Джанет Танър
Да наследиш небето (25)

13.

Един час по-късно Сара се изкачваше по паянтовата стълба на квартирата на Ани, защото искаше да предупреди приятелката си за поканата за вечеря. Мъжете може би щяха да дойдат да й кажат чак късно следобед, а момичето вероятно щеше да иска да си приготви по приличен тоалет.

Никой не отговори, когато почука на вратата, и затова натисна дръжката. Вратата се отвори.

— Ало! Тук ли си? — извика Сара.

Очите й постепенно свикнаха с мрака вътре и тя съзря Ани наведена над малката мивка в стаята. Момичето се изправи след малко, изтри уста с ръка и когато се обърна, Сара остана изумена от бледото й лице.

— Какво ти е? — попита тя.

— Нищо — едва се усмихна Ани.

— Не може да бъде! Да не си болна? Или си яла нещо развалено?

— Не, не е това — отвърна Ани и се подпря на мивката. — Бременна съм, Сара. Чакам бебе.

— Какво? — не можеше да повярва на ушите си Сара. — Не е възможно!

Ани се разсмя.

— Възможно е. О, не ме гледай така шокирано, Сара, моля те. Знам, че всички ще бъдат шокирани. Но ти недей. Моля те…

Сара поклати глава. Все още не вярваше на ушите си. Ани бременна!

— Но кога…? Как…?

— Ей така — просто й отвърна Ани и се отпусна във фотьойла. — Знам, че е грешно. Но ние толкова много се обичаме и не можехме да чакаме повече. Сигурно си мислиш, че съм много пропаднала.

— О, не ми говори глупости! — сряза я Сара. — Разбира се, че не си мисля, че си пропаднала. Един господ знае дали и аз нямаше да съм на това дередже, ако имах възможност… — Тя млъкна, защото се сети за начина, по който се наелектризираше цялото й тяло, когато оставаха насаме с Адам, за копнежа да е до него, да му се отдаде, който бе толкова силен, че едва го удържаше. Откъде можеше да е сигурна, че в подходяща обстановка щеше да е по-силна от малката и любвеобилна Ани?

— Макс знае ли? — попита тя.

— Не — поклати глава Ани. — Не искам да го тревожа, защото и без това сега има толкова други грижи. Но не знам още колко време ще мога да го пазя в тайна.

— Ах, ти, гъска такава! — скара й се Сара. — Можеше поне на мен да кажеш!

— Не исках да казвам на никого, дори на теб, преди да съм казала на Макс. Мислех си, ако самолетът полети успешно, тогава да му кажа. Но ето че всичко се провали. Няма да мога да го крия още дълго, Сара. Тази сутрин едва си закопчах полата, значи скоро ще започне да ми личи. — Пълна паника се изписа на лицето й. — О, Сара, какво ще правя? Не мога да увисна като камък на шията на Макс точно сега. Опитах се да го махна, но не, не мога.

— В никакъв случай! — рече Сара. — Да рискуваш живота си при някой шарлатанин! Ани, моля те!

— Не се тревожа за себе си — обясни Ани. — Ако от това зависи бъдещето ни, готова съм на всичко. Но нямам сили да унищожа собственото си дете, детето на Макс… — Устните й потрепериха. — Мислих си да го напусна и да избягам някъде, където няма да може да ме намери. Но и за това нямам сили. Ох, Сара, ако знаеш колко ме е страх! Не знам какво трябва да направя…

— Ще видиш, че всичко ще се оправи. — Сара приближи, клекна до Ани и взе треперещите й ръце. — Ще ти кажа нещо, но ми обещай, че няма да казваш на никого. Току-що говорих с Гилбърт Морс. Съгласи се да помогне на Макс и Адам. Ще им даде пари да построят самолета отново, може и заплати да им плаща. Много е ентусиазиран за този проект и според мен има право. Ето, виждаш ли, нещата не са толкова черни, колкото ти си ги представяш! Но Гилбърт трябва сам да им направи предложението. Не искам Адам или Макс да знаят, че имам нещо общо с това. Затова те моля да ми обещаеш, че няма да казваш на никому нито дума.

— О, Сара! — Ани скри лицето си с ръце, но сълзите, които се процедиха през пръстите й, бяха пълни с облекчение. — Чудесно! Ако нещата потръгнат, с Макс ще можем да се оженим!

