Джанет Танър
Да наследиш небето (32)

4.

Студените зимни месеци по никакъв начин не облекчиха кашлицата на Лорънс. Въпреки че се опитваше да крие от семейството си факта, че тя ставаше все по-лоша, самият той започна сериозно да се притеснява от пристъпите, които често го давеха и които понякога дори не му даваха покой нощем. Освен това постоянно се чувстваше уморен. Понякога едва събираше сили за ежедневните си задължения, които ставаха все по-тежки с напредъка на военните действия.

Един ден през февруари Лорънс реши да отиде да се види с доктор Хейли. Отлага това посещение колкото се може повече отчасти в знак на протест срещу заповедния тон, с който Бланш го караше да го стори, отчасти защото тайно се боеше какво ще му каже вече възрастният, но все още здрав лекар. Когато доктор Хейли го прегледа, Лорънс разбра по физиономията му, че е имал основание да се притеснява.

— Нищо не мога да направя, Лорънс, нищо не мога да направя — без заобикалки рече възрастният човек.

— Защо не дойде по-рано?

— Заради една кашлица ли? Да не съм стара баба! — отвърна Лорънс в опита си да скрие тревогата си. — Но така и така съм дошъл, дайте ми нещо, което да я облекчи.

— Ще ти дам, но сериозно се опасявам, че в случая не става дума за най-обикновена кашлица — обясни му лекарят. — Според мен спасението е да се махнеш от този отвратителен климат. Мисля, че имаш нужда да отидеш за известно време в санаториум, да подишаш чист въздух и да си починеш. Знам едно много хубаво място в Австрия, но при тази война май ще е по-разумно да опиташ в Швейцария. Остави на мен, аз ще проверя какво може да се направи.

— И дума да не става! — категорично заяви Лорънс.

— Защо, бе, човече? Не вярвам да нямаш пари?

— Не е това. Но заводът работи с пълна пара. Не мога да отида и да лентяйствам в Швейцария!

— Ти сам си решаваш, Лорънс. Но ако държиш на здравето си, ще ме послушаш… и то колкото е възможно по-бързо.

— Невъзможно!

— Да не мислиш, че ще си по-полезен на предприятието или на който и да е друг, ако наденеш дървен балтон — скастри го докторът. Той взе писалката си и се замисли. — Ще ти изпиша нещо, както искаш, но те моля да помислиш за санаториума. Освен това не се притеснявай да ме потърсиш отново или да ме повикаш у вас, ако положението ти се влоши.

— Добре, ще помисля — смирено кимна Лорънс. Но вече бе взел решение. Не можеше да остави работата си и да отиде в Швейцария за няколко месеца, дори за няколко седмици. Ако го направи, Лио де Виър веднага щеше да му седне на стола. Той, дяволът, все ходеше по петите му и ако му се открие тази златна възможност, щеше да се възползва преди още да му е изстинало мястото. Не, каквото и да приказва доктор Хейли, той ще остане, ще гледа да си почива повече, но ще остане на поста си. В края на краищата хиляди други хора вършеха именно това.

С надеждата, че отсъствието му от предприятието не е било забелязано, Лорънс се върна на работа.

 

 

Първите гости на Алиша, както тя предпочиташе да нарича пациентите си, пристигнаха в началото на мрачния и мразовит февруари. Това бяха двама млади офицери, ранени в Ипър. Единият беше загубил крак, защото в лазарета възникнала опасност от гангрена и се наложило да му го ампутират, а другият, нежен студент, който бе прекъснал следването в Оксфорд, за да се втурне с патриотичен жар в армията при избухването на войната, бе ослепял. И двамата бяха физически и психически съкрушени. Нервите им бяха толкова разбити, че при най-малкия внезапен шум или дори повишен тон, се разтреперваха от ужас, а когато нощем сънуваха кошмари, което се случваше доста често, само благодарение на дебелите стени в Чутън Лий не успяваха да вдигнат на крак цялата къща с писъците си.

Алиша им действаше добре. Нейната властна увереност сякаш им вдъхваше кураж и им помагаше в борбата да овладеят разбития си живот. Но Хю бе много изнервен от тяхното присъствие. Освен че не искаше никой да му напомня за ужасните неща, които можеше да му се случат, той вече бе напълно възстановен психически и се дразнеше от брътвежите им.

— И те ми се мислят за мъже! След като никога не са били на работа в редовната войска — възмущаваше се той презрително.

— Те не са мъже, а млади момчета — обясняваше му Алиша. — И са пострадали ужасно.

Но Хю, който сякаш бе станал по-арогантен от всякога, като младо растение, което е преживяло зимните бури и избуяло благодарение на това, не бе готов да прояви никакво съчувствие.

— Сега разбирам защо сме наникъде с тази война, след като войската ни е пълна със стайни цветя като тези двамата. Трябва да ти кажа, че с радост ще се върна.

