Джанет Танър
Да наследиш небето (29)

1.

— Мамо! Мамо! Ела да видиш! Ела да видиш!

Момченцето бе клекнало и надничаше във водата между скалите, омагьосано от морското същество, което се стрелкаше в прозрачните дълбини. Внимателно и съвсем съсредоточено то бръкна с пръст във водата, изненада се от топлината й, но когато вълничките се разсеяха, животинчето се стрелна отново, толкова бързо, че избяга от погледа му. Детето видя само раздвижването във водата и така бързо отдръпна пръстчето си, че едва не падна върху купчината мръсни камъни.

— Мамо! — нетърпеливо извика то отново.

Сара бе приклекнала с Ани на одеялото, простряно върху пясъка, за да разопакова кошницата за пикник. Тя се обърна към него и сърцето й се изпълни с любов. Стивън беше вече четиригодишен и бе пълно копие на баща си. Беше тънък като клечка, лицето му бе миниатюрно, с малка остра брадичка, а очите му бяха черни и лъскави като маслинки. Само веждите му бяха изписани като Сарините, а миглите му бяха дълги и гъсти като на момиче. Беше любознателно дете, с буден и жив ум, добродушно и спокойно, въпреки че любопитството му често стигаше до безразсъдство. Сара го обожаваше и отрупваше със силна закрилническа любов, на която сама се дивеше, а понякога имаше чувството, че диша и живее заради него. Той бе смисълът на живота й по начин, по който Ерик никога не би могъл да бъде, въпреки че тя не нарушаваше клетвата си да му бъде добра съпруга, а когато сърцето й страдаше все още по Адам, тя си припомняше, че ако не го бе напуснала, сега нямаше да има Стивън.

Сара го погледна, клекнал край морето с озарено и любопитно лице, и се усмихна.

— Внимавай да не паднеш, Стивън — предупреди го.

— Виж, бе, мамо!

— Сега не мога, миличък. С леля Ани трябва да приготвим обяда. Покажи на Джон. — Тя погледна другото дете, по-пълничко и светло от Стивън, което сега щастливо си дълбаеше дупка в пясъка. — Джон, я иди да видиш какво е намерил Стивън!

— Хайде, бягай, Джон — подкани го и Ани, която разопаковаше пакет сандвичи.

Джон жадно впери поглед в храната, но послушно стана и изприпка при Стивън. Ани го наблюдаваше с доволна усмивка.

— Колко е хубаво, че са на една възраст и могат да си играят заедно! Голям късмет извадихме, нали? Макар че не ни провървя много на мъже. Честно да ти кажа, не можах да повярвам — толкова време да плануваме почивката и накрая да ни оставят сами заради работата си! Имам чувството, че напоследък само за нея мислят. Абе, то открай време си е така, ако питаш мен.

Сара се усмихна. Наистина, самолетите бяха основното в живота им, но това не я притесняваше. Самата тя се интересуваше и вълнуваше от успехите им почти колкото тях. Някой път се връщаше в спомените си назад и не можеше да повярва, че бяха изминали само пет години, откакто първата машина подскачаше и кръжеше над полето на Чутън Лий, а оттогава проектът, който им се струваше неосъществима мечта, бе прераснал от скромното си начало в преоборудвания хамбар в компания със световно признание.

Под ръководството на Гилбърт и с помощта на неговия капитал експанзията се осъществи стремглаво бързо. Беше закупил земята до предприятието за писта, а запустялото имение в нея превърна в централен офис на новата фирма. Опитни монтьори и механици, проектанти и инженери бяха привлечени на работа заедно с елита на работната сила в „Морс моторс“ и започнаха да произвеждат по два самолета на седмица. Пилоти, обучени във Франция и Америка, демонстрираха потенциала на продукцията на „Морс Бейли“ пред бъдещи клиенти от цял свят.

Заваляха поръчки и съвсем скоро името на компанията се нареди сред най-добрите.

Заслуга на Гилбърт бе и това, че направи всичко възможно да запази първоначалния си екип на върха на фирмата. Макс бе назначен за главен проектант и имаше решаващата дума за всяко едно нововъведение. Адам, вече висококвалифициран самоук пилот, се смяташе за експерт във въздуха. Той все още най-много обичаше да лети и когато Гилбърт основа първата си школа за пилоти в Сейлсбъри Плейн, Адам бе назначен за главен инструктор.

В момента имаха три школи, в които цивилни и военни можеха да усвоят умението да управляват самолет, въпреки че офицерите бяха принудени да плащат от собствения си джоб с надеждата, че по-нататък ще им върнат парите. Според Гилбърт това бе скандално, защото началството на армията все още не успяваше да съзре потенциала на въздушната мощ. Други държави също проявиха желание да поръчат самолети на „Морс Бейли“ и това създаде предпоставки за откриване на верига от школи и в други европейски страни като Испания, Италия и Германия.

В този постоянно разширяващ се пазар Ерик откри своята ниша. Той бързо усвои пилотирането на самолет и скоро тръгна да обикаля света с екипа, който участваше в демонстрациите пред потенциални клиенти. Почти не остана кътче от планетата, което да не е посетил — Индия, Австралия, Нова Зеландия, дори Турция, а когато тръгна за Малайзия и Сингапур за демонстрации пред британските гарнизони там, Сара съжали, че не може да го последва, защото тези екзотични земи й се струваха много примамливи. Но Стивън беше още малък и тя знаеше, че дългът я зове да остане у дома, защото още помнеше осиротялото си детство и нямаше сърце да го остави при чужди хора, за да тръгне на тези безкрайно дълги пътешествия. Затова се задоволяваше с новата си роля и работеше върху дизайна на каталозите, които изтъкваха достойнствата на машините на „Морс Бейли“.

