Джанет Танър
Да наследиш небето (35)

7.

Адам се успа, което бе необичайно за него. Ежедневното, ежемесечно ставане преди изгрев му бе създало навик, който той бе започнал да възприема като вечен, защото колкото и да беше уморен, ставаше все по едно и също време. Така стана и в първия ден на отпуската — биологичният му часовник не обръщаше внимание на факта, че не е длъжен да скача и да се хваща на работа. Чувстваше се разкъсан между желанието да се наслади на лукса да лежи в чаршафите колкото си иска и раздразнението, че сякаш няма възможност да се възползва от възможността да спи, спи, спи.

Днес обаче направи изключение. Когато се събуди, денят струеше през завесата вече няколко часа, а от пукването на зората бе минало доста време. Той се протегна със задоволство. Спомените от предната вечер изплуваха в съзнанието му, а с тях и очакванията, свързани с днешния ден. Стана, отиде до прозореца, дръпна завесите, за да открият пълната прелест на утрото, наля вода в легена на мивката и се наплиска. Тук, в Чутън Лий, можеше да се мие с топла вода, стига да искаше. Трябваше само да дръпне въжето на камбаната и щеше да получи колкото желае гореща вода. Но предпочиташе ободрителната студена течност, с която бе свикнал.

Не обърна внимание на телефонния звън, който ехтеше в далечината, и остана изненадан, когато на вратата му се почука и старателният иконом попита плахо:

— Господин Адам, станахте ли?

Той си облече ризата и докато крачеше към вратата, започна да я закопчава.

— Какво има, Евънс?

— Търсят ви по телефона.

— Мен ли? По това време? — Неочаквано си помисли за Сара. Да не би да се е случило нещо с Ерик?

— Може би ви търсят от аеродрума — предположи Евънс по обичайния си педантичен начин.

Адам хукна надолу по стълбите към коридора. Слънчевата светлина плетеше чудати плетеници по каменния под. Взе слушалката.

— Адам Бейли на телефона.

— Бейли, обажда се майор Марчмънт. Виж, съжалявам, че прекъсвам извоюваната с къртовски труд отпуска, старче, но възникна проблем. Снощи убиха Фарънт.

Фарънт оглавяваше новата ескадрила съвместно с Адам.

— Фарънт ли! — възкликна Адам. — Господи! Как?

— И ние още не можем да разберем. Издигнал се със самолета и… Виж, като се прибереш, ще ти разкажа по-подробно. Боя се, че се налага да побързаш. Не можем да оставим бебетата без детегледачка.

Адам изпсува.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че ще се наложи да прекъснеш отпуска си. Знам, че е неприятно, но няма как. Кога най-рано да те чакаме?

Адам се почеса по главата и размисли.

— По обяд.

— Добре. Нужен си ни, Адам, спешно. Има доста работа.

— Тръгвам — отвърна Адам.

Той остави телефонната слушалка на мястото й и се загледа в нея. По дяволите! Фарънт загинал и никой не ти казва как. Без да знае нищо по случая, Адам направи някои догадки. Фарънт бе отличен пилот и смел боец. Но понякога пиеше повече, отколкото трябва и тогава ставаше безразсъден, почти като малко дете. Сигурно миналата вечер е имало сбирка в столовата и се е хванал на бас с някого. Ако Фарънт е твърдял, че няма самолетите за нищо, е постъпил недопустимо — никой, дори новаците, нямаше право да върши подобни глупости. Но от друга страна именно наличието на подобна безразсъдност раждаше добрите пилоти. Най-вероятно Фарънт се бе изхвърлил. Но сега бе мъртъв. Новата ескадрила трябваше да бъде реорганизирана, а Адам да прекрати отпуската си.

Той отново изпсува. Трябваше ли да му се случва това, точно когато с нетърпение очакваше да прекара деня със Сара! Трябваше ли!

Адам тръгна обратно по стълбите и продължи да закопчава копчетата на ризата си. Първо ще си стегне багажа, ще закуси, а след това веднага ще тръгне за базата, за да успее да се прибере до обяд, както обеща. Всъщност можеше първо да отиде и да каже на Алиша. Вестта едва ли щеше да я трогне особено. Почти не забелязваше, че се е върнал и едва ли имаше някаква представа кога си тръгва.

Откъм старата детска стая, която сега бе превърнала в дневна за възстановяващите се офицери, долитаха гласове и той надникна вътре. Там двама младежи четяха сутрешните вестници и обсъждаха новините. Единият бе с гипсиран крак, подпрян на малка табуретка, а другият премигваше от пролуката в дебелия пласт бинтове, с които бе омотана главата му. Имаше тежки изгаряния и бе подложен на серия операции за възстановяване на съсипаното му лице. Благодарение на Алиша хирургът, който бе поел случая, му разреши да посещава Чутън Лий между отделните операции.

— Да сте виждали жена ми? — попита Адам.