Алиша помръкна. Изпитваше ужас от неизбежното заминаване на брат си. Не стига, че Адам е вече във Франция, но и Хю като тръгне…

Добре че имам този възстановителен център, за да ми дава сили да издържа всичко това!, мрачно си мислеше тя.

След няколко седмици Хю тръгна за фронта и не след дълго започнаха да пристигат новини за засилване на бойните действия. Лютата зима свърши и започнаха нови битки из цяла Франция по места, които никой, освен местните жители не знаеше и не бе чувал преди, но на които бе отредено да се прочуят и влязат в историческите хроники. През март бе битката в Ньов Шапел, през април — втората битка в Ипър, а докато майското слънце кичеше английските дървета с цвят, природата в Обер бе посечена от бомбардировки. Списъците с жертвите набъбваха потискащо, сякаш всеки имаше поне един убит или ранен познат, а депресията като че ли бе заразила и природата, а слънцето изглеждаше някак забулено от тъмен ореол в небето, което, макар че бе ясно и синьо, сякаш бе натежало от заплашителни бури.

От фронта долетя друга ужасна вест — немците използваха вредни газове срещу британските войски. Отначало никой не искаше да вярва на подобни страхотии, но в Чутън Лий пристигна писмо от Адам, което ги потвърди. Една априлска вечер, докато летял над Ипър, забелязал откъм немските окопи да се носи нещо, което приличало на зеленикавожълт пушек. Спуснал се надолу, за да го види по-отблизо, и съмненията му се потвърдили. Гилбърт, с типичното му английско чувство за справедливост, бе шокиран. Не вярваше, че който и да е, дори немците, ще паднат толкова низко. Предпочиташе да вярва, че между пилотите съществува дух на другарски взаимоотношения, за който пишеше Адам в предишните си писма.

Едно писмо предизвика значителен интерес, когато бе прочетено на глас по време на закуска.

Снощи бяхме в столовата, когато един човек дойде запъхтян и разказа как видял двама немски пилоти, носени на ръце и крака от няколко войници от Зуав и тълпа френски граждани. Присмивали се на двамата нещастници, плюели ги и ги замервали, с каквото им падне. Побесняхме. Качихме се на един камион и отидохме да ги потърсим. Когато ги настигнахме, обяснихме любезно, че тъй като са били повалени от британците, двамата са британски военнопленници и трябва да ни ги предадат, но французите не искаха и да чуят. Ужасно се развилняха, като разбраха, че има опасност да изпуснат тази възможност за забавление, и най-накрая се наложи да им покажем, че намеренията ни са сериозни. Последва скандал, но успяхме. Върнахме се в базата не само с немците, но и с двамата зуавци. Наложи се да приберем и по-войнствените французи, но след това ги пуснахме. Надявам се това да ги научи да внимават как се държат с немските пилоти за в бъдеще.

Писмото ги зарадва, но за кратко. Може би, мислеше си Гилбърт, французите са имали основание за подобно поведение — ако немците могат да се принизяват толкова, че да използват брутални средства като задушлив газ, за да спечелят лесно битката. Едва ли могат да очакват да ги възприемат като джентълмени, независимо дали са пилоти, или не.

Тъй като писмата на Адам се получаваха в „Чутън Лий хаус“, Сара бе принудена да получава информация за него от втора ръка и всеки ден, когато отиваше на работа в завода, притеснена търсеше Гилбърт. Разбира се, не можеше постоянно да го пита дали има новини от Адам. Умерен интерес бе съвсем в реда на нещата, но да се остави Гилбърт да разбере, че не мисли за нищо друго, освен за това, щеше веднага да събуди подозрения. Разговорите с него я успокояваха за известно време, защото разчиташе на старата максима липсата на новина е добра новина. Ако Гилбърт се държи нормално, значи всичко е наред с Адам. Не беше кой знае какво успокоение, но трябваше да се задоволи с него. Едва когато се връщаше в кабинета си, я налягаше черната мисъл, че писмата пътуваха поне четири дни, и писмо, получено днес, не означава непременно, че той е все още жив. Може междувременно да е бил убит, без те да разберат.

Но аз ще го почувствам, успокояваше се Сара. Ако нещо се случи с Адам, сигурна съм, че ще разбера. Тогава тя насочваше вниманието си към книжата, върху които работеше. Беше ги взела от Лорънс, за когото знаеше, че наистина не е в състояние да работи.

Само тя от цялото семейство знаеше колко е болен. Един ден отиде в кабинета му, нахлу неочаквано, без да чука, както често правеше, и го свари отпуснат на стола му с ръце на главата.

— Лорънс, какво ти е? — попита го.

Той й разказа накратко за състоянието си.

— Трябва на всяка цена да отидеш в санаториум! — рече тя, когато той свърши. — Щом като доктор Хейли казва така, трябва да отидеш!

Лорънс поклати глава.

