Джанет Танър
Да наследиш небето (47)

4.

Вероятно неочакваната смърт на Алиша потресе Сара много повече, отколкото очакваше. На следващата сутрин тя се почувства неразположена и Кърсти я помоли да остане в леглото.

За първи път Сара не се възпротиви. Сякаш със смъртта на Алиша си бе отишла част от нейната жизненост. Остана послушно в стаята си цял ден. Преди да тръгне за училище, Кърсти заръча на Грейс да наглежда постоянно баба й и да не я тормози с телефонни обаждания, освен ако не са от нея.

Но към края на деня Сара започна да чувства, че принудителното бездействие й се отразява много по-зле от евентуалното напрежение на работа и притеснено се замисли как ще се справи с живота като пенсионерка. Въпреки че увери Кърсти, че ще си измисли някакви занимания, честно казано, тя се съмняваше, че ще й е толкова лесно. „Морс Бейли“ бе смисълът на живота и вече години наред, а много от нещата, които някога й доставяха удоволствие, не бяха никак подходящи за жена на нейната възраст. Парашутизмът, летенето със самолет, тенисът — това бяха все занимания за младите. Традиционните ангажименти на възрастните въобще не й допадаха. Мисълта за дни, в които не правиш нищо по-вълнуващо от това да подреждаш вази, да бродираш и да се човъркаш в градината, я изпълваше с досада. Не можеше нито да рисува, нито да пише романи и макар че обичаше да чете и да слуша музика, знаеше, че единствената причина, поради която това й допада, е отколешната липса на достатъчно време за тези малки удоволствия. Бързо щеше да се отегчи от тях, ако им посветеше цялото си време.

Старост-нерадост!, помисли си Сара с тъга. Не съм очаквала, че ще стане така.

Но какво да направи, след като не можеше и не желаеше да има нищо общо с „Морс Бейли“ под контрола на Лио де Виър… Налагаше й се да привикне към нов начин на живот, друг избор нямаше. Затова реши, че колкото по-скоро разчисти офиса си и сдаде работата на Родерик и Майлс, толкова по-добре. Да движат те нещата, докато Лио де Виър стане пълен господар и реорганизира компанията според вкуса си.

На следващата сутрин Сара стана рано, както обикновено, и въпреки протестите на Грейс, закуси не в стаята си, а долу, както правеше винаги.

Докато седеше на масата в трапезарията и преглъщаше бавно и без особена охота препечената си филийка с портокалов конфитюр, изведнъж й щукна, че може би няма да е зле да продаде Чутън Лий. В края на краищата къщата бе вече прекалено голяма за сама жена като нея. Родерик имаше собствено жилище, просторна реконструирана ферма на другия край на долината, а Майлс прекарваше по-голямата част от времето в ергенския си апартамент в града. След като Чутън Лий нямаше да й трябва повече, за да кани бизнес партньори, беше глупаво да стои тук. Защо да не сложи край на една цяла епоха от живота си, като продаде къщата и се установи в нещо малко, удобно и по-централно?

В същото време обаче си даваше сметка, че не е в състояние да го направи. Прекалено голяма част от живота й бе свързана с това място. Обичаше го прекалено много. Тя леко се усмихна, когато си спомни как Бланш, вероятно водена от същите подбуди като нейните в този момент, го обяви за продан и Адам веднага го купи. Още тогава Чутън Лий бе любимото й място, а годините задълбочиха тази любов. Сега всяка стая, всяко кътче събуждаше чудни спомени, които напълно засенчваха неприятностите, които я бяха сполетели тук. Тук отгледа челядта си и сякаш дори сега по коридорите кънтеше веселият смях на децата и внуците й. Помнеше вечерите с тях в детската стая, когато ги вземаше на коленете си и им четеше, докато заспят в прегръдките й, помнеше как момчетата препускаха из безбройните стаи и се пързаляха, въпреки изричните й забрани, по дългите парапети, от които се строполяваха с кикот в огромното преддверие на първия етаж, помнеше как украсяваха хола с огромна елха и имел, набран от градината на имението. Конюшнята вече не бе за нея мястото, където Хю я изнасили в далечното минало, а любимият кът и убежище на Шийла, която прекарваше всеки свободен момент там при любимите си коне. Но най-вече къщата бе домът, който двамата с Адам създадоха, чиито стаи изпълниха с любов и разбирателство и където прекараха съвместния си живот, за който тя дори не бе мечтала.

