Джанет Танър
Да наследиш небето (7)

4.

Едно юлско утро Гилбърт Морс крачеше замислен в кабинета си.

Това бе неговото светилище, единствената стая в къщата, която му принадлежеше изцяло. „Чутън Лий хаус“ бе доста просторна къща, но при голямо семейство като неговото и армията слуги понякога трудно се намираше кътче, в което да се усамотиш. Отидеше ли на спокойствие в дневната, след няколко минути към него веднага се присъединяваха Лорънс, или Хю, по-големите му синове, завърнали се в дълга лятна ваканция от частното училище. В библиотеката вечното присъствие бе Алиша, дъщеря му, която на единадесет години все четеше и не спираше да задава безброй въпроси върху ценните антикварни томове или класическите романи в кожени подвързии, които отрупваха библиотечните рафтове по стените. Въпреки строгата дисциплина, наложена от Гилбърт, шестгодишният му син Джеймс все намираше начин да избяга от детската стая и заедно със сина на Бланш Лио, когото непрестанно следваше по петите, тръгваше из къщата и рано или късно попадаше на баща си. Вярно бе, че всеки път, когато се натъкнеха на Гилбърт, те внезапно млъкваха и бързо се измъкваха от стаята, но тяхната предпазливост и самодоволство го дразнеха също толкова, колкото и дръзкото им поведение, ако останеха. Гилбърт не хранеше симпатии към нито един от двамата.

Спалнята отдавна бе територия на Бланш. Тя бе прибавила толкова дантели и финтифлюшки към декора и мебелите, както и един постоянен облак сладникав парфюм, който се носеше дори в неговия будоар, че той вече не я чувстваше като своя. Дразнеше го не само миризмата, но и гласът й, леко носов, с провлачено американско произношение, което го привлече, когато се запозна с нея, англичанка от сой, наскоро овдовяла след смъртта на съпруга си, богат американски банкер. Беше дошла с малкия си син на гости при роднини. Тогава тя го плени, защото и той като нея се чувстваше самотен след смъртта на Роуз, първата му съпруга, починала по време на раждането на най-малкия им син Джеймс. Бланш бе пълна противоположност на Роуз. Докато Роуз намираше щастието в тихото домашно уединение, Бланш бе общителна светска дама и въпреки това проницателна и любознателна, с необичайни за една жена интереси в областта на политиката, бизнеса и икономиката, които биха изглеждали неблагоприлични, ако не бяха значителният й чар и изисканост. Когато се запозна с нея, Гилбърт реши, че е изключителна жена, която тъй го плени, че след като успя да я спечели, той реши, че е най-големият късметлия на този свят. Сега обаче, три години по-късно, вече не бе убеден кой от двамата е извадил по-голям късмет.

Във всеки случай кабинетът бе неговото убежище, единствената стая, в която нито един от тях, дори разглезеният Джеймс, не се осмеляваше да му досажда. Именно тук, в тази типично мъжка територия, Гилбърт можеше да остане насаме с мислите си.

Сега той крачеше напред-назад между бюрото и прозореца с ръце в джобовете и наведена глава. Така, приведен, не му личеше, че е снажен мъж, безупречно облечен, стегнат и строен, с тъмна коса, която бе само леко прошарена над слепоочията. Подстриганите му мустачки допълваха чара на красивото му лице. Устните му бяха пълни и чувствени, а в сините му очи често проблясваха дяволски пламъчета. Тази сутрин обаче те бяха замислени. Още нямаше седем, но Гилбърт бе буден от един час и за да не пречи на Бланш, стана, облече се и слезе в кабинета, за да може спокойно да размисли. Но дори тук, където никой не му пречеше и не го разсейваше, му бе трудно да се съсредоточи.

Неспособността да си изясни и намери конкретно разрешение на проблема го вадеше от равновесие. Рядко попадаше в подобна ситуация. Способността му да намира решения, и то често в своя полза, бе в основата на успеха му както в Сити, така и в собствената му компания. Докато баща му преодоляваше препятствията благодарение на своята гъвкавост и технически познания, Гилбърт направо прелиташе над тях със замах, осланяйки се единствено на вродената си интуиция.

