Джанет Танър
Да наследиш небето (40)

4.

— Значи, кой според теб е най-добрият маршрут от Англия до Южна Африка, Адам? — попита Гилбърт.

— Какво каза? Извинявай, не те чух.

Адам, облегнат на голямото буково бюро в кабинета на Гилбърт, се сепна. Беше извикан, за да каже мнението си за идеята на Ерик да направи рекорден полет, но почти не чуваше за какво си говорят, защото бе потънал в собствените си проблеми.

Минаха три седмици, откакто двамата със Сара прекараха онази нощ заедно, а тя продължаваше да го увърта. Нещо повече — според него умишлено го избягваше. Беше й лесно, след като взе книжката за правоуправление на самолет и вече нямаше нужда от учител. Освен това Адам оставаше с впечатлението, че тя никога няма да напусне Ерик. Щом като е така, той нямаше абсолютно никакво намерение да остава тук и да й позволява да му върти номерата си. Имаше план за възстановяването на южноафриканския клон на фирмата и Адам смяташе да помоли Гилбърт да го изпрати там.

— Според теб кой маршрут ще даде най-големи шансове за успех на Ерик? — повтори Гилбърт, леко нервиран.

Адам остави настрана личните проблеми и приближи до голямата карта на стената.

— Чакайте да видя. От Франция, през Алпите, Италия, през Египет, надолу към Африка, Кампала, Йоханесбург и оттам на югозапад към Кейптаун. — Той сочеше маршрута с пръст. — Този път е директен и по него има доста места, където можеш да спреш за гориво и вода. Аз бих избрал този маршрут.

— Съгласен съм с теб — кимна Ерик. — Но пътят е адски дълъг, нали? Дори за добра машина като кондора. Сигурно ще се натъкнем на неблагоприятни климатични условия и един господ знае колко ще разбират от тази работа местните механици, които ще ни обслужват. Проблемът е, че най-малката неизправност може да се окаже фатална. Я си спомни за катастрофата, която претърпяхте със Сара преди няколко седмици — няколко незатегнати болтчета и перката ви отива на кино. Ако се случи такова нещо насред пустинята или джунглата, край на опита за рекорд, а насред морето най-вероятно ще се окаже фатално.

— Да не си решил да се отказваш от опита? — попита Адам, изкушен да подразни мъжа, който стоеше между него и Сара.

— Не, ни най-малко — хладно отвърна Ерик. — Но един опитен колега пилот до мен няма да е излишен. Защо не дойдеш с мен?

— Аз ли? — Адам едва не се разсмя от иронията на ситуацията. — Не, Ерик, не мога.

— Сигурно предпочиташ да си по-близо до Чутън Лий — каза Ерик. Тонът му бе напълно любезен, но зад приятелското отношение се криеха известни нотки, които внезапно нажежиха атмосферата.

По дяволите! Той знае!, помисли си Адам, но веднага се успокои: Не, не е възможно! Нито един мъж на място не би подозирал жена си в изневяра, без да обръща внимание на това. Адам едва се въздържаше да остане в стаята с Ерик, без да му забие един в носа, макар че не той бе потърпевшата страна.

— Много ще се радвам, ако успееш, Ерик — каза Гилбърт. Той сякаш не забелязваше напрежението, което бе назряло между двамата по-млади мъже в стаята. — Тази реклама ще бъде безценна за новата фирма и за успеха на южноафриканския клон. Имаме нужда от този нов бизнес, за да преодолеем трудностите.

Адам се обърна с гръб към Ерик и попита Гилбърт:

— Много ли е лошо положението?

— Доста. — Гилбърт гледаше намръщено. — Искам да ви помоля и двамата това да си остане между нас. На никого — нито дума, дори и на останалите членове на борда. Липсата на доверие съвсем ще влоши нещата.

Адам присви очи.

— Нима искаш да кажеш, че сме пред фалит?

