Джанет Танър
Да наследиш небето (2)

2.

Алиша, графиня фон Брехт, вече бе приключили със следобедния чай, когато телефонът иззвъня в градската й къща в Кенсингтън. Острите му настоятелни нотки се понесоха нагоре по стълбището и достигнаха до малката дневна, където седеше във фотьойл с цигара в уста и нежно галеше топката бежова козина, която се бе свила в скута й. Това бе пекинезът й Минг. Преди Гай, синът й, да й го подари преди четири години, Алиша не бе гледала малки кучета. Предпочиташе лабрадорите и ретривърите, които бяха неотменна част от обстановката, докато живееше извън града. Но в сърцето на Лондон нямаше как да се гледат такива големи кучета. Макар и да посрещна Минг с известни резерви, след време тя напълно се влюби в нея. Беше изключително интелигентно и любвеобилно животно, а малката й сплескана муцунка събуждаше истински майчински чувства у стопанката.

— Като бебе ми е — оправдаваше се тя пред приятелите, които идваха на гости и отбелязваха, че никога не са виждали Алиша и Минг разделени за повече от няколко минути, но в действителност връзката бе много по-дълбока. Алиша бе толкова препатила в поредица бурни връзки, че у Минг откри истинския отдушник за несподелената си любов. Тя бе живо същество, отлично като компания и любящ приятел и не очакваше от господарката си нищо повече от топлина, уют и любов, както и най-апетитните деликатеси от „Фортнъм & Мейсън“. Съжителството с Минг бе много по-приятно, отколкото, с който и да е от двамата съпрузи на Алиша. Адам Бейли, в когото се влюби още като момиченце, се интересуваше много повече от самолетите си, отколкото от нея, а граф фон Брехт, за когото се омъжи след провала на брака си с Адам, беше един прахосник, чиято разточителност едва не ги докара до просешка тояга. Докато Минг…

Сърцето на Алиша преливаше от любов. Тя протегна ръка, накичена с пръстени и червен лак за нокти, и взе една бонбона от кутията, която стоеше отворена върху малка помощна масичка до фотьойла. Самата тя рядко хапваше бонбони, но Минг ги обожаваше — белгийските бонбони бяха купени специално за нея. Алиша предложи една на любимката си, която я пое съвсем деликатно, без какъвто и да е признак за лакомо грабене.

— Браво на детето — похвали я Алиша. — Хареса ли ти?

Вместо отговор Минг нежно близна ръката на стопанката си и тя се пресегна за нова.

Зад нея се отвори вратата на дневната и домашната й помощница, Айрийн, влезе в стаята.

— Търсят ви по телефона, госпожо. — Гласът й бе сдържан и учтив. Алиша не търпеше фамилиарности с прислугата.

— Кой е? — попита Алиша и подаде втори бонбон на нетърпеливата Минг.

— Не зная, госпожо. Не искат да ми кажат.

Алиша повдигна леко добре изписана вежда.

— Много странно. Мъж ли е, или жена?

— Жена, госпожо. Възпитана дама, ако се съди по гласа й.

Веждата се надигна още малко и Алиша стана, като прихвана Минг под лявата си мишница.

— Благодаря ти, Айрийн, ще говоря оттук.

Тя остави цигарата си в пепелника и прекоси стаята до телефона, който бе поставен на писалището пред прозореца. Беше елегантна жена, със сив панталон и блуза в коралов цвят. Алиша бе вече на седемдесет и пет, но бе запазила поразителната си младежка красота. Косата й, която навремето си бе тъй черна, лъскава и права, че един от по-романтичните й обожатели я бе оприличил на гарваново крило, бе събрана в опашка отзад на врата й и само тук-таме прошарена над слепоочията. По челото й нямаше бръчки — вероятно прическата, която бе носила цял живот, бе допринесла то да е винаги гладко и опънато. Кораловото на блузата, чиято яка завършваше с фльонга, която прикриваше леко отпуснатата кожа на врата й, подхождаше на светлото й лице. Червило в същия тон го освежаваше и прикриваше малките бръчици около устните. Единствено фините бръчки около очите и дълбоките гънки, свързващи носа с устата, издаваха напредналата й възраст.

