Джанет Танър
Да наследиш небето (37)

1.

Спретнатият двуместен самолет се стрелна към полето полегато, продължи да кръжи, снижи се, издигна се и пак се снижи. Майското слънце блестеше на предната седалка, където бе Адам Бейли, привидно спокоен, а въртящите се перки рисуваха лъскави окръжности в ясното синьо небе.

На задната седалка Сара, със съсредоточено лице, здраво впила пръсти в командното табло, не спираше да си повтаря наум командите. Леко надолу, още малко, още малко, не обръщай внимание на техниката. Научи се да се доверяваш на интуицията си, беше й казвал Адам. Собственият ти компас е нещо, без което не можеш. Но тук, откъдето пред нея ясно се виждаха пистата й хамбарите на „Морс Бейли“ в далечината вдясно, нямаше нужда дори от компас.

Сара прехапа устни. Още малко… не, пак си твърде нависоко. Отпусни леко ръчката, издигни се и отново завий. Ето сега… надолу, надолу, бавно, лека-полека…

Не може ли Адам да ми каже поне една дума!, мислеше си тя. Очакваше да чуе мнението му, поне една дума, за да разбере дали постъпва правилно, или греши. Но той мълчеше. Седеше там почти с безразличие и не казваше нищо, оставяше я да се справя съвсем сама. Да, разбира се, никога нямаше да я остави да катастрофира — това бе ясно. Ако се набърка в опасна каша, той щеше да се намеси в последния момент.

Колелата докоснаха земята, подскочиха веднъж, два пъти, а после спряха. Малкият учебен самолет притихна на ръба на пистата. В началото тя не можеше да повярва, че е успяла, но после вдигна очилата на челото си и се засмя високо.

— Успях! Успях!

— Още няколко метра и щеше да разбереш как се приземявахме навремето, когато нямаше писти — извика й той през рамо.

— Не ме плаши, Адам! — извика тя с развълнуван от преживяването глас. — В края на краищата не се приземих нито в някоя канавка, нито на клоните на дърво. Нищо няма да ти стане, ако поне мъничко ме похвалиш.

— Ти нямаш нужда от похвали, Сара. Справяш се много добре и без тях.

— Значи го признаваш? Че се оправям?

— Разбира се, че се справяш. Никога не съм се съмнявал в това. — Той с лекота слезе от кабината и отиде да й помогне. — Ако не беше войната, отдавна да си се научила.

— И Ерик. Не вярвах, че някога ще се съгласи и ще ме остави да се науча.

— Трябва да знае като мен, че рано или късно ти винаги правиш това, което си си наумила — иронично се усмихна той.

— Съмнявам се, че щеше да ми позволи, ако ти не се бе съгласил да ме учиш. Той смята, че ти си някакъв бог, когато става дума за обучение. Да не говорим за пилотирането.

Адам не каза нищо. Стори му се ужасно иронично това, че Ерик бе избрал него за учител, когато натякванията на Сара, че иска да лети, бяха станали непоносими. Ако знаеше, че преди две години бяхме на път да избягаме заедно, едва ли щеше да ми има чак такова доверие, помисли си Адам. Но Ерик не знаеше това и тъй като нямаше желание сам да обучи жена си, се спря на Адам, човек с много опит.

— Според теб кога ще мога да опитам сама? — попита го Сара.

— Господи, Сара, нали първо трябва да се научиш да вървиш, а после да бягаш — поклати той глава. — Преди малко за пръв път успя да приземиш самолет. Нека да отработим всичко заедно добре, а после ще мислим за самостоятелните ти изяви.

— Прав си, въпреки че, честно да ти кажа, днес имах чувството, че съм сама.

— Мълчах, защото ще се научиш да пилотираш много по-добре, ако вземеш поука от собствените си грешки.

— Трябват ми само три часа самостоятелно пилотиране, за да взема клас А, нали така?

— Да — кимна Адам, — но не забравяй, че първо трябва да минеш изпитите по навигация и техническа грамотност. Да не говорим за медицинските и очните прегледи.

— Но ти не си се явявал на тях — нацупи се тя.

— Защото се научих да летя преди въвеждането на международната система за лицензиране.

Тя отметна глава, изпълнена с непоколебима решителност.

— Мисля, че са напълно безсмислени. Но ще видиш, че ще ги взема. Не ме е страх от никакви машини и ако някой ми обясни тънките технически подробности, ще се подготвя добре. Освен това съм съвсем здрава. И не вярвам да имам някакъв проблем.