— Точно така — съгласи се Сара. — Изчакай Макс да разбере, че работата продължава, кажи му и тогава ще имаме двоен повод да празнуваме. Но помни — нито дума за моето участие.

— Мисля, че е редно да знаят какво си направила за тях — рече Ани. — Но щом като си решила така…

— Да, така съм решила.

Ани плесна с ръце.

— О, Сара! Толкова се радвам, че си ми приятелка! Надявам се, че един ден и ти ще бъдеш щастлива като мен. Вие с Адам…

Сара се усмихна.

— Ще споделя още една тайна с теб, Ани. Адам ми направи предложение за женитба.

Лицето на Ани светна от радост.

— Това е чудесно! Ти прие, нали?

— Още не. Много го обичам, но след като бях сгодена за Ерик и го обидих толкова много, този път искам да съм напълно убедена в това, което върша.

— Но ти си убедена! Сигурна съм! Двамата сте страхотна двойка. Той те обожава, знам го. За пръв път виждам Адам толкова много да държи на някого, както на теб.

Приятна топлина се разнесе по жилите на Сара.

— Може би и аз като теб изчаквам подходящия момент — призна тя.

Те се усмихнаха една на друга. В този момент като че ли и двете вярваха, че оттук нататък не може да им се случи нищо лошо в живота.

 

 

Вечерята в Чутън Лий приключи. Мъжете се оттеглиха в библиотеката с бренди и пура в ръка, а Бланш се извини, че я боли главата и се качи в спалнята си. Ани не се чувстваше добре и не дойде с тях. За радост на Сара Макс й повярва, когато му каза, че я боли стомахът. Вечерята беше много приятна, ястията и виното бяха отлични, както винаги, а разговорите — непринудени и неангажиращи. Но сега Сара и Алиша останаха сами.

— Е, Сара, как ще се развличаме двете с теб? — попита весело Алиша. Беше красива с вишневочервената си дълга рокля, а гарвановочерната й коса бе прибрана в кок, който подчертаваше фино изваяните черти на лицето й.

— Нужно ли е въобще да разговаряме? — погледна я Сара. Мислите й бяха с мъжете в библиотеката. Вероятно в този момент Гилбърт предлагаше своите условия за сътрудничество с Макс и Адам.

Алиша, сякаш угадила мислите й, се усмихна някак самодоволно.

— Обзалагам се, че и двете знаем защо татко реши да ги покани на вечеря днес — рече тя и като се подпря на облегалката на фотьойла, започна да оправя диплите на роклята си.

Сара се обърна и забеляза как хитрите очи са впити в нея като две стъклени отломки.

— Аз — със сигурност. Но не предполагах, че и ти знаеш.

Алиша се усмихна.

— Татко ми казва всичко. Ти най-добре от всички знаеш колко сме близки. Мисля, че единственото, за което съжалява, е, че не съм момче.

— Не вярвам. Нали има трима синове.

— Но всеки от тях го е разочаровал по един или друг начин. Джеймс трябваше да е момичето, а аз — момчето. Но какво да се прави… Природата обича да си прави шеги с нас. Затова искам да направя всичко възможно поне аз да не го разочаровам.

Сара не каза нищо и след малко Алиша продължи:

— Да, според мен татко е решил да им помогне за самолета. Дори ми спомена, че може да открие отделна фирма, ако изпитанията се окажат успешни.

— Наистина ли? — развълнува се Сара. Това надминаваше всичките й очаквания.

— Да. — Алиша внимателно наблюдаваше реакциите й с котешките си очи. — Това може би ще бъде решаваща крачка напред за тях, Сара. Затова много внимавай да не развалиш работата.

— Аз ли? — учуди се Сара. — Какво мога да им попреча аз?

— Повече, отколкото си представяш. Две са слабите места на татко — семейната фирма и аз. Ако види двете, слети в едно, ще бъде безкрайно щастлив.

— Не те разбирам.

Алиша повдигна слабата си ръка, за да оправи кока. Рубини и диаманти, семейни реликви, блестяха на пръстите и китката й.

— Стига си се преструвала, Сара. Сигурна съм, че ме разбираш. Най-съкровеното желание на татко е аз и Адам да… се обвържем в съюз. Нали знаеш какви ще са последствията? Ще основе фирма, в която двамата с Адам ще са съдружници. Нова семейна компания, ново поколение на „Морс моторс“, създадено специално за мен, съпруга ми и нашите деца.