Хората имаха навик да казват, че Алиша прилича на бивша примабалерина. Тъй като това я ласкаеше и забавляваше, тя бе решила да играе ролята докрай.

Алиша вдигна слушалката, изчака една секунда, докато Айрийн затвори вратата след себе си, и обяви:

— Алиша фон Брехт на телефона.

— Алиша, вероятно ще се изненадаш. — Гласът бе познат и макар в първия момент да не можеше да се сети чий е, той долетя до нея като ехо от миналото. — Обажда се Сара.

Дъхът на Алиша секна. Господи, не мога да повярвам!, помисли си тя. Сигурно някой си прави лоша шега с мен.

— Сара? — повтори името тя с леден тон. — Сара Бейли?

— Да. Извинявай, че ти се натрапих, без да се представя, но реших, че така ще е най-добре.

Не, това не е шега, помисли си Алиша. Наистина е Сара. Тя леко изтръпна от шока, но само като си представи как равновесието в живота й може да бъде разбито на парченца, я проряза силно раздразнение, което премина в ярост. Как се осмелява да се обажда без предупреждение след толкова години и въпреки всичко, което се бе случило между нас? Как се осмелява да нарушава спокойствието в собствената ми дневна с измама? Нищо чудно, че е отказала да се представи на Айрийн! Досетила се е, че ще откажа да говоря с нея, ако предварително зная кой ме търси.

— Какво искаш, Сара? — попита грубо тя.

От другия край на линията се долавяше леко колебание и Алиша усети нежеланието на Сара да продължи, ако с нея се говори по този начин. Това подсили самочувствието й и тя предвкуси възможността да господства над стария враг, затова попита надменно:

— Сара, още ли си там?

Атаката й предизвика моментален ответ:

— Разбира се, Алиша. — Но сега в гласа на Сара отсъстваше каквато и да е нотка на нерешителност. Това си е старата Сара — твърда, решителна, уверена. Сара — пробивната жена, мислеше Алиша и се чудеше на горчилката, която бе насъбрала.

— Е?

— Трябва да ти призная, че не ми е лесно след толкова години — рече Сара обезоръжаващо. — А и си давам сметка, че те изненадах. Но тъй като знам, че за теб е обида да ти губят времето с празни приказки, ще мина по същество. Искам да те попитам дали си готова да се срещнеш с мен.

Алиша застина. Беше възмутена до безкрайност. Нямаше никакво желание да се вижда със Сара, която сигурно мислеше същото за нея. За минути тя не бе в състояние да намери думи. Сара се възползва от тишината:

— Нещо се случи, Алиша. Нещо, което налага този разговор.

Алиша най-после успя да проговори:

— Какво бихме могли да си кажем ние двете с теб? — попита ледено.

— Вярвай ми, има ред причини, поради които не мога да го обсъждам по телефона. Става дума за нещо, което трябва да обсъдим на четири очи. Затова се надявах, че ще се съгласиш да се срещнем, въпреки че си давам сметка, че искам прекалено много. — Тонът на Сара бе твърд, напълно спокоен и разумен, което още повече вбеси Алиша.

— Извинявай, Сара, но ти едва ли насериозно очакваш да се срещна с теб след толкова години, без да имам каквато и да е представа за причината — отсече тя.

Последва кратка пауза и Сара набързо обясни:

— Добре тогава, Алиша. Става дума за бизнеса. Искам да говорим за „Морс Бейли“.

— Нямам нищо общо с бизнеса от години — сопна се Алиша, изненадана и подразнена. — Гай управлява моите акции. Сигурно знаеш.

— Да, знам — контрира Сара. — Но в случая става дума за нещо, което е добре да разбереш, преди да е станало късно.

— Да не искаш да кажеш, че синът ми крие нещо от мен?

