Джанет Танър
Да наследиш небето (11)

8.

Сара прекоси двора на „Чутън Лий хаус“ и се запъти към конюшнята. Носеше книжна кесия с бучки захар. Сладуна, кобилата, която Гилбърт й подари, когато се научи да язди, беше бременна и терминът й наближаваше. Сара я наглеждаше винаги, когато имаше време, и й носеше дребни лакомства като бучките захар, които купи от селския магазин, тъй като Берта й направи забележка, че взима от нейните.

Докато минаваше край къщата, погледна нервно вътре и като не видя никой, се поуспокои. Нямаше никаква следа нито Алиша, нито Лио, но най-важното — от Хю. От онзи следобед, от който бяха минали вече три седмици, когато с Хю отидоха в гората Бери с ролс-ройса, тя се стараеше да го избягва всячески, но той все я преследваше. Чувствата й бяха ужасно объркани — хем се криеше от него, хем страдаше, ако не го види.

Така и не успяваше да си обясни защо страда. След случката реши, че не иска никога повече да го вижда, а при мисълта, че ще трябва да говори с него, особено в присъствието на други, направо й се повдигаше. Но през следващите няколко дни, когато се скри в къщата на семейство Пю, отношението й към преживяното в този следобед претърпя странна метаморфоза. Започна да гледа на нея не толкова с ужас, колкото с трепетно удоволствие. Размишляваше върху начина, по който Хю се бе превърнал от веселяка, който озаряваше дните й със семейство Морс и единствения й приятел, в нещо подобно на див звяр. Гордееше се, че по някакъв начин именно нейното тяло бе предизвикало тази промяна.

Макар тези мисли да я плашеха, понякога й се струваха странно вълнуващи. Един ден се съблече и застана пред старото огледало на тоалетката. С критичен поглед отбеляза заоблянето на младите си гърди и тънката си талия и се сети как веднъж чу една от каките в училище да се оплаква в съблекалнята от наедрелите си форми. Мразя ги!, беше казало по-голямото момиче през сълзи, но тогава Сара не разбираше за какво става дума, не разбираше оплакването й и сега. Защото откакто се помнеше, завиждаше на майка си за красивия бюст и се надяваше, че когато порасне, нейният ще стане досущ като този на Рейчъл. Докато разглеждаше голото си тяло в огледалото, Сара забеляза, че мечтата й се е сбъднала. Тя прокара ръка по гърдите си и усети тръпки по цялото си тяло, също както всеки път, когато си спомняше за Хю и това, което той направи с нея. Тя пусна ръката си по-надолу, по стегнатия си корем към бедрата, после по вътрешната им страна и нагоре към кичура бебешки нежни косми, които растяха там. Обзе я странно чувство за сила, неясна, но съвсем реална.

Това чувство я учудваше. Хю бе нападателят, тя не успя да направи нищо, за да го спре. Защо тогава сега, дори за миг, ще живее с мисълта, че именно тя е силната?

Тези тайни мисли обаче по никакъв начин не намалиха убийственото смущение, което я обзе при следващата им среща. Сякаш цялото й тяло се изчерви, сърцето й се разтуптя ужасно, искаше й се да умре. Алиша и Джеймс бяха с тях в стаята и тя положи огромни усилия, за да се държи както обичайно от страх да не им даде и най-малкия повод да си мислят, че между нея и Хю се е случило нещо. Ала той я погледна многозначително още в началото и Сара разбра, че играта продължава. Разбра го по присвитите му очи и леката победоносна извивка на устата. Изражението на лицето му я накара да се изчерви отново, сърцето й така се разтуптя, че едва си поемаше дъх. Това изражение накара цялото й тяло да изтръпне от противоположните желания да избяга и да се скрие, както и да усети отново ръцете му върху тялото си. Поведението му бе тъй красноречиво, че не можеше да повярва, че зоркото око на Алиша не е схванало ситуацията. Видът й обаче по никакъв начин не подсказваше, че подозира каквото и да било. На излизане Хю настигна Сара на вратата, бързо я погали по гърба, а после уж между другото леко я стисна за гърдата. Сърцето й отново подскочи, а той й прошепна: Утре в горичката край езерото. В десет.

