Джанет Танър
Да наследиш небето (15)

3.

— Колко си пораснала, Сара! — възкликна той. — Признавам си, че никога нямаше да те позная.

Бяха седнали на маса в открития ресторант, в който Сара бе работила като сервитьорка. Според нея това бе най-подходящото място да поговорят далеч от любопитните погледи на Ерик, Хенри и останалите. Освен това изведнъж почувства остра нужда от чист въздух, като че ли затворената, прашна атмосфера на работилницата я задушаваше.

В ресторанта Гилбърт поръча кафе и закуски, но храната стоеше непокътната на платото и когато Сара вдигна ръка, за да отпие от силната черна напитка, с раздразнение установи, че ръката й продължава да трепери.

— Вече съм на седемнадесет години — опита се да обясни промяната тя.

— Така е. — Той въздъхна едва доловимо. — Седемнадесет години! Странно е, но аз като че ли продължавах да си те представям такава, каквато те видях за последен път — сякаш времето е спряло. Какви глупости ти говоря само! Виж само каква си станала! Не само си пораснала, но вече жънеш успехи. Парашутистка, виж ти! И как реши да се заемеш с това?

— О, дълга история! — С леки заеквания поради известната скованост в поведението им все още тя му разказа как е дошла в „Александра палас“, как се е запознала с братята Деър и започнала работа с тях. Не спомена нищо за времето, което бе прекарала в „Дийдъм Грийн“. Спомените бяха все още ужасно болезнени, а тя не искаше да помрачава радостта от срещата. Още я болеше, че Гилбърт не бе направил никакъв опит да се свърже с нея през тези ужасни месеци и въпреки че отчаянието и унижението бяха вече част от миналото, те не бяха напълно забравени.

Гилбърт следеше с интерес разказа й, без да сваля очи от нейните. От време на време я прекъсваше с някой въпрос, веднъж извади табакерата си и запали цигара и тогава Сара разбра, че и той е развълнуван от срещата им колкото нея. Рядко пушеше преди вечеря, освен ако не бе притеснен за нещо.

— Трябва да ти кажа, че съм силно впечатлен. Струва ми се, че си доволна от работата тук — рече той най-накрая.

— Така е — изрече късо тя. — Летенето с балон ми доставя огромно удоволствие. Там, горе, високо над земята, е адски спокойно, имаш чувството, че не се движиш изобщо. Дори по време на изкачване имам чувството, че не балонът се издига, а земята пада.

— А с парашут летиш ли?

— Да, чудесно е! — отвърна тя и не можеше да намери думи, с които да му опише първите няколко мига на опияняващо чувство при излитане, когато вятърът, сякаш й взема въздуха, леката уплаха, която преминава по тялото й, когато парашутът се отвори, лесното спускане надолу. Чудеше се как да опише начина, по който дърветата и храстите се сливат, променят формата и размера си, превръщат се в малки макети, добиват изкривени форми като гъби, докато накрая възвръщат обичайния си вид, макар и наопаки, докато се приземява, търкулвайки се назад в момента, в който краката й докосват земята, както бе научена, за да намали опасността от нараняване на гръбначния стълб.

— И опасно — замислено добави Гилбърт, изтръсквайки пепелта от цигарата си. — Доста хора са се ранявали, понякога фатално, с тези парашути. Защо си мисля, че наскоро една жена от екипа на капитан Годрън загина така?

— Вайълет Кавана ли? Да. — Но сега не й се говореше за този случай. Дълбока сянка се спусна над парашутисткото братство, когато Вайълет падна на покрива на една фабрика и загина. Но колегите й избягваха да говорят за тези неща. След първоначалния шок всички разговори по такъв повод замираха. За известно време предпазливостта се увеличаваше, изправността на съоръженията се проверяваше по-щателно, обръщаше се повече внимание на метеорологичната обстановка, но никой не говореше за причините за това и не признаваше загрижеността си. Нито пък се отдаваха на състраданието. Тези чувства пазеха за малките часове на деня, когато трудно заспиваха. Но в обществото хората от този бранш се правеха, че нищо не е станало.

— И докога смяташ да се занимаваш с това? — попита Гилбърт, който реши да смени темата, защото забеляза нейната резервираност. — Смятам, че епохата на парашутизма скоро ще приключи. Съвсем скоро самолетът ще го измести. Сигурно си чувала за напредъка на Блерио и останалите. Според мен не е далеч денят, когато някой ще прекоси Ламанша и ще грабне наградата на „Дейли мейл“. Тогава ще видиш какво ще стане. Аз самият се чудя дали да не започна да произвеждам самолетни двигатели в „Морс моторс“. Засега Лорънс не е много ентусиазиран, но смятам внимателно да следя развоя на събитията и да го придумам, ако се наложи. — Гласът му се оживи от ентусиазма, който изпитваше по този въпрос. — Самолетите ще станат толкова популярни, че балоните и парашутите ще излязат от мода, както е с конете и каруците по пътищата. Какво ще правиш тогава, Сара? Мислила ли си за това?