Адам не успя да скрие усмивката си. Сара бе на двадесет и седем години и все така жизнена, както когато я срещна за първи път. Бракът, отговорностите, майчинството и трагичната загуба на сина й, й се бяха отразили, но тя притежаваше същата енергия и неутолима жажда за приключения, както и твърда непоколебимост, която будеше страхопочитание. Неусетно той си я представи като стара, много стара жена, от чиито очи блика същата неутолима жажда за живот и нещо го присви, остро и болезнено.

Господи, колко много я обичаше! Обичаше я със същата страст, която тя възбуждаше у него, отчасти физическа, отчасти духовна. Тази любов го изгаряше всеки път, когато я видеше. Но сякаш всичко между тях бе умряло, докато беше пленник в Германия. Тя нито веднъж не му написа, всеки път, когато Червеният кръст му доставяше писма, той търсеше почерка й върху пликовете, но напразно. А когато се върна, отношението й към него бе толкова променено, сякаш бяха непознати. Беше се опитал да я потърси и поговори с нея, но нахалост.

— Няма какво да говорим, Адам. Направихме грешка. Случва се по време на война. Аз съм омъжена жена, а ти женен мъж с дете. Не! Моля те, не ми говори повече! Не искам да говоря за това. Да забравим всичко!

Ядосан от отношението й, той й отвърна със същата студенина. Щом като иска, така да бъде. Никога не се бе влачил на колене подир никоя жена. Нямаше намерение да го прави и сега, колкото и да му се искаше. След това постепенно враждебността й намаля и тя отново започна да се смее и шегува с него, макар и да продължаваше да го държи на разстояние от себе си. Околните биха си помислили, че отношенията им са както преди като на добри приятели. Той я подкрепи в създаването на тази илюзия. Но в действителност според него тя оставаше крехка и студена като ледена шушулка. И ако между тях припламнеше някоя от старите искри, а той понякога въпреки всичко си мислеше, че това става, то бе добре скрито. В случай че неочакван допир предизвикваше реакция, тя веднага биваше прекъсната сякаш с мощен електрически прекъсвач.

Той го усети отново, когато й подаде ръка, за да слезе от самолета. Колената й, изнемощели от разхода на адреналин, едва я държаха, докато слизаше. Тя се строполи отгоре му, но веднага се стегна и отстъпи през смях.

— Какво ми става? Вие ми се свят!

Той не направи опит да я хване, а се обърна и тръгна. Имаше един-единствен начин да се справиш с умишленото безразличие и той бе да отвръщаш със същото.

— Ще свикнеш. — Един механик се бе запътил към тях. — Моля те, Пери, провери машината — каза му Адам, свали коженото си яке и погледна часовника си. — Днес бързам, Сара. Имаме важно събрание следобед. Трябва да се прибирам.

— Разбира се. Благодаря за урока. — Тя се усмихна лъчезарно както винаги. Но спонтанността, родена от вълнението на полета, бе унищожена от допира и съпътстващите го задръжки. — Аз ще остана да погледам какво прави Пери. След като ще се явявам на технически изпит, трябва да остана и да разгледам някои неща.

— Добре.

— А ти отивай и си отваряй ушите — може и за мен да кажат нещо на събранието.

Озадачен, той я погледна. Сара не бе директор и не присъстваше на заседанията на борда. Но тя не му обясни какво има предвид, а и той не я попита.

Адам кимна, вдигна ръка за сбогом и си тръгна.

Докато го наблюдаваше как се отдалечава, Сара усети напиращи сълзи в гърлото си. Мислеше си, че е свикнала да контролира чувствата, които Адам винаги будеше у нея. Помисли си, че може би този път се оказа неподготвена заради вълнението през изминалия час, пълната концентрация, последвалата възбуда и освобождаване от напрежението, когато се приземи.

Това й пречеше. Ако все още го обича, това е голяма глупост и слабост от нейна страна. Всичко свърши, свърши от момента, в който разбра, че Алиша носи неговия син в утробата си. Тя никога нямаше да забрави, че той си бе тръгнал от тях и се бе прибрал, за да прави любов с жена си. Освен това раждането на детето променяше всичко. Сара още помнеше несигурността на собственото си детство и знаеше, че никога няма да може умишлено да отнеме на едно невинно дете топлото присъствие на баща му.