Работата й доставяше истинско удоволствие. Беше открила у себе си неочаквани писателски заложби. С лекота твореше проза, която бе едновременно и информативна, и лирична. Беше се сетила за нещо, което Адам веднъж бе й казал, и така сътвори рекламния девиз на компанията: Да наследим небето с „МОРС БЕЙЛИ“ — самолетите на бъдещето!. Гилбърт остана много доволен от работата й и скоро й предостави собствена канцелария в обновената сграда, която бе централен офис на империята. На бюрото й пристигаха сведения за всяко поредно нововъведение. Нейна бе последната дума при съставянето на всеки каталог и изявление в пресата. Това вбесяваше Лио де Виър, който постъпи на работа в компанията, след като завърши университета, и не криеше желанието си да поеме изцяло ръководството на отдела по маркетинг, когато придобие достатъчно компетентност в областта на този отрасъл.

Ангажиментите на Сара не се ограничаваха само с канцеларската работа. Понякога се качваше като пасажер на демонстративните полети — за да придаде блясък и да докаже колко вярваме на сигурността на нашите самолети, както се изрази Гилбърт, когато й предложи. Сара вършеше това с удоволствие, смяташе, че авиополетите са вълнуващи като тези с балон, ако не и повече. Нямаше го онова спокойствие, разбира се, но своеобразна тръпка имаше и Сара слизаше от паянтовата пасажерска седалка без шапката си, отвяна от вятъра, но задъхваща се от възторг.

— Дали и аз ще успея да се науча да летя? — попита тя веднъж Макс. Той се усмихна на ентусиазма й и каза, че не вижда причина, която да я спре. Пилотирането не бе толкова въпрос на сила, колкото на умения, концентрация и координация. Имаше вече няколко лудетини, които си бяха изкарали сертификати за правоуправление. Но когато Сара реши да осъществи намеренията си, тя се натъкна не на една, а на две подводни скали.

Първата, изненадващо, бе Ерик. Въпреки че беше готов да й позволи да рискува живота и здравето си като парашутистка, когато бе Небесната кукла, отношението му се оказа съвсем различно сега, когато тя бе негова съпруга и майка на детето му. Твърдеше, че пилотирането все още крие твърде много опасности, дори за опитни летци. Тридесет и трима души бяха загинали през хиляда деветстотин и десета година, включително Чарлз Роулз, който се разби във водите край Борнмът по време на първата среща на авиаторите, а през хиляда деветстотин и единадесет година жертвите бяха шейсет и пет. Сара му бе прекалено скъпа, за да я остави да рискува живота си по този начин. Тя го увещаваше и молеше и тъй като все още го въртеше на малкия си пръст, сигурно най-накрая щеше да успее да постигне своето, ако не се бе появила друга пречка. Въпреки желанието си да се научи да лети, нямаше сили да се изправи пред нея. Осъзна я, когато в противовес на упорития отказ на Ерик, реши да повдигне въпроса пред Гилбърт.

Той й обясни, че би я поверил само на един човек, на когото имаше най-голямо доверие. Този човек беше Адам.

Сара остана като подкосена, когато чу това. Бракът с Ерик по никакъв начин не бе променил чувствата й към Адам. Всеки път, когато се окажеха в една стая, тя имаше чувството, че е застанала на ръба на дълбока пропаст. Все още имаше нощи, в които го сънуваше и се събуждаше, озарена от щастието, докато осъзнае действителността — че го бе загубила завинаги. Стараеше се да прикрива чувствата си. Срещаха се рядко, защото той често отсъстваше от Чутън Лий, но в случаите, в които се сблъскваха, си разменяха хладни любезности. Ала ситуацията щеше да е много по-различна, ако Сара станеше негова ученичка. Тогава щяха да остават насаме за дълги периоди от време, наоколо нямаше да има никой, който да наруши неловкото мълчание, нямаше да има бариери на навика или протокол, който да ги пази. Подобна перспектива изкушаваше, но и ужасяваше Сара. Тя знаеше, че няма сили за подобен поврат на съдбата. Все още обичаше Адам. Не знаеше какво ще стане, ако остане сама с него. За нейно най-голямо съжаление бе принудена да се откаже от мечтата си да лети.

Сега, докато седеше на плажа на Уестън-сюпър-Меър, Сара отново се сети за това. А Ани й говореше, без да спира. Както обикновено през последните години, тя не обръщаше внимание на нищо извън обсега на семейното щастие.

— Колко хубаво щеше да е сега, ако Макс и Ерик бяха дошли с нас, както се бяхме уговорили. Макс толкова рядко общува с детето, че понякога си мисля, че може съвсем скоро Джон да ме попита кой е баща му и защо не идва с нас на почивка като татковците на другите деца. И какво ще му кажа тогава? Така и не мога да разбера какво толкова стана, че двамата с Ерик се отказаха в последния момент. Жалко! Ето, Сара, ти дойде. Не каза, че работата е по-важна. Защо те го правят?

Сара не й отговори. Не искаше да почерня радостта на приятелката си от дълго планираната почивка с обяснения за настъпващата международна криза, нито да споделя собствените си тревоги по повод назряващата обстановка. Естествено, беше неприятно, когато отдавна начертани планове пропадат, но имаше и по-лоши неща. А Сара я глождеше неприятното чувство, че този път при всяко положение Макс и Ерик са имали основания да поставят работата над удоволствието.

