Джанет Танър
Да наследиш небето (39)

3.

Трапезарията в селската странноприемница бе малка и мрачна — един от двата й прозореца бе зазидан, а другият гледаше на изток и до него не достигаше залязващото слънце. Но собственикът запали газени лампи, които хвърляха мека златиста светлина и разведряваха обстановката.

Адам и Сара седнаха на масата до прозореца. Поръчаха си телешка пържола, моркови и пресни картофи. Бяха единствените посетители. Явно странноприемницата не привличаше с нищо туристите, скътана заедно с останалите къщи на селцето в полите на планината. Но двамата бяха доволни, че най-после са сами. Постоянно трябваше да отговарят на въпроси и да се обясняват — първо с ядосания фермер, после с тълпата местни жители, които виждаха самолет за пръв път в живота си и които гледаха на тях не като на граждани от Съмърсет, а като на марсианци, най-накрая със съдържателя на странноприемницата и жената в малката поща, от която Адам след това успя да се обади на Гилбърт. Всичко това ги изтощи до краен предел и атмосферата на масата не бе особено дружелюбна.

— Значи утре ще дойдат да ни приберат? — попита Сара.

— Да, нали ти казах вече…

— Казаха ли по кое време ще дойдат?

— Не.

— А ти как мислиш?

— Откъде да знам! Зависи кога ще тръгнат.

— Гилбърт не каза ли?

— Не.

— Ох, защо не отидох аз да говоря с него! Сега щях да знам какво става.

— Щеше да говориш, ако си беше направила труда да дойдеш да потърсим заедно телефон.

— Но, Адам, бях останала без крака. Помисли си само колко път сме извървели от полето до фермата и след това до селото. Имах чувството, че ако направя още една крачка, ще падна.

— Пощата е на две крачки.

— Да, но вече умирах за едно измиване. От праха в нивата навсякъде ме засърбя.

— Тогава недей да мърмориш. Човек не може да ти угоди. Освен това само щеше да усложниш нещата, защото щеше да искаш да говориш и с Ерик.

— Той там ли беше?

— Явно.

— Нищо не ми спомена за това.

— Не си ме питала.

— И през ум не ми е минало. — Тя остави приборите си в чинията. — Защо си толкова заядлив, Адам?

— Не съм.

— Напротив. Не се ли чуваш? Каза, че не съм виновна за катастрофата. Защо тогава сега си го изкарваш на мен?

Той не отговори, а налапа една хапка от пържолата и я поля със студена, пенлива бира. Не можеше да й каже истината, но мисълта, че ще прекара една нощ под един покрив с нея, макар и в различни спални, му се струваше непосилна. Двете стаи бяха една до друга в наклонения коридор на последния етаж на странноприемницата. И въпреки дебелите стени, когато се върна от пощата, чу съвсем ясно плискането на вода от каната на мивката. Сигурно между двете стаи имаше междинна врата, откъдето долитаха отчетливите звуци, а тази интимност бе още един повод за раздразнение на вече опънатите му нерви. Не му стигаше, че трябваше да прекарва по няколко часа на ден с нея, а сега и това. Господи, кога щеше да свърши този тормоз? Не можеше да повярва, че на тази възраст може да има жена, която така да го вълнува, но тя успяваше.

Той пресуши чашата си.

— Отивам да се поразходя.

— Да се поразходиш! Не ти ли стига колкото вървяхме днес?

— Имам нужда да си проветря малко мозъка.

Тя отмести стола си назад.

— Добре, идвам с теб.

Той се извъртя и стовари юмрук върху масата.

— За бога, жено, не виждаш ли, че искам да остана сам? И недей да стоиш така и да ми се правиш, че не разбираш за какво става дума, защото много добре знаеш!

— Не, не знам! Какво ти става?

— Добре. — Той я погледна. Сара за пръв път го виждаше такъв. Обикновено приемаше всичко съвсем спокойно. Сега самообладанието му се бе изпарило, а гневът в лицето му я плашеше. — Сара, до гуша ми дойде от твоите игри. Може да ти е много забавно да живееш с един мъж и да водиш друг за носа, но ще ти кажа, че това е опасно.