Тя, естествено, не отиде на срещата, въпреки че в десет погледна през прозореца на спалнята си, люлееща се между срама и трепета при мисълта как той я чака край езерото.

На следващия ден Хю дойде в къщата на семейство Пю. Тя го видя отдалеч и бързо се скри в стаята си, но Берта я извика.

— Господин Хю е дошъл да те види.

— Не мога да сляза. Имам главоболие.

— Не се дръж тъй невъзпитано, момичето ми. Веднага слизай долу!

Сара слезе, посрещна погледа му дръзко и отново я обзе чувството за сила, когато забеляза лекото му смущение.

— Дойдох да те попитам дали искаш да се поразходим, Сара.

— Не, благодаря. Не се чувствам добре.

— Сигурно е от горещините — опита се да я извини Берта, а Сара за пръв път й бе благодарна, че не я остави сама.

Тогава Хю си тръгна и докато настойницата й се караше, Сара отново бе налегната от лоши мисли. Нямаше желание да остава насаме с младежа и да попада в ситуация, когато може да й се случи същото, което я сполетя онзи следобед. В същото време усещаше някакво неспокойно желание, граничещо с глад.

Оттогава той често я търсеше и въпреки че никога не оставаха сами за толкова дълго, че да стане нещо, той успяваше да намери начин да я докосне ту по гърдите, ту по задните части или между краката и с това събуждаше едновременно и тръпки в цялото й тяло, и смут, и паника, след което я обземаше странно чувство на спокойствие и перверзен копнеж за още ласки.

Най-много съжаляваше за изгубеното им непринудено приятелство. В много отношения годините бяха засилили изолацията на Сара, тъй като поради продължителното й приобщаване към живота в богаташката къща, тя загуби много приятели сред децата в селото. Момичетата, които познаваше, вече бяха завършили училище и работеха по чуждите домове, но още преди това пропастта между тях и Сара се бе разширила, защото те гледаха на нея като на човек, надминал средата си. Беше се опитала да поднови поне някои от приятелствата, особено с Филис, която вече бе пълно симпатично момиче със завидно безгрижно отношение към живота, но на този етап двете нямаха почти никакви допирни точки. Без да иска, Сара постепенно отвикна от старите си приятели, макар и да искаше да споделя тайните и празниците им. Задълбоченото образование, което получаваше, както и участието й в живота в „Чутън Лий хаус“ я променяха, разширяваха мирогледа й, караха я да търси много повече от това, което те можеха да й дадат. Въпреки това тя не принадлежеше и на по-висшата класа. Там се държаха мило с нея, задоволяваха нуждите й, но не бе една от тях.

Понякога Сара имаше чувството, че не принадлежи никъде.

Само Хю навремето се държеше с нея по достойнство. Закачаше се с нея, както се закачаше със сестра си, общуваше с нея нормално и я харесваше. Само пред него не се срамуваше нито от остатъците от селското си произношение, нито от по-префърцунените интонации, които бе възприела от богаташите. Само с него можеше да се отпусне и да бъде естествена. Но тази непринуденост си бе отишла завинаги, загуби я на една слънчева полянка заедно с девствеността си.

Добре, че имам поне Сладуна, успокояваше се Сара, докато крачеше по паветата към конюшнята. Тя се промуши тихо през отворената врата. Макар и да не беше преодоляла напълно страха си от огромните силни ловци в конюшнята, тя обичаше малката кобилка от сърце. Сладуна бе жизнена и игрива, но нежна, както подсказваше името й, и в момента, в който я зърна, Сара разбра, че никога няма да се страхува от животното. Кобилата я чу, че влиза, радостно изпръхтя и потропа грациозно от радост.

Сара отиде при нея и тя подаде муцуна, за да я подуши. Момичето я погали нежно.

— Здрасти, скъпа! Как си днес? Кой знае как ти се излиза на паша заедно с другите коне. Не се притеснявай, още малко остана и после пак ще си с тях. Том казва, че ще родиш преди края на седмицата.

Сладуна не спираше да души Сара.

