бъдеще.

Но навикът да не издава тайните си бе прекалено силен, а и тя все още не знаеше каква точно е истината — дали твърденията на Сара бяха верни и ако да, какво е накарало Гай да вземе подобно решение. Най-добре щеше да е да си мълчи засега. Освен това… тя се усмихна леко, Дейвид може вече да не е момченцето, което едно време обичаше най-много да се спуска по парапета на къщата й в Лондон, но той бе все още доста млад и неопитен в бизнеса и живота. Няма смисъл да споделя с него тревогите си. Не можеше да направи нищо.

Той продължаваше да я гледа въпросително, но тя му отговори небрежно:

— Имам нужда от смяна на обстановката и компанията, Дейвид. Нима това не е основателна причина?

За миг той присви очи. После челото му се отпусна и й се усмихна.

— Разбира се, бабо. Каква по-основателна причина от това!