Джанет Танър
Да наследиш небето (4)

1.

— Били Стикланд, ще дойдеш ли най-после? — молеше се Сара. — Спри да риташ всеки камък, който ти се изпречи на пътя, и побързай. Никога няма да се приберем, ако я караш така.

Тя нетърпеливо грабна ръката на момченцето, което се усукваше зад нея, и се опита да го дръпне, но то се отскубна и още по-решително зарови крак в пръстта.

— Иии, Сара, горещо ми е и ботушите така ми стягат. Да отидем на реката.

— Да, Сара, ти обеща, че ще ни заведеш да ловим попови лъжички…

Момиченцето, Филис, бе с една година по-голямо от брат си и се бунтуваше повече от него. Сара бе по-голяма от тях, но Филис мразеше да й се подчинява. Тя не им бе дори роднина, а по някаква случайност живееше в съседната къща и когато майка им наедря при поредната бременност, я помолиха да води и прибира Били от селското училище всеки ден. Няма да те слуша, бе казала майката на дъщеря си, когато тя възропта срещу уговорката, и макар и да бе убедена, че това е самата истина, Филис правеше всичко възможно да успокои накърнената си гордост, като подкокоросваше Били да не се подчинява и на Сара.

— Вчера каза, че ще ходим за попови лъжички — продължаваше да мрънка Филис. — Ето, тази сутрин взех един буркан от сладко, а Били цял ден говори за това.

— Не съм ви обещавала — рече Сара. — Казах, че може да отидем, но сега виждам, че няма как. — Тя отново дръпна Били за ръката, за да го подкани да върви по-бързо.

— Стига, Сара, заболя ме ръката! — изхленчи Били, а Филис веднага застана на негова страна.

— Много си лоша, Сара! Ще те кажа на мама как дърпаш нашия Били.

— Кажи й, каквото искаш. Все ми е тая. Само побързай, чуваш ли? — подкани я Сара и се опита да преглътне сълзите на отчаяние, които напираха в очите й. — Иначе ще ви оставя тук и двамата.

— Да, но тогава ще загазиш.

— Все ми е тая, казах ти. Трябва да се прибера вкъщи. — Всъщност тя знаеше, че никога няма да ги остави. И те го знаеха. Защото й бяха поверени лично. Сара бе само на девет години, слаба като вейка в синия си памучен сукман, но чувството й за дълг бе много развито. Въпреки че искаше да се прибере вкъщи час по-скоро, нямаше да остави децата насред пътя, а щеше да ги прибере у тях на всяка цена. Ако трябва, дори да ги влачи.

— Къде си хукнала така? — недоволно изсумтя Филис. — Закъде си се забързала?

Сара не отговори веднага. Беше останала без сили от борбата със своенравния Били и сега й бе горещо и нервно, едва сдържаше сълзите си. Но Филис й бе приятелка — почти — а Сара бе тъй разтревожена.

— Заради мама — сподели тя. — Много е зле, Фил. Започнах да ти разказвам сутринта, но ти мислеше само за умножението по шест.

— Ами нали трябваше да го знаем за днес. Госпожица Кийвъл каза, че ще удря всеки три пъти, ако сгреши и… Добре де, какво й е на майка ти?

— Не знам — промълви Сара и едва не се разрева.

— Там е работата, Фил. Не знам какво й е. И тя не знае. Боли я коремът и…

— Може би ще имате бебе — предположи Филис.

— И майка ми я болеше корема, преди да се роди Франк.

— Стига глупости! — отряза я Сара. — Нали знаеш, че нямам баща.

— И какво от това?

— Никой не носи бебета вкъщи, където няма бащи — обясни й Сара. — Не знам защо, но е така. А и това е различно. Постоянно й е лошо. Цяла нощ стена и повръща. А тази сутрин беше толкова зле, че въобще не успя да се надигне от леглото.

— Ааа! — Най-после Сара бе успяла да привлече вниманието на Филис. Очите й бяха пълни с ужас. Децата като нея, Били и малкия Франк боледуваха често, но майките… Когато майките боледуваха, светът сякаш се разпадаше на парченца. Филис се почувства виновна и грабна брат си за другата ръка. — Хайде, Били, стига си се усуквал. Тръгвай веднага.

Били се нацупи и сърдито подритна парче чакъл, но не посмя да спори. Знаеше, че му се пише лошо.

Известно време тримата крачеха забързано и безмълвно. Слънчевите лъчи палеха голите им глави и ръце. Понякога, в такъв следобед, те събуваха чорапите и обувките и хукваха през сочната зелена трева, която бе избуяла покрай пътя. Друг път спираха да берат цветя или вземаха по една пръчка и започваха да ровят в някоя канавка с надеждата да открият съкровище. Беше им приятно да се чувстват свободни, след като цял ден бяха седели на коравите чинове в мрачната училищна стая, където госпожица Кийвъл не спираше да ги хока с пискливия си глас и да ги плаши с пръчката, която държеше подпряна в ъгъла.