Тя отпи от кафето си, което бе изстинало, докато разговаряха, и не отговори веднага. Краят на златния век на парашутизма бе друга тема, по която не желаеше да мисли, макар вътре в себе си да знаеше, че е прав. Демонстрациите и акробатичните спектакли вече бяха започнали да намаляват, защото в момента на мода бяха конните надбягвания, а инженерите се вълнуваха от самолетостроене. Веднъж-дваж пъти бе споменала това на братята Деър, но Хенри категорично отказа да обсъжда предположението й, че скоро балонът ще се превърне в отживелица. Нека побърканите да се опитват да летят с тромавите си машини, щом като си въобразяват, че ще успеят, беше неговата позиция — моторите са шумни, миризливи и развалят удоволствието от летенето. Сара уважаваше мнението му, въпреки че не бе съгласна, затова сега се усмихна и изрече на глас нещо, което й се струваше като неясна и невъзможна мечта.

— Ако самолетите изместят балона, ще се наложи да вляза в крак с времето. Научих се да летя с балон и парашут, защо да не се науча да карам самолет?

Той се разсмя гръмко, развеселен от самочувствието й и възторгнат както винаги от жизнеността, която я тласкаше напред. Не се е променила, помисли си той. Беше си същата, въпреки промяната във външния вид, все така смела и безстрашна, все така отблъскваща всички граници, в които другите се свиваха в собствените си тесни светове.

— Чуваш ли се какво говориш, скъпа моя? — попита той, все така развеселен при мисълта как Сара се бори с таблото от дървени летви, бакалска хартия и канап, като това на Алберто Сантос Дюмон. — Малцина са мъжете, които могат да се оправят в момента. Да не говорим, че е още по-опасно от любимите ти въздушни спортове.

— Но ако нещата се развиват, както казваш, и конструкторите започнат да строят самолети, които могат да летят, защо да не вземат и жени? — възкликна тя, опитвайки се да защити позицията си. — Обаче дотогава смятам да се отдам на парашутизма, докато мога. Харесва ми, харесват ми и малките награди на професията. Когато ходим на турнета, спим в най-хубавите хотели, устройват приеми в наша чест. Предлагат ни обилна и хубава храна, хвърчат тапи от шампанско. Не смяташ ли, че с основание искам това никога да не свършва?

Погледът му отново стана замислен и без да сваля очи от нея, той запали още една цигара.

— А какво правиш, когато не обикаляш страната като звезда? — попита я. — Как живееш тогава?

— Ами, понякога помагам на Хенри и Ерик.

— Братята Деър. Двамата младежи, с които се запознах преди малко?

— Да. Всъщност те не се казват Деър, истинското им име е Гардинър. Но смятат, че Деър^[1] е по-подходящо за заниманието им. Когато започнах да работя с тях, искаха да ме прекръстят на мам’зел Вала или нещо подобно, но аз отказах. — Тя се засмя, като си спомни за това. — Струваше ми се доста глуповато.

— Съгласен съм — кимна Гилбърт. Сара бе земно момиче, на което подобна претенциозност не би подхождала. — Ерик Деър, той ли е твоят… — Млъкна, защото не знаеше как да довърши въпроса си. — Има ли нещо между вас двамата?

Сара тъй силно поклати глава, че той усети, че е задал неуместен въпрос.

— Ни най-малко. Просто сме добри приятели.

— Е, тогава къде живееш, когато не си в някой скъп хотел? — попита той.

— При Моли Норкет. Тя притежава кафене, а аз съм в една стая над него. Заедно с Моли — бързо добави тя уплашена, че той може да се усъмни в нейната почтеност. — Храним се заедно, а когато не съм на работа тук, й помагам в заведението. Моли е много добра с мен, въпреки че не крие, че не одобрява основното ми занимание. Смята, че това не е съвсем, женска професия.

— Явно е разумна жена.

— Така е. Освен това се държи с мен като с дъщеря — сериозно добави Сара.

Гилбърт дръпна от цигарата и изпусна дима на тънка струйка. Ръката му не трепваше. Бавно я изгледа.