— Няма да сме първите. — Гилбърт се стегна и погледна с решителността, която му бе помогнала да превърне фирмите си в институции, с които с право се гордееше. — Не се тревожете. Няма да допусна това да се случи. Ще преживеем бурите, момчета, и ще дойде време, когато името „Морс Бейли“ ще стане синоним на самолета. Вярвам, че опитът за рекорд ще предизвести началото на нова глава в нашата история.

 

 

Към края на месеца кипеше усилена подготовка. Чутън Лий бе обзет от ентусиазъм, а блясъкът на новия проект временно засенчи дори разговорите за новата пасажерска линия. Кърли Боудън, стар приятел на Ерик, който търсеше ниша в търговските превози, след като новите Кралски военновъздушни линии се опитваха да се пренасочат към нуждите на мирното време, се съгласи да му бъде навигатор. Журналистите постоянно идваха, за да ги интервюират и снимат пред кондора.

— Кога ще свършим, ако продължават да се занимават с нас? — промърмори Ерик на Гилбърт. Но Гилбърт гледаше по-философски на нещата.

— Всеки репортер, който ти досажда сега, увеличава репортажите за нашата фирма и името „Морс Бейли“ започва отново да се набива в очите на съгражданите ни.

— Сигурно си прав — съгласяваше се Ерик, но постоянните обсади на журналистите го дразнеха. Не след дълго един репортер бе изровил факта, че той не само бе покосил цепелин по време на войната, но че дори навремето е бил парашутист и че жена му е Сара Томас, Небесната кукла. Стари снимки на Сара по парашутистки костюм се появиха редом с тези на Ерик, Кърли и кондора. Журналистите започнаха и нея да преследват с въпроси.

Това доставяше удоволствие на Сара. Струваше й се, че е минала цяла вечност, откакто за последен път бе в центъра на вниманието. На набързо свикано събрание Гилбърт направи предложение, което едновременно щеше да задоволи интереса на репортерите към Сара и да им донесе нова популярност.

— Да устроим един демонстративен полет — обърна се той към останалите членове на борда. — Така те ще могат да се сдобият със снимките, които им трябват, а ние ще се възползваме от популярността, което това ще ни донесе.

— И как точно смяташ да го направим? — изгледа го Лио. Откакто загуби при гласуването за образуването на новата фирма, той създаваше все повече спънки. Заяждаше се с абсолютно всяко ново предложение толкова яростно, че понякога успяваше да привлече и други на своя страна.

— Както знаеш, Ерик и Кърли ще започнат опита си да поставят рекорд от Брукландс — започна Гилбърт с присвити очи. — Това е най-близката отправна точка до Ла Манша. Но кондорът трябва да стигне дотам от Чутън Лий. Това, което ви предлагам, е следното — да организираме специално изпращане и да поканим вестниците, но вместо Кърли мястото на помощник-пилота да заеме Сара. Съпругът и съпругата потеглят заедно на първата отсечка от голямото приключение. Мисля, че този сюжет ще допадне на журналистите, защото двамата са се занимавали заедно с парашутизъм в миналото. Дори можем да оставим Сара, която вече има книжка за правоспособност, да управлява самолета и да влезе в заглавията.

— Това не е ли малко непочтено спрямо Кърли? — попита Адам. — В края на краищата той е човекът, който ще рискува живота си заедно с Ерик.

— Кърли ще обере достатъчно лаври, ако полетът се окаже успешен — отвърна Гилбърт. — Помислете само с какво внимание бяха удостоени Алкок и Браун — кметски приеми, знамена, речи и почести само тук, да не говорим за Ню Йорк. Ако успеят, ще получат още по-големи овации. Но трябва да гледаме практично на нещата. Ако стане нещо и те не успеят, „Морс Бейли“ пак ще има нужда от реклама. И независимо дали ви харесва, или не, Сара е много известна. Вземете новаторския й дух, известния риск и хубавото й лице, смесете ги добре и получавате един много силен коктейл, повярвайте ми.