Но днес бе по-различно. Тревогата на Сара се бе пренесла и върху другите две деца и сега вече дори Били не хленчеше, а крачеше бързо край тях, забравил за пришките от обувките.

От селското училище до тях имаше някъде към два километра. В началото пътят бе доста стръмен, след това заобикаляше хълма и най-накрая се спускаше рязко надолу към долината, където се намираха техните къщи. От последния завой преди шосето можеха да се видят домовете, подобни на кукленски в тясната падина долу — три каменни жилища, разположени перпендикулярно на пътя, с малки цветни градинки и отделени с пътечки от зеленчуковите градини, които се простираха от едната страна на хълма. Къщите бяха съвсем еднакви, с изключение на тази, в която живееше Сара. Тя бе най-близо до шосето. Пред нея имаше малка дървена веранда, а по портата се виеше дяволски нокът. Градинката пред къщата на Филис бе оградена с нисък зид, от който се стелеха на талази цветовете на клематиси и майски сняг.

Много често след този последен завой някое от децата спираше и се провикваше: Ето я нашата къща! или Виж! Мама е в градината! Дайте да й помахаме!, защото тази гледка в края на тежкия ден бе за тях тъй приветлива, както оазиса за пътешественика, изгубил се в пустинята. Но днес никой не тръпнеше при мисълта за завръщането у дома, защото и тримата бяха обзети от мрачните предчувствия, които ги тормозеха по-силно под жаркото слънце и покрай смълчаните и опустели домове и градини.

Били пак започна да се дърпа и Сара усети нов прилив на нервен плач. И тя не знаеше защо е толкова притеснена, но черните мисли я преследваха цял ден и сега тя бе по-уплашена от всякога. Може би ако беше намерила някой, с когото да сподели тревогите си, щеше да й е по-леко — по-голяма съученичка или учителка. Но по-големите момичета, които скоро щяха да тръгнат по широкия свят и сами да изкарват прехраната си, смятаха, че е под достойнството им да говорят с деветгодишните и й обръщаха гръб винаги, когато я видеха да приближава. А госпожица Кийвъл бе ужасна жена. Нямаше дете, което да е толкова смело, че да я заговори първо, а когато тя питаше нещо, винаги съществуваше опасност да си навлечеш редовните три удара с пръчката в ъгъла, ако не внимаваш какво казваш. Вкъщи си нямаше никой. Живееха сами двете с майка си. Нямаха си никой друг…

Сара не бе в състояние да се бави повече и пусна ръката на Били.

— Нали ще се оправите оттук? Ето, почти пристигнахме.

— Да, ще се оправим, Сара — рече й Филис. — Ти върви.

— Сигурна ли си?

— Да, разбира се. Ела после да играем на дама или на въже.

— Добре. — Опитваше се да се държи нормално, но без особен успех.

Сара препусна надолу по хълма към къщи. Ластикът, който държеше буйните й къдрици в опашка, се разхлаби. Тя го дръпна и пъхна в джоба на престилката си, без да спира. Краката й едва я удържаха на последния стръмен склон. Със сетни сили тя сви по пътечката и прекоси градинката пред къщата.

Много често в такива следобеди държаха вратата отворена, за да проветрят и стоплят къщата, докато огънят, пален, независимо от времето за топлене на вода и готвене, бе изгасен. Днес обаче вратата бе затворена. Сара съвсем се уплаши. Тя вдигна резето и влезе.

Вратата водеше право в малката дневна, ниска стая с каменен под. Сега тя бе празна. Още по-лошо, огънят бе изгаснал и всичко стоеше непокътнато от сутринта, когато Сара тръгна за училище. Закуската си стоеше на масата, покрита с чиста карирана покривка, хлябът бе на дъската, а в чашата с чая, който Сара не успя да допие, се бе образувал каймак.

Сара се втурна към вратата за стълбището и я отвори.

— Мамо! — извика тя. — Добре ли си, мамо?

Тишина.

— Мамо!

Тя се втурна нагоре по стъпалата, а обувките й затропаха по тесните голи дъски. Вратата на горния край на стълбището бе отворена и през нея влизаше малка светлина. Тя водеше към спалнята на Сара, а до нея бе тази на майка й.

Сара обичаше стаичката си, украсена с прясно колосани пердета и чергата в ярки цветове, която направиха двете с майка си с остатъците от чеиза й. Повечето от децата, които Сара познаваше, трябваше да делят стаята си с няколко братя и сестри, някои дори спяха с родителите си, но тъй като татко й бе починал в Индия, когато била съвсем малко бебе, тя бе единствено дете и тази спалня бе само нейна. Днес обаче тя я прекоси, без да й обръща никакво внимание, защото от притеснение сърцето й сякаш се канеше да изскочи от крехките й гърди.

