Джанет Танър
Да наследиш небето (8)

5.

Учебната зала в „Чутън Лий хаус“ бе на втория етаж и се помещаваше в приятна слънчева стая с изглед към парка отстрани на къщата. Алиша и Джеймс бяха от второто поколение на фамилията Морс, което се събираше около квадратната, приятно износена маса, за да се обучава. Отдалечена от основните жилищни помещения, залата осигуряваше спокойната атмосфера, нужна за решаване на задачи, граматически упражнения и спрягане на латински глаголи. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, украсена с нежни акварели на диви цветя, а завесите в пепел от роза бяха преместени от дневната и поправени от майката на Сара.

Седнала на масата в един септемврийски ден между Алиша и Лио, под зоркия орлов поглед на Ричард Хартли, Сара се бе заплеснала в завесите като единствения познат предмет в тази необичайна и чужда обстановка. Навремето Рейчъл я бе взела със себе си, когато дойде да шие тези пердета. Сара помнеше как озариха голата стая на шивачката, както и сръчността, с която майка й ги подгъваше. Тогава й бе досадно, защото бързо се отегчи от бродерията, с която Рейчъл се опитваше да я занимава, но сега в спомените й оживя времето на уют, щастие и безгрижни дни, завинаги пресъхнали в безплодната пустиня на враждебността.

В семейство Пю нещата вървяха постарому, Берта ставаше все по-лоша с течение на времето. Опитът научи Сара на желязно мълчание, ала жената, вместо да се успокои, изискваше все повече от детето. Но тук, в „Чутън Лий хаус“, бе още по-лошо.

От момента, в който Гилбърт я доведе тук, Сара почувства омразата, която цялото семейство хранеше към нея. Вярно, че Гилбърт беше мил, но дори той се държеше с нея по-различно в тази обстановка — като напълно чужд човек. Нямаше я топлината, с която се отнесе към нея, когато майка й умря. Лорънс и Хю, които бяха дистанцирани, но не и лоши с нея, си бяха заминали в училище. Сякаш само Джеймс не роптаеше срещу нейното присъствие, но той бе прекалено малък, за да разчита на него. Слабовато момченце, за което любимите на Били Стикланд буйни игри и пакости бяха напълно чужди, той прекарваше повечето време с детегледачката си и се отбиваше в учебната зала само за един-два часа дневно, но Сара почти не забелязваше присъствието му.

— Сара! Вероятно няма да имаш нищо против да ни прочетеш следващия пасаж. — Гласът на учителя откъсна Сара от спомените и тя вдигна глава и видя, че гледа нея.

— Аз… Аз съжалявам… — започна да заеква тя. Книгата стоеше отворена пред нея, но тя нямаше никаква представа кой е следващият пасаж.

— Моля те, Сара, не се разсейвай — леко я сгълча той. Ричард Хартли нямаше навика да вика и бие. Мил и образован син на свещеник, той твърдо вярваше, че насърчението е много по-ефикасно от задължението и че благата дума върши повече чудеса от камшика. Но учителят добре съзнаваше, че знанията на Сара от селското училище са значително по-скромни от тези на Алиша и Лио и че дори само разликата във възрастта им означава, че ще трябва да положи доста усилия, за да я обучи на ниво, което ще удовлетвори Гилбърт Морс. Все пак тя бе дете с възможности и само ако можеше да я накара да се съсредоточи в час, щеше да постигне чудеса. В момента обаче момичето като че ли витаеше през по-голямата част от времето в някакъв собствен свят.

Сара положи неимоверни усилия, за да се концентрира върху страниците пред нея. Обичаше да чете, но много от думите в текста й бяха непознати. И тъй като усещаше презрението на Алиша и Лио, тя засрича пасажа, който Ричард я бе помолил да прочете, справяйки се геройски с думите, макар и да не схващаше за какво точно става дума в откъса.

— Трудно ли ти е, Сара? — искрено я попита учителят.

Тя още повече се изчерви. Не можеше да се признае за победена, още по-малко в присъствието на враговете си.

— Не.