Тя погледна към тълпите, които прииждаха на плажа. Сякаш всички се бяха втурнали да се възползват от хубавото време. Семействата се събираха на шезлонги и одеяла около препълнени кошници за пикник, младежи се превиваха от смях и бягаха по брега, пръскаха се и скачаха, а по-възрастните туристи, с широкополи шапки или дори носни кърпи на главата, обръщаха лица към слънцето. От душовете редица от съблазнителни момичета във весели и пищни бански костюми постоянно се нижеше пред захласнатите погледи на младежите. На мостчето се разхождаха прегърнати двойки, други хапваха от мидите и скаридите, които се продаваха по сергиите. Отвсякъде лъхаше радост и безгрижна веселба, но това по никакъв начин не повдигаше духа на Сара. Напротив, само засилваше мрачните й предчувствия.

— Е, макар и без мъжете, прекарахме добре и няма от какво да се оплачем. — Ани извади едно рогче с кренвирш от кошницата. Кората блестеше от глазурата, украсена с малки цветчета от тесто. — Ммм, колко апетитно изглежда! Готвачът ни е направо магьосник! Ако не внимавам, ще се върна вкъщи дебела като бъчва.

Вятърът довея вика на вестникопродавеца и Сара погледна в далечината и го видя, че ги наближава.

— „Ивнинг поуст“ Пресни новини! „Ивнинг поуст“!

— Отивам да купя вестник. — Сара се пресегна за чантата си, но Ани я спря. Тя я погледна и когато очите й срещнаха тези на приятелката й, тя откри в тях тревогата, която мъчеше и нея.

— Сара, недей. Виж колко ни е хубаво тук. Не разваляй спокойствието ни.

— Искам да разбера…

— Скоро всички ще го разберем. Сигурно си мислиш, че си заравям главата в пясъка, но разбери, че имаме нужда от хубави дни като днешния, за да съберем сили за лошите. Това е като спестовните влогове, но сега заделяме радости вместо пари. — Ани й говореше с умоляващ глас и Сара с неохота се съгласи да я послуша. Не можеше да повярва, че въпреки външното й спокойствие, Ани бе налегната от същите черни мисли.

— Добре, Ани — кимна тя. — Да се опитаме да забравим какво става по широкия свят и да се радваме на днешния ден.

Ани кимна с облекчение. Помръкналият й поглед блесна отново и когато тя извика на децата, гласът й звучеше безгрижно, както преди.

— Джон! Стивън! Обядът е готов!

Момчето, което продаваше вестници, се отдалечаваше от плажа, гласът му едва се чуваше, заглушен от смеха и граченето на гладните гларуси, кръжащи над плажа и стрелкащи се за трошици хляб. Но Сара не бе в състояние да забрави действителността като Ани. Вътре в нея тих гласец й шепнеше, че днешният ден ще се запечата за цял живот в съзнанието й, но не с безгрижните спомени от почивката, прекарана на плажа под ясното синьо небе.

Както обикновено, вътрешният глас на Сара не я излъга.

Денят бе трети август, годината — хиляда деветстотин и четиринадесетата. Дата, която щеше да остане като една от най-черните в аналите на британската история.

 

 

В големия и добре обзаведен офис на Гилбърт Морс в „Морс Бейли“ също обсъждаха световните събития, но не бягаха от суровата и страшна действителност като Ани.

— Няма никакво съмнение — поде Гилбърт, като запали цигара и приближи до прозореца, който гледаше към огромната писта за изпитания, — нещата не вървят на добро. Ако немците решат да изпълнят заканата си и нахлуят в неутрална Белгия, няма да имаме друг избор, освен да спазим клетвата си към крал Албер и да му се притечем на помощ. Ултиматумът ни към кайзера изтича в полунощ тяхно време. Ако не се съгласи да се оттегли дотогава, нямаме друг изход. Ще се наложи да обявим война на Германия.

В стаята настъпи тишина. Това изказване не ги шокира, защото от началото на лятото безпомощно наблюдаваха влошаването на ситуацията в Европа, но когато не кой да е, а Гилбърт Морс, най-далновидният и трезвомислещ от тях, изказваше на глас най-мрачните им страхове, положението бе сериозно.

След няколко минути Адам Бейли се надигна от масата, на която бе подпрял стройното си тяло.

— Струва ми се, че този изход бе неизбежен — каза той и пъхна ръце в джобовете си. — От известно време насам немците съвсем се забравиха. След убийството на Франц Фердинанд като че ли прекалено много се изкушиха да демонстрират силата си с подкрепата си за Австрия срещу Сърбия.

Останалите в стаята се съгласиха с него, само Лио де Виър постоянно потропваше по масата.

— Всичко това е вярно, но не виждам защо останалите страни в Европа трябва да бъдат въвлечени. Според мен трябва да оставим хърватите да си се бият за своята кауза.

Гилбърт го стрелна с неодобрителен поглед. Колкото и да се опитваше да приеме сина на жена си, търпението му към него сега не бе по-голямо, отколкото в миналото.

— Нещата не са толкова прости, Лио. Първо, Германия подкрепя Австрия и Унгария, после се намесват руснаците на страната на Сърбия и привличат Франция и Англия на своя страна. Не се съмнявам, че сър Едуард Грей е направил всичко възможно да запази мира, и, честно казано, аз мисля, че останалите европейски страни държат на тази война. Много е неприятно, но, естествено, ние не можем да предадем съюзниците си. Ако го направим, господ да ни е на помощ, защото кайзерът е съвсем близо до нас, отвъд Северно море, или Немския океан, както настояват да го наричаме, и ако не се изправим срещу него в обединен фронт, ще ни размаже един по един.