— Мамо!

Беше дръпнала пердето, преди да тръгне за училище и сега светлината, която нахлуваше през прозореца, палеше безмилостно тясното легло и жената, легнала в него. Рейчъл Томас бе само на двадесет и осем години, но изглеждаше два пъти по-стара — изпитото й лице бе покрито с капчици пот, а гъстите й кестеняви къдрици лежаха сплъстени на оповръщаната възглавница. Болката бе издълбала големи тъмни кръгове под очите й, а бузите й бяха хлътнали под високите и нежни скули.

Сара изохка уплашено и притаи дъх. Това призрачно лице не приличаше на мама — мама бе красива, с големи, блестящи очи, макар и леко напрегнати, постоянно се смееше, дори когато бе уморена. Миналата седмица двете със Сара бяха излезли на разходка в гората зад къщата. Когато привечер се захлади, мама я хвана за ръка и двете припнаха по пътечката по-скоро като сестри, отколкото като майка и дъщеря. Бягаха, докато бузите на мама се зачервиха и тя се облегна на дувара, за да си поеме дъх — тогава тя отметна глава назад и се разсмя, а равните й и бели като бисери зъби грейнаха между червените й устни. Само ръцете й не бяха особено красиви — тънките й пръсти бяха покрити с пришки от иглата и куките и подпухнали от работата по къщата и детето. Но Сара не гледаше ръцете й. Тя гледаше пищните гърди под раираната памучна риза, тънката талия, дългите крака, които се показваха изпод полата от шевиот, буйните кестеняви къдри и си мислеше: Когато порасна, искам да съм като мама.

Сега Сара се държеше за рамката на вратата и наблюдаваше с широко отворени и уплашени очи изкривената карикатура на цялата жизненост и красота, която притежаваше майка й. Неясната тревога, която цял ден я мъчи, се сви на възел и заседна до сърцето й.

— Мамо! — уплашено прошепна тя.

Рейчъл размърда глава на възглавницата.

— Сара… ти ли си? — Гласът й едва излизаше.

Сара направи плаха крачка към леглото.

— Да, мамо.

— Сара… ела… опитай се да ме вдигнеш… Едва… дишам.

Тя отиде до леглото с неохота и събра всички сили, за да не повърне.

— Боли ли те още коремът, мамо? — промълви Сара.

— Да… не… Всичко ме боли… — задъхваше се Рейчъл. — Помогни ми да стана…

Опита се да се надигне, докато Сара я повдигаше, но в момента, в който главата й се изправи, тя се наклони напред, зави й се свят и се залюля, а Сара се паникьоса и я положи обратно на възглавницата.

— Мамо… мамо, какво ти има? Да извикам ли лекар, мамо?

От сутринта я питаше все това, но всеки път майка й, й отговаряше с категорично: Не!. Въпреки непоносимата болка, Рейчъл продължаваше да мисли за сметката, която лекарят би направил — сметка, която едва ли можеше да плати. Боли ме стомахът, ще ми мине, каза тя сутринта и тогава, преди да я обземат ужасните предчувствия, Сара й повярва. Мама си знаеше най-добре. Щом като казва, че няма нужда от лекар, значи въпросът е приключен. Тя бе голям човек и винаги бе права. Сега обаче…

Сара погледна майка си и разбра категорично, че този път не е била права.

Господи, защо не споделих с някого?, уплашено се питаше Сара. Дори госпожица Кийвъл… Но госпожица Кийвъл едва ли щеше да си мръдне дори пръста. Тя никога не бе помагала на никого, а още по-малко на Сара и на майка й. Сара беше забелязала, че госпожица Кийвъл не може да я понася и си го обясняваше евентуално с това, че Рейчъл бе тъй хубава и жизнена, а учителката — безлична и скучна жена.

— Мамо, да повикам ли лекар? — повтори въпроса си тя.

Рейчъл едва помръдна глава на възглавницата и промълви нещо, което Сара не разбра. Тя се наведе по-близо и напрегна слух.

— Какво каза, мамо? Какво да направя?

С огромни усилия Рейчъл събра последни сили. Тя протегна студената си и влажна ръка и улови Сара.

— Кажи на господин Морс — едва прошепна тя. — Чу ли ме? Кажи на господин Морс.

Сара кимна, макар че бе доста озадачена.