— Нищо не искам да кажа. Опитвам се да ти обясня, че е наложително да поговорим. Да, Алиша, знам, че не сме били в особено добри отношения през последните години. Но сега те моля заради интересите на компанията, съгласи се да се срещнеш с мен. Нямам нищо против да дойда до Лондон, за да ти спестя каквито и да е неудобства, ще дойда, където и когато посочиш ти. Само те моля, не ми отказвай. Става дума за нещо, което е изключително важно и за двете ни.

Без да иска, Алиша усети, че в съзнанието й припламва известна доза любопитство. Сара Бейли — да я моли да се видят? Сара, която, доколкото знаеше, не се бе молила за нищо в живота си? Може да е крала. Да е присвоявала богатство и власт, а също и хора, без каквото и да е право. Но да се моли? Това бе съвсем чуждо на натурата й.

За какво ли, по дяволите, става дума, че да е толкова важно за нея? Алиша не можеше да проумее нищо.

Но раните от миналото бяха все така живи в съзнанието й, все така неизлечими, за да могат да бъдат забравени.

— Извинявай, Сара, но не желая да се срещам с теб — отсече Алиша студено.

— Алиша…

— Не желая повече да обсъждам въпроса — прекъсна я Алиша. — Само ще добавя, че не приемам своеволния начин, по който си решила да се свържеш с мен. Надявам се, че разбираш какво искам да ти кажа. Дочуване, Сара.

Тя затръшна слушалката и едва тогава осъзна, че ръката й трепери. Минг започна нервно да се дърпа, сякаш усещаше новото настроение, което бе обзело господарката й. Алиша я пусна на земята и се върна при фотьойла си. Цигарата бе догоряла. Алиша изгаси фаса, извади нова цигара от табакерата от палисандър и я запали, дърпайки силно. Беше съкрушена, много по-съкрушена от когато и да било. Но в това нямаше нищо странно. Да вдигне слушалката напълно неподготвена и да чуе гласа на Сара… след толкова години. Подобна наглост не можеше да се побере в ума й. Алиша седна, после пак се изправи и отиде до прозореца, погледна навън към угасващата светлина на мартенския ден, към познатите очертания на покривите и комините, които се тъмнееха на фона на здрачаващото се сиво небе, и си спомни лицето, което с времето се научи да презира. Сара Бейли или Сара Томас, както се казваше, когато Алиша за пръв път я видя — красива, смела, решителна. Сара, която нахлу в живота й толкова неочаквано, колкото й се бе обадила този следобед, и която й отне всичко, което бе желала.

Алиша рязко се отдръпна от прозореца. В стаята бе нахлул мрак. Тя отиде до вратата, натисна ключа и три двойни стенни лампи светнаха и огряха с меката си светлина стаята. Обстановката бе леко спартанска, но именно това харесваше на Алиша — стените и завесите бяха в наситен керемиденочервен цвят, а килимът — светлобежов. Когато с мъжа си, графа, купиха тази къща, тя бе претрупана с всички предмети, които той обичаше да колекционира — източен порцелан и нефрит, индийски слон от слонова кост, викториански джунджурийки — някои купени за хиляди лири от търгове, други взети без пари от забутани магазинчета и сергии на Петикоут лейн^[1] или Портобело роуд^[2]. Алиша получаваше клаустрофобия от колекцията и охотно се раздели с предметите, които изчезнаха един по един, за да покрият комарджийските дългове на мъжа й. За нея това бе единствената изгода от порока му. Клаус без малко да ги разори, но поне сега не й се налагаше да живее, заобиколена от този кич.

През по-голямата част от времето, разбира се, неговата деградация, граничеща с маниакална психоза, бе истински кошмар, като физическият му и морален упадък й причиняваха толкова болка, колкото и маниакалното му поведение. Към края те почти не се срещаха — той тръгваше по разни клубове и казина, още като ги отворят, и оставаше там до зори, а после спеше до късен следобед. Но невинаги успяваше да скрие от нея претенциите на кредиторите си, въпреки че едва след смъртта му тя разбра истинските размери на загубите му.