— Знам какво търсиш. Хитруша си ти, хитруша!

Тя отвори книжната кесия и подаде на Сладуна бучка захар. Кобилата я пое, деликатно я схруска и Сара й подаде втора.

В конюшнята бе мрачно и момичето не забеляза сянката на влезлия човек, чиито стъпки бяха безшумни благодарение на сламата по пода.

— Здравей, Сара! Какво си се затворила тук в този хубав ден?

Тя се изви с ръка, протегната към кончето с поредната бучка захар. Хю стоеше на входа, небрежно подпрян на дървената порта.

— Стресна ме! — сърдито рече тя, но сърцето й вече биеше лудо, а гласът й трепереше.

— Надявам се, че не те боли пак глава — рече Хю. Престорената му загриженост не й убегна.

— Дойдох да видя Сладуна — оправда се тя. — Всеки момент трябва да роди.

— Глупости! — каза той. — Дошла си заради мен.

— Не е вярно!

Сянката й пречеше да види лицето му добре, но по гласа му си личеше, че се усмихва.

— Разбира се, че е вярно. Поне се надявам да е така! Въпреки че, честно казано, бях започнал да си мисля, че ме отбягваш.

— Казах ти, че дойдох да видя Сладуна! — тросна му се тя. — Но вече трябва да си ходя. Госпожа Пю ме чака. — Тя Подаде още една бучка захар на кобилката и тръгна да излиза. Но той не се помръдваше. Едрата му фигура изпълваше входа. — Може ли да мина?

— Едва ли бързаш чак толкова? — спокойно рече той. — Току-що дойде.

Тъй като нямаше как да мине, без да се опре в него, тя се върна при коня и го погали по муцуната.

— Кога се връща баща ти? — попита тя в опит да смени темата и разведри атмосферата, макар и да знаеше, че е хваната в капан.

— След две седмици най-рано — отвърна Хю. — Бланш получила писмо от него тази сутрин. Бил много впечатлен от работата на Сантос Дюмон. Предложили му да остане още известно време. Сантос Дюмон твърдял, че летателната му машина ще е готова за пробни полети всеки момент.

— Представям си колко е интересно — отвърна тя задъхано, защото едва дишаше.

— Да. Но сега не сме се събрали да обсъждаме Сантос Дюмон, нали? Имаме и по-приятни неща за правене — рече той многозначително. Във влажния въздух на конюшнята тя почти надушваше желанието му. Обзе я паника. Как можа да си помисли, че иска да остане дори за миг насаме с него след случката в гората Бери? Лъгала се е, много се е лъгала. Никога повече не бива да го допуска.

Сара направи пореден опит да излезе.

— Трябва да си ходя, Хю, честно.

Той бързо я грабна през кръста.

— Няма да те пусна, докато не ми кажеш кога ще излезем отново.

— Няма да стане.

Той я притисна силно, толкова силно, че тя усети върху лицето си дъха и топлината на тялото му.

— Ще стане, Сара, ще стане. Нали ти казах, че вече си моя!

Устните му уловиха нейните, а ръката му стисна здраво гърдата й. За кратък миг опасната тъмна възбуда се събуди у нея и въпреки здравия си разум тя усети, че желае той да хване не само едната й гърда, а двете и не само гърдите й, но цялото й тяло. Целувката му бе брутална, но опияняваща. Имаше чувството, че ще я изпие с устните си. Но докато ръката му се спускаше надолу между краката й, отново я обзе паника, противоречива, но категорична и изпепеляваща.

— Не! — С едната си ръка тя се опита да спре блуждаещите му пръсти, с другата го удари по гърдите и се опита да го отблъсне. — Спри, моля те! Не бива!

— Защо? — задъхан я попита той.

— Защото е нередно. Защото не ми харесва!

— Напротив, харесва ти — рече той. Блузата й бе разтворена, въпреки че тя не бе усетила кога я е разкопчал. Ръката му се промуши под потника й. При допира на твърдата му длан до розовите върхове на настръхналите й зърна тя усети нов порив на слабост в тялото си.

— Харесва ти, Сара, признай си!