Обзавеждането бе изцяло тяхно. Нямаше я пищната, но някак потискаща викторианска обстановка. Градината бе избуяла по техен вкус, а сърните завъдиха по нейно настояване. Да, колкото и разумна, идеята да напусне Чутън Лий й се струваше ужасна. Нямам сили!, помисли си Сара. Освен това така ще лиша потомството си от наследство. Защото един ден…

Тя не продължи мисълта си, но в сърцето й се надигна приятна топлина и почти неосъзнат оптимизъм за бъдещето. Един ден Кърсти ще се омъжи и може би ще дойде да живее в Чутън Лий. Тогава щеше да се наложи Сара да се изнесе, естествено, вероятно в някое от по-малките крила или в малка къщичка в имението, но поне щеше да знае, че Чутън Лий е в сигурните ръце на някой, който обичаше мястото, колкото нея.

Тя погледна през прозореца и видя, че колата е готова и я чака. Допи кафето си и си събра нещата. Грейс все още я гледаше неодобрително, но й подаде палтото и Сара с удоволствие се сгуши в мекия кашмир. Дразнеше се, че постоянно й е студено. Откакто започна тази глупава история, така и не можеше да се стопли.

Утрото бе приятно и ясно, небето се синееше над напъпилите дървета. Сара се загледа в плъзгащите се покрай тях плетове, накичени с птици. Отвъд тях, по тревистите склонове, бродеха агънца и изведнъж тя се натъжи, че Алиша вече никога няма да ги види. Боже господи, колко е потискащо да гледаш как връстниците ти си отиват! Не трагично по начина, по който си бяха заминали много хора в живота й, а отчайващо неизбежно. Сара леко поклати глава: Стига, Сара, това не ти е присъщо…

В предприятието нямаше голямо движение, но се чувстваше атмосфера на усилена дейност, сякаш зад затворените прозорци и врати се правеше нещо от изключително значение. Сара освободи шофьора и влезе в централната постройка, където заради болното й коляно сега се помещаваше кабинетът й.

Офисът й като „Чутън Лий хаус“ издаваше нейния почерк, защото бе обзаведен според волята й и бе функционален, но в същото време женствен със снимките на семейството, поставени на подходящо място, за да може да ги гледа, и ваза с нарциси в ъгъла на бюрото. Ще ми липсва, помисли си Сара. Съблече си палтото и натисна звънеца за секретарката.

— Джени, може ли едно кафе, ако обичаш?

— А, вие сте тук, госпожо Бейли. Мислех, че сте болна… — Момичето изглеждаше притеснено.

— Нищо ми няма, Джени — бодро й отвърна Сара. — Но, моля те, не казвай още на никого, че съм тук. Не мога да се занимавам нито с господин Бейли, нито с когото и да е, преди да съм си изпила кафето.

Тя се настани зад бюрото и хвърли бърз поглед на купчината съобщения, които я чакаха там. След няколко минути на вратата се появи Джени с поднос — прясно кафе от машина и чиния с бисквити.

— Да си жива и здрава, Джени — поблагодари Сара.

Момичето я погледна с тревога.

— Сигурна ли сте, че е редно да сте тук днес, госпожо Бейли?

— Абсолютно. Не се притеснявай, Джени. — Чудеше се дали да сподели с нея намерението си да се оттегли, но се отказа. Гай имаше право да научи пръв. — Кажи сега, има ли нещо спешно? — попита Сара, докато отпиваше от кафето си.

— Тъкмо преглеждам пощата, госпожо Бейли. Вчера беше доста необичайно, голяма суматоха.

— Събранието, предполагам, беше отложено?

— Естествено. Господин Бейли почти не се е вясвал.

Сара не бе изненадана. Едва ли се е занимавал само с погребението. Не може да не се е свързал с Лио де Виър, за да му докладва за развоя на събитията.

— Има само едно нещо — продължи момичето. — Казахте, че не искате никой да ви безпокои засега, но Дейвид настоява да говори с вас. Опита се да се свърже с вас по телефона вчера, но прислужницата ви отказа категорично.

Сара се усмихна.

— Изпълняваше заповед. Внучката ми понякога става доста властна. Дейвид тук ли е сега?

— Да. Вече идва веднъж да ви търси, но аз му казах, че едва ли ще дойдете скоро.

— Така ли? — попита Сара весело и си помисли: Май не само Кърсти обича да командва, вероятно това е навик на цялото младо поколение!

— Да му кажа ли, че сте тук? — попита секретарката. — Или да продължа да го връщам?

Сара се замисли. Все още не й бе до Гай, но с Дейвид бе по-различно. Приликата му с Гилбърт го доближаваше до сърцето й, а след това, което се случи, тя знаеше, че е длъжна да се държи почтено с него.

— Добре, Джени — рече тя. — Ще се видя с Дейвид, но с никой друг. Можеш да го поканиш още сега, тъкмо ще ми прави компания за кафето.

Момичето излезе и Сара се зачете в книжата пред нея. Но не бе в състояние да се съсредоточи в тях. Как, за бога, ще успея да затворя папките с труда на живота ми?, нервно се питаше тя.