— И да оставя Лио да се намърда на мястото ми. Никога! Стига ми, че сега се чудя как да го държа настрана. Знам, че татко не го харесва, но той е толкова нахален, че не се търпи, особено сега, когато не съм във форма. Виж тази купчина фактури! Имам чувството, че се увеличава с всеки изминал ден.

— Ами така ще е, като не се чувстваш добре, Лорънс — успокои го Сара. Беше много притеснена, като го гледаше тъй немощен, но понеже мразеше Лио, колкото него, добре разбираше какво чувства. — Искаш ли да ти помогна? Не съм се скъсала от работа напоследък. Дори се чудех дали да не си потърся нещо друго. Само ми кажи какво трябва да се прави…

Така Сара стана таен съюзник на Лорънс, острият й ум бързо усвои новите знания и тя пое голяма част от работата, която му тежеше, дори когато се чувстваше по-добре.

Допълнителното натоварване я стимулираше, разсейваше тревожните мисли за Адам и Ерик, който сега патрулираше въздушното пространство за цепелини, които бяха започнали атаки на източното крайбрежие. Това бе поредната новина, която ужаси хората. Никой не можеше да повярва, че немците са в състояние да пускат бомби над английските градове и да убиват хората по домовете им. Това минаваше всички граници. Какво ли още ги чакаше? Но поне в Съмърсет цареше относително спокойствие. Поне те можеха нощем да легнат в собствените си легла спокойно. Трябваше да са благодарни поне за това.

Дългата лятна ваканция на училищата създаде известни проблеми на Сара, която не успя да намери нова детегледачка за Стивън. Положението със слугите бе все така тежко, както Бланш обичаше да се оплаква, тъй като повечето от момичетата, които не станаха медицински сестри, отидоха да работят във фабриките за муниции, където за една седмица получаваха много повече пари, отколкото за цял месец като слугини, и се радваха на свободата, за която преди можеха само да мечтаят. Единствените кандидатки, с които поговори Сара, бяха напълно неподходящи и проблемът оставаше нерешен. В учебно време Ани нямаше нищо против да взима Стивън от училище заедно с Джон, да им дава вечеря и да ги забавлява, докато Сара дойде да го прибере. Но не искаше да злоупотребява с гостоприемството на приятелката си от сутрин до вечер през цялото лято. Ако Ани имаше детегледачка, щеше да е друго, но тя нямаше, защото бе успяла да се пребори с натиска на Макс, който го възприемаше като символ на по-високо социално положение.

— Не съм раждала Джон, за да го гледат други хора — казваше му тя, а в очите й се четеше такава решителност, че Макс разбираше, че няма никакъв смисъл да спори с нея.

Сара много добре знаеше възгледите на Ани по този въпрос и затова още повече се притесняваше да използва услугите й, защото си мислеше, че приятелката й ще я помисли за лоша майка, след като не иска да прекара лятото с единствения си син. Но когато събра кураж да повдигне въпроса, се оказа, че Ани с готовност ще й се притече на помощ.

— Господи, Сара, разбира се, че нямам нищо против! Двете деца се разбират чудесно, като братя са. По-добре от братя дори, защото са на една възраст.

— Бог да те благослови, Ани! — прегърна я Сара. — Не мога да ти опиша какъв товар смъкваш от плещите ми. Така се страхувах, че ще ми откажеш. Знам колко държиш на близостта на майката с детето й.

— Е, на мен ми е лесно, нали така? Какво друго да правя, а ти… ти се трудиш за благото на родината.

Сара не й отвърна, че дори и да нямаше война, едва ли щеше да се задоволи само с това да си стои вкъщи и да си гледа детето.

— Знам колко си заета — продължи Ани. — Колко самолети са нужни сега, както и двигатели. Макс казва, че тук не смогват да построят достатъчно и се налага да внасят отвън. Срамота! Искам да ти кажа нещо тайно. Сега не бих могла да работя, дори да исках, защото… — кръглото й лице грейна от радост — ами пак чакам дете!

— Наистина ли? Кога?

— През ноември. Защо се чудиш така! — рече Ани. — Защо да не родя пак? Нали съм омъжена, какво друго ми остава!

— Права си и аз много се радвам за теб, Ани — отвърна Сара. — Просто… ами, Макс почти не се прибира вкъщи. — Тя млъкна и се изчерви, защото се усети, че е прекалила, но дори да мислеше така, Ани не го показа.

— Да, Сара, той наистина е много зает с новия проект. И понеже трябва да работи в пълна секретност, сякаш прекарва много повече време, заключен в кабинета си, отколкото у нас. Почти всеки ден докато се прибере, аз вече отдавна спя дълбоко. Само се надявам, че по-скоро ще успее да намери повече време за семейството, защото иначе Джон съвсем скоро ще го забрави, а бебето няма въобще да познава баща си! — Тя млъкна и прехапа устни. — Може би не съм права да се оплаквам. Поне знам, че е на безопасно място в Чутън Лий, а не е някъде на другия край на света, където да трябва да се бие с немците.

Сара почувства как стомахът й се сви.

