Джанет Танър
Да наследиш небето (5)

2.

Имението „Чутън Лий“, собственост на рода Морс от поземлената реформа през шестнадесети век, се простираше на шестстотин хектара земя насред съмърсетската шир, между Бристъл и мендипските възвишения. Граничещо от три страни с херцогството, то обхващаше две гори и малко гористо езеро в пределите на селото Чутън Лий и плодородна земя, достатъчна за поддържането на пет малки ферми. Четири от тях бяха дадени под наем, а петата, „Семейната ферма“, бе част от Голямата къща. Когато дядото на Гилбър, старият Робърт Морс, бил господар на тези земи, той ги управлявал с помощта на назначен от него управител и армия наемни работници, и въпреки че често ходел на лов по време на ловния сезон, успявал да вземе необходимите решения и да ръководи персонала. Синът му Джон обаче не се интересувал кой знае колко от земята, а още по-малко от лов, стрелба и други джентълменски занимания. Голямата му страст били парните локомотиви, които като малък гледал да димят по новите релси в съседната долина, и когато най-неочаквано получил наследство от дядо си по майчина линия, когото смятали за разорен, пред него се открили неограничени възможности. И веднага щом излязъл от енорийската църква, в която се отбил, за да се помоли за душата на стареца, който цял живот се лишавал, за да остави всичко до стотинка на любимия си внук, поел за Бристъл, където заедно с двама бедни, но запалени като него приятели, се заел да произведе парна машина, като тези, които тъй го пленили.

Като по някакво чудо опитът му се оказал успешен — дори много повече от успешен. Дали благодарение на ентусиазма и подкрепата, дали защото бил по-хитър бизнесмен, отколкото роднините му смятали, не се знае. Независимо от причината, фабриката процъфтяла и скоро се превърнала в проспериращо предприятие, за което работели над петдесет души.

На шейсетгодишна възраст Робърт срещнал смъртта по време на обичайния си лов и Джон решил да назначи управител, който да се погрижи за фамилния имот. Гилбърт, единственият му син, продължил традицията, защото и той като баща си нямал слабост към земята. И той се интересувал повече от инженерство, въпреки че се пробвал в Сити, за да не скърши хатъра на майка си, която гледала на процъфтяващата бизнес империя като на долнопробно занимание. След смъртта на Джон той не изпускал от око фермата, но оставил управителя да се грижи за нея.

От двадесет години тези функции се изпълняваха от Еймъс Пю. Благодарение на неговите солидни познания сто и петдесетте хектара бяха най-плодородната и подредена ферма в района.

Той бе селски човек до мозъка на костите си, затворен и кротък мъж с благи кафяви очи, досущ като на холандските крави, които пасяха кротко около „Чутън Лий хаус“ и кожа, загоряла, и загрубяла от постоянното излагане на мраз, и на пек. Еймъс ставаше преди изгрев и си лягаше с кокошките. Може и да имаше друг мерак, освен да дава всичко от себе си, за да поддържа фермата на семейство Морс в отлично състояние, но за него никой не бе чувал.

Жена му обаче бе замесена от друго тесто. В селото се говореше, че Берта Пю е проклета и опърничава и никой не можеше да се начуди как е успяла да омотае в мрежите си приличен човек като Еймъс.

Берта беше едра и припряна жена. Косата й бе прибрана в хлабав кок и често падаше на кичури по набитото й лице. Имаше големи и чевръсти ръце, а огромните й крака бяха обути в практични боти, които пазеха от калта във фермата. С това обаче се изчерпваха сходствата й с обичайната селска жена. Очите й бяха малки и злобни, но на фона на мазното й дебело лице изглеждаха още по-малки и по-злобни. Гласът й бе писклив и плачлив, освен в честите случаи, когато командваше изстрадалия си мъж.

