Джанет Танър
Да наследиш небето (21)

9.

Всяка нощ тя лягаше и будуваше, потънала в мисли за Адам и Ерик, за собствените си объркани чувства, за това как трябва да постъпи.

Естествено, сама си бе виновна за всичко. Не трябваше да приема предложението на Ерик. Въобразяваше си, че е достатъчно да се чувства сигурна и окриляна, за да е доволна от съжителството с мъж, който я обича. Трябваше да се вслуша в едва надигащия се глас на съмнението, който я предупреди, че един ден може да се появи човек, който да събуди по-дълбоки чувства. Ето че го срещна. Беше убедена, че независимо от доброто отношение на Ерик, независимо от това колко го харесваше и уважаваше, това не е достатъчно.

Трябва да му каже, не е честно да го лъже. Но как… как! А след като му каже, какво ще стане? Ще може ли да продължи да работи с братята Деър? Би било най-малкото неловко за нея и болезнено за Ерик, но тя не познаваше друг живот и го харесваше прекалено много, за да се откаже от него.

А Адам… Въпреки че само при мисълта за него цялото й тяло изтръпваше, Сара не вярваше, че намеренията му са сериозни. Беше арогантен, надменен, прекалено самоуверен. Нямаше да се учуди, ако нещата, които й каза, са някаква игра, с която се забавлява спокойно, защото знае, че тя принадлежи на друг. Въпреки това той я теглеше като магнит и я съблазняваше със същото чувство за риск, което навремето я примами към парашутизма. Сега Сара виждаше, че след като е почувствала силната притегателна сила на този мъж, който сякаш я наелектризираше, когато бяха заедно, не можеше да се задоволи с по-малко.

Нямаше как. Не искаше да наранява Ерик, но се налагаше. Колкото по-рано, по-добре.

Балонът се издигна към небето не толкова плавно, както обикновено, защото вятърът изведнъж се бе усилил. В люлката под него Сара висеше с обичайната си грация и се усмихваше и махаше с малкото знамение на хората долу, които извиваха вратове, за да я наблюдават.

Множество хора се събираха всяка година за празника на миньорите в сърцето на йоркширската въгледобивна промишленост. Сегашното тържество не правеше изключение. В началото дефилираха знаменосците с оркестъра, последваха вълнуващи изказвания от трибуната. След това акцентът премина от политиката към забавленията, чийто гвоздей бе спускането на Сара с парашут.

Както винаги, вълнението на тълпата се четеше във вдигнатите нагоре лица, но днес на Сара не й бе до тях. Пред очите й бе едно-единствено лице, на Ерик, пребледняло от шок. Той не можеше да повярва на ушите си, когато по-рано сутринта тя му каза, че не може да се омъжи за него.

— Много съжалявам, Ерик — притеснена рече Сара. — Но ти знаеше, че не те обичам. Никога не съм твърдяла обратното.

— Това е вярно, Сара — съгласи се той, — но аз се надявах. — Млъкна, а после попита напрегнато: — Друг ли има?

— Не става дума дали има друг — отвърна тя със заобикалки. — Става дума за мен, за това как аз се чувствам. Не е справедливо, Ерик.

— Но аз мислех, че можем да живеем щастливо. Кажи, не сме ли щастливи сега?

— Щастливи сме. Но не съм сигурна дали това е достатъчно, за да се оженим. И аз си мислех, че е достатъчно, но… О, Ерик, наистина съжалявам. Моля те, не ме гледай така!

Той се обърна, но тя успя да зърне сълзите, които блеснаха в очите му.

— Ами — промълви той, без да я поглежда — щом като така си решила, не ми остава нищо друго, освен да се примиря. Но искам да знаеш, че за мен нещата стоят постарому. Аз все още те обичам, колкото и да е идиотско това, и едва ли някога ще спра. Ще те чакам, може след време да решиш друго. Само ми кажи, когато това стане.

Ако се беше ядосал, щеше да е по-лесно, мислеше си Сара, докато балонът й се издигаше в небето. Поне нямаше да се чувства толкова виновна, че го е наранила. По някакъв странен начин любезността му сякаш насърчаваше решителността й. Ерик заслужаваше много повече от това, което Сара можеше да му даде. Мислеше, че макар и болезнена, постъпката й бе правилна… Дали?

Концентрирай се, за бога, защото ще се убиеш!

Въпреки че бе сама високо в небето, думите внезапно проехтяха в съзнанието й, тъй ясно, като че ли някой крещеше в ухото й, и я върнаха в действителността. Тя потрепери, като осъзна колко малко внимание обръщаше на това, което вършеше. Обикновено биваше много акуратна. Преди всяко издигане подробно проверяваше апаратурата и обмисляше до една възможностите за фал. Макар да вярваше, че въпреки всички мерки за безопасност, късметът също си казва думата, тя се гордееше, че никога не е имала инциденти във въздуха. Днес обаче, изцяло погълната от разговора с Ерик, тя хвърли само бегъл поглед на парашута, преди да се качи в люлката, и сега, докато се носеше високо над тълпата, искрено съжали, че не е била по-внимателна със съоръжението, от което зависеше животът й.