Но в случая не ставаше дума за бизнес. Проблемът засягаше Сара и бе много по-сложен, от който и да е друг.

Утринните слънчеви лъчи, меки и златисти, за разлика от непосилния пек, който щеше да настане по обяд, започнаха да проникват в кабинета и Гилбърт отиде да отвори прозореца. Лек прохладен ветрец го погали по лицето и внесе в стаята гъделичкащия аромат на дяволския нокът, който се виеше по сивите каменни стени в този край на къщата. Гилбърт вдъхна от свежия полъх на утрото и продължи да размишлява за осиротялата дъщеря на шивачката на жена си.

Когато преди време предложи на семейство Пю да я приюти, реши, че е намерил идеалното решение. Те бяха честни и работливи хора без собствени деца. Освен това живееха достатъчно близо до селото. Това даваше възможност на Сара да поддържа приятелствата си, да продължи да ходи в същото училище и да избегне коренни промени в ежедневието си. Гилбърт живееше с мисълта, че така тя ще запази единствените останали връзки с предишния си живот.

Но откакто посети семейство Пю без предупреждение преди около две седмици и свари Берта и Сара в неудобна ситуация, започнаха да го глождят сериозни съмнения. Подобни недоразумения бяха неизбежни, разбира се, но колко ли често се случваха те? Гилбърт бе убеден, че в случая ставаше дума за нещо сериозно и не можеше да се отърве от подозрението, че Берта бие Сара. Вероятно не е било разумно от негова страна да се надява, че жената с готовност ще приюти детето в дома си. Може би е бил така притеснен, че Сара ще отиде в сиропиталище, че е подценил проблема и се е самозалъгвал, че Берта ще приеме момичето с разтворени обятия.

Тревожеше го и образованието на Сара. След разговора той посети госпожица Кийвъл, за да разбере защо смята, че е необходимо да задържа детето след училище. Учителката му обясни със злобни нотки в гласа, че се налагало, тъй като Сара постоянно закъснявала. В крайна сметка, след поредица настоятелни въпроси, тя се принуди да признае, че напоследък момичето изглеждало все уморено и не давало същите резултати, както преди. Тогава Гилбърт се сети как Берта Пю все повтаряше, че очаква помощта на Сара. Спомни си колко зачервени и подпухнали бяха детските ръце при последното му посещение. Така всичко започна да му се изяснява. Вероятно Берта караше детето да става рано и да работи преди училище, а после я наказваше, ако не е доволна.

У Гилбърт започна да се загнездва съмнението, че Берта Пю не е добрата жена, на която тъй старателно се правеше. Това бе възмутително. Нима детето не бе страдало достатъчно? Всеки можеше да се досети, че в момента тя има нужда от малко съчувствие, за да преодолее загубата, а не от унижението, с което са се отнасяли към бедните деца в мрачните дни на безпросветността. Притеснен, Гилбърт си спомни с каква охота тя посочи „Водните бебета“ като своя любима книга. Възможно ли е да се отъждествява с Том, малкия коминочистач? Едва ли, на тази възраст и в тези времена. Въпреки това…

Помисли си, че не й е обърнал достатъчно внимание. Още по-лошо, не бе оправдал очакванията на Рейчъл, нейната майка. За миг му се стори, че тя е при него в стаята. Изглеждаше така, както когато я зърна за първи път като млада помощница на шивачката, която бе дошла у тях, за да приготви новите тоалети на първата му жена Роуз.

Колко хубава бе само! Плени го със засмените си очи и с буйните си коси. Преливаше от младежка жизненост, караше го да се чувства отново толкова млад, че да прати предпазливостта и благоприличието на вятъра, да забрави положението и отговорностите си и да се отдаде на страстта до забрава. Обикна я така, както никога не бе обичал нито една от съпругите си, бледата нежна Роуз и общителната властна Бланш. Сега, след толкова години, тази обич го обзе отново и го изпълни с болезнен копнеж по онази мимолетна страст.