Защо се омъжих за него?, питаше се Алиша и си отговаряше, че и зад този й провал стои Сара. Беше се почувствала самотна, много по-наранена, отколкото би посмяла да си признае, а Клаус бе тъй чаровен, идеалният тевтонски джентълмен, последният наследник на един от най-старите и благородни родове в Германия. Дълго кри от нея склонността си към ексцесии, а когато най-накрая Алиша я разбра, вече бе прекалено късно. Но бракът с него й помогна да спаси поне част от огромната си гордост. Никой в семейството, освен сина й Гай, не разбра каква ужасна грешка е направила и добре че Клаус се оказа достатъчно почтен да умре, преди напълно да е потрошил богатството й.

Горкият Клаус, мислеше си тя в моментите, в които чарът изместваше пороците му от спомените й, не бе живял щастливо. До края на живота си той страдаше по родината си. Може би именно тази носталгия го бе подтикнала към пиянство и комар, както и да търси утеха в обятията на колкото е възможно повече жени. Но фактът, че бе прокуден от семейството си от дълги години, подсказваше, че има някаква тайна, която тя не знае.

Смъртта на Клаус й донесе свобода и тя се зарече никога повече да не я губи. Мъжете й бяха навлекли само проблеми, а съпрузите — нещастие и отчаяние. И сякаш за да прогони Клаус завинаги от съзнанието си, тя се отърва от всички негови вещи, които кредиторите й оставиха, и къщата престана да я потиска. Обзаведе я по собствен вкус, въведе реда, който й допадаше, и най-после заживя с мисълта, че поне сега, в залеза на живота си, е господарка на собствената си съдба. Своята част от бизнеса, който винаги я отегчаваше и дразнеше, прехвърли на сина си Гай и запълваше времето си с тесен кръг приятели, и благотворителната дейност, която се бе превърнала в смисъл на живота й. Името й на спонсор и активист фигурираше в документацията на безброй инициативи, оглавяваше най-малко шест комитета, а няколко пъти в годината домът й отваряше врати за матинета и соарета, на които набираше средства за любимите си каузи.

Най-после й се струваше, че е загърбила миналото си, като успешно е елиминирала каквито и да е връзки с хора и събития, които са й причинили болка.

Сега обаче за няколко кратки минути се отвориха наново стари рани и миналото се стовари върху й, превзе настоящето и заби дългите си и остри нокти в крехката тъкан на спокойствието й.

Алиша започна нервно да обикаля стаята с цигара в уста. Дърпаше силно и от време на време отиваше до пепелника, за да изтърси пепелта. Той бе едно от малкото неща от колекцията на Клаус, които бе запазила. Представляваше пиколо, което стигаше до кръста й. Беше протегнал ръка и подаваше съда за пепелта и угарките, както се е правило в миналото в първокласните викториански заведения. Алиша сама не знаеше защо толкова обича пиколото. Лъскавото му черно лице й се струваше забавно, понякога го възприемаше за безмълвен съюзник, присъствието му в стаята бе също така успокояващо, както и това на Минг, а и той не бе така претенциозен.

Алиша отново се върна при него и след като загаси втората си цигара, леко го погали по рамото. Две цигари за един час. Трябва да се ограничава повече. Животът с графа я бе научил да презира крайностите и тя ги осъждаше както у другите, така и у себе си. Но днешният ден бе изключение. Ако пиеше, сигурно би си наляла едно голямо уиски или джин. Но тя не пиеше. Посягаше единствено към цигарите, за да успокои разбитите си нерви, и ако те наистина й помагаха, какво ще й стане, ако изпуши с една повече от обичайното количество.

Проблемът бе, че допълнителната цигара не я бе успокоила. Нервите й бяха все така опънати — имаше чувството, че жилите по врата и раменете й са изопнати до краен предел.