Не че Гай чувстваше някаква липса. Алиша, дълго време бездетна, постоянно го глезеше и гевезеше и той бързо започна да се превръща в своенравно хлапе. Преди да е навършил първата си година, две детегледачки бяха уволнени, защото се бяха опитали да въведат малко ред в детската стая. Гай знаеше, че само да викне, и получаваше всичко и бе вече достатъчно хитър, за да се възползва от това. Но той бе несъмнено умно дете, много красиво момченце с типичните за фамилията буйни черни коси и сини очи. Да му мислят младите момичета край него след двайсет години! Като се има предвид и нравът му, тежко им и горко!

Когато Адам стигна ъгъла на хамбара и се скри от погледа й, Сара поклати глава. Какъв е смисълът да стои тук и да го гледа като влюбена крава! Само си губеше времето и силите, които сега й бяха така необходими за осъществяването на целите, които бе решила да постигне, и новите перспективи, които се отваряха пред нея. Да се научи да лети бе само част от плана й. Сара желаеше това още откакто видя първата машина да се издига непохватно във въздуха. Ето че мечтата й бе на път да се осъществи. Но тя имаше и други мечти… мечти, които щяха да ги шашнат, когато ги сподели с тях…

Сара вдигна брадичка и на устните й се появи лека усмивка. Видя изненадата и любопитството, които се изписаха на лицето на Адам, когато му спомена за следобедното заседание на борда на директорите. Да, щеше да остане още по-изненадан, след като чуе предстоящото предложение…

— Госпожо Гардинър! — Гласът на Пери прекъсна мислите й. Тя се обърна и го видя да я наблюдава търпеливо. — Нали искахте да видите кое движи машината?

— Моля? — Тя го гледаше недоумяващо, после поклати глава. — Не, Пери, благодаря. Днес не мога. Може би следващия път.

Сара свали очилата си и весело тръгна по пътя, който Адам бе изминал преди малко.

 

 

Следобедното слънце огряваше заседателната зала на „Морс Бейли“, пръскаше кристалните гарафи с вода по дългата лакирана букова маса с хиляди ослепителни искрици, намигаше на картината на първия модел самолети на фирмата „Орелът“, която се перчеше гордо над разкошния кожен стол на Гилбърт и повдигаше вече високия градус на атмосферата в стаята.

— Няма ли да пуснем малко щорите, за бога? — попита Лио и прокара пръст по врата си под силно колосаната си яка. Беше зачервен и потен, изглеждаше сгорещен и нервен. Вече си бяха разменили някои реплики, породени от различия в мненията, и отново, както винаги, му се налагаше да се бори сам. Предстоеше им да започнат дискусиите по най-важната част на заседанието и той усещаше, че го чакат нови битки. Точката от прилежно написания дневен ред, който стоеше пред него, гласеше просто: План за бъдещо развитие, но Лио подозираше, че зад нея се крие нещо революционно, каквито бяха повечето от идеите на Гилбърт — някоя високопарна приумица, която той искаше да оповести и пробута на борда, докато всички слушаха, унесени от горещината на следобеда. Но Лио бе решен да не допусне това. — Това слънце така ми блести в очите, че едва издържам вече! — сърдито промърмори той.

— Добре — лаконично отвърна Гилбърт. — Съгласен съм, че не е много приятно. Адам, ще направиш ли нещо, моля те?

Адам стана от мястото си и отиде до прозореца. Движеше се с лекота, сякаш не забелязваше разразилата се около него буря. За събранието бе свалил ежедневните дрехи, които носеше при тренировки, и си бе сложил костюм, но той бе по-светъл от едновремешните тъмни костюми, с които се обличаха хората на бизнеса, и за разлика от Лио ризата му вместо с колосана яка, бе от по-мека материя. Той пусна щората и се върна на масата, за да заеме мястото си сред останалите членове на борда.

Освен Гилбърт и Лио имаше още четирима души — Алиша, която започна да се появява редовно, откакто роди Гай, вероятно за да брани интересите на компанията, която един ден той щеше да наследи според нея, Адам, Макс, Джеймс, освободен от затвора след края на войната и у дома, за да възстанови здравето и силите си, и Джо Айзъкс, който вече работеше като счетоводител на двете фирми.

— Така по-добре ли е, Лио? — попита Гилбърт.

— Горе-долу.