Ах, Рейчъл, Рейчъл… Ала онези хубави очи вече не се смееха. Напротив, те го укоряваха. Какво бе направил за нея, освен че й предложи скромна финансова издръжка, която тя прие? Какво правеше сега за нейното дете… за тяхното дете?

Гилбърт се изправи, извади ръце от джобовете и отметна тъмния кичур коса от високото си чело.

Нямаше как да вземе детето от семейство Пю в този момент. Не бе в състояние да посочи никаква разумна причина за това, а и нямаше къде другаде да я настани. Оставаше му да направи само едно. Бланш сигурно щеше да се възпротиви, а Алиша — да се нацупи. Но едва ли можеха да си позволят да окажат силна съпротива, без да се изложат на опасността да се проявят като напълно коравосърдечни. Освен това Гилбърт все още бе истинският господар на този дом.

От другата страна на долината църковният часовник би седем и половина. Звукът долетя в кабинета заедно с полъха на вятъра и аромата на дяволския нокът, едва доловим, но мелодичен и напомнящ други, отдавна отминали летни утрини. Гилбърт извади часовника си и го свери.

Седем и половина. Време за разходка в градината преди закуска. Тогава, когато всички се съберат заедно, ще им каже за своето решение.

 

 

За семейство Морс закуската бе свята традиция, която неотлъчно се спазваше.

По обяд Гилбърт бе или в предприятието, или в офиса си в Сити, а на следобедния чай се хранеха децата, които след това си лягаха преди възрастните да са седнали да вечерят. На закуска обаче никой нямаше оправдание да отсъства и Гилбърт, който винаги ставаше рано, не приемаше никакви извинения. Трябваше някой да е много тежко болен, за да му бъде простено, и тъй като самият Гилбърт боледуваше рядко, той проявяваше неразбиране към неразположенията на другите и гледаше на тях или като на слабост, или като на умишлено кръшкане. Затова неведнъж на малкия Джеймс, който страдаше от жлъчни пристъпи, се налагаше да сяда на масата блед и мълчалив след поредната безсънна нощ. А една сутрин Алиша се появи и не обели нито дума за обрива по тялото си, който впоследствие се оказа, че е дребна шарка. Само Бланш отказваше да угажда на строгите изисквания на мъжа си и когато не се чувстваше добре, никога не се колебаеше да го признае. Но Гилбърт я познаваше добре и знаеше, че тя рядко се въздържа да казва това, което мисли.

Когато влезе в трапезарията след разходката си в градината, той я завари вече разположена на мястото си. Изглеждаше елегантна с тъмнозелената копринена рокля, която подхождаше отлично и подчертаваше красотата на светлокестенявата й коса. Дрехата освежаваше бледото й лице, а при по-внимателно вглеждане човек можеше да установи, че цветът й е досущ като този на очите й.

Когато видя Гилбърт, тя се усмихна, но усмивката й не излъчваше топлина, а очите й бяха като стъклени.

— Добро утро, скъпа — поздрави я Гилбърт. — Добре ли спа?

— Много добре.

След това той се обърна към двете момчета, съответно на петнадесет и тринадесет години, които бяха седнали един срещу друг.

— Добро утро, Лорънс. Добро утро, Хю.

— Добро утро, татко.

На пръв поглед си приличаха като две капки вода и бяха по-скоро като близнаци, отколкото като братя с тринадесет месеца разлика помежду си. И двамата бяха снажни и стройни, мургави и чаровни като баща си, спретнати, с бели ризи и черни панталони. Но приликата бе само външна. Лорънс, по-големият, бе толкова сериозен и съвестен, че Гилбърт понякога си мислеше, че дори и малкото чувство за хумор, с което се е родил, се е изпарило поради желанието му да преуспее в училище и заради огромното значение, което отдаваше на факта, че е наследник на имението „Чутън Лий“ и компанията на баща си. Хю пък бе веселяк, чиито остър като бръснач ум и весела душа слагаха отпечатъка си върху всичко, което вършеше. Затова еднаквите сини очи, които толкова често се присвиваха тревожно на сериозното лице на Лорънс, блещукаха игриво изпод гъстите мигли на Хю, а усмивката му биваше по-скоро широка или палава, отколкото непривично угрижена като тази на Лорънс. Хю вече привличаше погледите на повечето девойки в Чутън Лий. Когато по време на ваканциите отиваха на църква в неделя, Гилбърт виждаше как момичетата го наблюдават, като си мислят, че родителите им не ги гледат, и се бутат и шушукат.