Тук, високо в небето, виещият се вятър не се чувстваше силно, но движението на дърветата и храстите около манежа показваха неговата мощ и Сара се сети как загина Вайълет Кавана, отнесена на един покрив, от който падна, и как самият Огюст Годрън се нарани — също в резултат на силни ветрове. Сара се опита да прогони неприятните мисли и погледна към уреда, който й показваше височината, на която се е издигнала — хиляда метра. Тогава тя дръпна силно кордата. За нейно най-голямо учудване не последва нищо. Отново дръпна, по-силно. Пак нищо.

Сигурно се е заплела, помисли си Сара. По друг начин не можеше да си го обясни. Отново провери височината и с тревога установи, че вече е на две хиляди метра над земята и продължава да се издига. Трябваше бързо да се освободи, защото иначе кой знае къде щеше да я отнесе балонът. Можеше да я откара в открито море и да я удави.

С всички сили тя дръпна кордата, която този път поддаде. Сара започна да пада свободно надолу. Скоростта й взе въздуха, но в това време се отвори парашутът, тя усети притегателната му сила върху раменете си и се понесе по-спокойно надолу. Но поради закъснението балонът вече бе далеч от манежа, където трябваше да се приземи. Под нея се издигаха скалисти хълмове, обрасли с дървета. Как щеше да се покаже пред хората с раздран гащеризон?

На няколко метра над земята силен вятър я поде, изду парашута й и я вдигна като играчка. Сара едва успя да си поеме въздух. Краката й удариха спечената пръст, но преди да успее да се търколи, нов порив на вятъра изду падащия парашут като платно на яхта. Той се понесе по неравната повърхност. Сара не успя да се освободи от предпазния колан и започна безпомощно да се влачи. Остри камъни и храсти започнаха да я дерат, трънките дърпаха косата и дрехите й. Изведнъж с ужас съзря очертанията на ниска каменна стена под носещата се на вълни коприна и осъзна, че ще се блъсне в нея с главата напред. Отчаяно се опита да се вкопчи в бурените, изви се и рамото, и бедрото й удариха стената. Парашутът продължи да се носи и я издигна над камъните, но ръбът на зида разкъса кордажа. Както беше на около метър над земята, Сара се строполи на твърдата земя.

Падането взе и малкото въздух, който й бе останал. За миг тя се отпусна безпомощно, не чувстваше тялото си, виеше й се свят. Опита се да се изправи на крака, но силната болка я прониза в рамото и тя отново падна. Небето сякаш почерня, осеяно с милион бляскави звезди. Ушите й забучаха като развълнувано море и удавиха писъка й. За кратко черният свят я залюля и Сара изпадна в безсъзнание.

Гилбърт беше в кабинета си, когато пощальончето мина покрай прозореца му. Веднага изтръпна. Спешните телеграми не бяха рядкост, но обикновено носеха лоши новини. Той остави книжата, които преглеждаше, и започна да барабани с пръсти по бюрото в очакване. Някой дръпна звънеца на входната врата, след което последва леко почукване в кабинета. Беше икономът Евънс.

— Телеграма, господине.

— Благодаря ти, Евънс. — Гилбърт взе плика от сребърния поднос, разкъса го и притеснено извади листа, който бе сгънат вътре.

— Ще има ли отговор, господине? — попита Евънс.

— Не, няма да има.

Когато икономът излезе, Гилбърт прочете отново телеграмата, притеснен. Помисли малко, излезе от кабинета и отиде в дневната, където Бланш пиеше чай. Тя вдигна поглед от чинията с кекс и леко му се усмихна.

— О, Гилбърт, каква приятна изненада!

— Току-що получих телеграма от годеника на Сара, парашутиста — обясни й той. — Сара се е наранила по време на демонстрации в Йоркшир.

Бланш се усмихна самодоволно.

— Не съм изненадана. След като се е захванала с несвойствени за една жена занимания, ще си търпи последствията. Сериозно ли е пострадала?

— Според телеграмата, да, но няма никакви подробности. Ще помоля Евънс да провери разписанието на влаковете и ще тръгна за Йоркшир веднага.

— Наистина ли? И какво ще правиш там?

Гилбърт с мъка прикри раздразнението си.

— Искам да я видя със собствените си очи. Освен това, искам да те предупредя, Бланш, че веднага щом се пооправи, смятам да я доведа тук, в Чутън Лий, за да се възстанови.

— Тук? — едва промълви Бланш.

— Разбира се. Нали някой трябва да се грижи за нея, къде ще отиде? Не забравяй, Бланш, че това е нейният дом.

— Ах, вярно! — сухо отвърна жената. — Как можах да забравя!

Наум, с горчивина, тя добави: Като че ли имам възможност!