— Значи нямаш нищо против Стивън да идва у вас през ваканцията? — бързо попита тя и се опита да смени темата на разговор.

— Разбира се. Дори се чудя защо питаш.

Така когато предучилищната група излезе във ваканция, Сара започна всеки ден да води Стивън у Ани и да го прибира вечер.

Въпреки че се радваше, че е намерила изход и въпреки че знаеше, че щеше да се побърка, ако трябваше да си стои вкъщи с него по цял ден, както правеше Ани, тя се натъжаваше от нетърпението, с което той се разделяше с нея и скачаше от колата и се втурваше по пътечката към симпатичната къщичка на Ани, украсена с пълзящи рози. Често се налагаше Ани, която излизаше да го посрещне, докато Джон тичаше по петите й като игриво пале, да му напомня да махне за довиждане на майка си, а когато идваше да го прибира, той я посрещаше с викове и протести: О, не! Не може ли да остана още малко? Тъкмо щяхме да…

В такива случаи Сара му отвръщаше твърдо: Не, Стивън, не може. Време е за лягане. От сутринта си на главата на леля си Ани.

— Но, мамо…

— Не! — Беше достатъчно искрена да си признае, че резкият й тон до голяма степен се дължеше на факта, че той като че ли се чувстваше много повече у дома с Ани и Джон, отколкото с нея. Нима не можеше поне малко да се зарадва, като я види? Това никога не се случваше. Тя все му пречеше и не го оставяше да довърши игрите си.

Може би е крайно време да го заведа някъде, помисли си Сара. Да отидем някъде за малко, за да имам възможност да опозная детето си по-добре.

Не можеше и да мисли за цяла седмица, защото нямаше как да остави Лорънс толкова дълго сам. Но може би щеше да успее да отдели няколко дни. Тя спомена за това на Ани, която много се зарадва на идеята. Смяташе, че ще е чудесно да прекарат два-три дни на морето. Гилбърт също нямаше нищо против. Смяташе, че Сара много се товари напоследък и една малка почивка няма да й се отрази зле.

Тя веднага се зае да организира пътуването и в една прекрасна събота в началото на юли двете жени и децата потеглиха с колата на Сара към южното крайбрежие. Небето бе ясно и слънчево, въздухът — топъл и спокоен, всичко вещаеше приятно прекарване. Но по някаква неизвестна причина Сара не се чувстваше спокойна. Докато двете с Ани стояха и си приказваха приятелски на плажа, докато наблюдаваха децата как бягат и играят на брега, как се надпреварват кой ще събере повече миди и камъчета, нещо постоянно я човъркаше отвътре като червей, който не я оставяше на мира.

Може би, казваше си Сара, подсъзнателно свързвам почивката край морето с онзи ден, когато пак двете бяхме с децата на плажа — деня, в който започна войната.

Но някак си не можеше да повярва, че само това е причината за притеснението й. Помисли си за Адам, който сега бе някъде във Франция, и се запита дали някакво шесто чувство не й подсказва, че е в опасност. Помисли си и за Ерик, който летеше всеки ден като разузнавач и инструктор, и безмълвно се помоли за сигурността и на двамата. Но притеснението оставаше.

Плажът бе почти празен — войната бе принудила хората да си останат вкъщи. Момчетата обикаляха на воля и дори откриха малка пролука към тунел в скалите.

— Мамо, пещера! Знаеш ли колко е тъмна и мокра, но в другия край се вижда светлина. Може ли да влезем и да видим какво има вътре?

— Не, Стивън. Стой на плажа. — Говореше му рязко и Ани се начумери.

— Да не се е случило нещо, Сара? Виждаш ми се нещо притеснена.

— Сигурно съм преуморена. Не мога да се отпусна. Все се тревожа за… и аз не знам за какво точно.

— Няма да имаш никаква полза от тази разходка, ако не се опиташ да се отпуснеш. Много добре знаеш, че всичко ще е наред и без теб.

— Така е. Извинявай. — Но тя реши да потърси телефон при първа възможност и да се обади, за да се увери, че всичко наистина е наред.

В късния следобед събраха багажа си и тръгнаха обратно по стръмната пътека през хълма. Момчетата тичаха напред и пъргавите им крачета пръскаха купчини камъчета към плажа долу.

— Внимавайте! — подвикна им Сара, все още притеснена от необяснимото мрачно предчувствие.

Вратата на странноприемницата бе отворена. Накараха момчетата да изчистят пясъка от обувките си на стъргалото на входа и влязоха във фоайето. Когато тръгнаха към стълбите, съдържателката дотича подир тях със зачервено лице.

— Добре, че се върнахте. Имате телеграма… — Тя им подаде плик, като се чудеше за коя от двете е той. — Госпожа Гардинър?

Сара отново се почувства обзета от мрачни предчувствия, които заседнаха като буца в гърлото й.

— Благодаря.

— Надявам се, че новината не е лоша — предположи жената.