Реакцията на обгорелия мъж не можеше да се види от бинтовете, но другият силно се изчерви. Гледаше като онемял.

Адам се почувства раздразнен. Чудеше се как жена му намира сили да се занимава с тези нещастници. Може да са жертви на истинска трагедия, но той не можеше и да си помисли да прекарва дни наред в грижи за човек, чиито нерви са толкова разбити, че изпада в паника всеки път, когато го заговорят.

— Не знаете ли? — попита той лаконично.

— Н-не… — Гипсираният крак поклати глава отривисто.

— Май слезе долу — предположи другият младеж. Поне неговият глас звучеше съвсем нормално, но човек се стряскаше при мисълта, че той излиза някъде изпод бинтовете.

— Благодаря — бързо рече Адам и излезе от стаята.

В този момент чу типичния гърлен смях на Алиша. Той идваше не отдолу, а от една от стаите за пациенти. Адам отиде бързо до нея, почука на вратата и без да чака отговор, отвори. Това, което се откри пред очите му, така го шокира, че той отстъпи назад. Полугола, с коси, разпилени по лицето й, Алиша правеше секс в леглото с някакъв младеж.

Правеше секс не бе най-подходящия израз, веднага осъзна Адам, но той бе първият, който му дойде наум. Щеше да е по-правилно да се каже, че Алиша го обслужва, тъй като младият мъж, един от офицерите, които се възстановяваха в Чутън Лий, очевидно не бе в състояние да прави секс. Но това, че се радваше на ласките на Алиша, бе ясно от пръв поглед.

При отварянето на вратата Алиша вдигна глава. Устните й бяха влажни, тя бавно ги облиза, както преди малко и тялото на младия мъж. Отначало се изненада, но после влажните й устни се извиха в лека усмивка, а очите й се присвиха като на котка. Въпреки че само бегло го погледна, Адам усети, че красивото лице на офицера е сковано от ужас. Лежеше неподвижно, само коремът му се издигаше на вълни под лакираните с червен лак нокти на Алиша. Адам усети толкова силен прилив на погнуса, че без да каже нещо, излезе и тръшна вратата зад себе си.

Пачавра с пачавра!, гневно си помисли той. Никога не бе хранил никакви илюзии относно морала на Алиша, но нито за миг не бе допускал, че ще падне толкова ниско.

Адам беше в стаята си и се приготвяше, когато вратата се отвори и тя влезе. Той я погледна за миг, отвратен от безупречния й вид така, както преди малко от голотата й.

Тя присви очи.

— Какво правиш?

— Не виждаш ли? Приготвям си багажа.

— Не заради мен, надявам се…

— Не мисля, че заслужаваш чак толкова внимание, Алиша. — Той рязко затвори куфара си. — Трябва да се върна обратно в ескадрилата си. Дойдох да ти го кажа, когато те заварих с онова… онова момченце.

— А! — Тя отиде до леглото, хвана една от месинговите топки, с които бе декорирано, и започна да я гали. — Извинявай за това, Адам.

— Моля? — изсмя се той. — Кога се научи да се извиняваш за каквото и да било?

— Адам! — рече тя с укор. — Как може да говориш така! Сякаш съм някакво чудовище. — Той не каза нищо и тя продължи: — Това, което исках да кажа, е, че се извинявам, че ни свари така. Не беше приятно нито за теб, нито за нещастния Дъглас. Но ти си съвсем прав — нито за миг не съжалявам за постъпката си. И защо да съжалявам? Ако мога да накарам един нещастник да се почувства малко по-добре, какво лошо има в това? Освен това двамата с теб…

— Точно така. Но мисля, че можеш поне малко да се опиташ да спазваш благоприличие и да го правиш по-дискретно. Беше съвсем ясно, че останалите ти гости знаят какво правиш в момента. Те бяха смутени колкото нас.

— Само защото ти случайно си решил да ме потърсиш. Иначе нямаше да им мигне окото.

— Така ли? Значи ти така открито обслужваш офицерите, че това не само е обществена тайна, но и се приема като нещо, което е съвсем в реда на нещата.

Алиша отвори уста от изненада, а после неочаквано отметна глава назад и се засмя.

— О, скъпи, какви ги говориш! Обслужвала съм ги!

— Как другояче може да бъде наречено това, което вършиш?

Тя се замисли. Спокойствието й го вбесяваше.

— Кажи де? — подкани я той.

— Адам, мисля, че се е получило някакво недоразумение — опитваше се да го успокои Алиша.

— Нима? Да не искаш да кажеш, че съм видял грешно?

— Ааа, не… Не, не в това е проблемът, а в тълкуването. Нека да ти обясня… Моите пациенти са преживели истински ад. Някои от тях са все още в него. Единствената цел на престоя им тук е да се възстановят. А аз… аз бих искала да им дам всичко от себе си, за да им помогна.