Сара я гледаше с широко отворени очи.

— Твоят съпруг? Искаш да кажеш… Адам?

— Разбира се. Отдавна взех решение, Сара, че той трябва да ми принадлежи. Досега щеше да е мой, ако не ми беше застанала на пътя.

— Алиша, ти си луда! — побесня Сара. — Знам, че си разглезена. Винаги си получавала това, което искаш. Но дори и ти не може да не знаеш, че любов не се купува с пари.

Алиша се усмихна.

— Всичко и всеки има цена, скъпа моя. Адам много иска да успее.

— Адам никога не би… Не си случила на подходящия човек. Той е достоен и почтен мъж. Освен това нека ти кажа, че ние двамата…

Алиша я прекъсна с властно движение на ръката.

— Да, знам всичко за теб и Адам — отряза я тя. — Знам, че не поглежда друга — засега. Но ако се махнеш, ще видиш колко бързо ще запее друга песен.

Изведнъж, неизвестно защо, Сара се уплаши.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Алиша?

Алиша стоеше, без да помръдва. Поведението й излъчваше много по-голяма сила от всякога.

— Махни се оттук, Сара. Вече си го правила, сигурна съм, че можеш още веднъж. Никой няма да се учуди ни най-малко. Иди си, остави Адам на мен, а аз ще се погрижа да му осигуря всичко онова, което му е нужно, за да построи десет самолета и да си осигури такава позиция в компанията, нашата компания, каквато съответства на способностите му. Вече дори съм измислила име — „Морс Бейли“. Звучи добре, нали? Адам никога няма да съжалява, ако изпълни желанието на татко и се ожени за мен. Той е щедър човек, знаеш го. Представи си колко по-щедър ще бъде със съпруга на собствената си дъщеря. Може би предстоят много скъпоструващи провали, но той ще ги финансира. Накрая Адам ще постигне успеха, за който цял живот е мечтал. Затова, Сара, ти казвам, че като стоиш тук, пречиш не само на мен. И на Адам пречиш.

Тя се усмихна. Студената увереност на тази усмивка вбеси Сара.

— Кучка! — процеди глухо.

Алиша я погледна учудено.

— Господи, Сара, какви са тези думи! Разбира се, като размисли човек, вероятно си права, но на мен ми е все едно как ще ме наричаш. При положение че козовете са в мен.

— Не държиш никакви козове. Адам обича мен.

— И ти го обичаш. Затова ще постъпиш, както аз ти казвам.

Сара цялата трепереше въпреки горещината в стаята.

— Ами ако откажа?

— Тогава ще ви съсипя — спокойно отвърна Алиша. — Ще направя всичко възможно той да не получи нито стотинка от татко. Не си въобразявай, че не мога да го направя. Татко може да е много заинтригуван от проекта, но в един момент може да се окаже, че не желае да предостави на Адам една стаичка, камо ли пари, съоръжения, евтин двигател и спокойно бъдеще. Двамата с недъгавия му приятел тъй бързо ще изхвърчат оттук, че няма да се усетят, след което само могат да си мечтаят да намерят подходяща работа. Знаеш, че татко е доста влиятелен бизнесмен.

— Не, Алиша, няма да го направиш! — изохка Сара.

— Не ме предизвиквай, скъпа! Мисля, че ме познаваш достатъчно добре и знаеш, че със сигурност ще го направя. Има и още нещо, за всеки случай. Доколкото знам, татко все още не знае истината за теб и Хю, нали?

Сара пребледня като платно. Само бузите й горяха.

— Истината по този въпрос е съвсем далеч от това, което твърди Бланш — гневно рече тя. — Може би е крайно време и аз да кажа как стояха нещата.

Алиша се усмихна. Както каза, притежаваше всички козове.

— Кой ще ти повярва? — попита тя. — Опита се да съблазниш Хю, успя, доколкото знам, и затова бе принудена позорно да събереш багажа си и да изчезнеш оттук. Криехме истината от татко, защото искахме да му спестим болката, че момичето, което е отгледал от милост и благородство, се е държало по този отвратителен начин. Може би сега е моментът да разбере каква змия е отгледал в пазвата си.