— Имам чувството, че се мъчиш — каза той. — И няма нужда да се срамуваш от това. Нали знаеш, че си по-малка от тях. — Той извади джобния си часовник и го погледна. — Мисля, че е време да приключим за днес. Закуската сигурно ви чака — рече той на двете деца от семейство Морс, — но ако можеш, Сара, искам да погледнем с теб отново това, което току-що взехме. Сигурно като ти разкажа за какво става дума и като ти обясня част от думите, следващия път ще ти е по-лесно.

Лио се захили, но Алиша прибра учебниците си, без да го погледне. Добре поне, че и те двамата не се обичат много, помисли си Сара. Това бе в неин плюс. Ако се бяха съюзили срещу нея, учебните часове щяха да са съвсем непоносими. Тя усещаше почти неприкрита вражда помежду им, виждаше студеното презрение на Алиша към Лио, който й отвръщаше с подобаваща омраза.

Двамата любезно благодариха на учителя си и излязоха, но от коридора долетяха наченките на свада помежду им.

— Защо ще остава по-дълго от нас? — измърмори недоволно Лио.

— По-добре си мълчи и се радвай, че не задържа и нас.

— Но нали баща ти плаща за това. От нея нищо не вземат.

— Баща ми плаща и за теб, нали знаеш?

Гласовете им постепенно заглъхнаха. Сара цялата се изчерви. Тя погледна уплашено учителя, но той й се усмихна насърчително.

— Хайде, Сара, нека започнем отначало — подкани я меко. — Кажи ми какво разбираш и кое те затруднява. След това аз ще се опитам да ти изясня нещата.

Работиха заедно половин час и в отсъствието на заядливите деца Сара установи, че урокът й е приятен. Най-накрая учителят остана доволен от свършената работа. Той мило й се усмихна.

— Ти си умно момиче, Сара. Не се бой от другите. Не си по-некадърна от тях — напротив, ако не се лъжа — и в най-скоро време ще ги догониш. А сега си събирай нещата и бързо вкъщи. Бягай да поиграеш, преди да е мръкнало.

— Благодаря — стеснително отвърна тя, но си помисли: Да играя! Много ще ме пусне госпожа Пю!. Изведнъж й се прииска да е в старата къщурка с майка си. Но я жегна остра болка при мисълта, че вече никога не ще тича по шосето, за да се върне час по-скоро при очакващата я Рейчъл. Горчиви сълзи напълниха очите й и тя се наведе над книгите, за да ги скрие от учителя.

Сара излезе от учебната зала и тръгна по мрачния коридор покрай боядисани в бяло затворени врати. Само една бе отворена в края. На детската стая. Тя забави крачка и без да иска надникна вътре. Нямаше никой. Явно закуската бе приключила и Джеймс бе излязъл с гувернантката си, за да се порадват на септемврийското слънце. Сара се поколеба, измъчвана от неустоимо любопитство.

Откакто идваше в „Чутън Лий хаус“, нито веднъж не бе влизала в детската. Самото име на стаята я очароваше — име, което олицетворяваше един свят, в който такива като нея нямаха място, свят на привилегии и сигурност, за които обикновените хора не можеха и да мечтаят. Тя бързо се огледа. Коридорът бе празен, вратата на учебната зала бе затворена. Направи една крачка и заоглежда стаята с любопитство.

Прислужницата все още не бе разчистила остатъците от закуската — сандвичи върху тънко нарязани филийки, не като коматите на госпожа Пю, хляб и масло на отделна чиния, купичка с мед и плато с приказни сладкиши. Сара отново се огледа и тъй като не издържаше повече на изкушението, тайно взе едно парче. То сякаш се разтопи в устата й. Тя с удоволствие облиза пръсти и продължи да разглежда.

Зад вратата имаше табло, отрупано с ярки картини и изрезки. Сигурно са на Алиша, помисли си Сара. Въпреки че не обичаше Алиша заради лошото й отношение, момичето я харесваше и много искаше да прилича на нея. Пред прозореца имаше огромен люлеещ се кон с истинска грива и опашка. Сара го докосна и той се залюля. Тя набра кураж и влезе навътре в стаята, където видя куклите, подредени една до друга върху лавица. Всичките бяха красиви, много по-красиви от всички други, които бе виждала през живота си, изящни кукли с фини порцеланови лица, облечени с коприна и дантела. Макар и изплашена от собствената си дързост, Сара не бе в състояние да се въздържи и взе една, погали я по меката косица и надигна млечнобялата й копринена рокля, под която се подадоха дантелени кюлоти в същия цвят.