Той погледна Лио, отправяйки към него мълчаливо предизвикателство, но за негова изненада младият мъж не каза нищо. Той замислено въртеше един молив в ръцете си и мълчеше. Адам бе този, който изрази несъгласие.

— Честно да ти кажа, Гилбърт, ти ме учудваш. Цялата идея ми звучи доста евтино.

— Защо не помислиш за потока от поръчки, който ще завали в резултат на тази реклама — отвърна Гилбърт спокойно и млъкна, защото не искаше да споменава пред Лио, че се движат на ръба на пропастта. — Явно съм решил да ставам шоумен на стари години — добави той след малко. — Вече реших. Когато Ерик потегли от Чутън Лий, до него ще бъде Сара.

 

 

Сара стоеше на прозореца на кабинета си и гледаше към кондора, който бе готов и чакаше да потегли за първата отсечка от историческия полет. Отдалеч изглеждаше съвсем малък, сякаш въобще не бе в състояние да се издигне от земята, камо ли да измине хиляди километри над сушата и моретата. Тя потрепери при мисълта за риска, който Ерик поемаше. Години наред живееше рамо до рамо с опасността и мъжете, които си играеха с нея, и си мислеше, че не се поддава на страховете, които съпътстваха всяко ново начинание. Но този път бе по-различно и у нея отново се събудиха тревогите, които я мъчеха по време на войната.

Механиците жужаха около кондора като пчели около кошер, но Сара знаеше, че това е само показно. Всички необходими тестове и подготовки бяха извършени предната вечер в хамбара. Днешният ден принадлежеше на журналистите. Те вече прииждаха с разтворени бележници, интервюираха всеки, който спираше, за да им обърне внимание, а фотографите постоянно правеха снимки на машината, механиците и дори на фабриката. Утре вестниците щяха да бъдат пълни с материали за събитието, както и със снимки на нея и Ерик. Отново започна да я човърка нервното дяволче и тя се запита защо. Може би защото в миналото участваше активно в подобни мероприятия. А днес само съзерцаваше от прозореца.

— Половин час, Сара. Готова ли си? — Беше Ерик.

Сара се изненада, че е тук. Мислеше, че ще е навън при механиците.

— Да, а ти?

— Аха. — Той отиде при нея до прозореца и й посочи с пръст тълпата отвън. — Виж само каква лудница е! Добре, че свършихме снощи. Ако бяхме оставили за тази сутрин, едва ли щяхме да успеем да направим всичко, както трябва.

Отново я побиха тръпки.

— Сигурни ли са, че всичко е наред?

— Да. Аз сам наблюдавах изпитанията. Можеш да бъдеш сигурна, че на теб поне няма да ти се случи нищо лошо по време на първата отсечка от полета.

— А на теб?

— Е, оттам нататък, разбира се, става по-рисковано. — Погледът му срещна нейния, устата му се изкриви в полуусмивка. — Не се тревожи, Сара, човек никога не знае… Може и да не успея да се върна.

— Ерик! — извика тя уплашена. — Какво искаш да кажеш?

Той отново се поусмихна.

— Това ще разреши всички проблеми, нали?

Изведнъж й прилоша.

— За какво, по дяволите, говориш?

— О, Сара, няма смисъл да се преструваме повече. — Гласът му бе съвсем спокоен. — Искам да знаеш, че ако ми се случи нещо, двамата с Адам имате моята благословия. Макар че дали ще получите тази на Алиша, е друг въпрос.

Тя го изгледа мълчаливо.