Може би Еймъс Пю бе най-способният управител, който бе работил във фермата. Но Берта лично смяташе, че е глупак и го третираше по този начин през по-голямата част от времето. Според нея не можеше да не си кръгъл идиот, след като години наред се блъскаш за чуждата земя, вместо да си купиш или поне наемеш собствена. Когато се омъжи за него преди петнадесет години, той вече работеше за Гилбърт, но тя бе убедена, че е призван да постигне повече и вярваше, че ако го ръчка и насърчава, ще постигне това, което според нея й бе писано — собствена ферма, на която ще завиждат всички съседи. Но никакви подигравки и натяквания не успяха да я приближат поне с една стъпка към целта й. Еймъс бе напълно доволен от положението си, а когато той си наумеше нещо, ставаше непоклатим като зъберите на Чедър Гордж на тридесетина километра южно от селото.

Ала жена му не смяташе, че нежеланието му да се издигне, е единственият му недостатък. Петнадесетте години брак не бяха успели да я дарят със семейството, което щеше да й осигури високо положение в настоящето и сигурност в бъдещето. Нито веднъж на Берта не й мина през ума, че липсата на деца вероятно бе по нейна вина. Тя открито и сърдито винеше Еймъс за неспособността си да зачене. Поради това, както и заради липсата на амбиции у него, тя го възприемаше като некадърен съпруг, а недоволството й постоянно растеше и не й даваше мира.

— Как можах да те взема! — казваше на Еймъс тя всеки път, когато някаква постъпка или пропуск я подразваше така, че да отприщи почти неконтролируемата ярост, която къкреше в огромното й туловище. — Ти си най-големият некадърник, когото познавам!

В такива случаи Еймъс само я поглеждаше с търпеливите си кафяви очи, поклащаше глава и си намираше някаква работа във фермата, която не търпеше отлагане. Тогава само кокошките, които се разхождаха наоколо, пристъпваха в кухнята през отворената врата и оставаха единствените неми свидетели на гюрултията.

Тази топла юнска вечер обаче Еймъс нямаше как да се спаси, въпреки че по ливадите на фермата бе избуяла сочна трева, готова за коситба, и работа имаше колкото искаш. Той стоеше на прозореца на голямата кухня и наблюдаваше небето, което лилавееше над високите брястове, докато жена му се задъхваше от ярост.

— Как тъй, бе, Еймъс? Как можа да кажеш на Гилбърт Морс, че ще вземем онова момиче у нас? — питаше тя за седми или осми път, откакто се бе прибрал от полето, все тъй гневна, както в началото. — Ти да не си луд, бе?

— Какво друго можех да направя, Берта? — спокойно й отвърна Еймъс. — Господин Морс дойде, докато работех на Високата ливада, и ме попита направо. Горкото дете! Майка му умря и то няма къде да отиде. Това е.

— Защо пък точно тук ще ми идва?

— Мисля, че имаме предостатъчно място — обясни й Еймъс. — И без това си нямаме наши деца.

Последното изречение още повече вбеси Берта.

— Какво значение има това? Каква ни е тя? Никаква! Това, че нямаме деца, не значи, че трябва да прибираме всеки скитник и бездомник от околността.

— Никой не е казал това, Берта. Говорим за Сара.

— Че да не е малко! А той какво толкова се е загрижил за нея?

— Нали знаеш, че майка й работеше за госпожа Морс, а и за госпожа Роуз Морс преди това. Семейство Морс винаги се е грижило за работниците си.

Мисълта за подобна опека добави още жар в огъня, който лумтеше в гърдите на Берта. Руменото й селско лице пламна, а месестата й брада потрепери от възмущение.

— Че като е толкоз загрижен, да си я вземе у тях!

Еймъс се пообърна към нея и я погледна с учудени очи, че подобно нещо може въобще да й мине през главата.

— Да я вземе в господарската къща? Ох, Берта, какви ги говориш!

