Джанет Танър
Да наследиш небето (27)

15.

Снегът заваля през нощта и покри природата с меко бяло одеяло. В момента, в който Адам се събуди, странната ослепителна светлина, която се процеждаше през пролуката на завесите, му подсказа за това и той изруга тихо, отметна завивките и отиде до прозореца.

Снегът се стелеше докъдето стигаше окото, дълбок и пухкав в парка, навят на преспи и вълни далеч върху склоновете на ливадата. Дебелият пласт скреж на прозореца бе достатъчен, за да разбере колко е натрупало, а начинът, по който голите клони на дърветата висяха натежали, потвърди съмненията му. Не ставаше дума за краткотрайно преваляване, а за началото на внезапна снежна буря и поледица. На всичкото отгоре продължаваше да вали — от натежалото небе се сипеха малки твърди снежинки.

Адам отново изруга. Днес няма да може да лети, а може би и през следващите дни, ако се съди по небето. Досега имаха голям късмет с времето, но не можеха да очакват, че цялата зима ще е толкова мека. В същото време нямаше как да не се ядосва, че трябваше да прекратят изпитанията точно сега, когато нещата бяха потръгнали тъй добре.

Адам потрепери, отиде до дрешника и нахлузи панталона си. Манията му да се научи да лети го караше да скъпи всеки час, всеки ден, а мисълта за период на принудително бездействие бе истинско проклятие за него. От друга страна, може би пък тъкмо сега щяха да намерят време да направят пасажерската седалка, която отдавна планираха. Преди време Макс сподели желанието си да извърши поне един полет колкото е възможно по-скоро, но все изникваха нови и по-важни модификации. Вероятно днес, докато Макс се занимаваше с по-тънките технически детайли, Адам щеше да има време да намери най-подходящото място за пасажерско място и да прецени как най-добре да го конструира.

Планът му обаче пропадна, защото когато семейството се събра на закуска, Адам научи, че най-вероятно снегът ще го принуди да си стои вкъщи, през този ден поне.

— Ех, майка му стара! — негодуваше Хю, докато си сипваше бъбречета и бекон. — Дойдох си за няколко дни и точно сега взе, че натрупа!

— Все ще намерим начин да излезем — опита се да го успокои Адам.

— Да, да, ще намерим! — Въпреки че прекали с брендито предната вечер, Хю не се притесни да напълни чинията си догоре. — Нали ти казах, че имам среща с Клариса днес. Но както сме в подножието на хълма, като натрупа, няма мърдане. Ако беше започнало през деня, може би щяхме да се оправим. Но като завали през нощта, край.

— Не можем ли да изринем снега с лопати? — попита Адам.

— Когато вали, няма смисъл да опитваме. Докато стигнем до края, в началото пак ще е същото.

— И докога ще е така?

— Казва ли ти някой! — сви рамене Хю. — Тук не е като на север, но помня, че веднъж цяла седмица не можахме да излезем. Ох боже, само като си спомня, и ми настръхват косите!

Адам не каза нищо, но реши, че каквито и да са условията, няма намерение да стои затворен вкъщи цяла седмица. Чакаше го работа. Щеше да е по-спокоен, ако поне успее да се добере до хамбара. Напушен, той си сипа бекон и кафе.

След малко към тях се присъединиха Гилбърт, Лорънс и Алиша. Двамата мъже бяха ядосани от изненадите на времето, което като че ли искрено забавляваше Алиша. Адам забеляза, че тази сутрин тя изглежда много добре, сякаш нежната й кожа отразяваше белотата на снега. Тъй като нямаше закъде да бързат днес, те се задържаха по-дълго на закуска, но когато изпиха всичкото кафе, Гилбърт и Лорънс отидоха в библиотеката, за да прегледат документите, с които разполагаха в момента, а Адам обу ботуши и излезе да види какво е положението навън.

Съвсем скоро се убеди, че Хю е бил напълно прав. Поради дълбоките преспи можеше да се стигне най-много до обора и след като размени някоя и друга дума с конярите, които се опитваха да нахранят и напоят конете, бе принуден да се предаде и да се върне вкъщи.

Валя цяла сутрин и след обяд Адам реши да седне и да поработи върху чертежи, които щяха да му помогнат да направи пасажерската седалка в самолета. В неговата дневна бе топло и уютно. Дървата пращяха в камината и посипваха с искри комина. Седна на писалището и се вглъби в работата си. Затова когато чу вратата да се отваря тихо, изненадано вдигна глава и видя Алиша.

— Може ли да вляза? — попита тя.

— Да, разбира се — отвърна той, въпреки че се подразни, че трябва да остави работата си.