— Отдавна знам какви са отношенията ви с Адам — тихо рече той. — Ако си си въобразявала, че не е така, значи си ме мислила за пълен идиот. Не казвах нищо, защото не исках да те загубя. Сара, за мен ти си най-важното в този свят. Без теб не бих имал сили да живея. — Той направи къса пауза и продължи: — Много съм мислил за това, да знаеш, мислил съм, докато ми се завие свят. Обмислях различни варианти — дори да те освободя, за да можете… Но нямах сили да го направя. Въпреки че знаех, че не ме обичаш. Просто нямах сили да го направя. Но, разбира се, ако не се върна, няма да има никакъв проблем, нали така? А имам чувството, че няма да се върна.

Въпреки горещината в стаята на Сара изведнъж й стана ужасно студено.

— Искам да те помоля само едно, Сара — продължи той със същия спокоен глас. — Не го правете веднага. Знам, че е глупаво от моя страна, но моля те… нали няма да имаш нищо против да опазиш поне малко честта ми?

— О, Ерик, защо говориш така! Разбира се, че ще се върнеш! — Цялата трепереше, умираше от желание да му каже, че това, което говори, не е вярно, но инстинктът й подсказваше, че още повече ще го оскърби, ако го излъже.

— Кажи, нямаше ли да е по-добре, ако бях загинал заедно с екипажа на цепелина, който покосих — тихо рече той. — Поне щях да умра с мисълта, че ме обичаш.

— Но аз наистина те обичам, Ерик! — Докато изричаше тези думи, тя знаеше, че това е самата истина. Посвоему тя наистина го обичаше. Тази любов бе много по-различна от страстта, която Адам събуждаше у нея, но все пак бе истинска и неподправена. — Аз много те обичам, Ерик, и цял живот ще ти бъда благодарна за всичко, което преживяхме заедно. Просто…

— Знам — прекъсна я той. — Аз не съм Адам.

В очите й избиха сълзи. Не би могла да го опровергае.

— Хайде — въздъхна той, — време е да вървим.

Тя кимна, отиде до него и го прегърна. Той остана така за малко, а после я отблъсна и тя разбра горчивата истина. Сега допирът й го оскърбяваше. На разстояние от нея Ерик можеше да й говори спокойно за тези неща, но при всяко нейно докосване съществуваше опасност отбранителните му сили да рухнат.

Зави й се свят.

— Готова ли си?

Сара кимна. Искаше й се да му каже: Ерик, моля те, пази се. Въпреки всичко, ела си у дома жив и здрав. Но не можеше да каже нито дума.

Той се обърна и излезе от кабинета й, а тя тръгна след него, но краката й не я държаха. По коридора — празен, защото всички бяха отвън на пистата, към площадката на стълбището. Стълбите се виеха като спирала и изведнъж отново й се зави свят. Хвана се за парапета, но беше късно — колената й се подкосиха. Сега около нея се въртеше целият свят.

Сара припадаше за пръв път в живота си. Тя падна, колената й се подкосиха, цялото й тяло се сгърчи и се строполи безжизнено на стълбището.

 

 

Докато идваше бавно в съзнание, някакви гласове долитаха до ушите й на талази.

— Сара! Събуди се, Сара!

— Как е?

— Припаднала е. Строполила се е от площадката на стълбите чак долу…

Някой налагаше челото й със студена и влажна носна кърпа. На устните си усещаше натиск от друго естество, а бунтуващият й се стомах долови миризмата на алкохолните пари още преди да й излеят брендито в устата, което ощипа езика й и се процеди като течен огън в гърлото й.

Тя отвори очи и видя Ерик и Гилбърт. Когато дойде на себе си, изпита чувство на неудобство и се опита да седне.

— Легни и стой мирно, Сара. — Сега Ерик не й говореше обидено, а мило и загрижено. — Лошо си се прекатурила.

— Нищо ми няма… — Опита се да се надигне, но разбра, че няма сили. Чувстваше цялото си тяло така, като че ли по него бе преминал валяк, главата й бе все още замаяна.

Гласовете отново се изгубиха в далечината, но когато се свести, чу въпроса на Гилбърт:

— Извикахте ли доктора?