Адам я гледаше и не можеше да повярва на ушите си.

— Да им помогнеш? Искаш да кажеш…

Алиша отново се засмя.

— О, Адам, защо ме гледаш толкова учудено? Мислех си, че ти най-лесно ще ме разбереш. Сигурно си виждал много млади мъже като тези, които идват тук, в Чутън Лий. Някои от тях са обезобразени, други са без крайници. Ужасно се страхуват повечето от тях, че вече никоя жена няма да ги погледне, че вече дори не могат да… любят. Единственото, което правя аз, е да ги окуража, ако искат.

— Кажи ми едно, Алиша. Нима се опитваш да намекнеш, че този офицер не е първият?

— Ами разбира се, че не е, скъпи.

— А… — Адам посочи с ръка дневната — останалите?

— Естествено! — спокойно отвърна Алиша. — Само недей да се сърдиш, Адам. Не искам да се караме точно когато тръгваш. Знаеш, че все още те обичам.

Той поклати глава.

— Не мога да повярвам. Собствената ми жена…

— Не се прави на ударен. Ти не ме желаеш вече.

— Това не означава, че трябва да приема поведението ти на долна пачавра.

— О, Адам, хайде да не се обиждаме. Нямаше нищо против да се грижа за тях. Каква е разликата? Часове наред ги слушам да изплакват душите си — това укрепва психиката и духа им. Лекарите вече са направили каквото могат, за да ги излекуват физически. А аз просто… се опитвам да им помогна да придобият отново самочувствие.

— Много похвално! — сухо процеди Адам и бе на път да си повярва, когато я забеляза как гали месинговата топка на леглото с бавни, сластни движения.

Филантропката Алиша! За стотни от секундата бе готов да й повярва. Но добре знаеше, че такава жена не съществува или поне нямаше да съществува, ако това не задоволяваше собствените й нужди и желания. Адам знаеше, че апетитът й е неутолим, и в момчетата, които минаваха през ръцете й, тя бе открила ново и богато меню.

— Трябва да тръгвам — рече той.

— Няма ли да ме целунеш за сбогом?

Той я погледна презрително и грабна куфара си.

— Не чакай да се редя на опашката.

— Адам! Защо се държиш така? Знаеш, че си единственият на този свят, на когото не се налага да го прави. Ти си единственият, когото някога съм искала. Проблемът е, че…

— Довиждане, Алиша — студено я прекъсна той.

— Довиждане, Адам — отвърна тя със съжаление. — Върни се здрав и читав. Кой знае, може би когато войната свърши, нещата ще се променят. Вероятно обстановката ще е друга. Може би ще имаме желание да опитаме отново…

Той не каза нищо.

Докато слизаше по стълбите, се сети, че Сара го чака. Проклета да е Алиша, че го разсея и забави! Не посмя да се отбие у Сара преди тръгване, защото знаеше, че това доста ще го задържи. Само при мисълта за нея кръвта започна да пулсира във вените му и цялото му тяло жадуваше за продължението на онова, което бяха започнали предната вечер. Знаеше, че ако я види пред себе си, няма да може да й устои.

Върна се в стаята си и написа набързо, извинително писмо. Докато слизаше за втори път по стълбите, видя Евънс в коридора и му извика.

— Докарай колата ми веднага, моля те. Би ли предал тази бележка на госпожа Гардинър още сега?

След това набързо се сбогува с останалите от семейството, които все още бяха в трапезарията, хукна по стълбите, метна куфара си в колата и потегли.

 

 

— Евънс, стори ми се, че съпругът ми те моли да занесеш някакво писмо на госпожа Гардинър. Правилно ли съм чула? — попита Алиша.

— Да, госпожо. Тъкмо се канех да помоля Питър да се качи на колелото и да го отнесе.

Питър бе помощникът на градинаря. Той бе много трудолюбиво момче, но тъй като недостигът на обслужващ персонал повлия и на наемните работници, в стопанството, се бъхтеше от сутрин до вечер и се опитваше да върши работа за четирима.

— Не занимавай Питър — рече Алиша. — И без това има достатъчно работа. Аз имам среща с госпожа Гардинър следобед. Ще й го предам.

— Но, госпожо…

— Всичко е наред, Евънс. Не ми е никакъв проблем. Дай ми писмото — усмихна му се мило Алиша, но икономът разбра, че това е заповед. Той кимна смирено. Не обичаше да прехвърля отговорностите си на други, но в същото време не одобряваше факта, че съпругът на младата господарка праща писма на друга жена, макар и тя да бе Сара. В края на краищата госпожа Алиша бе дъщеря на неговия работодател и той бе длъжен да се подчини първо на нея. Ако става нещо странно, тъкмо господарката ще може да вземе мерки, за да го прекрати. Ако не… Всъщност какво му влизаше в работата.

С безизразно лице, както винаги, той подаде писмото на Алиша.