Тя влезе, затвори вратата и отиде до огъня, за да стопли ръце.

— Изглежда си много зает — рече Алиша. — Какво правиш?

Адам й обясни и въпреки че тя го слушаше, усети, че мисълта й е заета с друго.

— Много ми е забавно как вие, мъжете, се ядосвате, когато трябва да си останете вкъщи — най-накрая каза тя. — Според мен трябва по-скоро да се радвате, че имате възможност да си починете. Разбирам защо се ядосва Хю — бесен е, че няма да може да се види с Клариса, но останалите… Татко и Лорънс се затвориха в библиотеката, а ето те и теб — пак не можеш да мислиш за нищо друго, освен за самолета си, въпреки че сигурно ще минат седмици, докато ти се отвори възможност да летиш.

— Не вярвам! — възропта Адам. — А ако се съди по това, което каза снощи, би трябвало и ти да се ядосваш като нас.

Алиша се обърна и наклони глава на една страна. Огънят огря гарвановочерната й коса.

— О, не, Адам. За мен няма нищо по-хубаво от това да бъда откъсната от външния свят седмици наред — особено ако сме двамата.

Въпреки непрестанните й намеци, Адам остана като втрещен от предизвикателството й. Тя се усмихна и се направи, че не го забелязва.

— Снощи обеща да ме посветиш в тайните на компанията, чийто директор съм и аз — продължи тя с кадифен глас. — Помислих си, че след като сега сме сами, моментът е подходящ.

Нищо такова не съм й обещавал, помисли си той, но кръвта отново нахлу в слепоочията му, топлина се разнесе по цялото му тяло.

— На теб въобще не ти пука за бизнеса, Алиша — грубо рече Адам.

— Не е вярно! — възропта тя. — Директорският пост е истинска гордост за мен.

— Може, но за теб това е само една игра. Опитваш се да играеш и с мен. Докога ще ме преследваш?

Тя отново се усмихна. Продължаваше да стои съвсем спокойна пред камината.

— Докато успея да те хвана може би — отвърна му с мил гласец.

Адам усети, че се задъхва.

— Чуваш ли се какво говориш?

— Да, разбира се. Адам, не си прав, като ме обвиняваш, че съм си играела с теб. Никога намеренията ми не са били толкова сериозни. Ела при мен.

Той едва устояваше на привлекателната й сила и на възбудата, която се разля по цялото му тяло. Но самецът у него го възпираше. Не беше от мъжете, които лесно се оставяха жените да ги манипулират и прелъстяват. Ще я обладае, ако въобще, само когато той реши. Адам стана и се подпря на писалището с кръстосани ръце.

— Искала си да ти разкажа за бизнеса, Алиша. Добре, ще ти кажа всичко. Предполагам, че накрая ще ти се плаче от досада, защото и двамата знаем колко малко те интересува той. Но сега не можеш да си го признаеш, нали?

Тя го прокле наум, но властното му поведение я възпламеняваше. Беше решила да използва сексапила си, за да спечели Адам телом и духом, и сега съжаляваше, че сама е паднала в собствения си капан. Той говореше, разясняваше плановете за бъдещето, описваше законите на аеродинамиката, а тя седеше на плюшеното канапе, здраво скръстила ръце, за да не се вижда как треперят, със скромно приведени очи, защото нямаше сили да го погледне. Под фустата краката й бяха притиснати един в друг също така силно, както ръцете й, защото бяха като изтръпнали, сякаш малки иглички се забиваха по тях и лазеха към най-скришните кътчета на тялото й. Чудеше се защо се смята, че жените нямат право на тези усещания. Кой беше имал нахалството да каже, че сексът е отвратително животинско занимание, което жените трябва да търпят, за да задоволяват най-долните първични инстинкти на мъжете? Тя вдигна очи от лъскавите му кафяви ботуши, хвърли таен поглед на дългите му прави крака, които тесните панталони само още повече подчертаваха, и си представи как я обгръщат. Погледът й се плъзна нагоре по тялото му, слабо, но безсъмнено напращяло от сила под сакото и жилетката, и усети как въздухът засяда в гърлото й и я задушава. Отново сведе очи, защото не смееше да го погледне в лицето. Адам продължаваше да говори така, като че ли нямаше намерение да спре, но Алиша не чуваше думите му, а мислеше за това, че е готова да слуша плътния му глас цял живот, да гали всички извивки на интонацията му, опиянена от грубата му мъжественост. Плътта й се надигаше и настръхваше в съзвучие с обърканите мисли, които сякаш идваха не от съзнанието й, а от дълбините на тялото й, а странната бяла светлина, която се отразяваше в стаята от снежния пейзаж навън, потапяше всяка нейна мисъл, всяко чувство в нереална нега.