— О, стига си ни тормозил, Лио — обърна се към него Алиша. Тя бе променила вида си напълно в съответствие с новата си роля на директор. Косата й не бе свободно пусната, както преди, а силно опъната назад и вързана в опашка, което подчертаваше правилните й черти. Беше със съвсем черна рокля, освежена само на деколтето и маншетите с бял кант. Придаваше й жизнен и авторитетен вид. — Всички търпим и си траем. Само ти…

Гилбърт се усмихна и оправи книжата на масата пред него.

— Точка пета от дневния ред — бъдещо развитие на компанията. Преди да посоча главната причина, поради която включих тази точка, искам да обобщя състоянието ни така, както го виждам аз. — Той млъкна, за да отпие глътка вода от чашата пред него. Всички го гледаха очаквателно. Само Макс си рисуваше нещо на листа с дневния ред, защото подобни заседания бяха за него пълно губене на време и той ги изтърпяваше пряко сили. Гилбърт остави чашата, почисти капките вода от мустаците си и продължи: — Нашата промишленост бе една от малкото, които на практика спечелиха от войната. Намерихме необходимите средства, поръчките валяха и необходимостта, както обикновено, стана майка на ред изобретения. Това ни помогна да отидем много крачки напред, за няколко кратки години постигнахме успехи, за които щяха да отидат десетилетия в мирно време. Сега, когато войната свърши, естествено, всичко е обърнато с главата надолу. Поръчките са анулирани, разполагаме с повече работна ръка, отколкото ни е необходима, недостроени самолети стоят в цеховете и никой не ги иска, няма нужда от проектиране на военни самолети, които вече няма да трябват на никого, както се надяваме. Имаме основание да подозираме, че ситуацията е сериозна. Голяма част от фирмите се подведоха и се заеха с производство на самолети в годините на големия бум, но сега изнемогват, а много от тях вече фалираха. Както знаете, успяхме да вземем на работа няколко първокласни проектанти за машинното отделение, които бяха останали на улицата, след като фирмите им пропаднали.

— Доста смела постъпка. И сега ще трябва да даваме още сума ти пари за заплати — измърмори Лио под носа си.

Гилбърт не му обърна внимание.

— Мисля, че ще бъде глупаво точно сега да подвием опашки. Напълно съзнавам, че ни предстоят тежки времена, а може и да се окажат още по-тежки, когато навлезем в най-трудната фаза. Но ние имаме предимството, че се опираме на солидна основа — „Морс моторс“ е и винаги е била успешна компания със сигурни доходи и все още може да бъде считана за фирмата майка на „Морс Бейли интернешънъл“ — поделението, което ще бъде най-уязвимо в период на криза. Затова ви предлагам да погледнем в бъдещето и да приемем настоящите проблеми като временни. Трябва да продължим да се борим, да вземем мерки, за да подсигурим мястото си на пазара за граждански самолети и да разширим интересите си във всяка посока, която се открие пред нас. — Той млъкна и отново отпи вода от чашата си.

— Добре казано, Гилбърт — намеси се Лио. — Но аз не съм съвсем сигурен точно къде водят те. Какво точно имаш предвид, като говориш за разширение!

— Ей сега ще разбереш, Лио — погледна го над ръба на чашата Гилбърт. — Тъкмо смятах да ви предложа да поразнообразим дейността си и да създадем ново звено — с борда на „Морс Бейли интернешънъл“, бързам да добавя веднага.

Из стаята се понесе шепот.

— Да разнообразим дейността ли? — настояваше да узнае Лио. На него бе напълно чуждо да седи кротко и мирно и да слуша, без да задава постоянно въпроси. — Как да я разнообразим?

Гилбърт простря ръцете си на масата. Той се огледа и погледна в очите всеки един от присъстващите.

— В момента никой не желае да купува самолетите ни. Няма да е все така, убеден съм, но междувременно можем да направим нещо, което ми се струва доста интересно. Предлагам да създадем собствен пазар. Да купим някои от нашите самолети и да основем гражданска авиолиния за превоз на товари и пътници.

За миг на масата настъпи пълна тишина. Дори Макс спря да си рисува и погледна Гилбърт учудено. Пак Лио наруши мълчанието.

— Браво, браво, Гилбърт! Знаех си, че пак си ни подготвил изненада, но не можех да се сетя каква. Всъщност ти предлагаш да обслужваме граждански полети, така ли?