Тя, разбира се, познаваше господин Морс — господин Морс от „Чутън Лий хаус“, чийто род притежаваше цялата долина от поколения насам, а освен това бе и собственик на няколко фабрики в Бристъл. Всички в Чутън Лий познаваха господин Морс, въпреки че Сара, както тя си помисли с известна доза превъзходство, вероятно го познаваше по-добре от много други, защото майка й бе шивачка на втората му съпруга, Бланш. Тя бе работила още за първата му жена, Роуз, но по онова време била не точно шивачка, а помощничка, защото била наета да чиракува при мадам Дюпон, известна моделиерка в Бристъл с голяма клиентела. На Сара никога не й омръзваше да слуша разказите за това време и въпреки че ги бе слушала толкова много пъти, че вече ги знаеше наизуст до най-малката подробност, продължаваше да врънка майка си да й разправя за това как пристигнала на седемнадесет години в „Чутън Лий хаус“ и заедно с госпожа Дюпон ушила новите тоалети на госпожа Роуз Морс. Най-любими й бяха описанията на елегантните тоалети с буфан ръкави и подплата от тафта, която шумоляла при всяко движение и които майка й изработвала заедно с екзотичната си работодателка по образец на модели, доставяни от парижки модни салони. Някой път, докато разказваше, майка й бръкваше дълбоко в скрина и вадеше малки парченца плат, останали от онова време — кадифени и сатенени, копринени и кашмирени в наситени алени, жълти и електриково сини краски.

В скрина имаше и по-нови парченца, но те бяха в меките пастелни цветове, които бяха модерни в момента, обаче на тях им липсваше романтиката на миналото. Госпожа Роуз Морс бе починала и втората съпруга на господин Морс, вдовица със син от първия си брак, не бе тъй симпатична като първата, защото бе претенциозна и вечно недоволна, постоянно променяше моделите и държеше майка й до късно, вместо да я пусне да се прибере при детето си. Рейчъл вече не живееше в „Чутън Лий хаус“. Не й се налагаше, след като имаше малка къщичка в имението. А госпожа Дюпон отдавна се бе оттеглила от занаята, почти сляпа от дългите години взиране в иглата. И с мен така ще стане, Сара, й бе казала веднъж майка й.

— Защо го правиш тогава? — уплашено бе попитала Сара.

— А как иначе ще живеем? — бе отвърнала майка й през смях. — Все пак е по-добре, отколкото да съсипвам ръцете си с пране или краката си с търкане на подове.

Сара не бе съгласна. Според нея зрението бе много по-важно от външния вид.

— Радвай се, че имам работа — бе добавила майка й. — Благодарение на господин Морс, сигурна съм. Оная никога нямаше да ме вземе. Щеше да си докара някоя шивачка от Бристъл с префърцунено френско име, макар че съм доказала, че не съм по-лоша от тях. Но ако не беше господин Морс, сега щях да съм без работа. Той винаги е бил много добър към нас.

— Сигурно, защото татко е загинал заради родината си на фронта — бе предположила Сара, а Рейчъл бе зареяла поглед, както правеше винаги, когато станеше дума за бащата, когото детето никога не бе виждало.

— Защото господин Морс е джентълмен, ето защо — бе отвърнала тя. — Някои го хулят, защото притежава долината и почти всички хора в селото изкарват прехраната си покрай него. Но това си е чиста завист. Запомни, детето ми, че господин Морс е добър човек и никога не вярвай на хорските приказки.

Сега, докато седеше до майка си и се вглеждаше в бледото й лице, покрито със ситни капчици студена пот.

Сара си спомни този разговор. Господин Морс е добър човек и според майка й той щеше да помогне. Но как…

— Рейчъл! Рейчъл! Тук ли си? — извика някой от долния етаж.

Сара скочи, пусна студената потна ръка на майка си и се втурна към вратата.

— Госпожо Стикланд! — обади се тя и чу стъпките на жената нагоре по стълбите.

— Добре ли си, Рейчъл? Фил тъкмо ми каза, че Сара й се оплакала, че си болна… — Тя изведнъж млъкна, когато застана на вратата и забеляза безжизненото тяло на леглото. — Господи, Рейчъл, какво ти е?

— Болна е — едва промълви Сара.

— Виждам. Защо не ми каза? От сутринта ли лежи така?

Сара не успя да каже нищо. Доли Стикланд отиде до леглото, опна одеялото и пооправи сплъстените кичури от бледото лице. Очите на Сара се напълниха със сълзи. Сега бе малко по-спокойна, че не е сама.

— Защо не си извикала лекар досега? — смръщи се Доли. — Господ да ни е на помощ! Виж я само, Сара!

Детето погледна и избърса сълзите си с ръка. Главата на майка й бе килната на една страна, а очите й — склопени. За миг Сара помисли, че е мъртва.

Доли продължаваше да оправя косата на болната, като че ли се надяваше като по чудо да я свести така.

— В безсъзнание е — обясни тя. — Да не ти казвам какво ще стане, ако не докараш лекаря веднага. Достатъчно време е загубила вече.

— Каза, че не иска… — понечи да се оправдае Сара, защото не искаше да я винят, че е оставила майка си на произвола на съдбата.