— Да. Идва.

— Не искам никакъв лекар! — едва промълви тя.

— Недей да спориш, Сара — твърдо отсече Гилбърт.

Вратата се отвори и в стаята влезе Лио.

— Какво става, по дяволите! Защо се бавим? Журналистите започнаха да негодуват… — Той забеляза Сара и млъкна. — Господи, Сара, всички стоят и те чакат!

— Да чакат! — нервно отвърна Ерик. — Не виждаш ли, че не е добре? — Той се обърна към Гилбърт. — Какво ще правим?

Гилбърт извади часовника си и го погледна.

— Лио е прав. Не можем да ги държим да чакат до безкрайност. Сара не може да извърши полета.

— Но те искат нея! — възнегодува Лио.

— Господи, човече, не виждаш ли, че не е в състояние.

— Ще се справя — рече Сара, но веднага бе прекъсната.

— Не говори глупости! Не виждаш ли, че си зле! Виждам само един изход. Аз ще отида вместо теб.

Лио въздъхна. Беше застанал точно срещу Сара и тя забеляза как той изведнъж пребледня.

— Няма никакъв смисъл да го правим тогава! Нали идеята бе именно Сара да е с Ерик…

— Няма как. — Гилбърт бе категоричен и тонът му не търпеше възражения. — Ще кажем на журналистите, че Сара е болна. Аз съм председател и управляващ директор на „Морс Бейли“. Заслужава си да се отдели на това поне един абзац, въпреки че ефектът няма да е същият, ако в пилотската кабина седеше млада красива жена. Освен това аз ще демонстрирам вярата си в собствените си самолети.

Лио хвана Гилбърт за ръката.

— Повярвай ми, не трябва да го правиш.

Гилбърт се дръпна нервно.

— Боя се, че именно така ще се наложи да процедираме. — Той се обърна към секретарката си, която се суетеше наоколо уплашена. — Хейзъл, ще останеш ли при госпожа Гардинър? Грижи се за нея, докато дойде лекарят. А ти, Ерик, ако си готов, давай да излизаме и да се извиним на хората. Колкото повече ги държим да чакат, толкова по-неотзивчиви ще бъдат към промяната в мероприятието.

Той отиде до прозореца и погледна към нетърпеливата тълпа журналисти. Косата му блестеше като сребро на яркото слънце. С годините не му остана нито един кестеняв косъм на главата, но тази сутрин лицето му бе ведро. Беше остарял, но все така красив и достолепен, със същото самообладание, което притежаваше като млад.

— Готов ли си, Ерик? — Той отиде до вратата и застана очаквателно.

— Да. — Ерик погледна Сара, а погледът му жегна сърцето й. Любов, тъга, съжаление… всички тези чувства се смесваха в очите му. Наведе се и я целуна по бузата. — Пази се, моя любов.

— И ти. — Гърлото й бе свито. Сбогуването им настъпи много по-рано, отколкото очакваше. Душата й бе пуста, разкъсана от камара противоречиви чувства. Ерик тръгна, поспря се на вратата, за да й хвърли още един бегъл поглед, закрачи след Гилбърт, а пустотата се разнесе по цялото й тяло.

О, Ерик, нараних те много, без да искам. Но какво можех да направя, след като телом и духом принадлежа на друг…

— Не се тревожете, госпожо Гардинър. — Хейзъл приближи до нея и като че ли се радваше на новата си роля на медицинска сестра. — Няма да мине време и ще се върне. Само си помислете тогава колко ще се гордеете с него!

Сара не бе в състояние да отговори, а единственото й успокоение бе, че секретарката нямаше никакво понятие от истинските й чувства.

 

 

— Подготвят се за излитане! — оповести Хейзъл. Стоеше на прозореца, наблюдаваше какво става отвън и разказваше на Сара. — Ето, перките започват да се въртят. Тръгват всеки момент.