— Точно така — твърдо и категорично заяви Гилбърт, за да ги предизвика на словесен двубой. — За мен бъдещето е в това. И как иначе! Както помните, първото писмо бе доставено по въздух още преди девет години. Съгласен съм, че това бе направено по-скоро за забавление, но въпреки това то демонстрира търговската полза от летенето. Помислете си само за лекотата и скоростта, с която могат да се извършват доставки на огромни разстояния!

— Товари, да — рече Лио. — Но хора? Кой, кажете ми, ще плати, за да рискува удобството и живота си?

— Мнозина. Особено след като модифицираме машините си в съответствие с тази цел — уверено отвърна Гилбърт.

— Значи така. Сега всички трябва да се заемем с производството на самолети за превоз на несъществуващи пътници от А до Б — каза Лио със саркастичен тон. — И кой ще ръководи новата дейност? Мислил ли си за това?

— Да — отвърна Гилбърт. — Имам предвид някого и това е човекът, който ми даде тази идея. Трябва да ви кажа, че не се съмнявам, че тя ще се справи отлично.

— Тя?

— Да. Човекът, за когото ви говоря, е Сара Гардинър.

Отново настана тишина и докато тя траеше, Гилбърт се възползва от възможността да прецени реакцията от това, което каза, по лицата на членовете на борда.

Лицето на Макс, както можеше да се очаква, бе неразгадаемо — някога изразителните му черти сега вече издаваха само тъга и смътна досада от всичко, което не засягаше пряко него или проектите му. Джо Айзъкс също бе непредсказуем. Изглеждаше замислен, преценяваше плюсовете и минусите на предложението на Гилбърт с онази прецизност, която го правеше добър счетоводител.

Реакцията на останалите бе много по-ясна. Широката усмивка на Адам показваше, че според него предложението е забавно. Алиша бе като ударена от гръм в ясно небе. Вероятно гняв бе най-подходящата дума, с която можеше да бъдат описани чувствата, които изпитваше тя, докато стоеше изправена и скована, сякаш думите на баща й я бяха превърнали в каменна колона. Адам пръв наруши мълчанието.

— Поздравявам те, Гилбърт! Или може би поздравленията са за Сара? Тази сутрин, докато бях с нея, останах с впечатление, че ни е подготвила изненада. Изглеждаше толкова доволна и аз си помислих, че едва ли причината е само в успешния й полет.

— Хм. Надявам се, че не е предложила да пилотира самолетите на собствената си авиолиния? — студено попита Лио, но вътрешно кипеше от гняв. Какви глупости си въобразява този Гилбърт, по дяволите? Не стига, че идеята бе доста рискована, но и да слага начело жена… при това парвеню като Сара… пълна глупост.

— На какво ли не е готова Сара, за да се покаже пред хората — намеси се Алиша. Макар и поради друга причина и тя като Лио бе бясна — докога баща й ще покровителства Сара?

— Това е абсурдно и ти го знаеш — остро реагира Адам. — Сара все още няма книжка за правоуправление на самолет клас А, а ще й трябва клас Б, за да извършва полети с търговска цел, а те не растат по дърветата. Сто часа самостоятелни полети, инженерни науки, метеорология и навигация, височина на летенето и нощни полети, да не говорим за по-дългите полети, които надвишават триста километра. Ще мине доста време, докато Сара получи необходимата квалификация за това. Не че ще се учудя, ако в крайна сметка вземе и този кетап — нарочно добави той, защото му се прииска да ги подразни.

— Но може би може да управлява фирма? — попита Лио.

— Събра достатъчно опит през последните години, справи се много добре с ангажиментите на Лорънс, докато той отсъстваше по болест.

— Лорънс! — грубо се възмути Лио и си навлече гневния поглед на Гилбърт.

Лорънс може и да не е бил най-способният бизнесмен на този свят, но никой нямаше право да се присмива на мъртвите. Това просто никога не се правеше.

— Аз лично съм категорично против това предложение — заяви Лио. — Ти какво мислиш, Айзъкс?

Дребното еврейче се почеса по брадата.

— Вярно е, че е рисковано. Може да си навлечем голяма беля.

— Абсолютно правилно! — победоносно възкликна Лио.

— От друга страна, ако не вървим напред, може да атрофираме. Както каза господин Морс, понякога стоенето на едно място може да се окаже плъзгане назад. Времената са тежки — грешката може да се окаже фатална. Както и между впрочем пропуснатият шанс.

— Е, как тогава смяташ да гласуваш, приятел? — нахвърли се Лио.