Сара взе плика. Едва се удържаше да не го отвори веднага, но изчака докато се отдалечи от любопитния поглед на стопанката. С треперещи пръсти го разкъса, впи поглед в едрите букви и усети как краката й се подкосяват от смесеното чувство на тревога и облекчение. Новината бе лоша, но не чак толкова лоша, колкото очакваше. Огледа се. Останалите стояха като вцепенени край нея. Ани бе пребледняла, гризеше си нокътя и явно се боеше да зададе въпроса, който й бе на устата. Момчетата, заразени от настроението на големите, също гледаха сериозно към листа, който бе събудил такива страхове.

— Да не би… — понечи Ани с пресъхнали устни.

— Не — поклати глава Сара в отговор на недоизречения въпрос. — Лорънс. Припаднал в кабинета си тази сутрин.

— Лорънс?

— Болен е. Отдавна боледува и аз знаех за това. Не трябваше да го оставям сам. — Замисли се. Сгъна листа с телеграмата и го прибра в плика. — Ани, ще ми се разсърдиш ли много, ако се прибера вкъщи? Аз съм единствената, която е вътре в нещата на Лорънс. Предполагам, че ще имат нужда от мен.

— Моля ти се — веднага отвърна Ани, въпреки че изглеждаше разочарована. — Веднага ще съберем багажа.

Момчетата започнаха да се бунтуват и Сара предложи:

— Ако искате, вие останете. Защо не постоиш тук с момчетата, ако смяташ, че ще се справиш?

— Как няма да се оправя! — възкликна Ани. — Освен това спокойно можем да се върнем с влака, за да не идваш чак дотук да ни прибираш. На момчетата ще им бъде интересно, нали така? — обърна се тя към децата.

— Да! Да! — в хор отвърнаха те. Никой от тях вече не се притесняваше, че Сара ще си ходи, защото знаеха, че те ще останат, а возенето с парен локомотив продължаваше да бъде едно от най-вълнуващите събития в живота им.

— Добре тогава — кимна Сара. — Отивам да си стягам багажа.

— Да не би да искаш да кажеш, че тръгваш веднага? Моля те, недей — примоли й се Ани. Трябва първо да се нахраниш и да си починеш.

Сара се замисли и прецени, че е длъжна да послуша приятелката си поне веднъж.

— Добре. Ще тръгна утре рано сутринта.

Когато децата си легнаха, двете с Ани седнаха в хола и се разприказваха за войната, последствията от нея и Лорънс.

— Извинявай, че те оставям сама, Ани, но сигурно е много зле — рече Сара. — Мълчах си за състоянието му, въпреки че едва ли съм постъпила правилно, но той искаше така. Е, сега вече всички знаят, но аз се чувствам длъжна да наглеждам делата му, докато се върне и си ги поеме сам, ако това изобщо стане.

— Толкова ли е зле? — тихо попита Ани.

— Да. Благодаря ти за подкрепата. Благодаря ти, че пак поемаш Стивън. Щеше да остане много разочарован, ако трябваше да се върне вкъщи.

— За мен е удоволствие. Не съм умна като теб, Сара, но това поне мога да го правя и то ми доставя радост.

— Ти си чудесен човек, Ани! Макс и Джон имат истински късмет. — Тя прегърна приятелката си в подкрепа на думите си. Ани бе най-милото и всеотдайно същество, което познаваше. Искрено съжаляваше, че поне малко не прилича на нея. В същото време знаеше, че колкото и да се опитва, никога не можеше да бъде като нея.

Следващата утрин изгря. Очакваше ги още един хубав ден. Закусиха заедно на масата край прозореца. Над назъбеното било на хълма небето бе безоблачно синьо.

— Очаква ви истинска жега — рече Сара.

— И аз така мисля. Какъв късмет!

— Наистина. — Но тя не им завиждаше. Беше доволна, че ще се прибере. Защото вече държеше изключително много на работата си.

Когато натовари нещата си в багажника, тя целуна Стивън, запали мотора и влезе в колата. Като потегли, се обърна да им махне. Бяха се наредили на стъпалата пред странноприемницата — Ани, а от двете й страни Джон и Стивън. Сара си помисли, че тримата са като едно семейство, и почувства, че ги обича още повече, защото тя си тръгваше, а те не искаха нищо повече от нея.

Ани бе идеална приятелка, идеална съпруга и майка. Тя е по-подходяща за Стивън, много по-подходяща от мен, помисли си Сара и за пръв път не изпита никаква ревност.

Колата взе завоя и те се изгубиха от погледа й.

 

 

В Чутън Лий цареше истинска суматоха. Сериозното заболяване на Лорънс им дойде като гръм от ясно небе, защото вече всички бяха едва ли не свикнали с постоянното му бухане, а той бе успял да скрие умората и неразположението, които го мъчеха вече месеци наред.

— Момчето е много зле — каза Гилбърт на Сара, когато тя отиде да го види в кабинета му, веднага щом пристигна. — Хейли ми каза, че отдавна го посъветвал да отиде в санаториум. Защо, по дяволите, не го е послушал? Защо е трябвало да се крие?