— Ти сега не я слушай нея — грубо я прекъсна Доли. — Веднага тичай и води доктора. Кажи му, че е спешно. Кажи му, че аз го викам. — Тя прекоси стаята, хвана Сара за раменете и я упъти към вратата. — Хайде, отивай и бързо. Чуваш ли ме?

Детето й кимна. На прага тя се поспря и обърна, за да хвърли още един поглед на майка си. Сега, докато я гледаше така отпусната, бе много по-уплашена от сутринта, когато я чуваше да повръща и охка.

Сара хукна и обувките й затрополиха по стълбите като ехо от запъхтяния й пулс. Филис и Били бяха приседнали на каменния праг пред къщата и се взираха любопитно през отворената врата, но Сара излетя покрай тях, без да обели и дума.

Пътят към селото бе доста стръмен, но тя бягаше с всички сили, въпреки че сърцето й щеше да се пръсне, а краката едва я държаха. От време на време намаляваше крачка, но все й се струваше, че върви толкова бавно, че не издържаше, и пак със сълзи на очи събираше сили и хукваше. Когато стигна до първия ред къщи, едва дишаше, а докато препускаше надолу покрай кръчмата, параклиса и бакалията, силна болка започна да я прерязва до корема.

Къщата на лекаря бе на другия край на селото. Приятна, но скромна постройка встрани от пътя, скрита зад висок плет. Сара сви по пътечката и заудря камбанката, закътана сред бръшляните по портата. Никой не отвори и Сара опита отново. Тогава се появи прислужницата на доктора по бяла колосана шапчица и престилка с къдрици. Сара я позна — беше една от каките, които предната година завършиха училище.

— Може ли да говоря с лекаря? — едва успя да попита задъханото дете.

— Съжалявам, няма го — отвърна Еди.

Отново я обзе ужас.

— Трябва да говоря с него. Мама… мама е много болна… много е зле. Госпожа Стикланд ми заръча да го доведа веднага.

— Нали ти казах, че го няма — повтори Еди с надменен глас. Беше доволна, че може да упражни мъничкото власт, която притежаваше.

Вратата се затръшна.

Сара не можеше да повярва на очите си. Обзе я пълна паника и чувство за безпомощност. Дали да звъни пак? Но докторът го няма така или иначе. Захапа юмрук и се зачуди какво да прави. Тогава се сети за последната воля на майка си. Кажи на господин Морс й бе заръчала тя.

Ами, да! Господин Морс бе влиятелен човек, можеше да направи всичко. А и нали мама все казваше, че е добър и мил, не като останалите богаташи. Защо не се сети по-рано! Трябваше да отиде първо при него. Тази нафукана Еди никога нямаше да се осмели да му затръшне вратата под носа.

Сара се обърна и хукна по пътечката, сякаш подгонена от всички демони на ада. Еди, която надничаше през пердето и се чудеше дали не е превишила правомощията си, като е отпратила момичето, без да посочи местата, където евентуално би могла да намери лекаря, я видя и се учуди каква е причината за този луд бяг. Но това поне поуспокои съвестта й.

— Сигурна съм, че си търсеше белята! — предположи Еди. — И сега хукна, преди да са я хванали!

Сара не знаеше, че я наблюдават, захлопна с трясък портата и пое надолу по пътя.

„Чутън Лий хаус“ бе на около километър и половина от селото, но това не я плашеше. Неведнъж бе минавала по този път с майка си и познаваше всеки метър от пътя. Плашеше я спешността, с която трябваше да се озове на мястото. Бягаше с всичка сила, едва си поемаше дъх, боляха я краката; подути и спарени в тесните обувки, те едва я носеха по стръмния път.

Най-после стигна билото на хълма и от него се откриха комините на „Чутън Лий хаус“. Шосето беше пълно със завои, а прекият път минаваше през полето. Сара не знаеше накъде да поеме. Полето бе част от фермата на господин Морс. През лятото там винаги пасяха стадо крави, а понякога дори и биволи. Сара бе селско дете, но се боеше от добитъка, който погваше всеки, влязъл в тяхното поле, като глутница хрътки подир лисица. А големият черен бик бе направо ужасен. Ала днес момичето бе готово на всякакви жертви. Сара се поспря на портата и се огледа. Кравите бяха в доста отдалечено кътче на поляната, пасяха и гонеха с опашки нахалните мухи. Бикът никакъв не се виждаше. Сара събра поли и прескочи оградата. Хукна с всички сили, като се препъваше в буците пръст и не смееше да погледне назад, за да не види кравите подире си. Когато стигна до портата в другия край на полето, тя я прескочи и тупна на пътеката, която водеше към портала на „Чутън Лий хаус“.

— Ей! Какво правиш тук? — стресна я дрезгав глас. Сара се обърна и видя един мъж, който подстригваше избуялия плет. Беше по риза, ръкавите бяха навити до лакътя и под тях се подаваха възлести мускулести ръце, загорели до тъмнокафяво от слънцето. Панталоните му бяха привързани с дебел канап, а на главата му бе нахлупена вехта шапка, която пазеше обветреното му лице от слънцето. Видът му бе също толкова страшен, колкото и гласът му, но Сара веднага го позна и се успокои.