— Дайте ми възможност да помисля. Трябва да направя няколко изчисления… — Той не спираше да пише с молива си, нахвърляше суми в полето на дневния ред и поглеждаше към финансовия отчет, който представи по-рано.

— Аз пък мисля, че идеята е чудесна — неочаквано се намеси Макс. — Ще променя проектите си много по-старателно, ако знам в чии ръце ще попадне готовият самолет. Да, да… и за малката Сара ще е полезно. Предизвикателството ще й се отрази добре. И тя като мен има нужда да работи… — Погледът му помръкна, а гласът му се сниши.

— Адам? — подкани го Гилбърт.

— Съгласен съм. Отлична идея. Както каза Джо, крие известни рискове, но аз вярвам, че това ще ни осигури място в самолетостроенето на бъдещето.

— Джеймс?

Но сините очи на Джеймс гледаха замечтано. Гилбърт подразнено си помисли, че синът му най-вероятно не ги слушаше, а измисляше стихотворение в момента. Бащата се бе надявал, че след преживяванията му като съзнателен бунтар, работата във фирмата може би щеше да му създаде нови интереси, но напразно. Както винаги, Джеймс щеше да гласува като Алиша. А Гилбърт разбираше по изражението й, че тя ще се противопостави на предложението на баща си.

По лицето му премина лека усмивка. Гордееше се с Алиша. Жена със собствено мнение. Защо и синовете му не бяха успели да наследят тези качества?

Въпреки дръпнатите щори, слънцето успяваше да проникне в стаята. Беше горещо и душно. Гилбърт прецени, че няма смисъл да отлага решаването на въпроса. Беше ясно, че всеки е решил за себе си, може би само Джо Айзъкс правеше изключение.

— Да продължим ли да дискутираме този въпрос, или да преминем към гласуване? — попита той.

— Да гласуваме и да го махаме от главите си — наперено отсече Лио. Той не за първи път противоречеше на Гилбърт, но ако имаше късмет, това щеше да е първата му спечелена битка. Обикновено Алиша кръстосваше шпаги с него…

— Кой е за новата компания? — попита Гилбърт.

Две ръце скочиха моментално — на Адам и Макс.

Това се очакваше. Гилбърт изчакваше. Погледна Джо. Бавно, малко неуверено, счетоводителят започна да вдига ръка, а после, като взе окончателно решение, я изперчи нагоре. Три за.

— А против?

Лио и Алиша вдигнаха ръце. Този път Джеймс се поколеба, но ги последва. Трима против. Гилбърт се наслади за миг на триумфа си.

— Значи моят глас ще е решаващ — рече той. — Всички знаете какъв ще е той, защото едва ли щях да повдигна предложението, ако не бях за него. Така — усмихна се той, — мога ли да помоля нашата любезна секретарка да запише — четири на три гласа в полза на предложеното разширение. Кой ще покани Сара да влезе? Адам, ти си най-близо до вратата. Сигурно с нетърпение очаква да узнае какво сме решили, а може би и тя ще иска да ви съобщи някои неща, свързани с идеите й за авиолинията. Адам?

Той се огледа, за да види физиономиите на победените. Алиша изглеждаше все така бясна, лицето й бе прекалено бледо въпреки горещината в стаята, виолетовите й очи блестяха. Нищо! Малко здравословно съперничество щеше да е само от полза за новата компания. Под зоркото око на Алиша Сара щеше да има още по-голям стимул да се развърти и успее. Джеймс? Джеймс трудно можеше да бъде причислен към опозицията. Той се носеше по течението. Но Лио… Лио бутна стола си и стана.

— Както виждам, победихте ни само с един глас — процеди той. — Но искам да те предупредя, Гилбърт, че няма да спра да се боря. Смятам, че правим груба грешка. Искам мнението ми да бъде записано в протокола. Освен това, ако ситуацията се промени, във всеки момент ще бъда готов да свикам повторно гласуване.

— О, стига си ни досаждал, Лио — прекъсна го Алиша и му даде да разбере, че това, че са гласували по един и същи начин, не означава, че са съюзници. — Сигурно един ден ще станеш председател на тази компания. Когато това стане, ще можеш да си правиш, каквото си поискаш. Дотогава обаче, прояви малко добро възпитание и седни, за да изслушаш Сара.

За нейна изненада той я послуша. Но в очите му проблесна странно пламъче. И когато Сара се обърна към събралите се и започна да излага концепцията си за новата авиолиния, той като че ли въобще не я слушаше.