Джанет Танър
Да наследиш небето (43)

7.

Стаята в странноприемницата бе съвсем същата, каквато я помнеше. Само фактът, че е тук, където двамата с Адам се любиха в онази чудна първа нощ, събуждаше спомени, толкова болезнени, че й се приплакваше, толкова живи, че раждаха във всяка част на тялото й неутолимо желание. Знаеше, че не трябва да идва тук. Това бе пълна глупост и все пак…

Сара седна на ръба на леглото, в което бяха лежали двамата, и си припомни всеки детайл. Една нощ, една незабравима, открадната нощ. Може би само тя щеше да им остане. За доброто на компанията. Но нищо не можеше да й отнеме щастието, което бяха споделили.

Когато пристигна много късно предната вечер, съдържателят я посрещна с неприкрита изненада. Той помнеше жената пилот, чието катастрофално приземяване разбуди духовете в заспалото село. Но Сара бе неразговорлива, целия ден прекара в разходки и размисъл, а в момента, в който хапна надве-натри, излезе от трапезарията.

Вече бе късен следобед, чакаше я поредна самотна вечер. Естествено, не можеше да остане тук за дълго. Но така поне имаше възможност да остане насаме със себе си и да размисли, а засега нищо не променяше мнението й, че най-правилно ще постъпи, ако се махне от Чутън Лий.

Знаеше, че ще й е трудно. Щеше да й се наложи да започне отначало. Настръхваше й косата, като си помислеше за това. Но така поне Адам несъмнено щеше да оправи отношенията си с Алиша и двамата щяха да възродят „Морс Бейли“ от пепелта.

Стъпки по стълбите. Сара не им обърна внимание. После вратата се отвори, тя подскочи и погледна към нея, останала без дъх.

— Адам!

За миг си помисли, че спи и сънува. Той влезе в стаята, блъсна вратата с крак и тя разбра, че всичко е реалност.

— Знаех, че ще те намеря тук, Сара. Или поне се надявах. Не можех да се сетя за нито едно друго място, където би могла да отидеш.

Цялата трепереше от копнеж да се втурне в обятията му, но стоеше като закована до леглото.

— Защо си дошъл?

— Ти как мислиш? За да те заведа у дома.

— Но Адам… Нали ти обясних в писмото? Най-добре е да ти прехвърля акциите си и да изчезна от полезрението.

— Ах, ти, глупаче! — въздъхна той. — Наистина ли си мислеше, че ще те оставя да избягаш толкова лесно? Що се отнася до акциите, Гилбърт ти ги е дал, защото е искал ти да си ги имаш. Не можеш да му ги хвърлиш в лицето.

— Ох, не знам…

— Ако не мислиш за мен, помисли поне за фирмата си — сгълча я той. — Как ще започне да функционира, ако не си там да организираш нещата?

— Някой друг може…

— Кой?

— Ох, не знам… Алиша, може би.

— Алиша не се интересува от бизнес. Гилбърт сляпо се надяваше, че това е възможно. Но преди да си ме прекъснала, искам да ти съобщя, че Алиша се съгласи да ми даде развод.

— Ти ли й каза?

— Да. Вече няма никакъв проблем, Сара, и не смятам повече да слушам оправданията ти. Ако бях комплексиран, щях да си помисля, че ги измисляш, за да се отървеш от мен. Но не съм. Хайде, идваш ли с мен доброволно, или да прилагам сила?

— О, Адам… — Коленете й омекнаха. Дали имаше друг мъж на този свят, който можеше да я накара да се чувства така?

— Може би малко сила няма да ти се отрази съвсем зле — рязко рече той. И я пое в обятията си. Мина доста време преди някой от двамата да промълви нещо.

Мракът се бе спуснал, когато се върнаха в Съмърсет, озарен от звезден мрак, който сякаш изсмукваше последните капки благоухание от плетовете и ги ръсеше върху лицата им, а Сара имаше чувството, че той я презарежда с енергия за трудностите на идващите дни, влива се в нея, дава й сили. Чакаше я тежък път. Но това нямаше да я спре сега.

По шосето, със завои и падини, всяка от които събуждаше мили спомени у нея. А той трябваше да направи отбивка, преди да я заведе вкъщи.

Фабриката бе като мрачно петно на фона на нощното небе. Прозорците бяха тъмни, като очи на слепец, но докато Адам паркираше колата, фаровете осветиха някои от стъклата, внезапно ги обсипаха с блясък и на фона на боботещия двигател тя сякаш чу летящ самолет.

Как обичам това място!, помисли си Сара. Не бива да пропада, аз няма да го допусна! Особено след като Гилбърт й оказа такова доверие, независимо от цената, тя бе готова да се бори до последния си дъх. Обичаше Адам, но компанията бе по-голяма и важна, от когото и да е. Макар че по някакъв странен начин те бяха неразривно свързани — сега, когато Гилбърт го нямаше, Адам представляваше „Морс Бейли“. Борейки се за единия, тя всъщност щеше да се бори и за двамата.

Тук, в мрака, Сара пое плаща на отговорността. Направи го с удоволствие. Тук бе нейното място — тук, където парите на машинното масло се смесваха със свежия парфюм на природата. Тук нейното минало, настояще и бъдеще се сливаха в наследството на „Морс ентърпрайзис“. И тя знаеше, че никога повече няма да ги напусне по собствено желание.