— Не те разбирам! — Сърцето й препускаше, пулсът й отекваше в гърлото и слепоочията.

— Напротив! Не си играй! Откакто те познавам, все се опитваш да ме водиш за носа. Не знам дали си спомняш, че едно време щяхме да се женим, но ти избяга и взе друг.

— Защото Алиша обеща в противен случай да ви съсипе двамата с Макс.

— Пълни измишльотини!

— Не е вярно! Това е самата истина!

— После те сварих с Хю и ти пак измисли някаква сърцераздирателна история, за да наклепаш горкия човек. След това си помисли, че си ме пъхнала в малкия си джоб, и реши, че отново е дошло време за клетвите на малката вярна съпруга, която трябва да изпълни дълга към мъжа си. Но и с това играта не приключи. Сигурно тръпката си струва. Продължаваш да се халосваш с мен и да ми обясняваш, че било грешка и че такива неща се случвали по време на война. И тъй като още не ти се е приискало да ме пуснеш от повода, продължаваш да ми се навираш в ръцете.

Да му се навира! Изведнъж и Сара се ядоса.

— Как смееш? — кресна тя.

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Много добре знаеш какви са чувствата ми към теб. Не може да не знаеш. Знаеш също, че нямаш никакво намерение да направиш каквото и да е. Въпреки това всеки път, когато се обърна, ти си все отпреде ми. Да вземем тези уроци по пилотиране например — не можа ли да си намериш друг учител?

— Ерик настояваше да се уча с теб. Той има покъртителна вяра в теб. Ако зависеше от мен, щях да стоя по-далеч от теб, повярвай ми! А ти можеше да ми откажеш. След като ме мразиш толкова много, защо не го направи?

— Защото, скъпа моя Сара, аз не те мразя и ти го знаеш. Аз те обичам.

Тя застина, гневът й моментално се изпари. Начинът, по който го изрече, докосна сърцето й и изтри цялата болка от предателството. Имаше чувството, че всичко, което се е случило междувременно, е изтрито и те са отново в къщата й в онази нощ, когато той дойде. Въздухът между тях сега бе толкова наелектризиран, колкото и тогава и ако тя въобще се сещаше за отчуждението, предизвикано от раждането на Гай, то бе само под формата на почуда, че му е отдала толкова голямо значение.

— Обичам те — каза той отново, но този път по-нежно, сякаш се наслаждаваше на думите. Погледът му се задържа върху нейния. — И да ти кажа ли още нещо? Въпреки всичко аз мисля, че и ти ме обичаш.

В гърлото й заседна буца. Толкова ли й личеше? Въпреки това нямаше сили да отрича.

— Така е — едва промълви тя. — Винаги съм те обичала.

— О, Сара, Сара, какво се случи с нас?

— Случи ни се Алиша… и Ерик. — Дори в този момент нямаше сили да спомене малкия Гай.

— Да, но тях ги няма сега. — Гласът му звучеше твърдо. Когато го погледна, изражението му потвърди подозренията й. Погледът му бе напълно безмилостен. А устата му се изкриви в усмивка от познатото й чувство за хумор. — Нито, ако щеш, Макс. Освен това няма никаква вероятност да почука на вратата и да ни прекъсне, нали?

Тя се засмя и поклати глава. Той й протегна ръката си.

— Сара?

Тя направи една крачка към него, но краката й трепереха, също както когато слизаше от катастрофиралия самолет. Адам я докосна и изненадата от допира премина по цялото й тяло като електрически ток. Сара си помисли, че е готов да я притисне в обятията си насред трапезарията и ако го направеше, не виждаше откъде ще намери сили да му се противопостави. Но той не го стори. Поведе я към вратата и коридора. Миризма на бира и пушек от лула погъделичкаха ноздрите й, смях и чукане на чаши долитаха от бара, но тя имаше чувството, че те са ехо от друг свят. Въобще не й мина през ума дали някой не ги бе чул как се карат, или дали някой не е забелязал почти пълните им чинии и как двамата се изнизват, хванати за ръка, по стълбите. Не й мина през ума, защото сега това беше без значение. Интересуваше я само Адам и допирът на ръката му върху нейната, сигурен и твърд, само слабостта в краката й, която се простираше трескаво нагоре към бедрата й, само напористия трепет във вените й.