— Не е вярно! Не е вярно! Защо си толкова лош, Хю?

— Не съм по-лош от теб. Можеше да ме спреш, ако искаше. Но ти не го направи. — Той започна да я целува наново, докато й говореше, а устните му тръгнаха надолу по врата към гърдите, от които бе свалил потника.

— О, Сара… Сара…

Той я пиеше цялата. Не можеше да се наслади на гладката й кожа, на сладкия й вкус, на красотата й — точно такава, каквато си я бе представял дори тук, в мрачната конюшня. Тя се отбраняваше на импулси, лашкана от противоречивите си чувства, защото въпреки нарастващото желание на тялото си, знаеше, че върши грях, голям грях…

— Моя си! — Устните му се впиха в зърното й, докато вдигаше полата й. Сара имаше чувството, че се е превърнал в октопод, чиито ръце са навсякъде по тялото й.

— Хю, спри! — изпищя тя. — Остави ме на мира!

— Моя си! — рече й той. Ръката му се плъзна под коленете й и той я вдигна и понесе с лекота, сякаш тя бе дете, навътре в конюшнята. В другия край я постави върху купа сено и докато я натискаше с едната си ръка, разкъса дрехата й.

— Хю! Роклята ми! — извика Сара безпомощно.

— Махни я! — заповяда той и застана над нея.

— Не! Моля те! — пищеше тя.

В суматохата никой не чу, че някой влиза в конюшнята. Хю, обезумял от възбуда, го разбра, едва когато нечия ръка го сграбчи за яката изотзад и го дръпна. Изненадан, той не бе в състояние да окаже съпротива. Препъна се като слепец и падна връз отворената врата на едно от отделенията на обора, когато юмрукът на Лорънс срещна брадата му, отметна главата му назад и го запрати нататък.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — извика Лорънс.

За миг Хю остана да лежи зашеметен в мръсната слама. После скочи разярен.

— Какво се месиш, Лорънс? — Опита се да мине покрай него, но брат му замахна пак. Този път Хю бе подготвен. Той избегна удара и се втурна към брат си като разярен бик. За секунди двамата се сборичкаха, започнаха да се налагат така, както не го бяха правили от ранно детство, блъскаха се един друг в стените на обора.

Сара първо се спотаи уплашена зад купата сено, но когато с ужас осъзна какво става, скочи. В този момент двамата братя бяха на пода на конюшнята и се въргаляха в сламата.

— Спрете! Моля ви, спрете! — проплака тя и напразно се опита да ги раздели.

Имаше чувството, че ще се бият до безкрайност. Лорънс бе по-едрият от двамата, но атлетичността на Хю в крайна сметка надви и той стана, надвесил се над брат си заплашително.

— Ставай, Лорънс! Но ако посмееш да ме удариш още веднъж, ще те убия!

Лорънс бавно се изправи, закрил лице с ръка. Между пръстите му се подаваше носа, от който шуртеше кръв. Тя се стичаше надолу по бялата му риза и въпреки мрака Сара виждаше увеличаващото се петно.

— Как смееш да се месиш! — скара му се Хю с глас, треперещ от гняв и неутолена страст.

— Държеше се лошо със Сара! — носово отвърна Лорънс. Обичайната му намусеност беше започнала да се възвръща при вида на братовата му ярост.

— Не съм правил нищо без желанието на Сара. Защо ти трябваше да влизаш и да си пъхаш носа в нещо, което не те засяга?

— Чух гласове. Чух, че Сара пищи.

— Игрите ни със Сара са си наша работа.

— Но…

— Сара не е пищяла. Смееше се. Не правиш ли разлика между писък и смях, смотаняко?

— На мен ми звучеше като писък.

— Какво разбираш ти? — саркастично попита Хю. — Какво разбираш ти от живота? Колко момичета си имал, я кажи?

— Много добре знаеш, че не съм имал нито една. Защото съм джентълмен.

— По-скоро глупак. Да не мислиш, че ти се възхищават за това? Знаеш ли как ти вика Сара? Темерут и сухар. Кажи му, Сара.