— Сигурно се е притеснявал, че някой ще му заеме мястото в ръководството на фирмата. Знаеш колко много държи на работата си — отвърна Сара, без да споменава, че Лорънс й се е доверил.

— Каквото и да е, сега вече няма значение. Ще отиде в санаториум, независимо дали иска, или не. Но искаше да говори с теб, Сара. Явно мисли, че ти най-добре знаеш с какво се е занимавал. Това вярно ли е?

— От известно време му помагам, така е…

— Искаш ли да продължиш?

— Разбира се. Ще направя всичко необходимо, за да вървят нещата, докато оздравее.

Тревожните бръчки по челото на Гилбърт изчезнаха. Той се усмихна с известна гордост.

— Ти си момиче на място, Сара. Знам, че мога да разчитам на теб.

 

 

— Мамо, може ли да влезем в тунела? Моля ти се, пусни ни!

— Не, Джон. Хайде, дръж се като послушно момче и остани да си играеш на плажа.

— Какво да правим на плажа? Тук е скучно. Искаме да отидем и да разгледаме тунела.

— Моля те, лельо Ани! — започна да я моли и Стивън. Ани поклати глава засмяна.

Прекарваха ваканцията приятно, но щеше да е още по-добре, ако Сара бе останала с тях. Ани прочете два любовни романа, докато момчетата играеха. Радваше се на слънцето и на галещия ветрец от морето, но след като изчете книгите и ги прибра в куфара, и тя, в интерес на истината, започна да се отегчава да стои на едно и също място на плажа.

Освен това спокойствието й бе нарушено от друго семейство, което се установи край тях. Според Ани те се държаха доста просташки. Мъжът имаше голямо шкембе, което висеше над колана на панталона му, а на главата си бе сложил носна кърпа. Беше с жена си, която имаше доста писклив глас, и четири палави деца, които постоянно скачаха върху малката крепост от камъчета, която Стивън и Джон се опитваха да издигнат, и я разрушаваха.

— Добре — каза тя. — Но и аз ще дойда с вас.

Тя взе чантата си и тръгна след момчетата, които вече бягаха към тунела в подножието на скалата. Камъчетата бодяха нозете й и тя едва вървеше; докато си мислеше, че няма да й е тъжно, когато дойде време да се прибира у дома в Чутън Лий и при Макс. Въпреки че той работеше много напоследък и прекарваше малко време вкъщи, тя се чувстваше по-спокойна, когато знаеше, че е наблизо. Когато бяха разделени, на нея винаги й домъчняваше за него, макар и не толкова, колкото сега. Предполагаше, че е така, защото е бременна. Въпреки че този път не й ставаше лошо, както когато очакваше Джон, сега се чувстваше по-тромава и тежкоподвижна и постоянно търсеше някой, на когото може да се ослани, ако просто й се наложи.

Момчетата изчезнаха в тунела, а Ани вървеше след тях, внимателно пристъпваща по острите камъни и мокрия пясък. Тук, в скалата, беше хладно. Студената влага я накара да потрепери и тя дочу стичането на водата по скалистите стени на тунела. Цареше пълен мрак. Проходът бе много по-дълъг, отколкото предполагаше, но както момчетата бяха казали, в другия край проблясваше светлинка, която помръкна, когато първо едното, а после и другото дете се промъкнаха през отвора, а после отново влязоха и й извикаха:

— Мамо! Там има друг плаж!

— Ела, да видиш, лельо Ани! Страхотен е!

Ани вървеше към тях с неохота. Под краката й бе влажно. Тя усещаше как гази във вода и вдигна роклята си, за да не я намокри, но вече беше късно. Влажният плат лепнеше по глезените й.

Трябваше да бъда по-настоятелна и да убедя момчетата да останем, където си бяхме, помисли си Ани. Но вече бе късно. Децата отново изчезнаха, а след малко и тя се провря през тясната цепнатина между скалите и се озова на тесен и усамотен плаж.

— Виждаш ли? Не е ли прекрасно, мамо? — извика Джон и й махна. — Ето, пясък. Със Стивън ще си направим замък. Хайде, Стивън! Ще направим огромен замък. Ще го направим толкова голям, че дори войниците на кайзера няма да могат да ни го разрушат!

Те отново хукнаха напред, а развеселена от ентусиазма им, Ани ги последва.

Малкият плаж бе наистина пясъчен и бе много по-приятен от каменистия, от който идваха. Освен това бе толкова тих — само гларусите, които кръжаха и грачеха, преди да кацнат на стръмните хълмове, които го обграждаха, и лекото плискане на вълните нарушаваха спокойствието на летния следобед. Единственият проблем бе, че пясъкът не бе сух и приятен за сядане, а влажен и твърд. Ани го пипна с ръка и се намуси. Нямаше желание да хваща простуда. Това едва ли щеше да е полезно за бебето й.