— О, колко си красива! — прошепна тя. — Как се казваш? Емили? Флорънс? — Това бяха най-хубавите имена, за които се сещаше, но и те не бяха достатъчно подходящи за тази аристократична кукла. После тя се сети за името на първата жена на господин Морс. — А може би си Роуз? — попита тя.

Не беше усетила наближаващите стъпки по коридора и когато чу гласа, изпълнен с омраза, едва не изпусна куклата от уплаха.

— Какви ги вършиш? Нямаш право да влизаш тук! Сара се обърна и видя Алиша на вратата. Лицето й бе посиняло от злоба, от очите й хвърчаха искри.

— Тези кукли твои ли са? — попита я Сара.

— Да, мои са. Как смееш да ги пипаш? — Алиша отиде при Сара, гневно изтръгна куклата от ръцете й и я притисна към себе си.

Сара цялата трепереше, но не се даваше.

— Нищо няма да им направя. Само ги разглеждам.

— Нямаш никакво право. Ти си една малка повлекана. Само да си посмяла да ги пипнеш отново!

— Аз… аз съжалявам… — едва успя да изрече Сара.

— Какво става тук? — чу се друг глас откъм вратата. Сара видя там висока тъмна фигура с безупречно скроено пардесю, сива жилетка и панталон на сиви райета. Гилбърт! Като го видя, на Сара й се прииска да потъне вдън земя, задето са я хванали на местопрестъплението.

— Пипа ми куклите! — проплака Алиша. — Няма никакво право да влиза тук, татко. Кажи й!

— Исках само да погледна — възмути се Сара, загрижена да докаже своята невинност. — Толкова са красиви…

— Веднага ги остави! — изрепчи се Алиша и затръшна куклата на мястото й. — Тя стои тук, разбираш ли? Тук!

— Алиша! — скара й се Гилбърт. Сара не разбираше какво означава изражението на лицето му, но в страха си помисли, че и той е възмутен от поведението й. Затова се изненада, като установи, че е сърдит на Алиша. — Когато Сара дойде тук, ти казах, че очаквам да се учиш с нея и едно от нещата, които исках да усвоиш, бе как да споделяш нещата си с други хора. Имаш цяла лавица с кукли, с които едва ли играеш вече. Защо и Сара да не им се порадва малко?

— Защото са си мои — инатливо отвърна по-голямото момиче.

Гилбърт присви устни.

— Но сега една от тях ще отиде при Сара — хладно нареди той. — Коя си избираш, Сара?

— Ти не можеш да й подаряваш моя кукла! — изпищя Алиша ужасена.

— Не само че мога, но и ще го направя. Нямам намерение да търпя егоизма ти, Алиша — строго изрече Гилбърт. — Хайде, Сара, избери си.

Сара беше като вцепенена. Въпреки че много хареса куклите, мисълта, че може да вземе една, я ужасяваше. Те принадлежаха на Алиша и тя никога не би се примирила с мисълта, че трябва да се раздели с някоя от тях.

— Не — промълви Сара и така тръсна глава, че панделката в косите й подскочи. — Не, не мога.

Гилбърт се протегна и взе куклата, която Алиша бе захвърлила върху лавицата.

— Тази ти хареса, нали? Вземи я.

Сара видя сълзите, които заблестяха в очите на Алиша.

Когато видя, че не поема куклата, Гилбърт вдигна ръката й и постави играчката в нея.

— Алиша има предостатъчно, Сара. А сега бягай вкъщи. Ще се видим утре. Господин Хартли е много доволен от теб между другото. Помислих си, че ще искаш да знаеш неговото мнение.

Сара стоеше като онемяла. Той я прегърна и я поведе към вратата.

— Хайде, тичай. Алиша, ти остани. Искам да поговоря с теб.