Тя мълчеше. Не беше в състояние да каже нищо. Едва сдържаше сълзите си от уплаха, а видът на Лорънс, седнал в сламата с кървящ нос, като че ли той, а не Хю бе съгрешил, я съкрушаваше. Бяха извършили грях, истински грях. Най-лошото бе, че въпреки постъпката му, тя бе все тъй омагьосана от животинското му обаяние, особено като го гледаше сега гордо извисил снага като неоспоримия водач на стадото.

— Кажи му, Сара! — настояваше той, решен да не се дава до пълна победа. — Наричала ли си го с тези думи?

— Наричала съм го само на майтап — промълви тя.

— Ето, виждаш ли? Хайде сега се разкарай, братко! — заповяда му Хю. — Разкарай се и ни остави на мира.

В този момент на нея й се прииска да избяга. Искаше й се да догони Лорънс, да му благодари за помощта и да изчисти кръвта от лицето му, но краката й бяха като подкосени. Тя се облегна на стената на обора и го видя да излиза, а когато ръцете на Хю грубо я обгърнаха, нямаше никакви сили да се съпротивлява.

— Хайде, Сара, имаме да довършим започнатото — рече й той.

В мрачната конюшня Сладуна проплака, но само Сара и Хю бяха наоколо, а те бяха заети с друго.

 

 

— Сара, ела, моля те, в стаята ми. Искам да поговоря с теб — каза Бланш.

Беше на следващия ден. Бяха повикали Сара в голямата къща и тя се появи, пристегната в най-хубавата си рокля, с треперещо сърце, тъй като знаеше, че я чакат неприятности.

В момента, в който влезе, разбра, че е на прав път.

В коридора мина покрай Хю, който тъкмо излизаше. Беше по екип за езда, а по лицето му личаха белезите от вчерашната схватка — насинено око и подута устна. Той я погледна, без да се усмихне, повдигна вежда подигравателно и веднага я отпусна, сякаш това усилие му бе причинило голяма болка, и излезе.

Бланш я посрещна на вратата на трапезарията. Изражението на лицето й бе равнодушно, както винаги, но устните й бяха по-присвити, отколкото друг път, а гласът — леден.

Сара я последва с неохота нагоре по стълбите.

Стаята на Бланш бе до спалнята й и изпълняваше функцията на кабинет, обзаведен в студени сини и сиви разцветки. Дори изобилието от финтифлюшки и дрънкулки не успяваше да стопли атмосферата. Сара влизаше тук за първи път и въпреки че бе прекалено нервна в момента, за да обръща внимание на подробностите, усети обстановката и съвсем загуби присъствие на духа.

Бланш се понесе към прозореца. Изглеждаше внушително с бледосивата си блуза от шифон и богатата клоширана пола от наситено син поплин. Блузата бе украсена с панделки от синьо кадифе, а високата й дантелена яка бе обримчена със син кант. Бланш тъй перфектно се сливаше с интериора, че Сара ненадейно се запита дали жената не променя декора в зависимост от тоалетите си.

— Да, млада госпожице — внезапно се обърна Бланш към нея със скръстени ръце, студените й очи бяха впити в Сара и момичето моментално забрави глупавите си мисли. — Крайно време е да поговорим.

Без да помръдва, Сара отвърна на погледа й.

— Да видим ти какво имаш да ми кажеш първо — изрече Бланш със заповеден тон.

— Предполагам… предполагам, че става дума за вчера — започна да заеква Сара.

— Правилно предполагаш — изрепчи й се Бланш. — Как ще ми обясниш поведението си?

— Аз… Вината не е моя — започна да се оправдава Сара. — Отидох в обора, за да видя Сладуна, и…

— Наистина ли? — прекъсна я Бланш. — Я виж ти каква била работата! За жалост нещата стоят другояче. Отишла си нарочно, за да видиш дали няма да можеш да се метнеш в обятията на Хю. Не е ли това по-близо до истината?

— Не… — рече Сара и млъкна, защото не знаеше как да обясни, без да злепоставя Хю пред доведената му майка. Дори сега, когато бе тъй уплашена от обрата във взаимоотношенията им, тя му оставаше вярна до гроб. Бланш винаги гледаше на нея като на натрапница, докато Хю… — Не, това не е вярно — продължи тя с треперещ глас.

