Джанет Танър
Да наследиш небето (14)

2.

Увеселителният парк край „Александра палас“ бе целият облян от яркото пролетно слънце и блестеше в топли златисти оттенъци. Слънчевите лъчи се промъкваха през разлистените клони на лимонените и черешовите дървета, които хвърляха сянка върху масите на открития ресторант, отразяваха се от лъскавия метал и ярките цветове на влакчетата и въртележките в лунапарка, надничаха от водата на езерото като хиляди блещукащи камъчета с диамантен и сапфирен отблясък. Между редиците бараки, където се изнасяха съпътстващите представления, се спускаха високи сенки, сред които се открояваха рекламните табла, а въздухът жужеше от подвикванията на викачите, репетицията на духовия оркестър, оживените разговори и смеха на хората, дошли да се забавляват.

Докато прекосяваше парка, Сара се усмихна на себе си. Имаше чувството, че целият свят се е стекъл в „Александра палас“ или „али пали“, както често го наричаха. Едни идваха заради увеселителните програми и концертите, други — за да наблюдават конните надбягвания на разкошния хиподрум, трети — просто за да поседят и позяпат какво става наоколо. Ала целта на всички бе да се забавляват, да се отдадат изцяло на удоволствията и въпреки че след близо две години работа тук Сара познаваше всяко кътче, духът й винаги се повдигаше при вида на усмихнатите лица и веселата атмосфера, която цареше наоколо — точно както когато за пръв път дойде тук, за да си търси работа като сервитьорка.

Докато, минаваше покрай масите, където навремето бе сервирала чай и цитронада, сладолед и пасти, имаше чувството, че са минали десетки години, откакто работи на това място. Понякога й бе трудно да повярва, че е била онова младо момиче, изпълнено със страхопочитание пред широкия свят, който бе решила да пристъпи, сам-само и малко уплашено, но решено да стъпи на собствените си крака и да стане човек. Сега тя имаше собствена среда, собствен живот, който я отвеждаше в най-добрите ресторанти на най-добрите хотели, гардероб, пълен с модни тоалети, беше известна. Вече не бе малката Сара, сираче, миячка в кухнята и сервитьорка. Тя бе Сара Томас, Небесната кукла.

Случваше се, когато се смеси с тълпата, облечена с шикозния си акробатичен костюм и шапчица в червено и златно и с високите до коляното ботуши от мека черна кожа, някой непознат да я познае и посочи на останалите. Беше доволна, че е станала личност. Сега вървеше наперено, с гордо вдигната брадичка и усмивка на уста, тъй като въпреки че имаше три часа до участието й и тя не се бе преоблякла, знаеше, че винаги ще се намери някой, който да я познае, и тя трябва да е готова за това. Походката и излъчването й в този момент подчертаваха естествената й грациозност и ослепителната й красота — фигурата й, крехка, както преди три години, се бе закръглила само там, където трябва, сините й очи блестяха изпод рамката гъсти и дълги мигли, кестенявата й коса бе прибрана в непретенциозен кок. Сара открай време обещаваше да стане истинска красавица, но сега притежаваше и излъчване. Посвоему, в света на въздушната акробатика, тя бе звезда.

Девойката заобиколи естрадата, с грациозна лекота се промуши през тълпата, събрала се да слуша оркестъра, и се отправи към банкетната зала, където се помещаваха работилниците на аеронавтите.

За нея това открай време бе вълшебно място, където сякаш с магическа пръчица брезентът, конопът и ракитата ставаха на гондоли, които можеха да летят и се носят в небето, превръщайки простосмъртните в небесни полубожества. Веднага щом дойде тук и разбра за дейността, която се извършва в огромната и тайнствена зала, тя бе силно заинтригувана, защото летенето с балон бе нещо много романтично за нея. Като дете винаги биваше изцяло погълната от разказите на Ричард Хартли за първия полет, чиито пасажери били петел, овца и патка, издигнати преди повече от сто години на височина от три километра от братята Молголфие пред тридесет хиляди души, сред които били Луи Шестнадесети и Мари-Антоанет, както и Винсънт Лунарди, секретарят на неаполитанския посланик в Лондон, който извършил първото пътешествие с балон във Великобритания заедно с гълъб, котка и куче за компания. Имената на пионерите й бяха добре познати като имената на велики исторически личности. Беше във възторг, когато разбра, че базите на някои от съвременните колоси на въздуха са тук — Хенри Спенсър, трето поколение парашутист от известната фамилия Спенсър, зет му, капитан Годрън, който стоеше начело на отбор каскадьори, и най-вече Семюъл Франклин Коуди, който бе построил хвърчило, което е достатъчно здраво, за да носи във въздуха човек, но впоследствие се бе пренасочил към конструирането и управлението на самолети. Понякога парашутистите идваха в ресторанта, в който работеше, изпиваха литри чай и разсеяно нагъваха закуски, докато обсъждаха последните нововъведения, а когато нямаше клиенти, тя тайно се промъкваше, за да наблюдава смелите изпълнения на въздушните акробати. Зрителите с достатъчно пари също можеха да полетят с балон и докато ги гледаше как се носят във въздуха, Сара реши да пести, за да опита и тя един ден.