— Извинете ме, господин Пю, но ужасно бързам.

— Сара Томас! Знаеш ли как ме стресна?

Еймъс Пю беше началник на фермата от двадесет години. Въпреки че общо взето предпочиташе по-скоро да е с кравите, отколкото с приятели, и бе толкова склонен да разговаря с хора, колкото и с трънките, той обичаше децата, стига да не рушат плетовете и да не тъпчат тревата и ги знаеше по име.

— Съжалявам, но бързах да се скрия от кравите — отвърна Сара, стана и започна да чисти колената си от тревата. — Или бика…

Еймъс Пю се разсмя с дрезгав глас като скърцаща врата.

— Той не е опасен. Добричък е като бебе. Как няма да е мил, като е заобиколен от толкова мадами! — Млъкна изведнъж и се вгледа в лицето на Сара. — Какво ти е, малката ми?

Сара изтри нос с опакото на дланта си. Сега не й бе до обяснения.

— Добре съм. Трябва да вървя…

Тя отново хукна, първо по пътя, между високите наклонени сенки на пилоните на портала, а след това по алеята, която водеше към къщата. В подножието на малкото каменно стълбище тя се разклоняваше и Сара пое по тази, която заобикаляше къщата и стигаше до павираната конюшня. Беше минавала по този път с майка й, когато идваше да върши работа тук. Макар и да бързаше, нито за миг не й мина през ума да тръгне по най-краткия път — по стълбите на централния вход. Сара нямаше още и десет години, но вече си знаеше добре мястото.

В „Чутън Лий хаус“ следобедът бе горещ и задушен, както на полето. Слънцето вече заничаше, но бе все така силно и сякаш се отразяваше на жежки талази от сивите каменни стени и лъскавите стъкла на прозорците. Вратите на конюшнята стояха отворени, което значеше, че конете са излезли на паша, за да похапнат сочна лятна тревица. От отворения прозорец на кухнята нито един звук не нарушаваше сънливата тишина — нямаше тракане на тенджери и тигани, не се чуваха виковете на Кук, която все намираше за какво да се скара на Лизи, глупавата миячка. И в конюшнята нямаше пукнат човек — по това време на годината работата тук намаляваше, за разлика от ловния сезон, когато всички жужаха като пчелички от ранно утро до късна вечер. Почти неестественото спокойствие притесни Сара още повече.

Ами ако не открия никого! помисли си тя. Ами ако се окаже, че съм останала само аз на този свят! Обзе я ужас.

Ала изведнъж гръм и трясък нарушиха тишината. Сякаш цялата земя започна да вибрира в тон с пухтящия мотор на месинговото чудовище на колела, което се зададе иззад ъгъла на къщата. Местните жители го наричаха моторизираната кола на господин Гилбърт Морс.

Когато си купи преди една година този елегантен немски „Бенц“, той предизвика фурор в селото. Децата тичаха подире му по улицата, конете хукваха уплашено. Като го видя за пръв път, Сара изтича чак до вкъщи, за да разкаже всичко на майка си, а вълнението не ги напусна няколко дни. Оттогава колата бе станала обичаен елемент от пейзажа на Чутън Лий и хората постепенно свикнаха с нея. Дори се заговори, че след като фабриката на господин Морс в Бристъл вече произвеждаше двигатели за тези коли, нищо чудно след някой друг ден да плъзнат повече такива чудовища из селото. Но Сара, която не разбираше нищо от двигатели, не бе надавала ухо на тези приказки. За пръв път тя виждаше колата от толкова близо. Затова се долепи до стената на конюшнята и обели белтъци от ужас, докато возилото трополеше по паветата право към нея.

Шофьорът, кацнал на черната кожена седалка и стиснал кормилото, което се подаваше върху дълга тръба измежду краката му, бе също толкова страшен, колкото возилото си — скрит под островърха шапка, с големи черни очила и огромна бяла мушама. Колата спря насред двора и продължи да се тресе, защото моторът още не бе изключен, а когато шофьорът свали шапката си и очилата, Сара установи, че това е самият господин Морс.

Неочаквано всички тревоги, които я мъчеха от един час, се изпариха и отстъпиха място пред страхопочитанието към господин Гилбърт Морс. Беше й лесно на майка й да го изкарва добър и възпитан човек, беше й лесно да кара Сара да го моли за помощ, самата тя гледаше на него като на спасител, когато бе на километър и половина от къщата му. Но сега, изправена пред човека, който бе господар на цялата долина, на когото мъжете едва ли не козируваха, а жените се кланяха, Сара изпадна истински в паника. Сега тя стоеше, прилепена към стената, пръстите й се впиваха в дупките между камъните, а от устата й не можеше да излезе нито дума.