— Моля те, не оправдавай поведението си с лъжи! — тросна се Бланш. — Момчетата вече ми обясниха какво се е случило, след като поисках обяснение за раните им. Подмамила си Хю в обора и си се опитала да го прелъстиш — нещо, което предполагам се опитваш да направиш от известно време насам. Знаех си, че рано или късно ще стане така. Досетих се, още когато Гилбърт те доведе тук, и се опитах да го предупредя, но той отказа да ме послуша. Е, ето че опасенията ми се оправдаха. Е! — възкликна тя и вдигна слабата си ръка във въздуха с артистичен жест. — Едва ли само ти си виновна за това. Подобно поведение ти е вродено. Заложено е в гените ти. Майка ти… Гилбърт не искаше и да чуе. Той е добър човек, прекалено добър, и наивно вярваше, че може да направи нещо от теб и да ти попречи да тръгнеш по грешния път, който тя е избрала. Да, но сгреши, нали така? Кръвта вода не става.

Сара сбърчи вежди.

— Не разбирам…

— Нима? Не се прави. Не знам какви са били плановете ти. Може би си искала да оплетеш Хю в мрежите си и да го принудиш да ти осигури положение в обществото — нещо, което майка ти, с всичките си пороци, не е успяла да ти даде. А може би си търсила просто приключения. Не знам, но не ме и интересува. Единственото, което ме интересува, е, че не мога и няма да допусна да се държиш по този начин под моя покрив. Да оставим настрана опита ти да подтикнеш Хю да кривне от правия път, но аз не мога да не мисля за вредното ти влияние върху останалите. Хю скоро заминава в „Сандхърст“, но в негово отсъствие ти може да се насочиш към Лио или дори към Джеймс. А влиянието ти върху Алиша може да се окаже направо катастрофално.

Сара гледаше Бланш с широко отворени очи и се опитваше да разбере за какво точно й говори. Не само че я обвиняваше, че е инициатор за случилото се между нея и Хю, но допускаше, че може да има нещо общо с омразния Лио или малкия Джеймс, който бе все още дете. Какви чудовищни обвинения! А що се отнася до Алиша — ако не бяха толкова абсурдни, твърденията можеха да я разсмеят… Алиша я презираше. Тя бе по-скоро готова да умре, отколкото да подражава на Сара.

Разбирам да бях направила нещо, помисли си Сара. А аз не съм, не съм!

— Размислих внимателно — продължи Бланш — и взех следното решение. Ако Гилбърт беше тук, той щеше да решава, но сега го няма. Все още е във Франция и до няколко седмици няма да се върне. Прецених, че нещата са сериозни и не търпят отлагане. Не можем да го чакаме. Трябва веднага да вземем мерки. Не мога да допусна близостта ти със семейството нито ден повече, Сара.

— Какво искате да кажете? — попита Сара разтреперана.

— Искам да кажа, че ще те отпратя — студено отвърна Бланш.

— Да ме отпратите! Къде?

Бланш вдигна ръка и приглади елегантния си кок. Ръката й проблесна, когато слънцето, нахлуло през прозореца, срещна бледата й кожа и златните пръстени.

— Не съм мигвала, откакто научих тази ужасна история — рече тя. — Имам приятели в Есекс^[1]. Наскоро се разделиха с една от прислужниците си, защото се омъжила. Говорих с тях и от приятелски чувства към мен се съгласиха да те вземат на нейно място. Трябва да започнеш веднага.

Сара стоеше като онемяла. Лъжливите обвинения, които току-що чу, я шокираха, но съзнаваше, че каквото и да каже сега, не може да промени нищо. Бланш бе убедена, че Сара носи цялата вина за инцидента, и нищо не бе в състояние да я разубеди.

— Отиди и си събери багажа — студено заповяда тя. — Том ще те заведе до Бристъл и ще те качи на влака. Вероятно далеч от това семейство ти ще се вразумиш, макар че се съмнявам. — Тя погледна часовника си, прикрепен за блузата от шифон. — Том ще мине да те вземе след един час. Да си готова дотогава. Разговорът ни приключи.