Изведнъж усети промяна в тона му. Беше приключил с лекцията и й задаваше въпрос.

— Е? Беше ли ти интересно да чуеш разказа ми за зараждането на самолетостроенето?

Алиша примигна. Адам съзря нещо подобно на паника във виолетовите дълбини на очите й.

— Беше много интересно…

Той се усмихна под мустак.

— Добре. Ела тук тогава.

— Но… — След толкова планове, след толкова желание, паниката, която той усети, сякаш я бе парализирала. Тя не помръдваше, а ръцете и краката й бяха все така силно притиснати. Адам й подаде ръка.

— Казах ти да дойдеш. — Нямаше нежност нито в изражението, нито в тона му. В този момент видът му бе почти жесток. Алиша стана и направи две крачки към него. — Първият урок свърши. Време е за втория.

Адам я хвана за ръката, дръпна я към себе си и я целуна. Бруталността на устните му я накара да изстене, но краката все по-малко я държаха. Тази слабост плъзна по цялото й тяло, имаше чувството, че е безформена. След малко той я отблъсна и я погледна със страшен и тайнствен поглед. После разкопча най-горното й копче, а след това и следващото. Тя стоеше неподвижно. В никакъв случай не си бе представяла нещата по този начин. Смяташе да го прелъсти бавно, да свали полека-лека сакото му, да прокара ръка по мускулестия му гръб, да погъделичка зърната му с език… Но сега не бе в състояние да се противопоставя. В края на краищата сама му се предложи.

Адам разкопча още едно конче. Все още не бе изгубил контрол над себе си.

— Свали я — заповяда той.

Алиша не бе в състояние да отлепи очи от неговите. Погледите им останаха приковани един в друг, докато разкопчаваше останалите копчета и накрая роклята й се свлече на пода. Тогава погледът му се отдели от нейния и се плъзна надолу по тялото й, спря се на прозрачните й рамене и извивката на малките й гърди, после върху крехката й, пристегната в корсет талия и фустата от два пласта бял муселин под алена тафта. Някакъв мускул помръдна на лицето му. Стори й се, че стоят така цяла вечност, когато той я повдигна като перце и я занесе до канапето. Алиша се отпусна като хипнотизирана на облегалката, а Адам я възседна, докато разкопчаваше жилетката и панталона си. После се отпусна върху нея и с едната си ръка освободи гърдите й от корсажа, а с другата свали памучните й кюлоти с къдрици. Тя изстена, когато устата му пое гърдата й, изстена и когато той влезе в нея. Внезапно сякаш тялото й оживя и тя се изви към него, отдавайки се с наслада на острите му зъби и смилащата сила на тялото му, обзета от спазъм на страст, каквато досега не познаваше. Адам беше в нея и около нея, задушаваше я, обладаваше я. Алиша усети как в гърлото й се надига писък, но този път й идваше да пищи от удоволствие. Тя зарови пръсти в косата му и заора с нокти по гърба му. Дори когато Адам застина, Алиша продължи да се стреми към него до зенита, чийто връх за няколко мига я понесе на крилете на забравата, преди със стон да я върне в реалността. Но сега тя бе по-различна. Тази реалност бе пълна с топлина и упоение, много по-всеобхватно и дълбоко, от който и да е мимолетен миг на триумф и желание да е с него завинаги, да я притиска към кушетката завинаги, да заспи тук с него и в съня си да умре, защото само така щеше да е сигурна, че никой друг няма да се намеси между тях, че никой няма да открадне красотата на момента, че ежедневният живот няма да почерни чудото на преживяното.

— Адам… — прошепна Алиша. — О, Адам…

Той се отмести, изтърколи се на една страна и стана. Застана с гръб към нея и започна да се облича. Чувството, че е изоставена, прониза сърцето й.

— Адам! — повтори тя.

— Алиша, моля те, извини ме, но имам работа. — Тонът му бе студен и дистанциран. Не можеше да повярва на ушите си. Как може да й говори така — особено след всичко, което току-що преживяха.

Тя се опита да го хване за ръката.

— Адам, моля те…

Адам отдръпна ръката си.

— Останах с впечатление, че си дошла, за да ме прелъстиш — рече той. — Нали получи това, което търсеше?

— Не, не! — проплака тя. За пръв път губеше контрол над себе си по този начин.

— Извинявай — студено рече той, — но аз останах с такова впечатление.

Алиша се разтрепери, мечтите й ставаха на пух и прах.

— Не можеш да ме оставиш…

— Защо?