Гилбърт страдаше, че Хю не полага толкова усилия в учението, колкото в забавленията. Съдбата му бе изиграла лош номер, задето бе дарила Лорънс с амбицията да успее, а Хю с възможностите да го постигне. Искаше му се и двамата да отидат в университета, преди да се заемат с избраните от тях кариери, но много се съмняваше, че Лорънс ще успее да влезе, а Хю явно показваше желанието си да завърши колкото е възможно по-скоро и с това да сложи край на учението си. Военна кариера лежеше на сърцето му.

Слава богу, за разлика от него Лорънс бе доволно ентусиазиран спрямо семейната фирма. Още като момченце проявяваше интерес към всякакви механични играчки. Навремето си вложи цялото си старание, за да изработи движещ се модел на стационарен парен локомотив и всеки път, когато изчезнеше някъде, всички знаеха, че ще го намерят във външното помещение, където се намираха двигателят, динамото и акумулаторите, които снабдяваха „Чутън Лий хаус“ с електричество. По време на ваканциите най-голямото му удоволствие бе да ходи в „Морс мотърс“, където се лепваше за Франк Рейзи, генералния директор, и обикаляше с него предприятието. Можеше да наблюдава с часове сглобяването на фини елементи или да виси над главите на конструкторите.

— Ще ходиш ли в предприятието днес, татко? — попита той, докато Гилбърт сядаше на масата.

— Не, не смятам — призна Гилбърт. — Франк Рейзи се справя чудесно и сам, а аз имам доста работа в офиса. — Но когато забеляза как лицето на момчето посърва, той се усмихна. — Ако искаш, мога да те пусна там по пътя за града.

Бланш се намръщи.

— В хубав ден като днешния мисля, че е по-добре да излезеш малко на чист въздух, отколкото да се затваряш в душните цехове — рече тя.

— Но нали работите нов двигател за мотор? — упорстваше Лорънс. — Искам да го видя. Дори си мисля, че ако намеря едно шаси, мога да опитам и сам да направя един. Притеснява ме само предаването. Мислих си за него и…

— Налага ли се да говорим за двигатели и мотори по време на закуска? — обади се недоволно Бланш. — Евънс ни чака отдавна, всичко ще изстине.

Тя погледна иконома, който кръжеше край топлите чинии на шкафа.

— Моля те, Евънс, започвай да сервираш. Няма да чакаме децата. Сигурна съм, че скоро ще дойдат.

— Къде са те? — тъкмо попита Гилбърт, леко подразнен и вратата се отвори. В трапезарията влязоха трите най-малки деца, предвождани от Алиша.

Тя отиде при баща си. Беше високо, нежно създание на единадесет години, смугла като баща си. Класическите й фини черти бяха доста зрели за възрастта й.

— Добро утро, татко — поздрави тя, целуна баща си по челото и мина на своето място.

След нея влязоха двете момчета, Лио, синът на Бланш, който бе само с една година по-малък от Алиша, и шестгодишният Джеймс. И Лио като Алиша надлежно целуна майка си по бузата, преди да заеме мястото си. Само Джеймс се мотаеше на прага, преди да се отправи към масата, с което поизнерви присъстващите.

— Джеймс! — стресна го гласът на Бланш, преди да е успял да се вмъкне на стола си. — Не си целунал баща си! Не стига, че закъсня за закуска, а сега се опитваш да се промъкнеш до мястото си незабелязан.