По стълбите неравните греди проскърцаха под краката им. После поеха по тесния наклонен коридор. Адам отвори вратата на стаята си и я въведе вътре. Едва тогава, едва в момента, в който вратата се затвори зад тях, той се обърна към нея, прегърна я и я притисна към себе си. Въздухът не й стигаше. За миг те впиха погледи един в друг, после устата му намери нейната и твърдото му тяло се долепи до нея. Трепереща, Сара отвърна на неговите ласки с ръце, сключени около кръста му, а устата й се разтвори под неговата като цвете, което разцъфва на слънцето.

Не след дълго устните му започнаха да се впиват все по-стръвно в нейните. Ръката му се плъзна надолу по гърба й. После той постави ръка под коленете й, вдигна я и я понесе към леглото. Коженото му яке бе метнато на леглото, но Адам го отмести заедно със завивките, положи я на хладния чаршаф и коленичи до нея. Разкопча блузата й, покри цялото й тяло с целувки, спря се на гърдите й и с език възбуди розовите й зърна. Зъбите му я възпламениха, пламъците на страстта докоснаха най-интимните й части и събудиха нервни окончания, за които не бе предполагала, че съществуват.

О, Господи, колко го обичаше! Обичаше го, откакто се помнеше!

Сара беше по панталон, широк и свободен. Адам го свали, но тя разбра за това, едва когато усети ръката му върху чувствителната кожа между краката си, после с неосъзната чувственост тя се надигна към него, а ръката му се премести в сърцевината й, движейки се, търсейки я, галейки я с еротичен финес, който я караше да се гърчи и стене. Когато той се отдалечи от нея, тя едва не извика, за да го спре, протегна ръце към него, но обви с тях собственото си тяло, докато той се събличаше пъргаво, но с отмерени движения и пускаше дрехите си до леглото.

За миг Адам застана над нея. Лампата озари силното му тяло, обля го със златиста светлина, а Сара впи пленен поглед в него. После той се сниши на леглото до нея, а тя се обърна, защото всеки сантиметър от голото й тяло болезнено жадуваше да го чувства около себе си и в себе си.

При допира между ръцете им премина електричество, но сливането на телата им бе като катаклизъм, при който всички болки, вина и отговорности към другите бяха забравени. Адам влезе в нея импулсивно, а тя собственически го обгърна с крака. Започнаха да се люлеят в унисон с вълните в океана, първо нежно, после постепенно ускориха темпото. Накрая тя извика и се вкопчи в него, защото не желаеше да изпусне нито момента, нито човека. После започна да полита от гребена на пулсиращата вълна и се отпусна морна и изтощена в обятията му.

Удовлетворена, Сара сгуши глава под мишницата му, където леко соленият мирис на влажната му кожа погали ноздрите й. Ръката му лежеше върху корема й.

— О, Адам — промълви тя.

— Шшш! — Дъхът му погъделичка челото й. — Недей да разваляш магията.

— Няма.

Ръката му погали лицето й и прибра косата й зад ухото.

— Обичам те — прошепна Сара.

— Тогава остани с мен.

— Добре — тихо рече тя. — Ще остана.

Адам се протегна и загаси лампата. Настъпи мрак, мекият мрак на лятната нощ. Той се освободи от прегръдката й, за да вземе чаршафа й, зави нея и себе си и докато се наместваше на възглавницата, Сара отново се уви около него, доволна като малко дете. Заспиваше.

Той я прегърна и обви с ръка гърдата й. Тя се помръдна и целуна нежно твърдия мускул на рамото му. Но заспа, преди да е отпуснала устни.

 

 

Събуди се чак на следващата сутрин. Бавно и сладко Сара започна да се разсънва, без да съзнава напълно причината за доброто си настроение, изненадана от голотата си. Тогава си спомни всичко и се протегна към него, но не напипа нищо, освен студения, празен чаршаф.