Ала подобна перспектива не се очертаваше скоро. Надниците й, макар и по-високи от мизерните три шилинга, които получаваше като прислужница в кухнята на „Дийдъм Грийн“, отиваха изцяло за ежедневни нужди. Харчеше ги за храна, защото бе достатъчно разумна да не разчита само на кифлите и рогчетата, които сервираше в ресторанта, за обущар, тъй като от постоянното сноване напред-назад обувките й постоянно се изтъркваха, за наема на стаичката, която бе наела над кафене на главната улица на едно предградие. Сара смяташе, че е извадила късмет с тази квартира. Моли Норкет, собственичката на кафенето, бе вдовица, истинска душица, която не след дълго предложи на Сара да се храни с нея и да й прави компания вечер. Но Сара се чувстваше задължена да покрива част от разходите за вкусните и здравословни ястия, които Моли готвеше на същата печка, на която правеше кифлите и кексовете за заведението си, от които в къщата постоянно миришеше апетитно. И въпреки че помагаше на хазайката си в кафенето в почивните дни, за да спечели някой и друг шилинг отгоре, парите изтичаха от портмонето й тъй бързо, както са влезли, и спестяванията за полет с балон се увеличаваха толкова бавно, че тя започна да се съмнява, че някога ще успее да събере достатъчно.

Едва в деня, в който Доли Шепърд, звездата на отбора на Годрън, дойде в ресторанта, Сара се досети, че има и друг начин да постигне целта си. Доли бе симпатично момиче с весели къдрици и усмихнато лице. В светлосиния си костюм за тренировки тя предизвикваше възторжените погледи на мъжете и завист у жените. Беше смела, изобретателна и красива. Но славата не я бе покварила по никакъв начин. Беше готова да се усмихне и да намери добра дума за всеки. Докато Сара я наблюдаваше как бъбри непринудено с колекционерите на автографи, които я бяха нападнали, Беки, една от сервитьорките, я бутна по ръката.

— Знаеш ли, че работеше тук? — тихомълком й рече тя.

— Доли Шепърд ли? — изненада се Сара.

— Да. И тя беше сервитьорка като нас. Една вечер Сам Коуди направи гаф в номера си със стрелбата. Трябваше със завързани очи да стреля по пластилинено яйце, поставено на главата на жена му, но нещо стана и куршумът ожули скалпа й. Доли събра смелост и предложи да я замести. Така се сприятели с Коуди и неговите хора. Не след дълго чухме, че се спускала с парашут в отбора на Годрън.

— Наистина ли? — попита Сара с широко отворени очи и с още по-голям интерес погледна към момичето в син костюм.

— Да, така започна. Виж я каква е станала! Вече е известна личност! Тази работа обаче не е за мен. Представи си как се приземяваш с балона, а между теб и земята — нищо, освен едно парче коприна! Само като си помисля, косата ми настръхва. Но на Доли явно й харесва. И виж какво постигна!

Един клиент бе направил знак на Сара, че я вика, и разговорът им секна изведнъж. Но докато вървеше забързано, за да вземе поръчката, тя усети вълнението, което започна да пулсира в гърдите й. Парашутизмът в никакъв случай не я плашеше, както Беки — за нея нямаше нищо по-интересно на този свят. А като разбра, че и Доли е била сервитьорка, за миг почувства, че е поне малко съпричастна на блясъка на ексцентричното й занимание. Докато краката й припкаха между масите, тя хвърляше по някой и друг поглед през рамо в желанието си още веднъж да зърне Доли и усети как първоначалният ентусиазъм постепенно започна да преминава в решителност.