— Искам да ги видя като излитат. — Сара преметна крака отстрани на фотьойла, а Хейзъл, която съзнаваше, че няма смисъл да й противоречи, побърза да й помогне. Леко подпряна на секретарката, Сара прекоси стаята и приближи до прозореца. Тогава видя, че самолетът наистина напредваше по пистата. От това разстояние не можеше да види ясно лицата на Ерик и Гилбърт, а само кафявите им шлемове, докато седяха, пристегнати с предпазни колани, в пилотската кабина.

Самолетът се движеше напред и набираше скорост, после колелата се отлепиха от земята и той бавно се издигна над главите на зрителите. Ерик направи главозамайващ завой над полето, вряза крилата в знак на салют и продължи към хоризонта.

Самолетът се изгуби като точка в простора и репортерите започнаха да се разотиват, нетърпеливи да разпространят материалите си по цял свят. Сара се отмести от прозореца. Отново се чувстваше отпаднала и главозамаяна, а сърцето й бе съвсем пусто. Тя отиде до барчето на Гилбърт с надеждата, че може би още едно бренди ще я оправи.

— Връщат се! Защо се връщат? — Хейзъл бе все още на прозореца, а учуденият й глас привлече вниманието на Сара.

— Какво? — обърна се Сара с бутилка бренди в ръка.

— Връщат се! — Повтори Хейзъл с разтревожен глас. — Много са ниско. Сигурна си, че не може да има някаква авария, нали?

С бутилката в ръка Сара отиде бързо до прозореца. Побиха я тръпки, кондорът наближаваше неконтролируемо. Дори от това разстояние бе очевидно, че Ерик едва го управлява. На листата хората бягаха напосоки, обзети от паника, и махаха с ръце, за да разчистят територията. Сара гледаше и не вярваше.

— Господи боже мой! — проплака Хейзъл. — Ще се разбият!

Кондорът започна да полита надолу като огромна ранена птица. Постоянно се накланяше ту на една, ту на друга страна, докато Ерик се бореше с всички сили да го вдигне над линията дървета, които отделяха пистата от околните полета, но дори това не му се отдаваше. Самолетът удари предните дървета, във въздуха полетяха счупени клони и разбити крила. Последва ослепителна искра, огромно кълбо оранжеви пламъци, гъст черен дим. Писъците на хората се смесиха с оглушителния пукот на горящо дърво. Хейзъл избухна в истеричен плач. А Сара мълчеше и стиснала уста с ръце, стоеше вцепенена от ужас.

Мили боже, загинаха, двамата. Сигурно. Бяха загинали пред очите й, двама от мъжете, които обичаше най-много на този свят. Тя бе виновна за смъртта им.

 

 

Семейството я покани да се върне да живее при тях в „Чутън Лий хаус“ след катастрофата, но Сара отказа, защото мечтаеше да се уедини в собствения си дом. Но и там не намери утеха. Разтвори всички прозорци, но в стаите бе все така горещо и задушно, а силното тиктакане на стенния часовник й звучеше като биене на камбаните на ада.

Вечерта дойде Адам. Сара го гледаше с празен поглед и той отиде и я прегърна. Тя се отпусна за миг, но в обятията му нямаше утеха, нямаше облекчение, не чувстваше нищо, освен всепоглъщащо чувство за вина. Беше изпратила и Ерик, и Гилбърт на смърт. Нямаше сили да понесе тази мисъл. Присъствието на Адам я отблъскваше.

— Недей, Адам, моля те…

Той не я разбра и отново я прегърна, но тя пак го отблъсна.

— Казах ти, недей! Не мога. Ерик още не е изстинал.

Той отиде до големия буков шкаф, извади бутилка бренди, напълни една чаша и й я подаде.

— Изпий това.

Сара направи бързо нервно движение, сякаш искаше да я блъсне, но после взе чашата и я изпи на един дъх.

— Трябваше да съм аз. Нали знаеш това?