Джеймс приближи плахо до баща си, а Гилбърт направи всичко възможно да прикрие раздразнението, което изпитваше към най-малкия си син. Какво му е на това момче? Движи се като сянка, сякаш не е от плът и кръв. Гилбърт недоумяваше как това боязливо създание бе успяло да отнеме живота на Роуз, която цял живот се бе радвала на крепко здраве.

— Всичко е наред, Джеймс — бързо рече той, защото самата физическа близост на момчето го караше да потрепери вътрешно. — Можеш да седнеш на мястото си. Помисли си какво искаш да закусваш днес преди Евънс да е напълнил чинията ти. Не искам пак да изхвърляме пълна чиния с храна. Знаеш ли колко деца биха ти завидели за тази храна, а ти дори не я вкусваш.

Евънс започна да сипва пухкави пържени яйца, крехки резени бекон и сочни бъбречета, обикаляйки масата с грациозна лекота, която бе усвоил до съвършенство през дългия си стаж в „Чутън Лий хаус“. Той бе потомък на род висококвалифицирани икономи. Усвоил бе занаята от малък покрай баща си и когато дойде негов ред да заеме престижния пост, с готовност го пое.

— Чух, че детето на Томас започнало да свиква у семейство Пю — рече Бланш, като се зае с миниатюрната си порция пържени яйца. — Много мило от тяхна страна, че я приеха. Майка й бе отлична шивачка. Вероятно Берта Пю се надява, че Сара ще развие същите умения и талант.

Гилбърт, който в този момент преглеждаше заглавията в „Таймс“, прилежно сгънат и поставен до неговото място както винаги, вдигна поглед. Нямаше намерение да обсъжда темата за Сара на толкова ранен етап от закуската, но след като Бланш я спомена, реши, че е настъпил подходящият момент.

— Мисля, че е подобаващо всички да се отнесем като истински християни със Сара — каза той и даде знак на Евънс да продължи да му сервира. — Когато едно дете осиротее при толкова трагични обстоятелства, струва ми се, че е редно да му подадем ръка. — Забеляза как тънките вежди на Бланш лекичко се повдигат, но продължи: — Аз самият дълго размишлявах за Сара. Тя е умно и ученолюбиво дете, но имам чувството, че образованието й сега куца в резултат на всичко, което я сполетя. Не че селското училище предлага кой знае какви възможности така или иначе, защото въпреки безплатното основно образование, откакто Сейлсбъри въведе държавната издръжка, много от децата не желаят или са възпрепятствани от родителите си да завършат. Смятам, че Сара заслужава много повече. Смятам да я поканя тук, вкъщи, за да посещава уроците заедно с нашите деца.

За миг на масата настъпи пълна тишина. Дори сякаш незабележимият Евънс се препъна, защото сребърните прибори подскочиха и изтракаха върху подноса, преди да довърши работата си. Очите на Бланш се разшириха от изумление. Ала Лорънс бе този, който пръв се осмели да наруши мълчанието.

— Знаеш ли, татко, мисля, че стигаш до крайности.

— Не съм съгласен. — Гилбърт взе подправките и насоли обилно яйцата и бъбреците в чинията си. — Ричард Хартли е отличен педагог — за което му и плащам, — но в момента той няма възможност да разгърне таланта си до пълен предел. А и Лио скоро ще отиде в частно училище, като вас, момчета. Тогава ще бъде зает само с Алиша и Джеймс. Струва ми се, че Сара е изключително способно момиче, което ще има голяма полза от добро образование, и затова искам да й дам възможност да го получи.