Защо и тя да не опита да влезе в отбора на Годрън? Беше млада, здрава и, защо да се прави на излишно скромна, с перфектна фигура — задължителна за всяка изпълнителка, било тя актриса, певица или парашутистка. Не знаеше защо не се бе сетила за това по-рано — може би защото звездното обаяние на участниците в демонстрациите я караше да си мисли, че не са обикновени простосмъртни. Но сега Сара знаеше какво ще направи. След като Доли Шепърд може, и тя ще се справи!

През следващите няколко дни Сара все се оглеждаше за капитан Годрън в ресторанта. Но тъй като от него нямаше и помен, тя попита и разбра, че е на спектакъл някъде на север. Вестта я ядоса, защото нямаше търпение да осъществи намеренията си. След седмица зърна стройната му фигура в тълпата, но той бе заобиколен от няколко души и нямаше как да говори с него. Докато препускаше между масите с табла в ръка, усети, че става все по-нервна. Ако го чака да дойде в ресторанта и да седне на една от масите й, ще мине цяла вечност. Имаше един-единствен сигурен начин да се срещне и да говори с него — да го посети в работилницата му.

Сара потрепери при мисълта за подобно дръзко деяние, тъй като за нея това място бе обвито с мистериозност и значимост. Сериозно се боеше, че капитан Годрън може да се подразни от безочието й и да й покаже вратата, преди да я е изслушал, и така да й отреже всички пътеки. Но какво й пречи да опита? Сара твърдо вярваше, че съдбата й е в собствените й ръце. Според нея да седиш със скръстени ръце и да чакаш нещо да ти се случи, означава, че то никога няма да ти се случи.

В края на работния ден, когато обслужи последния клиент и разтреби и последната маса, беше прекалено късно, за да ходи в работилницата на аеронавтите, а и едва ли видът й бе особено привлекателен в този момент. По-добре да се отбие рано на другата сутрин, преди да е започнала работа.

На следващата сутрин обърна повече внимание на външния си вид, старателно се вчеса, поощипа бузи и устни, за да се налеят с цвят, и облече хубавата си жълта рокля, в тон с утринното слънце.

— Господи, днес си като картинка! — възкликна Моли, когато я видя. — Много си подранила. Я ми кажи каква е причината! Някой млад кавалер?

Сара се усмихна на проницателния многозначителен поглед в светлите кръгли очи, които винаги й напомняха за стафидите в един от сладкишите на Моли. Хазайката й не криеше мнението си, че според нея е крайно време Сара да си намери приятел, и бе изненадана от апатичното й отношение към противоположния пол.

— Не, Моли, няма никакъв кавалер — отвърна Сара, без да влиза в подробности. Знаеше, че жената няма да одобри намеренията й.

Когато пристигна в „Александра палас“, Сара се запъти право към банкетната зала, в която се помещаваше работилницата на аеронавтите. С учестен пулс и свито сърце тя влезе вътре бодро и с високо вдигната глава.

Въпреки че беше рано, тук вече кипеше усилена дейност. Очите на Сара свикнаха постепенно с полутъмнината и тя забеляза плетените кошове, натрупани във всяко кътче на залата, километрите навито въже и корда и декарите мрежа, които висяха от високия таван. Жуженето на работещи шевни машини се носеше като ято разгневени пчели, а прашният въздух гъделичкаше носа й и тя кихна. Миризмата, която изпълваше помещението, й бе непозната — задушлива смесица от брезент, коноп и лепило. Сара внимателно прескачаше кълбата въже, които бяха пръснати по пода, когато се обърна към едно момиче, което седеше зад шевна машина и съединяваше плик от брезент.

— Търся капитан Годрън. Можете ли да ми кажете къде мога да го намеря?

Без да сваля поглед от работата си, момичето й отговори:

— Ей там — извиси тя глас над бръмчащите машини и посочи с глава другия край на залата.

Сара погледна в посоката, която й бяха показали, и го видя, стегнат елегантен мъж по риза, изцяло вглъбен в разговора с някакъв колега. Стисна зъби и въпреки че сърцето й щеше да се пръсне, тръгна направо през залата и се изправи пред него.

— Извинете, капитан Годрън, може ли да ви попитам нещо?