— Ти го искаше не по-малко от мен.

— Може би. В такъв случай и двамата трябва да сме доволни. Едно приятно преживяване, Алиша, нищо повече.

Изведнъж се ядоса, страстта и желанието й преминаха в гняв. Тя бе не кой да е, а Алиша Морс. Никой не смееше да се държи така с нея, никой нямаше право да го прави — още по-малко този арогантен простак.

— Ще видим — процеди тя. — Искал си ме и пак ще ме поискаш. Колкото пъти реша.

Той се засмя. Смехът му отекна в ушите й като бучащо море.

— О, Алиша, защо си толкова самоуверена? Аз съм този, който ще реши кога да те има отново. Надявах се, че съм ти дал урок.

Тя стана. Дори в този си вид, по омачкана фуста и корсет, излъчваше достойнство, което всяваше страхопочитание.

— Адам, забравяш нещо. Баща ми държи кесията. Без неговата подкрепа ти ще си едно нищо, ще бъдеш никой. Какъвто си бил преди и какъвто ще станеш, ако не правиш това, което искам. Какво според теб ще направи татко, ако разбере, че току-що си ме изнасилил?

— Не съм те изнасилвал. Дадох ти това, което си просеше от месеци.

— Да, но аз няма да представя нещата по този начин пред татко. И ще видим на кого ще повярва той. Искаш ли да пробваме, Адам?

Той я погледна студено. Алиша не можеше да повярва, че допреди малко телата им са били страстно слети. Сега разбираше какво са имали предвид бабите, като казваха, че светът принадлежи на мъжа. Може би искаха да кажат, че жената може да се наслаждава на секса, но след това тя не може да се абстрахира от акта така, както той успяваше.

Адам вече беше напълно облечен и по-дистанциран от всякога.

— Довиждане, Алиша — любезно рече той, като че ли току-що бяха изпили само по чаша чай. — Моля те, извини ме, но наистина имам много работа.

Сърцето й се пръскаше от гняв. Ще го науча аз него! Да, да, ще го науча как да се държи друг път с мен!

Алиша навлече роклята и я закопча с треперещи пръсти. Поспря се на вратата. Адам вече бе отново на бюрото, навел глава над диаграмите и цифрите. Дори не си направи труд да я погледне.

— Добре, Адам, ще си тръгна сега — изрече тя със спокоен глас, който прикриваше бурята в сърцето й. — Но не си мисли, че това е краят. Защото, уверявам те, не е.

Без да дочака отговора му, Алиша излезе и затвори вратата.

 

 

Вечерта тя отново дойде в стаята му, защото нещо постоянно я теглеше натам. Лежа известно време докато къщата притихна, обвита в снежна пелена, но не можа да заспи, защото огънят започна отново да се носи на талази във вените и по кожата й. Най-накрая стана, метна халата над нощницата си и пое по тихия коридор. Ужасяваше се при мисълта, че той отново може да я отблъсне. Но неустоимото желание да опита отново близостта, за която копнееше, я теглеше натам.

В стаята му все още светеше, защото бе седнал на бюрото и работеше, но този път, когато Алиша влезе в стаята, Адам не се изненада. Той стана, без да отрони дума, хвана я за ръка и я заведе в спалнята. Пак я облада бурно, накара я да се гърчи в болезнен екстаз, а след това не я отблъсна, а легна до нея и започна да гали косата й.

Алиша остана легнала до него за известно време, но докато се наслаждаваше на ласките му, се уплаши, че може да заспят и да бъдат разкрити на следващата сутрин, затова се надигна с неохота. Докато ставаше, усети, че той диша дълбоко и равномерно и едва тогава осъзна, че е заспал.

Измъкна се на пръсти от неговата стая и се прибра. Не бяха разменили нито дума, но Алиша бе убедена, че знае истината по-добре от всякога — Адам наистина я желаеше, както и бе предполагала, желаеше я, колкото и тя него. Затова той трябваше да й принадлежи, не само от време на време и крадешком, а постоянно, като неин съпруг. Отдавна бе взела това решение, но сега желанието му да я има, въпреки че не даваше нито един признак за обвързване, й бе дало силата, от която имаше нужда.

В своята спалня Алиша прокара ръце по тялото си, което Адам току-що бе галил, и докато се наслаждаваше унесено на спомена от удоволствието, заспа.

 

 

Адам беше в библиотеката на следващия ден, когато при него дойде Гилбърт.

— Адам, момчето ми, радвам се да те заваря сам. Разбрах, че си искал да говориш с мен.