— И аз мислех, че се държа с теб като с дъщеря — тихо изрече той. — Длъжен съм да ти кажа, че останах разочарован, че ти не ми отвърна със същото.

През изминалия половин час тя се бе поуспокоила, но сега внезапно я обзе отново притеснение. Беше си помислила, че за него миналото си е минало. Сега обаче, когато разбра, че се е лъгала, старите обиди и унижения изплуваха на повърхността. Тя отмести поглед, защото се уплаши, че той ще я издаде, а не искаше.

— Защо избяга, Сара? — попита я директно. — Защо си тръгна, без да обясниш поне с една-две думи?

Тя вдигна глава, а по жилите й премина внезапен гняв. Как смее да ми задава такива въпроси? Сякаш го е било еня как се оправя, когато я заточиха в „Дийдъм Грийн“! Нито веднъж не я потърси, а сега мислеше, че има право да й иска обяснения.

— Сара? — подкани я той.

— Защото беше ужасно. Не можех да остана нито за момент повече. — Погледът й срещна неговия и тя забеляза бръчката, която прониза добре оформените му вежди.

— Ужасно? В никакъв случай! Винаги съм правил всичко възможно да се чувстваш добре. Трябва да знаеш това. Бях шокиран, да, напълно шокиран, когато се върнах от Франция и разбрах, че си избягала, без да кажеш нищо на никого, без дори да оставиш бележка и да обясниш причината. И през цялото това време ти не сметна за необходимо нито веднъж да ни кажеш къде си и дали въобще си жива. Едва ли не си знаела колко ще се разтревожа. Чувствах се отговорен за теб, Сара, независимо дали това ти е харесвало, или не. И затова единственото, което искам да знам, е защо?

Тя го слушаше пребледняла, без да помръдва. Отначало се ядоса, чудеше се как да разбира неговите думи, докато накрая я осени прозрението. Не можеше да повярва. Гилбърт говореше не за „Дийдъм Грийн“, а за бягство от Чутън Лий!

— Не ти ли казаха? — попита тя. Гласът й едва излизаше.

— Какво да ми кажат? — Той се вгледа в нея. В погледа му все още се четеше укор, но примесен с изненада. — Какво е трябвало да ми кажат? Случило ли се е нещо, докато бях във Франция? Нещо, което е трябвало да ми кажат?

Сега тя разбра какво точно е станало. Никой в Чутън Лий не му бе обяснил при какви обстоятелства е заминала. Не му бяха разказали дори собствената си изопачена версия на истината. Дали са му да разбере, че тя просто е избягала, без да обясни на никого защо, и през цялото това време той я е обвинявал, че е проявила груба неблагодарност спрямо него. Ясно защо не я бе потърсил — той просто не е знаел къде е отишла. Тя се вгледа в неспокойните му очи с ясното съзнание колко обиден се е почувствал. Изведнъж у нея се надигна гняв към сторената измама. В същото време бе доволна, че не са го подвели да мисли, че е авантюристка, която злоупотребява с гостоприемството му и прелъстява сина му. Сега имаше възможност да му разкаже за случката от своя гледна точка и той щеше да й повярва, беше убедена в това. Техните отношения винаги се крепяха на честната им дума. А ако се усъмнеше в думите й, винаги можеше да се свърже със семейство Карсън, за да провери къде е била, след като ги напусна.

— Е, Сара? — подкани я той и я погледна очаквателно.

За миг думите едва не се изплъзнаха от устата й. Ала въпреки загрижения му поглед, тя виждаше, че той не е притеснен. Каквото и да очакваше да чуе от нея, едва ли въобще подозираше каква е грозната истина и Сара осъзна, че няма право да му я казва.

Любимият ти син ме изнасили — неведнъж, а два пъти. Излъга, за да скрие вината си, без да го е еня как ме очерни. Жена ти произнесе присъдата си над мен, а после и тя лъга и мами. Какво щеше да причини на Гилбърт, ако му кажеше това? Разбира се, ако й повярва, ще разбере, че не се е отказала от живота, който той с радост й предложи, от черна неблагодарност. Но в същото време ще осъзнае, че роднините му, най-близките му хора, са потайни и лъжливи, безсърдечни и непочтени. Ако сега си отвореше устата, това можеше да доведе до непоправим разрив в семейството. Сара не се интересуваше дали ще се пропукат основите на живота на Бланш. Освен това отдавна мечтаеше да отмъсти на Хю за постъпката му. Но в този момент тя неочаквано разбра, че отмъщението няма да я зарадва така, както си бе представяла, защото покрай него щеше да засегне единствения човек, който значеше за нея много повече от всички останали — Гилбърт Морс. Това щеше да го съсипе много повече от мисълта, че е неблагодарница. Защото те бяха неговото семейство, а тя — бедно сираче, което той взе под крилото си и се отнесе с нея с доброжелателност, за която тя щеше да му благодари до гроб.