Той прекъсна разговора си и тя усети как я поглъща с очи. Очите му искряха на одухотвореното му интелигентно лице, а мустаците му, най-старателно оформени с брилянтин, блестяха като диаманти на светлината на карбидните лампи.

— Кажете? — подкани я той.

Сара имаше чувството, че силите я напускат, но пое дълбоко дъх.

— Знам, че сигурно ще ви се стори много нахално от моя страна, но искам да стана парашутистка и се чудех дали не мога да се запиша във вашия отбор.

Стори й се, че очите му присветнаха за миг.

— А, такава ли била работата? И откъде знаете, че от вас ще стане парашутистка?

— Защо не? — смело попита тя. — Не виждам защо да не мога и аз да се науча! Какво се иска от мен?

Тя отново забеляза искрите в погледа му.

— На първо място кураж, но както виждам, той не ви липсва. На второ място — сила. — Той погледна ръцете й, пое едната, разгледа я, обви нежната й китка с пръсти. — Костите ви са като на пиле, госпожице…

— Томас — рече Сара. — А на костите ми им няма нищо. Никога не съм ги чупила.

— Хмм. — Той леко се усмихна под мустак и посочи едно от съоръженията, които висяха от тавана. — Да видим дали ще успеете да се полюлеете на това?

Сара го погледна за миг, защото се чудеше дали не си прави майтап с нея, но той й обясни сериозно:

— Моите момичета трябва да умеят да се справят с трапеца. Опитай.

— Добре. — Сара се хвана за металната пръчка с две ръце и повдигна нозе от земята.

— Задръжте така — каза той и погледна часовника си.

Сара изпълни инструкцията с неудоволствие. В началото я притесняваше неприличната поза, която трябваше да заеме, но с течение на времето, когато тялото й започна все повече да опъва ръцете й, мисълта й бе заета изцяло с усилието да се задържи в това положение. Стискаше здраво и имаше чувството, че ръцете й ще излязат от ставите, а по челото й избиха малки капки пот. Най-накрая, тъкмо когато си мислеше да се предаде, той й кимна.

— Добре. По-силна сте, отколкото изглеждате, госпожице Томас. Много добре, а сега можете да слезете.

Сара с облекчение пусна металната пръчка и се приземи на пода.

— Е? — попита тя, внимателно разтри пръсти и се опита да се овладее. — Доволен ли сте от представянето ми?

— Много! Пет минути — много добре за първи опит. — Той се усмихна. — За жалост обаче в момента в отбора ми няма места. Нямам нужда от нови момичета.

Сара се ядоса.

— Искате да кажете, че направих това на вятъра?

Зъбите му блеснаха под мустаците.

— За съжаление, да. Освен ако не стане нещо с някое от момичетата — някакъв инцидент или ако някоя от тях реши да се откаже… Но парашутизмът е като наркотик, госпожице Томас. Повечето остават, докато могат.

Сара пое дълбоко въздух. Разочарованието й бе тъй силно, че тя се страхуваше, че ако остане още малко тук, ще се разреве. Силната амбиция не й позволяваше да се откаже толкова лесно, но несломимата й гордост не й позволяваше да се моли, а и нямаше смисъл. Тя събра малкото сили, които й бяха останали.

— В такъв случай, капитан Годрън, съжалявам, че ви отнех толкова време — студено му подхвърли тя й се обърна, преди да е видял издайническите сълзи, които блеснаха под дългите й мигли.

— Може ли за един момент! — Беше другият човек, събеседникът на капитан Годрън. Сара спря на едно място. Не смееше да се обърне назад. — Наистина ли искате да летите? — попита той.

Гласът му бе приятен, без надменните нотки на Огюст Годрън. Тя преглътна сълзите и се обърна. Тогава го погледна за първи път и забеляза, че е дребен мъж, малко по-висок от нея. Сламената му коса бе опъната назад и откриваше малко, интересно лице. Мустаците му бяха толкова светли, че едва се забелязваха и стояха като лека полусянка на горната му устна, а очите му, жълтеникави като на котка, блестяха от бледата рамка на миглите му.

— Разбира се, че искам — отвърна тя с глас, който поради разочарованието и напиращите сълзи звучеше доста кресливо. — Нали за това съм дошла.

— В такъв случай може би аз мога да ви помогна — каза й той. — Всъщност ще си помогнем един на друг.