След малко чу стъпки по коридора и почукване на вратата.

— Влез — извика.

Естествено, беше Дейвид, който тази сутрин бе същият като прадядо си, защото бе облечен в добре скроен черен костюм.

— Дейвид! — поздрави го тя. — Влизай. Извинявай, че онази вечер не успях да ти поднеса съболезнованията си за баба ти.

Той кимна. Изглеждаше уморен, но силен. Да са живи и здрави младите!, помисли си Сара.

— Беше истински шок. Баба винаги е изглеждала толкова здрава…

Джени донесе още една чаша и я постави пред него.

— Уредено ли е вече погребението? — попита Джени.

— Да, татко се занимава с това. Следващата седмица ще направим скромно семейно погребение, след което ще бъде заупокойната молитва.

— Добре сте го намислили — одобрително кимна Сара. — И аз бих искала така, когато ми дойде времето. Една служба в чест на живота ми по-скоро, отколкото тъжно опело. Като че ли ще има кой да тъжи за мен! — иронично добави тя.

Дейвид мълчеше, а лицето му бе все така сериозно. Горкото момче, сигурно е преживял истински шок, помисли си Сара. Предполагам, че е бил доста привързан към баба си.

— Сигурно ти е тежко, Дейвид — промълви тя със съчувствие. — Ситуацията действително е сериозна предвид проблемите и в бизнеса. Макар и да звучи ужасно, трябва да ти кажа, че последствията от смъртта на Алиша, са много по-значителни от загубата на скъп човек. Защото предполагам, че вече баща ти разполага с неограничената власт в „Морс Бейли“, за която мечтаеше. Сливането, както го наричат, е реалност.

— Не е — рече Дейвид.

Сара остави чашата си на бюрото и го погледна учудено.

— Какво искаш да кажеш?

— Че сливането няма да се осъществи.

— Как така? — недоумяваше Сара. — Той така настояваше.

— И продължава да настоява, доколкото ми е известно. — Дейвид пъхна ръце в джобовете си и я погледна в очите. — Но вече нещата не зависят от него.

Сара започна да трепери. Скръсти ръце.

— Как така, Дейвид? Как така не зависи от него?

На устата на Дейвид се появи лека усмивка.

— Защото вече зависи от мен. Опитвам се да се свържа с вас от вчера.

Тя не остави акциите си от компанията на татко. Завеща ги на мен.

— Какво? — не можеше да повярва на ушите си Сара. — Завещала ги е на теб?

Той кимна.

— И аз не мога да го повярвам още напълно. Естествено, всички мислехме, че татко ще наследи цялото й имущество. И така е било… до миналия понеделник следобед. Явно тогава баба е извикала адвоката си в хотела и е променила завещанието си в моя полза. Струва ми се, че е била категорично против предложението на татко и е направила всичко възможно да го лиши от пълна власт в „Морс Бейли“.

— Но защо не е казала на никого? — попита Сара.

— Според мен смятала е да го направи във вторник вечерта. Спомняте ли си, че спомена, че има конкретен повод да покани и мен на събирането? Мисля, че щеше да го обяви. Но… припадна, преди да е успяла да стигне до това.

Сара докосна с пръсти устните си. Бяха студени като камък.

— Това е поредният шок, Дейвид. Но той е добре дошъл. Да разбирам ли, че си с нас — че си против сливането?

— Дори да не бях, щях да постъпя според волята на баба. Никога няма да поругая доверието, което е решила да ми възложи. Нейното завещание ми е изключително скъпо. Не знам с какво съм го заслужил, но искам да ви обещая, че ще направя всичко възможно да не я разочаровам.

— О, Дейвид… — В очите на Сара изплуваха сълзи. Мога да ти кажа, мислеше си тя, мога да ти кажа защо Алиша ти е оказала такова доверие, но ще ти прозвучи само като празна хвалба.

— Затова няма смисъл да се тревожите повече — продължи той. — Това е, което исках да ви съобщя.

Не можеше да изрече нито дума. Гърлото й бе свито. В този момент друга мисъл мина през ума й.

— Дейвид, ами ако баща ти оспори завещанието?

— Не ми се вярва. Едва ли би допуснал семеен скандал. Освен това на какво основание ще то оспорва? Баба несъмнено бе на себе си, дори много повече от някои други хора. Освен това той не е напълно отрязан. Къщата й в Лондон, както и малкото пари, които й е оставил оня непрокопсаник, графът, са за него. Само акциите й с право на глас са за мен. А аз знам какво да правя с тях.

Сара кимна. Сърцето й ликуваше. Тя протегна ръцете си към него, а очите й блестяха, пълни със сълзи.

— Дейвид — нежно отрони тя, — убедена съм, че ще се гордее с теб.