Тъй като не й оставаше нищо друго, Сара тръгна, здраво стиснала куклата. Но все още не можеше да забрави пламъчетата на омразата, които горяха в очите на Алиша. Имаше чувството, че я следват по коридора. Това усещане не я напусна дори като тръгна надолу по стълбите, нито навън, когато хладният ветрец погали горящите й бузи.

Алиша я мразеше отдавна и никога не го криеше. Но някакво лошо предчувствие подсказа на Сара, че след тази случка е спечелила заклет враг.

 

 

Докато седеше в дневната в противоположния край на коридора, Бланш Морс бе обезпокоена от разговор на висок глас.

Тя остави перодръжката, повдигна кичур тупирана коса от едното си ухо за момент и се заслуша. После стана от писалището, където бе седнала да отговаря на няколко писма, приближи до вратата и лекичко я отвори.

Гласовете бяха на Алиша и Сара, които се караха. Бланш презрително присви устни. Ненавиждаше простащината, откакто се помнеше. Имаше достатъчно начини да постигнеш своето, без да стигаш до словесна варварщина, които освен това бяха много по-ефикасни. Тъкмо смяташе да затвори вратата, когато чу стъпки и гласа на Гилбърт. Тя остана на вратата, готова да хукне към мястото си всеки момент, ако се наложеше, и нададе ухо.

Всяка дума от разправията долиташе ясно по коридора. Когато приключи и Сара мина покрай стаята й, Бланш присви замислено очи. Някаква врата се затвори и тя вече не чуваше гласа на Гилбърт — явно бе влязъл с Алиша в детската и се обясняваха. Бланш се върна на писалището, но вече не бе в състояние да продължи с писмата си.

Имаше нещо странно в отношението на Гилбърт към това дете Томас. Отдавна си го мислеше. Разбира се, вече добре познаваше алтруистичните идеи на Гилбърт и макар и да не бе съгласна с тях, поне им отдаваше известно уважение. Според нея бе похвално, че съпругът й има желание да се отнася подобаващо с наемателите и прислугата, които имаха безсъмнено много високо мнение за него. Никой не хранеше към него характерните за работническата класа омраза и презрение към господарите.

Ала Бланш не бе в състояние да разсее подозрението, че в случая не става дума за най-обикновено благоволение. Никой не можеше да отрече, че Сара е приятно дете, малка хубавелка, въпреки че бе прекалено кльощава, а интелектът й не подлежеше на съмнение. До известна степен можеше да се предположи, че това е поредният социален експеримент на Гилбърт, при който той ще се тупа в гърдите, че е увеличил шансовете на момиче, което иначе едва ли можеше да очаква много от живота. Но дори и да е така…

Бланш вдигна ръка и внимателно изглади тънката бразда между изписаните си вежди. Няма смисъл да се набръчква заради този въпрос. В края на краищата детето е момиче и колкото и да се усуква край Гилбърт, никога няма да бъде заплаха за плановете на Бланш относно бъдещето на Лио като наследник на империята Морс.

Тази мисъл я изпълваше със задоволство и тя отново се поздрави за собствената си далновидност, както имаше навик да прави. Когато пристигна в Англия, овдовяла и без пукната стотинка в резултат на фалита и последвалото самоубийство на мъжа си, приятели я запознаха с Гилбърт и тя веднага започна да обмисля как да го спечели. Красив, богат, наследник на потомствени имоти, собственик на предприятие със светло бъдеще, той можеше да й предложи начин на живот, какъвто тя силно желаеше, сигурност през старините и блестящи перспективи за малкия й син.

Защото Бланш навреме осъзна, че когато му дойде времето, Гилбърт щеше да потърси наследник на „Морс моторс“ сред следващото поколение на фамилията. Но Лорънс бе с ограничени възможности, Хю ни най-малко не се интересуваше от бизнес, а Джеймс… Джеймс си беше Джеймс — витаеше в облаците и бе постоянен дразнител за баща си. Нито един от тях не бе подходящ за този отговорен пост. Затова Бланш бе убедена, че Лио е този, който ще попълни празнината. Той притежаваше всички необходими качества и не на последно място бе наследил безпощадната амбиция на майка си. Бланш бе недоволна, че Гилбърт все още не е успял да се привърже към момчето, но го отдаваше на вродената потайност на мъжа си. Ала ето че изневиделица, като гръм от ясно небе, се бе появило това момиче, тази жалка малка никаквица и Гилбърт сякаш я отрупваше с цялото онова внимание, което скъпеше за сина й.