Защо? Защо й се обади Сара? Защо искаше да се срещат? Добре направи, че я отряза категорично. Но сега, когато първоначалният гняв постепенно се уталожваше, любопитството започна отново да я гложди, а в стомаха й като здрав и голям възел се загнезди някакво лошо предчувствие. Имаше причина, която да накара Сара да сведе гордо вдигнатата си глава, макар смирението и Сара да бяха напълно несъвместими. Каза й, че става дума за „Морс Бейли“.

Алиша докосна с пръсти чело и ги прокара между извитите си черни вежди.

В чисто делови план тя не изпитваше почти никакъв интерес към „Морс Бейли“. Може наистина да е авиационна империя, простираща се в целия свят, но разговорите за разширения и печалби, счетоводни книги и международни сделки никога не можеха да я развълнуват. А на изнурителните интриги и сплетни в ръководството гледаше като на губивреме. Затова с готовност прехвърли отговорностите върху сина си. Гай да се оправя както сметне за добре — той бе много по-компетентен за ежедневното управление и епохалните решения. Нали е управляващ директор — нека да управлява.

От друга страна обаче, Алиша съзнаваше, че „Морс Бейли“ е мощна сила, която бе придала облика на нейния живот. Освен това тя бе истински паметник на Гилбърт Морс, баща й, и Адам Бейли, първия й съпруг. Те бяха създали тази империя, както и тя тях — благодарение на нея имената им се появяваха на челно място в авиацията заедно с тези на Де Хавиланд и Шортс и се превърнаха в легенда още приживе. Сякаш откакто се помнеше, „Морс Бейли“ бе повече, много повече от една обикновена компания или група компании. Тя бе институция, която въпреки безразличието й към ежедневните машинации, бе тъй мила на сърцето й, че от нея зависеше самото й съществуване.

От години не й бе минавало през ума, че „Морс Бейли“ може да е в беда. Затова сега тази мисъл започна да гложди съзнанието й и да я човърка като зъбобол. Сара й каза, че в „Морс Бейли“ има проблеми и стига това да не бе част от пъклен замисъл, сигурно ставаше дума за нещо много важно, за да я принуди да развее маслинена клонка след всичко, което се бе случило между тях. Ако е така, Алиша искаше да научи повече подробности. Сара бе единственият жив човек, който гледаше на компанията като нея. Единственият човек, за когото „Морс Бейли“ бе много повече от машина за печелене на пари.

Алиша остана вглъбена в собствените си мисли още известно време, а после отново взе слушалката. Знаеше, че няма да се успокои, докато не проучи по-задълбочено нещата, и за пръв път от доста време насам съжали, че живее в Лондон, далеч от сърцето на семейната империя. Не че тази мисъл щеше да я мъчи дълго, разбира се. Тя обожаваше забързания ритъм на градския живот и въпреки че напоследък рядко се възползваше от възможностите, които той предлагаше на висшето общество, чувстваше как се зарежда с енергия от електрическите импулси, които според нея изпълваха атмосферата. Те пукаха и жужаха под покрива от сиви облаци, които приличаха на купчина излъчвания от милиони работещи мозъци и жизнени тела. Адреналинът им предизвикваше къси съединения и искри, докато някой успееше отново да го озапти и впрегне в помощ на машината на човечеството. Природата винаги й действаше потискащо, идиличните пейзажи никога не й вдъхваха спокойствие. Въпреки че се бе родила и израсла в сърцето на Съмърсет, Алиша от самото начало бе разбрала, че е градско чедо по душа. Бристъл й бе вдъхнал нови сили за живот, Лондон — още повече. Не, нямаше сили да се върне в свежата зелена гробница отново, макар и това да означаваше много по-интензивно общуване с единствения й син.

Алиша погледна часовника си, замисли се за секунда, а после набра служебния му номер. Централата не работеше по това време, но Гай държеше неговата линия да е включена, защото често оставаше да работи до късно.