— Какви ги говоря, кажи де! — Тя заобиколи масата и с яд тръшна буркана с туршия, който не бе успяла да прибере след вечеря. — Едва ли нейно височество госпожа Бланш Морс ще пусне тази клетница в къщата си. А аз трябва да го направя, така ли?

Еймъс се почеса по главата.

— Не си права, Берта, знаеш. Не става така. А и както вече ти казах, у нас има достатъчно място. Не съм очаквал, че ще го приемеш така. Мислех си, че… мислех си, че ще се зарадваш, че ще си имаш помощница в домакинската работа. Нали все мърмориш, че си имала много да шеташ, а няма кой да ти помогне…

За Еймъс това бе прекалено дълга реч. Изведнъж той млъкна, сякаш учуден от собствената си многословност.

— А можеш ли да ми кажеш каква ми е ползата от такова момиче? — изсъска Берта. — Да не мислиш, че знае какво е работа? Ами ако е някоя като майка си? Тогава ще видиш ти!

— Майка й бе една прилична жена.

— Прилична ли! Прилична! Е, да, много прилично се е държала с един човек!

— Нали мъжът й е починал в Индия…

— Това тя го казва. Някой да го е виждал? Никой. Дойде тук при тези възпитани хора с бебе и без мъж, прави се на такава и онакава, а после… От какво е умряла, а? Ей туй искам да знам! — изфуча тя.

Този намек накара Еймъс отново да се затвори в черупката си. Единственото, което ненавиждаше повече от постоянното мърморене на Берта, бяха клюките и обвиненията, отправяни без основание към тези, които не ги бяха предизвиквали. Защото Еймъс обичаше да мисли само добро за хората около него. Вероятно тази вродена доброта му даваше сили да търпи гневните изблици на Берта цели петнадесет години, без нито веднъж да се нахвърли върху нея или да й каже да спре да бръмчи. Всеки път, когато се изправеше пред някакво несъгласие, или както той го наричаше неприятно поведение, Еймъс просто си излизаше, а ако това не бе възможно, се затваряше в себе си, където не му се налагаше да взема никакви решения, освен за земята, където нямаше врагове, а лисици, гарги или лошо време, най-важното, където кресливата Берта нямаше никакъв достъп.

— Дано времето да се задържи така още някой и друг ден — замислено рече, той, без да сваля поглед от моравото небе. — Да успеем да приберем сеното. Но като гледам небето… Задават се облаци.

Безочливият обрат в темата така вбеси Берта, че тя изгуби всякакъв контрол и стовари тъй силно юмрука си върху масата, че захарницата се залюля, а приборите подскочиха в чиниите.

— Еймъс Пю, понякога си мисля, че ти не си на себе си! Оставяш Гилбърт Морс да си играе с тебе както си иска, а когато се опитвам да налея малко разум в главата ти, ти пак започваш да мелиш за едно и също — сеното, та сеното.

Еймъс не каза нищо. Можеше да обясни на Берта, че в този момент за него нямаше нищо по-важно от сеното, защото без него животните щяха да умрат от глад през зимата. А тя бе прекарала достатъчно време във фермата, за да знае, че животът тук зависи от времето. Но подобни приказки щяха съвсем да я извадят от равновесие. По-добре да я остави. Все ще й мине най-накрая, макар че този път наистина не бе на себе си от гняв.

Той продължаваше да гледа през прозореца, когато чу боботенето на мотор и на пътя се зададе колата на Гилбърт Морс. Господарят му седеше зад волана, облечен с обичайната шапка, очила и мушама, а до него се гушеше нещастно Сара.

— Идват — съобщи той невъзмутимо.

— Какво? — извиси глас Берта.

— Идват, господин Морс и Сара.

Жената се втурна към прозореца, сякаш за да се увери в думите му, а ядът й изведнъж премина в паника.

— Тук? Не каза, че ще идват у нас. Господи, виж само на какво прилича къщата! Какво ти става, Еймъс?