Бланш стисна устни. Не харесваше Сара, а още по-малко начина, по който Гилбърт я третираше като свое протеже. Трябва да се направи нещо, преди съвсем да го е оплела в мрежите си. Бланш реши, че й се налага да използва първия сгоден момент да разчисти сметките си с малката повлекана.

 

 

Мразя я!, помисли си Алиша и така стисна юмруци, че ноктите й се забиха в дланите. Защо ще ми влиза в стаята и ще ми се рови из нещата? Мразя я!

Ала омразата, въпреки че я изяждаше цялата отвътре, бе безсилна. Алиша добре знаеше, че колкото и да я кълне, Сара Томас не бе виновна за нищо. Всичко започна много преди тя да се появи, по времето, когато почина майка й Роуз.

Понякога Алиша си спомняше с носталгия дните, когато бе малко момиченце, галеничето на семейството, но това бе толкова отдавна. Сега майка й не бе нищо повече от красив спомен — скътания спомен за топлината на прегръдката й, аромата на лавандулова вода, гласът й, напяващ нежни приспивни песни я навестяваха като отзвук от друго време, друго битие.

Животът й сега бе свързан с Бланш, която нахлу в „Чутън Лий хаус“ като непосилна лятна жега, вещаеща гръмотевична буря, и онзи противен Лио, който се намести в детската, изцяло нейна и на Джеймс в миналото, и започна да губи от безценното време на баща й.

А ето я сега и Сара. Поредната натрапница, поредният крадец на бащините ласки. А той не стига, че й даде собствената й кукла, красивата Спяща красавица, ами после й чете конско и я поучава как трябвало да се държи добре с проклетата Сара.

Какво, не я ли вижда, че не може да говори дори!, гневно си помисли Алиша. Произношението й е по-кошмарно и от провлачените гласни на Лио. Толкова е просташко!

Тази мисъл я поуспокои, защото й вдъхна самочувствие, но по никакъв начин не успя да уталожи омразата, която кипеше в сърцето й.

Вратата на вътрешната детска се отвори и на прага се появи Джеймс с пръст в уста.

— К-к-какво става, Алиша? — започна да заеква той.

— Какво правиш тук, Джеймс? — сепна се тя.

— Дойдох за топката и чух викове. Затова… затова се скрих — призна си той. Изглеждаше уплашен, с бледо лице и широко отворени очи.

Тя отиде при него, клекна и внимателно издърпа пръста от устата му. Понякога Алиша си мислеше, че Джеймс е единственият човек на този свят, когото обича. Той не бе имал възможността да познае топлината и щастието, които бяха в основата на красивия бленуван свят, по който тя понякога си позволяваше да мечтае. През шестте години, откакто останаха без майка, Алиша неведнъж имаше чувството, че вече е почти като негова майка, а той — неин син.

— Не се бой, Джеймс — успокои го тя. — Онази глупачка Сара се бе намъкнала тука и татко се ядоса. Това е.

— Значи не е бил сърдит на мен?

— Не, Джеймс, не беше сърдит на теб.

Той кимна, но очите му гледаха все така уплашено. Алиша стана.

— Къде ти е топката? Ако си я намерил, мога да сляза и да поиграя с теб, ако искаш.

— Лио обеща да играе с мен.

— Лио! — презрително изрече Алиша. — Какво ти пука за Лио? Чуй ме, Джеймс, на този свят сме само двамата, разбираш ли? Лио не ти е никакъв, затова спри да се влачиш подир него. А тази тъпа Сара… Остави ги тях, Джеймс. Аз ще се грижа за теб. А като пораснем, ще им дадем да разберат. Ние сме от семейство Морс. Ние можем всичко, Джеймс, ти и аз.

Тя го хвана за ръка и докато го успокояваше, почувства прилив на свежи сили.

— Един ден ще им дадем да разберат, Джеймс — повтори тя. — Един ден ще дадем на целия свят да разбере!