— Той така или иначе ще го направи — рече Лио.

— Проблемът е, че Германия е готова за война, а ние — не.

— Мисля, че за това е прав — обади се Макс. За пръв път лицето му бе застинало в сериозна физиономия. — Немската армия е добре обучена и добре оборудвана бойна сила. Халдейн направи много, за да въведе ред в нашите войски, но те са доста по-малочислени в сравнение с вражеските. Благодарение на прозорливостта на Уинстън Чърчил флотата е в бойна готовност в Северно море и това може да ни успокои до известна степен. Но ние знаем най-добре колко много самолети и обучени пилоти имат немците в сравнение с нас. Да не говорим за цепелините им.

Отново последва тишина, докато всички размишляваха върху безспорните истини, които Макс току-що изложи. Великобритания бе доста изостанала в сравнение с останалите европейски страни в развитието на въздушните си сили и въпреки че благодарение на общественото мнение бе извършен известен напредък, Кралският въздушен корпус и Военноморските въздушни сили разполагаха с не повече от сто и петдесет машини. В същото време Германия можеше да се похвали с неколкократно повече плюс деветте цепелина.

— Това, което ме притеснява, е, че никой в министерството не разбира колко важна ще е въздушната мощ в тази война — мрачно рече Гилбърт. — Имам чувството, че всички мислят постарому, всеки си пази своите интереси и хора. Вместо да обединят сили и да заработят заедно, те се занимават с дребни ежби и се чудят кой как да докопа кокала. И на никого не му минава през ума, че въздушната отбрана ще е решаващ фактор в сегашния конфликт.

— Какви ги говориш? — ехидно се засмя Лио. Още не можеше да прости на Гилбърт, че разкритикува възгледите му за британската позиция. — Вярно, позакъсняха малко, но напоследък нещата се променят. Нали току-що сключихме един добър договор за изработката на „БЕ2Ц“-та за армията?

— Да, така е — съгласи се Гилбърт. — И въпреки че бих предпочел да строим самолети, които сме проектирали сами, отколкото да правим изобретенията на техничарите от правителствената кралска самолетостроителна фабрика във Фарнбъроу, аз много се радвам, че ни предоставиха поръчката. Не, нямам нищо против самолетите им. Предполагам, че са проектирани под ръководството на Джефри де Хавиланд, а той е млад мъж с огромно бъдеще. Бих се радвал, ако се присъедини към нашата фирма, защото двамата с Макс ще бъдат страхотен екип. Но „БЕ2Ц“ са разузнавателни самолети. А разузнавателните самолети сами по себе си няма да са достатъчни за спечелването на тази война.

— Но ти винаги си изтъквал предимствата на самолетите за разузнавателни цели — напомни му Лорънс, който за първи път се намесваше в разговора.

Когато се основа новата фирма, Лорънс остана в „Морс моторс“, а годините, в които властта му бе само привидна, го бяха превърнали в още по-нерешителен и педантичен човек. Мразеше общите събрания с ръководството на самолетната компания, защото възприемаше хората от него като изхвърлячи и многознайници, а задимената обстановка обостряше кашлицата, която го мъчеше от зимата и която дори горещото лятно време не успяваше да излекува. Гледаше с известна доза подозрителност на тяхното начинание, но предвид сериозната международна обстановка Гилбърт настоя за неговото присъствие на дискусията в днешния следобед.

— Разбира се, самолетите ще предизвикат революция в разузнаването — отвърна Гилбърт с тон, който подсъзнателно ставаше много търпелив всеки път, когато разговаряше с най-големия си син. — Но употребата им не се изчерпва с това. Нека погледнем малко по-далеч и ще видим как ще се развият нещата. Ако и двете страни използват самолети за разузнаване, остава един-единствен начин за запазване на сигурността на операциите — други самолети, които да са оборудвани така, че да поразяват разузнавателните. Ще последва битка за надмощие във въздуха. Неизбежно е.

— Напълно съм съгласен — кимна Адам. — Това, което се питам, е откъде ще дойдат тези самолети? Доколкото знам, в употреба има само два, като и двата принадлежат на флота.

— Точно така. — Гилбърт загаси цигарата си и моментално запали нова. Без съмнение беше много нервен. — Вижте какво ви предлагам. Нека веднага да запретнем ръкави и да се опитаме да направим самолет, с който ще помогнем за преодоляването на проблема.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да заложим капиталите си за нещо, което не се знае дали министерството ще одобри? — недоверчиво попита Лио.

— Няма да сме първите, я — скастри го Гилбърт. — На практика целият напредък на авиацията е плод на частното предприемачество. Още щяхме да живеем като първобитни хора, ако все чакахме на правителството. Имайте предвид, че съм готов да използвам всичко, с което разполагаме, за доброто на страната ни. Помислете си какво ще стане с нас, ако загубим тази война. По-добре да похарчим малко пари за отбраната на нашия остров сега, отколкото да стоим със скръстени ръце, да не правим нищо и накрая да се окажем окупирани от кайзера.

Макс се наведе напред. Предложението на Гилбърт го ентусиазира така, че вече нямаше търпение да започне с проектирането на боен самолет.

— От мен ли се иска да го проектирам, Гилбърт?

— Че кой друг? — усмихна му се Гилбърт, макар и леко тъжно. — Имам пълна вяра в твоите способности, Макс. Само едно ме притеснява. Смятам, че трябва да работиш в пълна секретност, далеч от погледите на персонала.