Нещо като че ли жегна Алиша, когато се сети за Гай. Щеше да се радва, ако синът й бърза да излезе от службата, за да се върне вкъщи, където го очакват грижовна съпруга и любящи деца. Може да е способен бизнесмен, но никога не успяваше да подреди нещата в личния си живот както трябва. Имаше нужда от любов и грижи. Но бракът му с младото момиче от женския въздушен корпус, с което се запозна по време на войната, се бе провалил, тъй като според Алиша бе обречен още от самото начало, макар, както бе имала доблестта да си признае, тя да не бе най-подходящия съдник с двата неуспешни брачни съюза зад гърба си.

Тя държеше слушалката и слушаше потракванията и жуженето на линията, а след това сигнала за свободно от офиса на „Морс Бейли“. Ще изчакам още малко и ако не вдигне, ще го потърся на домашния му телефон, помисли си Алиша. Тъкмо понечи да натисне с пръст вилката, когато се чу изщракване и гласът на момиче:

— Ало… кабинетът на господин Бейли, моля — изрече тя на пресекулки, сякаш не й стигаше въздух.

— Може ли да говоря с господин Бейли, моля — рече Алиша.

— Съжалявам, но работният ден приключи. Бихте ли го потърсила утре сутринта…

— Господин Бейли е там, нали?

— Ами, да, но… — Момичето като че ли се чудеше какво да каже. — Не знам дали има възможност да ви се обади в момента. Кой го търси?

— Графиня фон Брехт — лаконично осведоми Алиша. — Сигурна съм, че господин Бейли няма да откаже да говори с мен.

— Да, да, разбира се… — Горкото момиче съвсем започна да заеква, но Алиша не бе в състояние да мисли за нея сега. Тези малки фльорци, които работеха като служителки в офисите, си мислеха, че е достатъчно да имаш симпатична физиономийка и някой и друг кетап по стенография и машинопис, за да се оправиш в живота. Нямаха никакво понятие как трябва да се държат в обществото. Абсолютно никакво. Едва ли и тази последна придобивка на Гай щеше да се научи, след като го оставяше да й бърка под полата в службата, когато всички са си тръгнали. Господи, кога това момче ще се вразуми!

Алиша потропа нервно с нокътя на палеца си, докато чакаше.

— Здравей, мамо. — Добре поне, че той не говори задъхано, констатира тя. Сигурно редовните спортни занимания два пъти седмично го поддържаха във форма и за други, по-натоварващи упражнения. — Имаш късмет, че ме свари. Тъкмо тръгвах.

Лъжец, помисли си Алиша. Но на него каза:

— Реших първо да опитам в офиса, защото знам, че като влезеш там, не се сещаш да си тръгнеш.

— Знаеш как е в „Морс Бейли“, мамо. Постоянно има нещо за наваксване.

— Така е, знам. Затова се радвам, че не съм аз тази, която трябва да стои там по цял ден и цяла нощ, за да го върши.

— Мамо… — нерешително я прекъсна Гай. — Не че искам да те припирам, но трябва да погледна още доста неща тази вечер. За нещо конкретно ли ми се обади, или просто така?

— Имам конкретен повод.

— Какъв? Всичко е наред при теб, нали?

— Горещо се надявам, че е така.

— Какво има тогава?

— Знаеш ли, Гай, току-що проведох телефонен разговор, който буквално ме изуми. Със Сара Бейли.

— Със Сара? — Беше убедена, че вече е привлякла изцяло вниманието му. Беше шокиран като нея. — Какво каза?

— Почти нищо, освен че искала да се срещнем. Искала да обсъдим нещо.

— За бога, мамо, нали не смяташ да ходиш! Искам да кажа, да се срещаш с нея?

— Естествено, аз й отказах — отсече Алиша. — Сподели, че това, за което ме търси, е свързано с „Морс Бейли“. Обясних й съвсем ясно, че ти се грижиш за моите бизнес дела. В същото време обаче се чудя дали няма нещо, за което е редно да бъда уведомена.