Тя хукна към масата, грабна чиниите и приборите и ги остави в голямата каменна мивка. Не можеше и да допусне, че ще я сварят на тоя хал. Поддържаше добър ред в къщата и в никакъв случай не можеше да си представи, че ще остави друго впечатление у господаря. Докато прибираше недоядения хляб в кутията в килера, чу почукване на задната врата. Набързо събра трохите от дъската за хляб и ги пусна в мивката.

Еймъс отиде да отвори, а тя се върна в кухнята, развързвайки престилката си.

— Еймъс, надявам се, че не прекъсваме вечерята ви… — чу тя гласа на Гилбърт.

— Съвсем не. Отдавна се нахранихме — отвърна Еймъс спокойно, при което отново й се прииска да го удари. При вида на остатъците от вечерята все още на масата той естествено можеше да излъже, че тъкмо стават! Тя припна напред, а в гърдите й ядът се бореше с навика й да се подмазва на богаташите, които тъй силно ненавиждаше.

— Добър вечер, господин Морс. Извинявайте за бъркотията вкъщи. Отплеснахме се в дълъг разговор и не сварих да оправя.

— Не се притеснявайте, госпожо Пю — успокои я Гилбърт. — Може ли да влезем?

— Ама моля ви се, разбира се!

— Това е Сара. Познавате ли се, госпожо Пю?

Берта отмести поглед от високия мъж към детето до него. Спретната, с чантичка в ръка, Сара изглеждаше тъй малка и нещастна. Косата й бе прибрана с леко омачкана панделка, сукманът й бе изпран и изпечен с ютия, а обувките й лъщяха тъй, сякаш бе прекарала часове в старанието си да им придаде приличен вид. Но докато я разглеждаше внимателно, Берта забеляза, че брадичката й леко се вирва, а погледът, който срещна нейния, излъчваше непокорност.

Много е важна!, помисли се Берта.

— Разбрах, че искате да я вземем у нас, господин Морс — рече тя.

— Точно така. Знам, че искам прекалено много от вас, но Сара няма нито при кого, нито къде да отиде. Съседите я приютиха, когато майка й умря, но и те нямат достатъчно място, за да я вземат за постоянно. Ако не се намери добра душа да я подслони, ще трябва да я предадем на социални грижи. Съмнявам се, че това ще е най-доброто за нея. Вече загуби достатъчно, за да я караме да се лишава от приятелите си и познатата обстановка и да я пратим да мизерства при чужди хора.

Берта събра всички сили, за да се овладее. Сега разбираше как господин Морс е успял да придума Еймъс да приеме предложението му. Но на нея тези номера не й минаваха!

— Да не си помислите, че съм с кораво сърце, господин Морс — започна тя. — Напротив. Но ние вкъщи не сме свикнали да гледаме деца. Еймъс е навън по цял ден, а аз… — засмя се тя — аз едва смогвам. Няма ли да е по-добре да отиде в семейство, където ще срещне свои връстници? Трябва да има…

Гилбърт Морс наклони леко глава на една страна, сякаш смутен от думите й.

— Много разчитах на вас, госпожо Пю. Преди да се обърна към съпруга ви, дълго размишлявах и не можах да се сетя за по-подходящо семейство от вашето. У вас има достатъчно място, а и Сара няма да ви създава проблеми, убеден съм. Освен това има и друго — добави той и вдигна ръка, за да подскаже на Берта да не го прекъсва, а после я отпусна върху нежните рамене на момичето. — Искам Сара да е наблизо, за да мога да я наглеждам от време на време. Както знаете, майката на Сара работи у нас дълги години, поради което се чувствам лично отговорен. Ако Сара е наблизо, ще мога вероятно и аз да участвам във възпитанието й. Да й бъда нещо като почетен попечител, ако ме разбирате какво искам да кажа. Искам да знаете, че нямам никакво намерение просто да я оставя тук и да забравя за нея. Сара има нужда от нас, от всички нас. Няма да я предадем, нали?