Гилбърт Морс направи нещо, за да спре мотора на колата, и когато гръмотевичното боботене замря, той се обърна и погледна Сара. Тя забеляза как веждите му леко се присвиха и се сви още повече към стената в очакване да бъде наказана, че е влязла неканена в чуждия имот. След като Еймъс Пю й се скара, че е бягала през полето, колко ли щеше да се разлюти Гилбърт Морс, задето се бе осмелила да влезе в двора на конюшнята. А и сега изглеждаше тъй огромен и страшен, седнал в колата.

— Здравей, коя си ти? — попита я той. Тонът му не бе враждебен, но и не съдържаше нотки, които да успокоят Сара от страховете й. Беше свикнала с мекия говор в Съмърсет. Липсата, на какъвто й да е акцент правеше говора му студен й остър като хапещия студ на декемврийско утро. Сара нервно прекрачи, но се спря, без да сваля очи от подобния на бог мъж, седнал в блестящата си месингова колесница.

Беше доста мургав — с тъмна коса, леко прошарена само на слепоочията, тъмни вежди, изписани, но буйни, и тъмни мустачки, които огромната бяла мушама подчертаваше още по-силно. Гилбърт Морс бе на четиридесет и две години и повечето от познатите смятаха, че младее благодарение на свежата си кожа и дълбоките сини очи, но на Сара й изглеждаше внушителен като новия крал Едуард и стар като библейски патриарх.

— Ела! — рече й той.

Тя пристъпи напред с неохота, стиснала престилката си с потни ръце. Но брадичката й бе високо вдигната, а погледът й почти дързък, въпреки напрежението, което я бе обзело.

Когато го наближи, забеляза, че той присвива очи.

— Ти си Сара, нали? — Този път в гласа му звучеше изненада.

И Сара остана учудена. Никога не си бе представяла, че господин Морс ще я познае толкова бързо. Вярно е, че един-два пъти беше идвала в къщата с майка си, а веднъж той дойде в училището им, за да раздаде наградите за старание и добро поведение. Но въпреки това…

— Да, господине — прошумоля тя.

Той стана, измъквайки се иззад високото кормило, и подскочи през страничния отвор на колата на паважа. Като се изправи пред нея, й изглеждаше също толкова огромен, както докато седеше в колата, тъй като Сара, макар и висока за възрастта си, едва му стигаше рамото.

— Какво те води насам? — Сините му очи бяха пронизващи и хладни като гласа му и се впиваха в нея като мразовит декемврийски вятър.

— Мама ме изпрати — започна да се оправдава тя.

Погледът му съвсем я прониза.

— Майка ти ли?

— Да, тя работи като шивачка при госпожа Морс.

— Знам я — кратко рече той. — За какво те изпрати?

В този момент Сара усети как тревогата за майка й е много по-голяма от страха от господин Морс и думите шурнаха от устата й.

— Много е зле, наистина е много зле… А докторът го нямаше и слугинята му не ми каза къде е и аз не знаех какво да направя. Тогава се сетих, че мама ми каза да ви кажа и…

— Какво й е на майка ти? — попита той.

Сара описа състоянието на Рейчъл.

— Моля ви, господин Морс, помогнете ми! Защото иначе сигурно ще… И аз не знам какво ще стане!

Гилбърт Морс се загледа замислено в детето, което стоеше пред него. Беше смешен дребосък, кльощава, буйната й коса бе разрошена, а полата й бе на петна от тревата, в която бе падала. Ала очите й, с цвят на синчец, бяха открити и честни, а на тях бе изписана решителност, която за никого не можеше да остане скрита. Може и да преувеличаваше, разбира се, както правеха понякога децата. Но нещо го накара да повярва напълно на думите й.

Той се върна при колата и взе шапката и очилата от седалката.

— Мисля, че знам къде ще открием доктор Хейли по това време на деня — каза й той.

Сара остана на мястото си, защото не знаеше какво да направи, но той й посочи колата.

— По-добре ела с мен.

Тя остана на мястото си. Куражът й вече бе доста изчерпан и мисълта, че трябва да се качи и вози в странното возило заедно с внушителния господин Морс, я ужасяваше.

— Мога и сама да изтичам до вкъщи — смотолеви тя. — За колко няма да стигна. Ще мина през поляната, както на идване.

Той прикри усмивката си.

— Не се съмнявам в това, но имам чувството, че днес си тичала достатъчно. Освен това трябва да дойдеш и да обясниш на доктор Хейли какво й е на майка ти. Хайде, скачай в колата.

Той я хвана под мишниците и й помогна да се качи. Миризмата на напечената кожа и бензиновите пари от горещия мотор накараха Сара да сбърчи нос, но тя седна покорно на седалката и дръпна полата си върху наранените си колена. Гилбърт Морс извика на Джо, отговорника на конюшнята, и той изскочи от една барака, където явно се излежаваше в горещия летен следобед.