— Да бъдеш уведомена ли, мамо? Какво искаш да кажеш? — Алиша долови лека нотка на дискомфорт в тона му и устните й леко се присвиха. Не възприемаше заплашителния тон, с който Гай си служеше понякога. Обикновено го правеше, когато се опитваше да скрие нещо.

— Искам да кажа, Гай, че се чудя дали няма някаква причина Сара изведнъж така настоятелно да поиска среща с мен.

Гай не бързаше с отговора. Докато го чакаше, Алиша си помисли явно има нещо, а след това го подкани:

— Е?

— Може би се досещам — бавно започна той. — На днешното заседание на борда на директорите възникнаха леки противоречия. Както обикновено, Сара си има собствено мнение и не иска да се съгласи с всички останали.

— За какво!

— За едно разширение, което сме замислили — хвърли думите си той нагло. — Засега нещата са само в проект и, повярвай ми, ние ще предприемем тази стъпка само ако е в интерес на компанията. Но ти го знаеш, нали, мамо?

— За какво разширение става дума?

— Мамо! Трудно ми е да обсъждам подобни неща по телефона. Човек никога не знае кой може да слуша.

— Да не би да искаш да кажеш, че те подслушват? Не мога да повярвам!

— Човек трябва да има очи и на гърба си в днешно време. Промишленият шпионаж е плъзнал вече като епидемия…

— Гай! — рязко го прекъсна Алиша. — Ако наистина бързаш, предлагам ти да не се отплесваме от темата за Сара.

— Сара! — избухна Гай. — Тази жена само си бърка носа, където не трябва, мамо — откакто я помня. Крайно време е да се оттегли и да остави бизнеса в ръцете на тези от нас, които знаят какво вършат. Обадила ти се е само за да създава проблеми.

— И ти си убеден, че това, което е искала да ми каже, не заслужава моето внимание?

— Не ми ли вярваш, мамо?

— Гай, от десет години ти поверявам акциите си с право на глас…

— Защо тогава ме разпитваш така — заради една жена, на която не би казала и добър ден, ако я срещнеш на улицата? Обещай ми, че ще спреш да се тревожиш за това и ще оставиш нещата на мен. А аз ще си поговоря с госпожа Сара Бейли, когато я видя следващия път, и ще й обясня, че ако реши да те притеснява отново, ще трябва да се разправя с мен.

— Добре, Гай — промърмори Алиша. — Да те оставям да си вършиш работата. Надявам се обаче, че разбираш, че искам да знам за какво става дума.

— Чудя се защо, мамо… Вярвам, че успях да те успокоя. Просто забрави, че Сара някога се е обаждала. И кажи на Айрийн вече да не те вика, ако пак те потърси.

— Непременно.

— Добре. Доскоро виждане, мамо.

— До скоро.

Тя остави слушалката, но остана неподвижна, без да вдига ръка от студения черен бакелит. Надяваше се, че разговорът с Гай ще я успокои. Но напротив, не бе успял.

Беше убедена, че Гай крие нещо от нея. Отначало бе притеснен, после си го изля на Сара, след това нагло се опита да смени темата, настояваше майка му да не се среща и говори със Сара. Да, без съмнение имаше нещо. Тя се надяваше, че е маловажно — както каза Гай, Сара наистина бе в състояние да раздуха и най-нищожния проблем, за да постигне целите си. Но защо Гай го увърташе?

Алиша поклати глава. Беше недоволна и по-притеснена от всякога. Посегна отново към кутията с цигари и запали още една. После отново вдигна слушалката.

Действаше съвсем трезво. Може би е полудяла, може би ще дойде време, когато ще съжалява за това. Но нямаше никакво намерение да се остави — на Гай или който и да е друг.

Още помнеше номера, който не бе променян с години. Набра го и зачака с цигара в уста. Когато домашната помощница се обади, Алиша веднага рече:

— Може ли да говоря с госпожа Бейли — спокойно изрече тя. — Предайте й, че графиня фон Брехт я безпокои във връзка с обаждането й.