Сара стана, разстроена, но решена да не превива гръб пред Бланш. Тя вдигна брадичката си и погледна жената право в очите.

— Какво ще каже господин Морс, когато се върне и разбере, че съм заминала?

Бланш сви рамене.

— Предполагам, че ще се съгласи, че съм действала в интерес на засегнатите. Особено когато разбере как си злоупотребила с добрината и щедростта му.

Сара бе обзета от ужас. Не искаше и да мисли как ще реагира Гилбърт, когато чуе тази отвратителна история — особено ако й повярва. Бланш да си мисли, каквото иска, но не и господин Морс! Не, не, в никакъв случай и господин Морс…

— Моля ви, това, което са ви казали, не е истина… — промълви тя.

Бланш присви устни и се протегна към звънеца.

— Нито дума повече. Казах — край на разговора. А сега… ще си тръгнеш ли сама, или да извикам някой да те отведе?

Сара се обърна с оклюмала глава.

— Няма нужда, госпожо Морс, тръгвам си.

— Добре. Надявам се, Сара, че ще имаш доблестта поне да се засрамиш от постъпката си.

Тези думи продължаваха да кънтят в съзнанието на Сара, докато си тръгваше.

Сълзи напираха в очите й, когато излезе от къщата, но събра всички сили, за да ги спре. Няма да плаче. Няма да плаче! И преди са й се случвали лоши неща. Много по-лоши. Нищо не можеше да е по-лошо от смъртта на майка й.

Най-много я болеше при мисълта, че господин Морс ще й се разсърди. И че трябва да си тръгне, преди да е видяла децата на Сладуна.

Трябва да й кажа довиждане, помисли си Сара.

В мрачния обор Сладуна подаде любопитно муцунката си над вратата на своето отделение, подуши Сара и затърси обичайното си парче захар.

— Нямам, Сладунке — въздъхна Сара. — Повече никога няма да ти донеса. — Една сълза се търкулна по носа й. Тя я избърса и зарови лице във врата на кобилата. — Довиждане, скъпо мое конче. Те ще се грижат за теб и поколението ти. Скоро ще се отървеш, ще видиш.

Сълзите премрежваха погледа й. Нямаше сили да протака сбогуването. Целуна Сладуна по носа и излезе от конюшнята, без да се обръща назад.

Хю беше в обора при Сатаната, неговия кон. Видя я и бързо се обърна на другата страна. Отчаянието й даде кураж. Тя се втурна към него.

— Хю… О, Хю, тя ме гони!

Той се наведе и без да я поглежда, каза:

— Зная.

— Хю, тя не знае истината! Мисли, че аз… О, Хю, моля те, кажи им, че не съм виновна!

Той стана, но продължаваше да избягва очите й.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да й кажеш, че не съм виновна! Каза, че аз… съм те прелъстила!

Той се усмихна гузно.

— Нима не е така?

— Знаеш, че не е!

— Можеше да ме спреш — настояваше на своето той. — И ти го искаше, Сара — като мен.

— Но не съм те прелъстявала! Трябва да им кажеш…

Той погледна на една страна.

— Баща ми ще ме убие, ако разбере, че аз…

— Ами аз?

— Съжалявам, Сара — промърмори той. — По никакъв начин не мога да ти помогна.

Той се качи на коня, докосна го с токове и животното потегли.

Сара едва се овладя да не хукне след него. Нямаше смисъл да се моли нито на Хю, нито на Бланш. Той никога нямаше да признае пред баща си, че е бил инициатор на случилото се. Няма да им се моли на колене, я! Гордостта бе единственото, което й бе останало.

— Добре, Хю. Дано си доволен от себе си — извика тя след него. — Пожелавам ти да можеш да спиш спокойно нощем. Пожелавам ти още в „Сандхърст“ да станеш не само офицер, но и джентълмен!

Той не й отговори. Сара изправи гордо глава и тръсна назад косата си. После бързо излезе от двора. Хю не видя сълзите й, нито тя неговите.