— Добре, че не беше.

— Така ли? Знаеш ли какво казват хората — господ прибира любимците си млади. Мен сигурно много ме мрази.

— Сара, стига си приказвала глупости. Стана катастрофа. Случват се такива неща.

— Дали наистина е било катастрофа? Все това се питам.

— Какво искаш да кажеш?

Тя го погледна в очите.

— Знаеш ли, той е знаел. Ерик е знаел… за нас. Каза ми го точно преди да тръгне. И все повтаряше, че няма да се върне.

— Искал е да каже, че те напуска ли?

— Не, не! Че нещо ще му се случи. Каза, че това щяло да разреши всичко. И че съжалявал, че не загинал с екипажа на цепелина, който покоси. Адам, все си мисля, че той го е искал. И ето, сега двамата с Гилбърт са мъртви — заради мен.

— Сара, веднага спри да говориш така! Това само ще ти навреди.

— И какво от това? Да не би да заслужавам нещо по-добро? Не знам как ще ги погледна отново в очите.

Той отиде до прозореца и се върна. Чудеше се дали сега е моментът да й каже какво е решил. После пъхна ръце в джобовете си, облегна се на шкафа и я погледна право в очите.

— Няма да ти се наложи да ги гледаш в очите, Сара. Или поне не за дълго. Бях уговорил с Гилбърт откриването на клона в Южна Африка. Тръгвам в края на месеца. Можеш да дойдеш с мен. — Тя сбърчи чело, като че ли не го е разбрала, и той продължи: — Там можем да започнем нов живот. Разбира се, това, което се случи, ще забави малко проекта за Южна Африка, но ние трябва да продължим да се разширяваме. Това бе едно от желанията на Гилбърт. То ни дава и възможност да започнем отначало.

— Не! — поклати глава тя. — Не, не мога!

— Не можеш да дойдеш с мен в Южна Африка ли? Защо? Не виждам какво те спира сега.

Погледът й пламтеше.

— Говориш ужасни неща.

Той вдигна ръце безпомощно.

— Извинявай тогава. Но това е самата истина. Обичам те, Сара. От толкова време те чакам и сега…

— Знаеш ли какво ми каза Ерик? — Очите й плуваха в сълзи. — Че ако му се случи нещо, той ни дава своята благословия. Помоли ме само за едно — да изчакам достатъчно време, за да не опетня честта му. Каква чест ще му остане, ако избягам с теб в Южна Африка, Адам? Ще стане за смях на всички — горкият Ерик, горкият рогоносец! Не мога да му причиня това и се учудвам, че ти го очакваш от мен. Заслужава по-добро отношение.

Адам кимна. Гледаше мрачно. Ерик продължаваше да бъде пречка, също както приживе. Може би с времето това щеше да се промени. Но дали е готов да чака с години? Понякога се питаше дали просто Сара не си измисля едно след друго най-различни оправдания да не е с него. Но тя, разбира се, бе права. Щяха да поругаят паметта на Ерик, ако се съберяха толкова скоро.

— Тогава ще те оставя, Сара — рече Адам. Усещаше пропастта между тях, но съзнаваше, че не е моментът да се опитва да я запълва.

Сара кимна. Сега най-много искаше да остане сама. Може би на следващия ден, когато се поуспокои, ще се чувства по-различно.

 

 

Но не стана. На следващия ден тя се чувстваше също толкова зле, ако не и по-зле, както и на по-следващия. Не можеше нито да яде, нито да спи. Ужасът бе все още пред очите й. Мъката я обземаше на вълни, поглъщаше я на талази като океан и винаги бе съпроводена с подводно течение на вина. Дали сега щеше да е в състояние да тръгне с Адам, след като тази сянка щеше постоянно да ги преследва? Струваше й се, че Ерик се протяга към нея от гроба си и я държи по-здраво в смъртта си, отколкото докато беше жив.