— Събуди ли се?

Тя отвори очи и го видя да се бръсне на мивката. Беше по панталони, но без риза. Голото му мускулесто тяло и широките му рамене й напомниха за незабравимите преживявания от предната нощ. Едно малко дяволче на желанието започна да я гъделичка отвътре. Но лицето му бе покрито с пяна, в която той правеше равномерни бразди с огромен бръснач, и желанието й бе изместено от любопитството.

— Откъде взе този бръснач?

— Взех го назаем от съдържателя.

— Кога?

— Сутринта. Ние не сме поспаланковци като някои хора — пошегува се Адам.

— Ах, ти! — Тя се протегна лениво. — Колко е часът?

— Осем. — Бръсначът обра последното петно с пяна, той взе един пешкир, избърса лицето си и отиде до леглото. — Ела.

— Адам! Вече е сутрин!

— И какво? — Леглото увисна под тежестта му. — Да не би да има някакъв закон, според който трябва да правим любов само нощем?

— Адам!

Но той я целуваше, галеше, отметна завивката, легна до нея и Сара спря да се противи.

Адам я облада бавно, красиво, защото ненаситната им жажда бе утолена предната вечер и въпреки че бе по-различно, тя изпита същото силно удовлетворение, защото той бе достатъчно спокоен, за да се наслаждава на собственото удоволствие. Когато свършиха, той седна, вдигна панталона си и я погледна.

— Е, Сара, какво ще правим?

Облак се появи на хоризонта.

— Какво имаш предвид?

— Какво ще правим? Ние, двамата?

Облакът взе да придобива все по-ясни очертания. Бяха споделили една красива открадната нощ. Успяха да изконсумират любовта, която изпитваха един към друг от години. Но сега бяха отново в реалния живот — живот, в който тя имаше съпруг, а той — съпруга и син.

— Не знам…

— Нали нямаш намерение да ми обясняваш, че миналата нощ е станало едно от тези неща, които просто се случват на хората, и да ми предложиш да я караме постарому, защото може би трябва да те предупредя, че няма да стоя със скръстени ръце и да те пусна да се върнеш при Ерик.

Сара се замисли. Ядоса се, но сега нямаше сили да му говори за предателството му, от което все още я болеше. Предпочиташе да забрави за него.

— И без това загубихме много време — додаде Адам. По тялото й мина тръпка — отчасти на вълнение, отчасти на страх.

— Адам! Чуваш ли се какво говориш!

— Да, напълно. Искам да се омъжиш за мен веднага, щом и двамата сме свободни.

Сърцето й започна да препуска.

— Но Адам, ние вече сме женени!

— Да, това може да ни създаде доста неприятности. Но не ме плаши кой знае колко. Сигурен съм, че няма да е проблем да намеря жена, която ще се съгласи да я намеся в развода си срещу известно заплащане. Не искам никой да петни твоето име. Но как ще се справим с твоя развод е въпросът. Може Ерик да се съгласи да постъпи като мъж и да осигури мотиви, но…

Сара стана. Беше хладно. Тя се протегна за коженото му яке, което бе проснато на пода, където той го пусна предната вечер, и се загърна с него. Как е възможно едно красиво преживяване от предната вечер толкова бързо да бъде опорочено?

— Не ми се вярва Алиша да ти даде развод, дори и да й развееш някоя любовница под носа — рече тя. — Гордостта й никога няма да й го позволи. Освен това тя може да бъде изключително отмъстителна. А Ерик… не съм сигурна, че и той ще се съгласи да се разведем. Може да склони, единствено ако мисли, че това ще ме направи по-щастлива… — Тя млъкна и захапа устната си. — Каква бъркотия!

— В никакъв случай не съм съгласен да я караме, както преди — каза Адам. — Не съм готов и за тайна любовна връзка. Не обичам лъжата. Да се срещаме скришом, да лъжем, да мажем, да се любим на тайни места и постоянно да треперим, че ще ни хванат… не, нямам никакво желание да живея по този начин. Знам, че разводът ще обиди и наскърби много хора, но поне ще постъпим честно.