— Нямаш ли им вяра? — попита Лорънс.

— Имам им, разбира се. Но не бива да забравяме, че е война, или по-точно ще бъде, ако кайзерът не отговори на ултиматума ни до полунощ. Ако, или когато, избухне, нещата ще стоят другояче. Толкова много хора работят в сградата на самолетната компания, че за никое подставено лице няма да е трудно да влезе. Затова, Макс, ще бъда по-спокоен, ако се преместиш в кабинет, отдалечен от централата. Какво ще кажеш за старите помещения на „Морс моторс“!

— Щом като казваш… — сви рамене Макс.

— Смятам, че така е редно. Не се паникьосвам, Макс, но мисля, че е по-добре сега да сме предпазливи, отколкото после да плачем. Трябва да помислим за още нещо. Напълно вероятно е, ако започне войната, министерството да реши да въведе пълен контрол над производството на самолети, да наложи монопол над фабриките и да дирижира строителството. Със зъби и нокти ще се боря против подобна постъпка, ако трябва и в съда ще отида, но ако не успея да направя нищо, целта ни ще се осъществи по-лесно, ако представим Макс като служител на фирмата за двигатели.

— Съгласен — кимна Макс.

— Добре. Надявам се да не се стига дотам, разбира се. Освен това ще направя всичко, което е по силите ми, за да убедя онези на върха, че е крайно време да погледнат напред.

— Едва ли има по-подходящ човек за това, Гилбърт — вметна Адам. — Но трябва да помислим и за друго. Ако започне война и се почувства недостиг на бойци, какъвто казваш, че по принцип има, сигурно ще последва спешна кампания за попълване на редиците.

— За мобилизация ли говориш, Адам? — попита Лио. Беше съвсем блед.

— Не е задължително, макар че може да се стигне и до това. Предполагам, че първо ще се опитат да ни накарат да се включим доброволно. Но и в двата случая може би ще загубим голяма част от квалифицирания си персонал, точно когато имаме най-голяма нужда от него.

— Прав си — съгласи се Гилбърт. — Все ще има луди глави, които ще се втурнат да се записват в армията. Трябва да направим всичко възможно да убедим и тях, и щаба, че са по-полезни на страната там, където са и където правят това, което умеят най-добре. Ами, мисля, че обсъдихме всичко в основни линии. Да се връщаме на работа сега, ако въобще сме в състояние да работим при надвисналата опасност. Макар че скоро ще сме принудени да свикнем с напрежението.

Всички станаха и тръгнаха със замислени физиономии. Макс отиде с Лорънс в старата сграда, за да избере канцелария за бъдещата си работа. Лио се оправда и смотолеви, че имал да преглежда някакви бумаги. Адам обаче остана в кабинета и погледна през прозореца към стелещите се хълмове на Съмърсет, зелени и облени в слънчева светлина под ясното синьо небе, докато Гилбърт изпращаше останалите. Когато всички излязоха, Гилбърт затвори вратата и отиде до буковия шкаф, който стоеше зад бюрото му.

— Да пием по едно, Адам, какво ще кажеш? Мисля, че и на двамата няма да ни се отрази зле. Освен ако не бързаш да се прибереш в Чутън Лий при Алиша, разбира се. Май не ти остава много време за нея през последните месеци, а?

— Така е — съгласи се Адам. Като главен инструктор следеше хода на интензивните пилотски курсове в трите школи на „Морс Бейли“, но тъй като рядко се застояваше на едно място за по-дълго, Алиша предпочете да си остане вкъщи. — Трябва да се върна и да й обърна малко внимание. Но ти си прав, едно питие ще ми се отрази добре, а освен това има и нещо, за което искам да поговорим.

— Уиски или бренди? — попита Гилбърт, докато отваряше шкафа, в който имаше наредени всякакви бутилки и ред кристални чаши.

— Уиски, чисто.

Гилбърт щедро напълни чашите и подаде едната на Адам.

— Много лоша работа! — Той отпи от брендито си като корабокрушенец, който току-що е бил спасен от неизбежна гибел. — За какво, казваш, си искал да говориш с мен?

Адам отпи от уискито си, също доволен от тръпчивия вкус на алкохола върху езика си.

— Помислих си, че е редно да те предупредя — без заобикалки започна той. — Ако започне война, а и аз като теб съм убеден, че ще започне, смятам да отида като доброволец във военновъздушните сили.

Гилбърт се сепна. Чашата потрепери в ръката му.

— Господи, човече, защо?

— Защото си мисля, че така ще бъда най-полезен за страната си. Аз съм пилот преди всичко. Това е моето призвание. А самолетният корпус ще има нужда от всеки правоспособен пилот, който може да се намери тук.

Гилбърт замълча, докато осмисли думите на Адам.

— Но ти ще си не по-малко полезен, ако обучаваш нови хора — най-накрая рече той.

— Така е. Но аз ще мога да върша това и в бойните редици, а освен това ще имам възможност и да пилотирам през останалото време — рече Адам. — Освен това няма да се учудя, ако правителството вземе школите ни в момента, в който започне войната.

— Да, сигурно ще решат, че е необходим централизиран контрол. Макар че ме е яд, че след като толкова години си блъскахме главите в стената, ще дойдат тези лентяи и ще ни вземат всичко наготово. Остава ни само да се надяваме, че начело на щаба ще застане някой с малко повече акъл в главата. Кичънър е много подходящ. Имаме късмет, че в момента е у нас, въпреки че дочух, че му предстои да се върне към задълженията си в Египет. Надявам се, че Аскуит ще прояви достатъчно здрав разум и ще го назначи за държавен секретар. Тази война ще е ужасна, Адам, помни ми думата.