Тя разстла рогозката си, докато наблюдаваше разсеяно момчетата, които дълбаеха дупка с ръце, и се замисли за бебето. Дали пак ще е момче? Или този път ще е момиче? Няма да е зле, ако е момиче, но друго казва да си майка на две момчета. Тя погледна Джон с гордост. Радваше се на набитото му тяло и крака, и умното личице, което сега гледаше сериозно, съсредоточено в изпълнението на настоящата задача. Още едно момче щеше да бъде добра компания за него, защото въпреки че със Стивън бяха като братя, другото дете нямаше да е все край него. В същото време сигурно е по-забавно да имаш момиченце, да му купуваш хубави рокли и панделки за косата и никога да не те е страх, че ще отиде да се бие във войната, ако има друга. Обаче друга нямаше да има, разбира се. Тази щеше да сложи край на всички войни, както казваха другите…

Ани усети, че мислите й стават все по-объркани и осъзна, че е започнала да се унася. Слънцето печеше силно. Тя се настани по-удобно на чаршафа си и отпусна глава върху пълната плажна чанта. Граченето на гларусите и плискането на вълните започна да се губи в далечината, дори виковете на момчетата едва се чуваха. Ани сложи ръка на очите си, за да се скрие от жежкото слънце, и се унесе. Малко ще дремне… само за няколко минути…

— Мамо!

— Лельо Ани!

Гласовете на момчетата, изведнъж тревожни, я събудиха. Тя с мъка се разсъни, докато те я дърпаха за полата.

— Морето, мамо, морето!

— Лельо Ани, ставай! Събуди се!

Тя събра сили да седне, защото усети лека паника. Приливът бе започнал по време на съня й. Сега напираше към пясъчния замък, който бяха построили, и бе на метър от краката й.

— Хайде, момчета, да си ходим…

Но докато ставаше, с ужас забеляза, че тунелът е залят с вода, а процепът в скалата никакъв не се виждаше.

— О, Господи…

Като усети тревогата в гласа й, Джон започна да плаче.

— Мамо! Мамо! Морето!

Тя грабна рогозката и отчаяно се опита да събере сили да се овладее.

— Спокойно, Джон. Всичко ще се оправи.

Ани се огледа. От плажа не бе останало почти нищо, а вълните все повече напредваха към подножието на скалата.

— Елате. — Тя тръгна към центъра на плажа и ги поведе със себе си. Пясъкът под краката й бе страховито твърд, а скалите, към които се бяха запътили, блестяха и изглеждаха заплашително измити. Назад, назад, колкото се може по-близо до заобикалящите хълмове, но с треперещото си сърце тя разбираше, че това няма да ги спаси. Хълмовете се издигаха зад тях, отвесни и непристъпни, а пред тях морето напредваше с всяка пълзяща и пенлива вълна.

— Да викаме за помощ — каза тя. — На другия плаж имаше хора, нали помните? Те ще ни чуят. Хайде всички в един глас. Готови! Помощ!

Но морето бучеше все по-силно и вятърът сякаш грабна безпомощните им викове и ги отнесе.

Една вълна близна пръстите на краката на Джон и той се впи в нозете й.

— Мамо! Страх ме е! Мамо!

— Ей сега ще дойде някой — каза Ани. — Сега ще дойде и ще ни помогне.

Но тя знаеше, че това няма да стане. Или че дори и да дойдат, вече ще е късно.

Пусна плажната си чанта и една вълна я заля. Ани притисна момчетата към себе си, а в очите й избиха сълзи на абсолютна безпомощност.

— Сара, извинявай! — прошепна тя. — Макс… Макс… обичам те! Моля те, помогни ни!

Но Макс и Сара бяха далеч оттук. Никой не чу молбите й и никой не дойде.

Край тях бе само морето, което напираше безмилостно. Тя вдигна момчетата, колкото може по-високо. Не й оставаше нищо друго, освен да стои и да чака.

 

 

— Удавени? — едва промълви Сара. — Не ти вярвам. Какво означава това удавени?

— Скъпа вярно е — рече Ерик с нежен глас, докато държеше двете й ръце. Лицето му, бледо и тъжно, потвърждаваше думите му.

— Не! — изстена Сара. Тези думи излязоха от устата й като плач, болезнено пронизаха сърцето й и сякаш го разцепиха на две. — Ани беше с тях. Не може да са се удавили!

— И Ани се е удавила. — Нямаше по-мек начин да й го каже.

— Не, не може да бъде.

— Така е. Загинали в прилива на малкия плаж.

— Какъв плаж? Какъв плаж?

— Има тунел, който е проходим по време на отлив. Сигурно са минали през него, без да знаят, че… Някакво семейство на плажа ги е видяло да отиват натам.

— Тогава защо не са ги спрели?

— Не знаели. Преди да ги намерят…

— Не разбирам! Как е възможно? Как е могла…

— Едва ли някога ще разберем.