Сара отмести поглед от неговия. Да, без съмнение много хора щяха да се почувстват обидени и наскърбени. Ерик и Алиша, както и малкият Гай. Тя бързо прогони детето от съзнанието си. Най-много й тежеше мисълта за това колко разочарован и съкрушен ще бъде Гилбърт. Можеше да понесе презрението на останалия свят. Но тя ценеше и много държеше на мнението на Гилбърт за нея.

— Не съм сигурна, че ще намеря сили за подобно нещо, Адам — рече тихо Сара. — Липсва ми твоята смелост.

Тя вдигна глава, като очакваше той да й възрази, но той стоеше и гледаше през прозореца. Беше с гръб към нея, а когато се обърна, лицето му бе безизразно, почти каменно.

— В такъв случай смятам да помоля Гилбърт да ме командирова в някой от клоновете в чужбина. О, Сара, не ме гледай така! Не се опитвам да те изнудвам. Желая те най-много от всичко на света и мисля, че ти го знаеш. Но ако не мога да те притежавам открито, без срам и лъжа, предпочитам да те загубя.

— Адам… — Доплака й се. Изведнъж бе станал тъй студен и недостъпен, цялата нежност се бе изпарила. — Не можеш да отидеш в чужбина. Не сега…

Той сви рамене.

— Не ми се ходи. Не и без теб. Но отказвам да стоя тук и някой да ме разиграва като глупак или да поддържам тайна връзка. Всичко зависи от теб, Сара.

Не можеше да му отговори. Гласът й не излизаше. Тя зарови брада в коженото яке, а когато я вдигна, видя, че той вече е облякъл ризата си и се вчесва пред огледалото на тоалетката.

— Аз ще отида да закуся, а после — на самолета. Ще дойдеш ли с мен?

За пореден път Адам оставяше зад гърба си това, което се бе случило, заключено в отделно чекмедже, и отправяше поглед напред в бъдещето. Лесно му е на него, много лесно! Вижда всичко в черно и бяло, няма сиво помежду им.

— Ти отивай — отвърна Сара. — Аз едва ли ще дойда.

Той я погледна през рамо, но ако се чудеше дали думите й подсказват какво е решила, не го показа, а очите му, студено кафяви, не го издаваха.

 

 

— Виж ти! Виж ти! — Някакъв селскостопански работник бе открил перката насред полето и сега Пери, механикът, я разглеждаше и бавно клатеше глава от почуда. — Гледай я ти нея! Паднала е съвсем здрава!

— Невероятно, нали? — съгласи се Адам. — За пръв път виждам такова нещо. Каква е причината, как мислиш?

Пери продължаваше да цъка с език.

— Ами сигурно не е била поставена както трябва. Не е била здраво затегната. Какво друго може да бъде? Но нищо не разбирам. Аз самият се занимавах с този самолет оня ден. Щях да забележа. Сигурен съм, че всичко беше наред. Има нещо гнило в тази работа.

— Ти вземи и проучи случая и повече да не се повтаря — скара му се Адам. — Като нищо щяхме да се убием. Даваш ли си сметка за това?

— Така е. Господин Морс вече ме заплаши с какво ли не. Но не мисля, че аз съм виновен за това, и не виждам защо всички ме обвинявате.

— Защото ти плащаме, за да бъде всичко наред — обясни му Адам. — Всъщност стига сме се занимавали с това. Давай да товарим самолета на камиона и да го караме в Чутън Лий. Там ще го проверим както трябва. И ако установим, че вината е твоя, Пери, не ти гарантирам, че ще останеш на работа. Не можем да си позволим подобна небрежност.

Пери пребледня, но не каза нищо. Нямаше смисъл да се обяснява. Макар че все още не можеше да разбере нищо. Беше убеден, че всичко бе наред с перката, когато проверяваше самолета… Но какво да се прави. Като всички селяни и той мислеше, че това, което не може да бъде излекувано, трябва да се търпи.

— Добре, господин Бейли, да се хващаме на работа — стоически отвърна той.