— Знаеш, че това е лъжа, и жалко, че сега Хю го няма, за да потвърди думите ми — отвърна Сара. — Тогава бях дете, но вече не съм. Гилбърт ще разбере коя е истината, когато му я кажа.

— Че синът му е изнасилвач? Това много ще го зарадва, Сара. Много мил начин да му се отблагодариш за всичко, което е направил за теб.

— Ти си отвратителна, Алиша — промълви Сара с тих и треперещ глас. — Винаги съм го знаела, но никога не съм предполагала, че ще паднеш чак толкова низко.

Алиша присви устни, но погледът й се зарея някъде в далечината.

— Татко веднъж ти даде една от куклите ми, помниш ли? Любимата ми Спяща красавица. Тогава, Сара, се заклех, че никога повече няма да допусна да загубя това, което искам, заради теб. Смятам да удържа на клетвата си.

— Алиша, Адам не е кукла, която се прехвърля от ръка на ръка.

— Може да не е, но ако държиш на него, ще се замислиш над това, което ти казах. Знаеш какво ще стане в противен случай. — Тя наклони глава. — Чуваш ли? Мисля, че господата идват. Няма нужда да ми даваш отговор, Сара. По действията ти ще разбера какво си решила.

Вратата се отвори и мъжете влязоха. Макс и Адам изглеждаха доволни, Лио бе намръщен.

— Е — рече Гилбърт въодушевен, — мисля, че дискусията ни беше доста плодотворна. Надявам се, че сте прекарали добре в наше отсъствие, млади госпожици.

— Разбира се — мило отвърна Алиша. — И ние проведохме плодотворна дискусия. Нали така, Сара?

В първия момент Сара не бе в състояние да каже нищо. Светлата надежда, която грееше от лицата на Адам и Макс, беше като последния гвоздей в ковчега на собствените й мечти.

— Да, поговорихме добре — отрони с болка тя.

 

 

Нощта сякаш нямаше край, сънят не идваше и не идваше. Най-накрая Сара стана от леглото и отиде на прозореца. Погледна към поляните и хълмовете, които стояха безцветни на лунната светлина.

Нямаше избор. Разбра го, още когато Алиша и постави своя ултиматум. Не се съмняваше, че тя ще изпълни заканите си, защото бе безскрупулна жена. Тогава нямаше да има пари за самолета на Макс и Адам, нямаше да има фирма, която да им осигури стабилност, нямаше да има бъдеще за тях. Вероятно двамата с Адам щяха да са щастливи и без тези неща, но тя нямаше право да го лишава от онова, за което се бе трудил цял живот. Никога нямаше да може да си го прости. Трябваше да мисли и за Ани. Сара още помнеше детството си и знаеше, че не може да обрече бебето на Ани на несигурен живот. То заслужаваше по-добро начало от това.

Те никога повече няма да могат да си намерят работа, беше казала Алиша. Сара не смееше да подценява тази закана. Не й оставаше нищо друго, освен да постъпи според волята на Алиша, макар и да не знаеше как ще намери сили да се прости с Адам или къде ще отиде и какво ще прави.

Вятърът духна и от дърветата под прозореца й се посипа дъжд от листа, предвестник на задаващата се зима. А в голите клони сякаш отекваше скръбта, налегнала Сариното сърце.

 

 

Тя изтича до единственото убежище, за което можеше да се сети, при единствения човек на света, който можеше да оправдае постъпката й пред Адам и Гилбърт. А той я приюти отново с разтворени обятия, както бе очаквала.

— Знам, че постъпих зле, Ерик — рече тя, — но обещавам, че повече никога няма да те наранявам така.

А той бе толкова щастлив, че я има отново, че не поиска никакви обяснения, не й отправи нито един упрек. Само я попита дали завръщането й означава, че е съгласна да се омъжи за него.

— Да, Ерик, разбира се — прошепна тя и въпреки че сърцето й се късаше, Сара се закле да спази обещанието си. Ерик не трябваше да разбере, че тя обича друг по начин, по който никога нямаше да обича него, че е дошла, само защото това бе единственият начин да осигури бъдещето на Адам, Макс и Ани. Ще стане добра съпруга, ще се грижи за дома, ще му роди деца. Ще го направи с усмивка на уста, за да скрие болката в сърцето си. Това не бе бъдещето, за което мечтаеше, но и то щеше, трябваше, да я задоволи.