— Запали я, Джо — заповяда му Гилбърт и седна до Сара. Момчето започна да върти някаква дръжка отпред, като пуфтеше и се задъхваше от усилието. След няколко опита моторът запали и колата взе да боботи както преди. Гилбърт намести някакви ръчки и когато направи рязък завой в двора, Сара се хвана силно за седалката.

— Сигурен съм, че доктор Хейли е в „Литъл Очърд“ — опитваше се Гилбърт да надвика шума на мотора. — Не се и съмнявам, че ще каже, че е там по работа, но според мен редовните му посещения се дължат много повече на гостоприемството на Кори Кумз и бездънните му бутилки бренди, отколкото на лумбагото му.

Сара мълчеше. Беше учудена и не знаеше как да отвърне на тези му думи. Капитан Кумз от „Литъл Очърд“ бе един от най-тачените мъже в района и стоеше може би само едно-две стъпала под самия господин Морс. Освен това той бе офицер от запаса, което винаги бе впечатлявало Сара силно, тъй като бе дете на един най-обикновен войник.

„Литъл Очърд“^[1] беше между „Чутън Лий хаус“ и селото и както подсказваше името, се намираше сред ябълкова градина, която я отделяше от пътя. Когато колата се промуши през раззеленилите се преплетени клони, Сара установи, че господин Морс е прав — понито на доктор Хейли стоеше търпеливо, завързано за един пилон.

Гилбърт Морс натисна спирачки и тя скочи и отиде да позвъни. Сега, когато уважаваният мъж бе на няколко крачки от нея, готов да й окаже подкрепа, ако се наложи, тя без притеснение обясни на прислужницата на капитан Кумз за какво е дошла. След няколко минути на вратата се появи доктор Хейли със старата си докторска чанта и зачервени бузи.

— Каква е тая дандания? — започна той, но когато забеляза колата, додаде: — А, Морс! Какво те води насам?

— Дошъл съм за теб — кратко му обясни Гилбърт. — Добре, че знам къде да те търся. Майката на Сара е много болна, трябва веднага да отидеш да я видиш. Бързо яхай мързеливото си пони и бягай, ако не искаш да загубиш един пациент.

— Пациент ли? Рейчъл Томас? — почти презрително отвърна доктор Хейли.

— Защо, как другояче ще наречеш човек, който има нужда от твоята помощ? — рече Гилбърт с отявлен сарказъм. — А ако те притеснява хонорарът, знай, че аз ще плащам. Рейчъл Томас е отлична шивачка — ако й се случи нещо, преди да е завършила есенните тоалети на Бланш, никога няма да ти простим. Затова побързай, приятелю. Налага се да помислиш повече за медицината, отколкото за брендито.

Сара забеляза как лицето на доктора почервеня още по-силно и се запита колко ли ще са хората, които биха се осмелили да разговарят с него по този начин. Тя не се засегна, когато чу, че единствената причина, поради която господин Морс си прави целия този труд, е, за да осигури нови тоалети на жена си. Такива бяха правилата на живота — всеки си знаеше мястото в обществото и богаташи като господин Морс винаги преценяваха по-нисшестоящите според ползата, която можеше да се извлече от тях.

Доктор Хейли отвърза понито и го възседна клатушкайки се. Той силно дръпна юздите и животното хукна, усещайки състоянието на стопанина си. Сара бе готова да тръгне след тях, но Гилбърт Морс я извика, подхилквайки се.

— Аз ще те закарам, Сара. Чакай само малко да изчакаме лекаря да се отдалечи. Не искам да го изпреварвам, защото може да уплаша коня му и да отпрашат чак в Бристъл.

След време Гилбърт бавно потегли към пътя и зави в, посока, къщата на Сара. В този момент тя не се сети да го пита откъде знае къде живеят, но след време, когато си спомни, си го обясни с това, че хора като господин Морс знаеха всичко.

Когато наближиха, тя видя понито на доктора да пасе спокойно пред къщата им. Но докато Гилбърт паркираше колата си на най-широката павирана пътека, тя с изненада забеляза лекарят да излиза от къщата им и да мята чантата си връз коня. Сърцето й подскочи от радост. Сигурно майка й е оздравяла. Вече няма нужда от лекар.

Гилбърт леко наближи, за да не изплаши понито, и попита:

— Е?

Доктор Хейли протегна ръце встрани, а изразът на лицето му изпълни Сара с ужасно предчувствие. То се разля по вените й и се пръсна из цялото й тяло. Чувстваше се тъй премаляла, че не бе в състояние да помръдне.

— Е? — повтори Гилбърт.

Хейли поклати глава.

— Твърде късно — рече. — Отишла си е.