— Всички ли? Всички до един ли са се удавили? Стивън, Ани и Джон?

— Да. Горкият Макс…

— Какво ти пука за горкия Макс! — извика тя, обезумяла. — Ани е убила детето ми! Ани е убила Стивън!

— Сара, не говори така за Ани. Сега не е моментът да я виним.

— Тя е виновна! Аз й поверих моя син!

— Сара, спри! — Гласът му бе измъчен, но твърд. — Не можеш да обвиняваш Ани. Така можеш да кажеш, че съм виновен аз или ти, че не сме били там.

Тя го изгледа с обезумял поглед.

— Да! — изпищя тя. — Да, разбира се, че трябваше да съм там! Но не бях. Ани остана. Тя е проста жена, Ерик! Не е интелигентна като мен и теб. Трябваше да се досетя. Трябваше да се досетя!

Ноктите й се впиваха в изтерзаното й лице. Той си помисли, с известна изненада, че не си е давал сметка колко много държи на Стивън. Понякога му се струваше, че за нея детето е по-скоро досадно задължение, отколкото радост, товар, който се е изпречил между нея и всичко онова, което искаше да постигне. Но сега…

Не знаеше, че чувството за вина бе разпалило ужасното й страдание. Не съзнаваше, че когато й каза, че може да вини й себе си за трагедията, той се приближи съвсем до вътрешното мъчение, което я раздираше цялата.

Никога не съм го искала искрено, мислеше си Сара, а ето че сега го загубих. Така господ ме наказва, защото бях лоша майка, както като дете ме наказа, като ми отне мама.

— Сара… — Ерик я прегърна и се опита да я успокои, но тя го отблъсна.

— Недей! Остави ме! — Злобата в гласа й го накара да се отдръпне. Той не я познаваше като такъв човек. Очакваше, че мъката ще ги сближи още повече, че ще се утешават взаимно. Но тя беше като подивяла, бягаше, криеше се от всяко живо същество и той не можеше дори да я доближи. В този момент не бе сигурен, че някога отново ще успее да го направи.

— О, Сара — проплака той. Сълзите му не бяха само за обичания загубен син.

 

 

Мракът бе пълен. Той я заобикаляше и денем, и нощем. Понякога, за стотни от секундата, когато се събуждаше призори, тя се чудеше защо става с натежало сърце, но споменът бързо изплуваше от съзнанието й, придружен с мъка и чувство за вина. Тя бе убила Стивън. Беше подписала смъртната му присъда, когато го остави там с Ани. Беше стоварила вината върху Ани, но в действителност знаеше, че сама си е виновна.

За пръв път в живота си Сара не виждаше никаква искрица надежда в бъдещето, защото вече нищо друго не я интересуваше. Любовта, с която някак бе пропуснала да отрупа детето си приживе, избуя сега и сякаш я давеше така, както той се бе удавил във вълните. Синът й, част от нейната плът, бе мъртъв, и за това бе виновна тя. Не можеше да яде, не можеше да спи и единствената утеха, на която се осланяше цял живот, като че ли сега й убягваше, защото нямаше сили и за работа. Наоколо й нямаше нищо, нищо, освен мрака, нищо, освен пълната мъка и вина.

И тогава, точно когато си мислеше, че никога няма да успее да изплува на повърхността, дойде писмото от Лорънс.

Сара,

Знам, че не е редно да те занимавам с това, но ти си единственият човек, на когото мога да разчитам. Мисля, че съм малко по-добре. За мен е голямо успокоение това, че се грижиш за делата ми. За бога, Сара, не допускай Лио да вземе юздите в свои ръце. Ако това стане, никога няма да можем да се отървем от него.

Следваше абзац, който я разчувства и проби дебелия пласт мъка.

Никога не съм ти казвал колко съжалявам за това, което се случи преди много време. Можех да те спася. Знаех истината. Но тогава бях слаб, както и сега. Сара, бъди силна и за мен. Прости ми.

Същия ден Сара се облече, приглади се и отиде в завода. Достатъчно време се усамоти вкъщи. Беше време да започне дългата битка за връщането в живота.

 

 

Новината пристигна една седмица след това. Лорънс почина. Тя го прие спокойно, защото смъртта започна да става част от ежедневието й. Беше поразена единствено от иронията на съдбата. Половината семейство бе на война, нормално беше да се очаква да загинат те. Но те бяха живи. А тези, които бяха оставили на сигурно място, си бяха отишли. Милата Ани, малкият Джон, Стивън, за когото щеше да страда до последния си ден, а сега и Лорънс. Странни, колко странни са номерата на съдбата. И колко жестоки.

Раните на Сара започнаха да зарастват. С това тя усети нов прилив на енергия. Нека съдбата й погажда най-лошото. Нима винаги не е било така? Но тя нямаше да се предаде току-така. Потопена в огъня, тя ще се кали като стомана. Тъжна, но изпълнена с решителност, Сара гледаше към бъдещето.