— Ами… — Берта бе започнала да свива платна. И тя не разбра точно как Гилбърт успя да постигне с нея същото, за което по-рано бе обвинявала Еймъс — хитро бе намерил начин да направи пробив в отбраната й. Берта имаше високо мнение за собствената си добродетелност и държеше хората да я мислят за широка и добра душа, но не, в никакъв случай, и за глупачка. Не можеше да има никакво съмнение, че ако приеме това сираче, съседите ще останат силно впечатлени от благодетелната й постъпка. В мислите й вече отекнаха и леки нотки на снобизъм, който все повече я мъчеше, откакто разбра, че амбицията й да се издигне в обществото е обречена на провал. Ала господин Морс обеща лично да се интересува от Сара. Така пред Берта се откриваше неустоимата възможност да осъществи важен социален контакт.

— Надявам се, че ще се справим — рече тя и хвърли критичен поглед към Сара. — Но на нея ще се гледа като на голям човек и ще очакваме да помага в къщната работа. Ако мислите, че ще се справи…

— Разбира се, че ще се справи, нали, Сара? — Той я потупа бащински по рамото и се усмихна. Но Сара стоеше безмълвно, здраво стиснала език зад зъбите си. — Много мило от ваша страна, госпожо Пю. Сигурен съм, че няма да съжалявате.

— Надявам се да се окажете прав, господин Морс — отвърна Берта, без да пропусне възможността да се заяде.

— Значи се разбрахме. Изтичай да си вземеш и другата чанта от колата, Сара — рече Гилбърт.

Тя го послуша и излезе, а в това време господин Морс се обърна към Берта:

— Трябва да уточним още нещо. Смятам да ви давам пари за издръжката на детето, но не искам тя да знае за това. — Той извади пачка банкноти и ги сложи в ръката на изумената Берта. — За храна и дрехи, ако се наложи. Струва ми се, че не разполага с много. Хайде — рече той, когато чу стъпките на Сара — приберете ги и нито дума пред момичето.

Детето се появи на прага с малък изтъркан куфар в ръка. Гилбърт й се усмихна.

— Хайде, Сара, не се бой. Господин и госпожа Пю ще бъдат внимателни с теб, сигурен съм.

Берта изсумтя. Може да изглежда нещастна, може да е сам-самичка на този свят, но страхът не бе чувство, с което можеше да се характеризира детето, което господин Морс така упорито се опитваше да им натресе.

— Трябва да й приготвя леглото — промърмори тя.

— Сара, ела да ти покажа къде е.

 

 

Стаята бе малка, но безупречно наредена, защото за Берта би било голям срам да не е така, макар никой да не помнеше кога за последен път я бяха използвали. Имаше висок и тесен гардероб, скрин с чекмеджета и мивка с мраморен плот, на който бяха поставени кана и леген, сапунерка и малка купичка от китайски порцелан за фиби. По тапетите искряха огромни рози, на скрина имаше ваза с папрати, а на стената висяха гоблен и картина на Исус. Буца заседна в гърлото на Сара, когато погледна картината, защото тя й напомни, че майка й сега е при Христос. Поне така й каза Доли Стикланд вечерта, когато майка й умря.

— Не плачи, не плачи! — молеше я тя и така я притискаше към пищните си гърди, че Сара едва дишаше.

— Сега тя е при Исус, скъпа. При него е много по-хубаво, отколкото тук.

Но тя самата плачеше, хлипаше и подсмърчаше, докато я успокояваше, което съвсем объркваше Сара. Как може майка й да е отишла на по-хубаво място? Къде ще е по-хубаво от Чутън Лий през лятото? И ако Христос бе наистина толкова добър и милосърден, както я учеха в неделното училище, защо взе при себе си Рейчъл, без да я пита, в момент, в който Сара тъй силно се нуждаеше от нея? Тези въпроси мъчеха детето ден и нощ. Сърцето му едва побираше силната мъка, а гърлото я болеше от сълзите, които отчаяно се бореше да сподави.