— И колкото по-бързо ни се махне от главите, толкова по-добре. — Адам пресуши чашата си. — Съжалявам, ако съм те притеснил с решението си, но аз самият няма да се чувствам добре, ако в такова време остана с цивилни дрехи. Наречи го, ако искаш, патриотизъм или безразсъдна простотия. Може би в историята има моменти, в които и двете имат едно и също проявление.

— Не мога да се преструвам, че това, което ми каза, ме радва, Адам — усмихна се Гилбърт. — Стига ми, че Хю ще бъде в центъра на събитията. А ето че сега и ти хукваш, без да мислиш. Бих искал да те помоля да обърнеш внимание на Алиша, ако не друго. Това е мой дълг като неин баща. Но се съмнявам, че ще помогне. — Той погледна Адам и присви очи. — Вероятно не ми влиза в работата, но искрено се надявам, че всичко между вас е наред, нали?

Адам отиде до масата и остави празната си чаша, без да поглежда Гилбърт.

— Разбира се. Но в такова време личният живот остава на втори план. Ти сам каза, че ако не спечелим тази война, и то бързо, животът ни няма да е същият. Дългът ме зове. Трябва да се включа с това, което знам най-добре.

Гилбърт кимна. Не остана съвсем удовлетворен от отговора на Адам. Не беше убеден, че всичко е наред между него и Алиша. Макар и да му се налагаше, Адам нямаше нищо против да отсъства, а Алиша бе станала доста нервна, което го навеждаше на мисълта, че не е съвсем щастлива. Но не биваше да се забравя, че дъщеря му бе по принцип доста загадъчно същество, а свирепата й гордост я караше умело да прикрива чувствата си.

Гилбърт въздъхна. Алиша, Бланш и дори Сара често се държаха по необясним за него начин. Единствената жена, която някога бе разбирал напълно, бе Роуз — милата, открита, сърдечна Роуз, но трагедията му бе в това, че въпреки че бе изключително привързан към нея и напълно съкрушен от смъртта й, много преди нея тя бе спряла да го вълнува като жена. Вероятно богатството на личността, тайнственото и необяснимото подклаждат привличането, помисли си Гилбърт. Може да е нечестно, но е неизбежно, първично като закона на джунглата и в същото време достатъчно силно, за да влияе на образован мъж, за какъвто той се смяташе. Нима не беше така с Рейчъл?

— Е, Адам, няма да се опитвам да те разубеждавам. Виждам, че вече си взел решението. Ако бях с двадесет години по-млад, сигурно и аз щях да мисля като теб. Така става, като остарее човек. Пламъчето угасва, идва предпазливостта. Сега гледам на войната като на нещо, което ще ни навлече такива страдания, каквито е трудно да си представим, докато за младите тя е сигурно бляскав кръстоносен поход, огромно приключение. Добре че са те със своята доблест и устрем да се бият, но добре, че са и старите, които може би са достатъчно разумни, за да знаят кога да ги спрат.

— Никой не може да бъде спрян този път — промълви глухо Адам.

— Вярно е, но това само ме натъжава. Въпреки че си давам сметка, че това ще даде силен тласък на нашата индустрия, какъвто тя не би получила никога в мирно време. Ще пиеш ли още едно?

— Не, благодаря. Смятам да се прибера в Чутън Лий. Алиша сигурно ме чака.

— И за мен не е добре да пия повече по това време на деня — призна Гилбърт. — Отпускам се. Добре, Адам. Ще се видим на вечеря. Дотогава може да пристигнат още новини.

— Дано — кимна Адам. — Иначе не ни остава нищо друго, освен да стоим и да чакаме да дойде полунощ.

Гилбърт поклати глава.

— Имам чувството, че стоим и чакаме Армагедон^[1] — тъжно рече той.

 

 

Атмосферата около вечерната трапеза в Чутън Лий бе мрачна поради напрегнатото очакване в последните часове на неизбежното според всички начало на войната. Макар че се надяваха на някакво чудо, с което ще я избегнат, всички бяха провесили нос. Намерението на Адам да се включи във военновъздушните сили по никакъв начин не допринесе за разведряването на обстановката.

Всички го погледнаха учудено, но само Лио се осмели да изрече на глас това, за което всички мислеха.

— Боже господи, Адам, как ще произвеждаме самолети, след като даваш такъв пример на работната сила? Не стига, че вече призоваха запасняците. Сега и ти като наденеш униформата, половината фабрика ще каже, че и те трябва да сторят същото. Като ги слушах днес какви ги приказват в цеховете, направо ми настръхнаха косите. А ако призоват доброволци, единственото, с което ще можем да ги спрем да не литнат на орляци, ще е да апелираме за тяхната лоялност.

— Правя това, което мисля, че е мой дълг — отвърна Адам с равен тон.

— Да, бе, дълг! — наежи се Лио. — Мога само да ти кажа, че представите ни за дълг не съвпадат.

— Това е стара истина, Лио. Значи ти не си готов да заминеш като доброволец?

— В никакъв случай! Никой, който има капка акъл в главата си, няма да го направи. Ето, самият ти каза днес, че не можем да си позволим да губим квалифициран персонал точно сега, а виж какви ги вършиш!

— Адам ще направи това, което му диктува съвестта — тихо рече Гилбърт. Беше изпил доста бренди от следобедното заседание насам, но то по никакъв начин не бе успяло да повдигне духа му. Напротив, от него бе станал дори още по-мрачен. — Това е единственото, което можеш да направиш, когато става дума за защита на честта и свободата.