— Моля? — Още недоизрекла възклицанието си, тя усети колко грубо прозвуча тонът й и се изчерви. — Извинете. Как бихме могли да помогнем един на друг?

Лека усмивка отново цъфна на устата на капитан Годрън. Той потупа събеседника си по рамото.

— Да ви запозная. Това е капитан Ерик Деър. Може да сте чувала за него. Двамата с брат му Хенри са също парашутисти. Летящите Деър.

— А, да — тихо промълви Сара. Наистина бе чувала за двамата братя. Но никога не им бе обръщала голямо внимание. Тук, в „Александра палас“, в сянката на известните в цялата страна парашутисти за тях не се говореше много. Дори на външен вид Ерик Деър бе доста невзрачен в сравнение с великия Огюст Годрън.

— Давам си сметка, че моят отбор не е като прославения тим на Годрън — иронично й се усмихна той.

— Но може би сте чувала, че с брат ми правим демонстрации на акробатични изпълнения във въздуха, за да подпомагаме финансирането на изследователската си работа. Напоследък все си мисля, че ни липсва малко повече атрактивност. Може каскадите ми да са много добри, но не се съмнявам, че публиката иска да вижда пред себе си едно красиво лице с хубава фигура.

Сара кимна, приемайки комплимента в духа, в който бе направен, макар да не й убягна начинът, по който Ерик я заглеждаше.

— Да — каза той. — Мисля, че можем да измислим нещо. Защо не дойдете да ви запозная с брат си Хенри и да видим какво ще каже той?

Сара изтръпна. Ами ако брат му не се съгласи? Ерик сякаш прочете мислите й и се усмихна.

— Няма страшно, той не е чудовище. Освен това щом има пари да продължи работата по усъвършенстването на собствения си дирижабъл, нищо друго не го вълнува. Сигурен съм, че ще го убедя в плюсовете на идеята ми. — Той тупна Огюст Годрън леко по рамото. — Ще се видим по-късно, приятелю. Последвайте ме, госпожице Томас. Елате да ви покажа нашия кът в работилницата.

Той постави ръката си на кръста й, за да я упътва през лабиринта от съоръжения, и за пръв път от случката с Хю Сара не се притесни от допира на мъж. Този допир бе приятен, приятелски, без тайна умисъл, и стопли сърцето й. Може да не е капитан Годрън, началникът на прославения тим, но бе много приятен младеж. И ако можеше да й помогне да осъществи амбицията си, какво повече да иска. Обзе я вълнение, което възвърна цвета на бузите й и блясъка в очите й.

Помисли си, че в крайна сметка предизвикателното й държание ще бъде възнаградено и тя смяташе да се възползва от това максимално.

 

 

Сега, две години по-късно, докато вървеше към работилницата на аеронавтите, Сара си спомняше първото паметно посещение с вълнение и не малко гордост. От този ден нататък тя тръгна право напред. След като преодоля първия неуверен опит да скочи от ръба на коша, тя уверено усвои сложните скокове на малкия люлеещ се трапец и започна да прави грациозни, добре премерени спускания. Печелеше овации, където и да отиде, и въпреки помощта на братята Деър, Сара знаеше, че именно благодарение на своето постоянство и предприемчивост бе изминала пътят от мизерния живот на кухненска прислужница и безличието на сервитьорската професия до настоящото си завидно положение на една от безспорните кралици на въздушния спорт.

Когато влезе в просторната зала, шумът на шевните машини, оживените разговори на парашутисткото братство и неопределената прашна миризма я обгърнаха точно както в оня първи ден, но обстановката вече й бе напълно позната и тя с лекота премина през кошовете и кълбетата канап към ъгъла, в който се бяха установили братята Деър. По пътя няколко души я поздравиха, тя им махна с ръка, но повечето бяха изцяло погълнати от работата си. Винаги беше така — парашутизмът бе начин на живот, който изискваше пълно себеотдаване от тези, които му се бяха посветили.