След като осъзна ясно какви ще са последствията, ако проговори, Сара взе решение. Нямаше право да му каже нито сега, нито когато и да е какво се бе случило в негово отсъствие. Щеше да твърди, че сама си е виновна, задето бе тръгнала от Чутън Лий.

— Скарахме се — сковано каза тя. — Помислих си, че е най-добре да си тръгна. Това е всичко.

— Скарали сте се? За какво?

За миг я обзе паника. Слънцето вече прежуряше. От горещината започна да я наболява глава.

— Какъв е смисълът да се ровим в това сега? — рече тя с умоляващ глас. — Беше толкова отдавна. Всичко вече е минало.

За миг Гилбърт се вгледа в нея. Сара си помисли, че може би той няма да се откаже току-така да нищи въпроса. Но мъжът срещу нея въздъхна и кимна леко припряно.

— Добре. След като не искаш да ми кажеш, да оставим нещата така.

Настъпи неловко мълчание. Внезапно, без никаква логика, Сара се почувства напълно осиротяла. Сякаш за последен път бе затворила зад себе вратата си в Чутън Лий. Както удавникът вижда като на кинолента живота си, така всичко, което правеше и обичаше там, изплуваха в съзнанието й като елементи на пъзел — необятните зелени хълмове и хладното сенчесто езеро, лъкатушещите пътища, отрупани с девесил, пасбищата, изпъстрени с жълти лютичета, където бягаше и играеше като дете, а после яздеше Сладуна. Споменът за любимата кобила я натъжи най-много. Обзе я копнеж да почувства отново допира на нежната й муцуна.

— Как е Сладуна? — ненадейно попита Сара.

Едно мускулче трепна по бузата на Гилбърт.

— Предполагам, че все още й е мъчно за теб. Роди много хубав кон, нарекохме го Барон. Алиша го взе. Използва всяка свободна минута, за да го язди.

Сара кимна. Не й беше приятно, че Алиша си е присвоила детето на Сладуна. Но тя разбираше от коне. Това бе едно от малкото й достойнства. А и след като Сара не е вече там… Тя преглътна буцата, която бе застанала на гърлото й.

— Предполагам, че няма смисъл да те моля да се върнеш вкъщи — изведнъж рече Гилбърт.

Сърцето й подскочи. Вкъщи! Да, въпреки всичко нейният дом бе наистина у тях. Нещо дълбоко в нея я теглеше натам като невидим магнит. Но прекалено много неща се бяха случили. Бариерите бяха твърде високи, за да могат да бъдат преодолени. Мястото й сега бе тук.

— Не мога — промълви тя. — Все пак благодаря за поканата.

Той кимна и се покашля.

— Разбирам те, Сара. Но моля те, не забравяй, че ти си ни все така скъпа на сърцата. Когато и да пожелаеш да се завърнеш у дома, ние ще те посрещнем с разтворени обятия. А ако имаш нужда от нещо или изпаднеш в някаква беда, не се притеснявай да се обърнеш към мен.

— Благодаря — отвърна тя с треперещ глас. Разбра, че разговорът им е към своя край. С цялото си сърце желаеше в този момент да стане, да обгърне Гилбърт, да му каже колко му е благодарна за всичко, което направи, и колко много означава днешната им среща за нея. Но връзката им никога не е била физическа, а бариерата на навика бе поредната, която трудно можеше да преодолее.

— Пази се, Сара — каза той, стана и й се усмихна с тъжен поглед, който докосна струните на сърцето й.

— Ще те изпратя — скочи тя.

— Недей. Сигурен съм, че ще се оправя и сам. Няма ли да участваш в днешните демонстрации?

— Разбира се, че ще участвам! — кимна тя ужасена, че за малко не ги забрави. — Няма ли да останеш да ги видиш?

— Не — поклати глава той. — Тръгвам си. И, моля те, не забравяй това, което ти казах. Вратите на нашия дом са винаги отворени за теб, Сара. Стига да искаш.

Той отново й се усмихна, обърна се и се изгуби в тълпата. Тя остана и се опита да го зърне за последно, но тъй като не успя, тръгна към банкетната зала. Някои хора я познаваха, сочеха я с пръст и й махаха. Но този път Сара не ги забелязваше. Дежурната усмивка бе запечатана на устата й, а непролетите сълзи озаряваха очите й по-силно от обичайно.