— Чест и свобода!

— Това е войната. Тези две неща оправдават подобни отчаяни мерки.

— Нищо не може да оправдае войната — намеси се Джеймс. Всички се обърнаха и го погледнаха, леко изненадани, защото почти бяха забравили за неговото присъствие. Годините не го бяха извадили от сянката, в която обичаше да се крие. Прекарваше по-голямата част от времето сам, рисуваше, пишеше стихове, рядко се намесваше в семейните разговори, затова не липсваше на никого, когато отидеше в университета.

— Какви ги дрънкаш? — попита Гилбърт, подразнен както винаги от най-малкия си син.

— Нищо не може да оправдае убийствата и разрушенията — отвърна Джеймс с бледо и сериозно лице. — Лио е напълно прав да е против нея и да отказва да се запише като доброволец. И аз ще постъпя като него. Напълно отказвам да имам каквото и да е вземане-даване с нея.

— Боже господи! — възмути се Гилбърт ядосан.

— Извинявай, но казвам това, което мисля — оправда се Джеймс, защото видя, че е успял да си навлече възмущението не само на баща си, но и на останалите от семейството. — Алиша, нали поне ти ме разбираш?

Алиша остави вилицата си, само желязната воля я спря да не я тръшне върху чинията.

— Много ме боли главата — каза тя. — Моля ви да ме извините, но искам да се кача в стаята си. — И стана от стола.

— Разбира се, скъпа. Мили ще ти донесе чаша горещо мляко, ако искаш. Мили… — Гилбърт бе явно притеснен. Алиша усети как бузите й пламнаха. Дали баща й знаеше, че сега тя чува за първи път за решението на съпруга си? Какво унижение! Да узнаеш заедно с всички останали какво смята да направи мъжът ти!

— Благодаря ти, татко, но мисля, че няма нужда да безпокоиш Мили. — Алиша погледна Адам, но той се хранеше спокойно, без да обръща абсолютно никакво внимание на фурора, който бе предизвикал.

Вбесена, тя се втурна по стълбите и отиде в стаята си. Двамата с Адам разполагаха с апартамент — две спални, свързани помежду си с дневна. По нейно желание завесите бяха оставени отворени, за да не спират притока на свеж въздух отвън в тази гореща августовска вечер, но леглото беше оправено, а най-съблазнителната й нощница бе готова за обличане. Устните й се присвиха, когато я видя, защото си спомни с каква надежда я избра за първата нощ на Адам у дома след двуседмичната му обиколка из пилотските школи. И ето как се преобърнаха плановете й да го съблазни отново! Фактът, че си позволяваше да я унижава по този начин, показваше колко малко се интересува от нея. А нетърпението му да отиде на война, без да я попита какво мисли, само го потвърждаваше, ако въобще имаше нужда от нови потвърждения.

Алиша се изви, за да разкопчее сама роклята си, защото сега не й бе до Мили, свали я и я ритна презрително в единия ъгъл на стаята. Прислужницата да я прибира на сутринта, а ако е измачкана, да я изглади. Какво я интересува нея! Свали бельото си по същия небрежен начин и облече нощницата и пеньоара към него. След стегнатия корсет коприната буквално галеше горещата й кожа, а когато седна зад тоалетката, за да среше косата си, леко се поуспокои от това, което видя в огледалото.

Кожата й, гладка като слонова кост, контрастираше с лъскавата й синьо-черна коса и й придаваше непорочен, макар и в никакъв случай девствен вид. Но радостната й възбуда веднага отмина. Започна да се вчесва и се замисли за брака си, който се бе превърнал в истинска пародия през последните месеци.

Може би нещата щяха да са съвсем различни, помисли си Алиша, ако бе успяла да задържи и износи детето, което зачена в първите месеци на бурна любов. Но не би. Направи спонтанен аборт в петия месец, а доктор Хейли я предупреди, че не носи отговорност за последствията, ако забременее отново, преди да е изминала поне една година.

Сексът беше единственият начин на истинско общуване в трудния им съвместен живот. Алиша знаеше, че нейната опитност е единственият коз, с който все още привлича вниманието му. Без него Адам започна да се прибира все по-късно, да отсъства все по-дълго и въпреки че постоянно се оправдаваше, че е много зает, Алиша не хранеше никакви илюзии.

Чувстваше се обидена, защото опитите й да спечели сърцето му вече не бяха забавна игра както едно време. Беше затънала до уши по него. Но поне си мислеше, че се е примирила със ситуацията. Сега, докато се вчесваше отривисто, с което по никакъв начин не успокояваше нервите си, разбра, че не е така.

Зъбците на четката ожулиха челото й. Алиша замижа, а после се вгледа в малките червени резки, които бяха набраздили челото й. Тогава видя в огледалото, че вратата се отваря. Не се обърна, остана на мястото си, без да помръдва, подпряла четката на бузата си.

— Алиша, дойдох да видя как си. — Беше Адам, много строен и красив във вечерния си костюм. Без да иска, тя усети познатото развълнувано ускоряване на пулса си и стисна здраво дръжката на четката за коса.

— На какво дължа този внезапен прилив на загриженост?

Той присви очи.

— Ако се съди по тона ти, не вярвам, че само някакво главоболие те е накарало да оставиш вечерята си недовършена.

— Мисля, че си прав.

— Каква беше причината тогава?

— Я, не се прави на тъпак! — изсъска Алиша. — Само не ми казвай, че си си мислел, че ще ахна във възторг, когато разбера, че мъжът ми е решил да отива на война без въобще да ми намекне за това и да ми го каже пред семейството. Как така ще ме правиш на глупачка пред всички останали?