Забеляза слабата суха фигура на Хенри в другия край на залата, вглъбен като всички останали, и се засмя наум. Както Ерик й бе казал в онзи първи ден, когато се запознаха, брат му бе един от най-големите маниаци в парашутисткото братство, човек, изцяло посветен на търсенето на съвършенството, без нито един интерес извън страстта, която бе смисълът на живота му. Той й приличаше на завеян професор, защото често-често пристигаше в центъра тъй нетърпелив да изпита поредната си нова идея или теория, че забравяше да вчеше косата или сплъстените си мустаци и бакенбарди, а понякога дори да закопчее ризата си както трябва. Всички помнеха случая, когато дойде без риза — беше метнал набързо жилетката и сакото върху памучния си потник — и с различни обувки, една черна и една кафява. Но когато ставаше дума за балони, Хенри нямаше равен на себе си. Всеки детайл проверяваше по два пъти, смяташе със скоростта на светлината и само рядко пишеше цифрите на някое от листчетата, които вадеше от пълните си джобове, както фокусниците вадят зайчета от цилиндри. Метеорологията и аеродинамиката бяха смисъла на живота му и въпреки че рядко знаеше кой ден от седмицата е и Ерик трябваше постоянно да му напомня за всеки ангажимент, нямаше ден, празник или делник, Коледа или рождения му ден, в който той да не бе извор на информация за скоростта на вятъра, движението на облаците и така нататък с точност, на която Сара можеше само да се възхити.

— Добро утро, Хенри — поздрави го тя. — Как си? Той вдигна глава, кимна леко и отново се наведе да търси повредата в горелката, която държеше.

— Аз ли? Добре! За жалост не мога да кажа същото за тези части. Тези хора постоянно си оставят ръцете в тях!

— Сигурна съм, че всичко е наред — успокои го тя. — Все се престараваш, Хенри.

Той отново я погледна.

— Ти се радвай, че се престаравам и си още жива, Сара. Човек не може да разчита на късмета си там горе, скъпа — добре го запомни!

— Добре, Хенри — съгласи се тя. — Къде е Ерик?

— Ммм? — Хенри отново бе изцяло погълнат от горелката, а тонът му издаваше досадата от несъществения въпрос. — Май каза, че отива за кафе. Все за стомаха си мисли това момче!

— Не е вярно, Хенри — смъмри го Сара. — Знай, че всеки, дори ти, има нужда от чаша силно кафе, за да работи по-добре. Дано да се сети да вземе и за мен.

Тя не очакваше, а и не получи отговор, но след малко Хенри пак вдигна глава.

— Преди малко те търсиха. Някакъв мъж.

— Тъй ли! И кой беше той? — попита Сара с безразличие. Небесната кукла бе свикнала с постоянния поток от почитатели, обикновено предвождани от Ерик.

— Не знам. Казах му, че ще дойдеш всеки момент. Сигурно пак ще те потърси. — Хенри отмести кичура, който бе паднал на челото му, и се взря с присвити очи в далечината. — Ето го Ерик. Мъжът, който те търсеше, е с него.

Сара се обърна и усети как гърлото й се свива.

— Не мога да повярвам — едва промълви тя.

— Какво има? — мило я попита Хенри.

Сара не му отговори. Устата й бе пресъхнала и тя вдигна трепереща ръка, за да закрие устни. Не е възможно. След толкова време. Тук, в „Александра палас“…

Той вървеше към нея с дългите си премерени крачки, които тя добре познаваше и обичаше. Беше с костюм от фин тъмносин вълнен плат. Лицето над твърдата, ослепително бяла яка на ризата му бе свежо, но сериозно. Сребристите участъци в косата му се бяха увеличили и стояха като пухкави крила насред смолисточерната му коса. По грижливо подстриганите му мустаци също тук-там се белееха снежинки като скреж в тъмна зимна градина. Но очите му бяха искрени и сини, както преди, въпреки че в тях се четеше известна тревога, която й бе непонятна, а стройната му фигура и приятна външност бяха внушителни, както винаги.

Сара стоеше, без да помръдне, сякаш краката й не я държаха, но радостта й растеше и въпреки шока, въпреки бурния прилив на необясними емоции, от които й се завиваше свят, тя едва се удържаше да не хукне и се метне в обятията му.

— Е, Сара — рече той с онзи студен отчетлив глас, който винаги й напомняше за мразовит ден. — Най-после те открих!

Тя свали ръката си от устата й я сплете с другата, за да скрие тремора. Вдигна гордо брадичката си и отвърна на погледа му със същата сериозност, без да издава нито за секунда бурните чувства, които започнаха да я обливат на горещи вълни.

— Господин Морс! — едва промълви тя.