Адам, който се бе замислил, го погледна озадачен. Забеляза игривото пламъче в хитрите очи на Гилбърт и започна да се досеща за какво може да става дума.

— Поне така ми каза Алиша — уточни господин Морс.

— А! — внимателно рече Адам и отиде до прозореца. — Май няма никаква промяна във времето — избъбри той, за да спечели време.

— Така като гледам, май чак вдругиден ще стане проходимо — съгласи се Гилбърт. — Но от това, което ми каза Алиша, не останах с впечатление, че искаш да говорим за времето.

Той отиде до прозореца при Адам.

— Знам, че не е лесно — продължи Гилбърт с весел глас. — Спомням си как се бях изнервил, когато трябваше да говоря с бащата на Роуз. Роуз бе първата ми жена. Добре, че Бланш беше вдовица, а родителите й бяха починали отдавна и не ми се наложи да минавам през това изпитание отново. Но добре помня как се притеснява човек да води подобни разговори. Затова се радвам, че Алиша прояви достатъчно разум и сама дойде да ми каже за вашите планове. Въпреки че не е прието така, няма да издребняваме, нали?

В този момент Адам бе твърдо убеден, че знае точно как се чувства корабокруширал моряк, когато хване вълна.

— Алиша е говорила с теб? — попита той. — Какво каза?

Гилбърт се усмихна.

— Че двамата сте влюбени и че искате да се ожените, разбира се, и че искаш да дойдеш при мен, за да й поискаш ръката. Не си прави труда, Адам. Много се зарадвах, като разбрах. Изпитах истинско облекчение, когато разбрах, че най-после Алиша е готова да се задоми — и то с човек като теб, а не с някой от ония хулигани, които водеше вкъщи навремето си. Много съм щастлив, че именно ти ще ми станеш зет. Когато сме от едно семейство, бизнесът ще върви по-добре. Освен това знам, че ти най-добре ще успееш да озаптиш Алиша. Затова, момчето ми, не очаквам пледоарии, нито ще ти задавам въпроси относно бъдещето. Що се отнася до мен, имаш моята благословия.

— Благодаря — едва промълви Адам.

— Още нещо — продължи Гилбърт. — Рано е да се говори за сватбени подаръци, при положение че годежът още не е обявен. Въпреки това искам да ти кажа какъв ще е моят личен подарък за теб. Смятам да променя името на новата фирма така, че то да включва и твоето. Отдавна тая надежди, че Алиша може да се включи в семейния бизнес, и затова я направих директор, въпреки че си давам сметка, че това е необичайна стъпка. Мисля, че след като ще ми ставаш зет, би било редно да бъдеш признат по достойнство. „Морс Бейли еърплейн къмпъни“ звучи доста внушително, как мислиш, а?

— Съгласен съм напълно — отвърна Адам. Макар и изумен, той изпита възхищение от дръзката постъпка на Алиша. Малката лисица — обеща му, че това не е краят, и потвърди обещанието си с удар, който бе не по-малко зашеметяващ със своята дързост. Беше разбрала, че не е мъж, когото можеш да изнудваш и заплашваш, затова го вкара в капана така хитро, с толкова изкусителни примамки, че той не усети кога се заби в него със стоманените си зъби.

Адам поклати глава. Неочаквано го обзе приятно чувство. Може да е хитра лисица, но бе посвоему привлекателна. Решителността и смелостта в постигането на собствените цели я правеха достоен опонент. Мисълта за битките, които им предстояха, неочаквано го въодушеви. В момента тя дърпаше конците. Но това нямаше да трае вечно. Сега пред него имаше две възможности — или да я издаде и да понесе последствията, или да замълчи и да се ожени за нея, като се възползва от предимствата, които щеше да получи като зет на Гилбърт, и да й стъпи на врата с по-тънки трикове. Желанието да я омаломощи му действаше като афродизиак и той се сети за страстите от предната нощ и нетърпеливите реакции на тялото й. По дяволите, сигурно съм малко влюбен в нея!, помисли си Адам. Може би съм бил тъй заслепен от Сара, че не съм го разбирал.

Сара. Ставаше му болно, само като си помислеше за нея. В този момент взе решението. Сара не съществуваше за него. Беше омъжена за Ерик. Щеше да е най-големият глупак, ако продължаваше да мисли за нея. Трябваше да забрави Сара. А това щеше да стане най-лесно, като се ожени за Алиша, която му предлагаше толкова много.

— В такъв случай, Адам, ще кажем на Алиша, че сме говорили, нали? — Гилбърт му подаде ръка. Адам я пое с твърда и студена длан. За пореден път си помисли колко много харесва възрастния мъж. — Добре дошъл в семейството, момчето ми!