— Алиша. — Адам й говореше със смирен глас. Влезе, след което затвори вратата. — Извинявай, че не ми остана време да го споделя първо с теб. Нарочно се прибрах по-рано с намерението да ти го кажа, но ти вече беше излязла да яздиш, а когато се прибра, аз пък бях зает с баща ти.

— Както винаги.

— Имаме общ бизнес. А времената сега са кризисни.

— Хм! — изсумтя тя. — А не мислиш ли, че и нашият брак е в криза, след като ти остава толкова малко време за нашите чувства?

Той така отпусна вратовръзката си, че тя заприлича на провесена черна панделка под твърдата бяла яка на ризата му.

— Държиш се като бебе.

— Мислиш само за работата си! И като че ли забравяш, че я имаш благодарение на мен. Бузата му потрепна незабележимо.

— Ах, де да можех да го забравя! Чудя се от какво се оплакваш. В края на краищата ти получи точно това, което търсеше.

Тя се разтрепери, обзе я леден гняв.

— Какво искаш да кажеш?

Лицето му бе сковано, погледът му — хладен.

— Нали се ожених за теб?

Накипя й. Пръстите й се свиха около дръжката на четката за коса, тя се обърна и бързо я заметна по него. Улучи го по бузата. Четката падна и събори малко китайско украшение.

— Педераст! — кресна тя.

Адам присви очи. Сложи ръка на ранената си, пареща буза. Алиша стана, свила юмруци, от очите й свистяха искри.

— О, да, ожени се — рече тя с тих и треперещ глас. — Голям келепир! Да не мислиш, че не зная колко струваш? Че не зная с кого искаш да живееш? Да не си мислиш, че не забелязвам как я гледаш? Трябва да съм най-голямата тъпанарка да не го видя! Но това ли е само, Адам — да я гледаш? Или има и друга причина, която те държи далеч от мен и ти пречи да ме желаеш? Тя ли те задоволява? Такава ли е работата?

— Не ми говори глупости!

Алиша тръсна глава.

— Не ти говоря глупости, Адам. Много добре познавам Сара. Тя има морала на помиярка.

Той направи една крачка към нея. Алиша имаше чувството, че ще я удари. Обаче остана на мястото си, очите й блестяха от натрупаните разочарования и години на омраза и презрение към момичето, което винаги бе като трън в очите й.

— О, да, Адам, това е самата истина! Може би не знаеш защо драгоценната ти Сара беше прокудена от Чутън Лий навремето. Знам, че не знаеш. Не вярвам да ти е казала. Но аз ще ти кажа. Тя изчука брат ми. Лорънс я свари да се въргаля с Хю в сламата като долна курва. Също като майка си. Каквато майката, такава и дъщерята.

Той протегна ръце и стисна китките й.

— Алиша! — Тонът му бе заплашителен. Тя отметна назад глава и се засмя.

— Да, да, това е истината. Сара някога да ти е говорила за баща си? Не. Убедена съм, че не е. Защото не знае кой е той, както и майка й, предполагам. Ето, виждаш ли, момата, която си издигнал на пиедестал, не съществува. И никога не е съществувала. А заради нея, заради тази пачавра, ти съсипваш нашия брак!

Той продължаваше да стиска китките й толкова силно, че под пръстите му се появиха червени езерца в бялата кожа, но очите му гледаха като зашеметени, сякаш някой току-що го бе ударил с тухла в главата. Тя отново се засмя, устните й се разтвориха и откриха белите й зъби, главата й бе отпусната назад и гарвановочерните й коси се сипеха като водопад над светлия пеньоар, вратът й се извиваше, дълъг и бял, а гърдите й стърчаха примамливо изпод коприната и дантелата.

— О, Адам, защо си губиш времето! Особено сега, когато нямаш кой знае колко.

Пръстите му останаха забити в китките й още известно време, а после с отривисто движение, което чак я сепна, той я привлече към себе си. Устните му се впиха в нейните, заглушиха смеха й, зъбите му заораха по устните й. Миризмата на уиски в дъха му се смеси в ноздрите и с аромата на дяволски нокът, който нахлуваше в стаята през отворения прозорец, и старото познато желание се събуди отново в нея и удави гнева и отчаянието в прилив на страст. Адам рязко разкъса коприната и дантелата и пред него се откри тялото й, гладко и млечно на лунната светлина.

Наведе се над нея, като свали дрехите си, а Алиша го чакаше легнала и тръпнеща от удоволствие. После той отпусна тяло върху нейното и влезе в нея, а тя се отдаде на единството с единствения мъж, който бе наистина в състояние да я владее, телом и духом.

Всичко свърши съвсем бързо. Адам полежа до нея няколко минути, после се изправи, стана от леглото и събра дрехите си от мястото, където ги беше пуснал. Искаше й се да извика, да го помоли да остане, да заспи поне тази вечер в леглото й и да го завари там, когато се събуди на следващата сутрин. Но не каза нищо, а остана да лежи безпомощна, раздирана от страст и гняв.

На вратата той поспря, погледна нея, бялото й тяло и гарвановочерната й коса, разпиляна на възглавницата.

— Лека нощ, Алиша.

Думите му прозвучаха като финален акорд, сякаш се сбогуваше с нея.

Вратата се затвори и Алиша остана сама. В гърлото й пареха сълзи на гняв, но очите й бяха горещи и сухи.

Някъде в мъртвата нощ часовник отмери дванадесет часа.