— Но, татко, защо? — упорстваше Лорънс. — Искам да кажа, какъв е смисълът? Тя е момиче…

— Мислех, че споделяш възгледите ми за образованието на момичетата, Лорънс — леко намусено го прекъсна Гилбърт. — Знам, че повечето от хората смятат, че е безсмислено, но аз не виждам какво лошо има в това едно момиче да получи достатъчно добро образование, че да може да води интелигентен разговор с мъжа си и да бъде господарка на собствения си дом. От двадесет години вече и в „Оксфорд“, и в „Кеймбридж“ приемат жени и ги подготвят за учителки и гувернантки. Възможно е и Сара да има подобни аспирации, ако има тази възможност. Освен това аз лично очаквам известна промяна в отношението към жените по принцип. Все повече се говори за избирателното им право. Може би ще минат още доста години, докато свободомислещите жени успеят да разкрепостят консервативните порядки, но аз вярвам, че и това ще стане един ден. А когато това стане, пред жените ще се открият възможности, за които моите съвременнички дори не са мечтали. Именно затова, момчета, правя всичко възможно Алиша да получи образованието, което и вие получавате. Защо един ден може да я пратя и в „Челтнъм“^[1], знае ли човек!

— Но тази Сара е едно най-обикновено селско момиче — намеси се Хю. — Нали това ти бе мисълта, Лорънс? Майка й е била шивачка. Не можеш да я сравняваш с Алиша.

Гилбърт присви устни.

— Очевидно никога не сте обръщали сериозно внимание на възгледите ми, Хю. Не смятам, че само от потеклото зависи дали си достоен човек. Трябва да съдим хората според техните способности. А способностите, ако не се развиват, загиват.

— От потеклото не зависело дали си достоен човек! — тихо повтори Бланш, без да скрива презрението в гласа си. — Господи, Гилбърт, понякога направо ме съсипваш с революционните си идеи! Не стига, че си на страната на Кембъл Банърман и либералите, след като всеки разумен човек с твоето положение би бил на страната на консерваторите! Но като те слушам, имам чувството, че скоро ще се присъединиш към Киър Харди и неговите селяндури с каскети!

Гилбърт се усмихна. Когато Киър Харди, лидерът на шотландските миньори, влезе в парламента преди девет години, той предизвика истински фурор, като се появи в Камарата с шапка от зебло вместо с обичайния цилиндър, а сега заедно с Рамзи Макдоналд работеше върху създаването на отделна парламентарна група, която да представлява най-общо интересите на профсъюзите и работническата класа. Самият Гилбърт бе почтен работодател, но отдавна хранеше съчувствие към милионите мъже, които се трудеха в ужасно тежки условия за надници, които едва им осигуряваха прехраната. Затова не криеше симпатиите си към протестите на онеправданите.

— Съмнявам се, че ще стигна чак дотам, Бланш — каза той и се зае с омлета си. — Но не мисля, че моментът е подходящ за обсъждане на политическите ми възгледи. Това, което съм намислил, няма да промени хода на историята. Предлагам ви само един малък обществен експеримент.

— Нима не разбираш, че той може да има поразяващ ефект върху собствените ти деца? Едва ли сериозно си мислиш, че можеш да заставиш Алиша да учи заедно с дете като Сара — възрази сухо Бланш. По бледите й бузи се бяха появили малки червени петънца, а бърканите яйца стояха върху чинията пред нея недокоснати.

— Не виждам защо да не го направя — спокойно изрече Гилбърт. — Алиша се ползва от достатъчно привилегии. Не мисля, че ще я затормозя, ако я помоля да сподели част от тях с друго дете. Освен това като единствено момиче в семейството тя е доста самотна. Според мен малко женска компания в учебната зала ще й се отрази добре.

— Не искам никаква женска компания — сопна се изведнъж Алиша. Тя се намесваше за пръв път, откакто баща й съобщи ужасните си намерения. Гласът й, макар и тих, звучеше ултимативно.

Гилбърт я стрелна с ядосан поглед.

— Когато имам нужда от вашето мнение, госпожице, ще ви го поискам.

— Не е честно! — възропта Алиша. — Аз съм тази, която ще трябва да дели един чин с оная… оная Сара. — Идваше й да каже повлекана, но начинът, по който я гледаше баща й, я накара да размисли.

— Права си, Алиша — твърдо рече той. — И това в никакъв случай няма да ти навреди.

— Но аз не искам…

— Никой не ви пита какво искате, госпожице. Винаги сме ти угаждали и ти май вече започна съвсем да му изпускаш края. Братята ти те глезят, а и, трябва да призная, въпреки че се кълнях, че това никога няма да се случи, аз също доста те отпуснах. Предполагам, че е защото си единственото момиче в семейството.