— Ако искаш да останеш тук, ще трябва да си платиш за това — грубо прекъсна мислите й госпожа Пю. — Нямам време да се занимавам с теб и да ти слугувам. Сутрин ще си оправяш леглото и ще ми помагаш за закуската. Господин Пю става рано и обича да похапва здраво, след като издои кравите. И да не си мислиш, че ще ти се размине само с това. За начало искам да изтъркаш скарата утре. И да избършеш праха. После трябва да се измие подът в кухнята — става на нищо от вечното влез-излез. Това ще ти е постоянно задължение — всяка сутрин ще го миеш с една кофа сапунена вода и четка. Знаеш ли да търкаш под?

Сара кимна, плахо, но не и изплашено. Госпожа Пю присви устни така, че те почти се скриха в пищната плът, която като че ли свързваше бузите с раменете й.

— Ще се научиш ти, дори и да не знаеш! А сега отивай да се изкъпеш, за да не изцапаш чистите чаршафи.

Сара я погледна. Винаги се къпеше в събота вечер, а и сега не бе мръсна. Всяка сутрин старателно се изтриваше с влажна хавлия, а вечер измиваше ръцете, лицето и краката си.

— Няма нужда да се къпя! — отвърна тя.

— Аз съм тази, която казва какво да се прави, госпожице! Освен това запомни, че няма да търпя никой да ми отговаря. Децата трябва да си мълчат и да слушат. Така беше по мое време и не виждам защо сега трябва да е другояче.

В кухнята беше докарана калаена вана. Сложиха чайниците на огъня. Господин Пю излезе да нагледа за последно градината, но Берта остана. На Сара не й стана приятно, че трябва да се съблича и сгъва прилежно закърпените си дрехи пред зоркия й поглед.

Госпожа Пю продължи да я оглежда, докато се къпеше и подсушаваше със стария пешкир. Очите й бяха като телени копчета, помисли си Сара — малки, твърди и черни. Момичето се сети, че Рейчъл често казваше: Очите са огледало на душата. Ако това е вярно, значи госпожа Пю едва ли има душа, а ако има, тя е съвсем малка и зла, помисли си Сара.

— В тази къща се ляга рано вечер — сърдито изсумтя Берта, когато детето приключи тоалета си. — Няма да ти позволим да играеш по сокаците до тъмно, добре го запомни.

Тя заведе Сара горе и се поспря на вратата, докато детето коленичеше, за да си каже вечерната молитва. После сърдито й пожела лека нощ и я остави сама.

Сара си легна и усети сълзите да напират в очите й. Не успя да се помоли под зоркия поглед на госпожа Пю, но и сега не бе в състояние. Мислеше си, че трябва да е извършила голям грях, за да я наказват по този начин. Не стига, че изгуби любимата си майчица, но и да я осъждат на тази каторга… Коя нейна постъпка предизвика божия гняв? Един ден неотдавна нашляпа Били Стикланд по краката, защото прекали, но едва ли това бе чак такъв голям грях. Веднъж пък набра за майка си момини сълзи от градината на старата госпожа Рийд. Промуши се до вратата и докато Фил наблюдаваше да не би старата жена да се покаже на прозореца и да я види, скъса, колкото можа. Знаеше, че не е редно, но все пак…

Сара преглътна сълзите и стисна здраво зъби. Беше получила най-голямото наказание, което е възможно. Къде-къде по-големи нередности от това да си откраднеш от цветята на госпожа Рийд оставаха безнаказани.

Сигурно ще извърша нещо много лошо, помисли си Сара. Още не знам какво е то. Но когато му дойде времето, ще разбера. Така ще стане. Сигурна съм!

Тази мисъл леко я успокои и Сара се улови за нея, докато лежеше на твърдото и чуждо легло и чакаше временния покой на съня.