— Не мисля, че ме глезиш, като ме насилваш да посещавам уроци заедно с една проста селянка — дръзко тръсна Алиша.

— Мисля, че прекали, Алиша — хладно я сряза Гилбърт. — Вече съм решил. И ако се съди по тазсутрешното ви поведение, мисля, че този експеримент ще бъде от полза колкото за Сара, толкова и за вас.

Тя го изгледа арогантно, стиснала здраво зъби зад нацупените си устни. После шумно остави приборите си върху почти недокоснатата порция бъркани яйца, отмести стола си и скочи на крака.

— Алиша… — понечи да я спре Бланш с предупредителен тон, ала момичето не й обърна внимание.

— Няма! — изкрещя тя. — Няма да уча с нея! Защо? А ако ме накараш, няма… няма да си уча уроците!

Тя бутна тежкия викториански стол на една страна и хукна през стаята.

— Веднага се върни! — извика й Гилбърт.

Алиша моментално спря и обърна глава към него. Гилбърт забеляза как през погледа й премина мимолетна уплаха, но веднага след това тя отново стисна зъби и присви устни. Хайде, да видим! сякаш казваха нейните очи. Осветлен от някакво прозрение, Гилбърт като че ли съзря в тях воля, непобедима като неговата. След време той щеше да се сети за тази ирония на съдбата. Нито един от синовете му не си позволяваше да му опонира открито и въпреки либералните му и напредничави възгледи, той държеше думата му да се чува в това семейство, макар че по някакъв странен начин съгласието и постоянното им желание да му се харесат го дразнеха неразбираемо защо. Дълбоко в себе си щеше да се радва, ако някое от момчетата дръзнеше да се разбунтува, ако някой успееше да го предизвика, както младият сръндак в природата имаше нужда от време на време да проверява силата си и се включваше в игрите, за да затвърди позициите си на водач на стадото. Ала момчетата се въздържаха от това. Лорънс прекалено много държеше възрастните да го приемат като човек с чувство за отговорност. Хю, въпреки военните си наклонности, бе твърде повърхностен, за да се интересува от това — той се пазеше от семейните ангажименти, които щяха да последват, ако спечелеше битката за надмощие. А Джеймс… Джеймс бе твърде бездушен според Гилбърт. Чудеше се дали малкият Джон, третият му син, ако беше жив, нямаше да притежава силата да побеждава, която тъй липсваше на останалите. Ала Джон почина от магарешка кашлица, когато бе едва на четиринадесет месеца и отнесе със себе си тайните на нрава си в малкия гроб под разперените крила на ангела в гробището на Чутън Лий. Не, мислеше си понякога Гилбърт, никой от синовете му не притежаваше силата на характера, която очакваше от тях. И ето че сега, в този момент, тя проблесна в погледа на дъщеря му.

Предизвикателството дойде като гръм от ясно небе. Въпреки яда, то го развълнува и разпали някаква скрита амбиция за приемствеността в семейните нрави, коренящи се в мрака на Средновековието и за бъдеще, по-велико от настоящето.

Лорънс се бе надигнал от стола си.

— Да я доведа ли, татко?

— Не! — възпря го Гилбърт, но веднага се овладя. — Остави я да си ходи, Лорънс. По-нататък ще говоря с нея. Достатъчно време загубихме в разговори, да довършим закуската. — Той погледна последователно всеки от присъстващите. — Някой да има да добави нещо по темата или да смятаме въпроса за приключен?

— Струва ми се — рече Бланш с безизразен тон, — че вече си взел решението.

Изражението й подсказваше, че има какво да каже по въпроса, но предпочита да замълчи. Гилбърт нямаше нищо против тази тактика.

— Така е. — Той вдигна вилицата и отхапа сочно бъбрече. — Да, Бланш, права си. Сега предлагам да забравим за недопустимото поведение на Алиша и да довършим вкусната закуска.