Джанет Танър
Да наследиш небето (38)

2.

Тренировъчният самолет се спусна рязко надолу, наклони се леко и пак тръгна по права линия. Мекият и хладен ветрец галеше лицето на Сара. Тя постави ръце върху контролното табло и се наслади на полета. Вече беше направила осем часа тренировки. Адам беше на мнение, че съвсем скоро ще бъде готова за самостоятелни полети. Само трябва да внимаваш повече с лоста, предупреди я той. Дърпаш го, като че ли си решила да го изтръгнеш. Колкото повече напираш, толкова по-бавно ще се научиш.

Сара се подразни от критиките му. Търпението не бе присъщо на характера й, а то й трябваше за всичко — не само в уроците по пилотиране, за които мечтаеше от години, но и за дългата борба, свързана с функционирането на новата й фирма. Наистина, вече й бе измислила име — „Кондор“, и скромна емблема под формата на летящо крило. Дори успя да поеме доставката на някои товари с един от старите самолети. Сара ентусиазирано сключи договор за превоза на сметана и прясно уловена морска риба до първокласен лондонски ресторант, както и друг, само за летния сезон, за пресни плодове, зеленчуци и слънчогледов цвят. Но за първите полети за транспортиране на граждани трябваше да чака още дълго.

В случаите, когато нетърпението не я караше да се пали и вика, Сара съзнаваше, че не може да си позволи да претупва нещата, ако иска новото начинание да завоюва успех. От години фабриката произвеждаше само бойни и бомбардиращи самолети. Нямаха нищо поне малко подходящо за превоз на дами и господа от сой. Единственият изход бе да се произведе самолет за тази цел, достатъчно голям, за да побере евентуално десет пасажери и да предложи удобства на средно ниво.

Това предизвикателство зарадва Макс. Чувстваше се ненужен и ограбен, откакто бе обявен мирът. Затова той се хвърли ентусиазирано в проектирането на нов тип машина, заключи се в кабинета си, за да е сигурен, че никой няма да го безпокои, и често оставаше там да нощува. Най-после чертежите за оригинала бяха готови и фабриката работеше с пълна пара, за да го произведе — впечатляваща трансформация на най-успешния бомбардировач на Макс, с просторно отделение за пътниците и спретната затворена кабина за пилота.

— Аз лично се съмнявам, че този модел е подходящ — рече скептично Адам. — Затворената кабина ще намалява видимостта за пилота. Освен това не мога да си представя, че няма да мога да чувам плющенето на вятъра.

Когато го чу, Сара си помисли, че подобно изказване звучи прекалено сантиментално от устата на разумен човек като Адам, но сега, докато караше малкия тренировъчен самолет високо над хълмистата шир, тя си спомни думите му и разбра какво точно е имал предвид. В този звук имаше нещо непреходно, постоянното жужене, сякаш я заобикаляше отвсякъде и идваше от неизвестността, за да отлети в неизвестността, а вибрациите, които постоянно я преследваха, като че ли бяха гласът на небето. Да, наистина, много по-приятно е да чуваш плющенето на вятъра. Не можеше да си представи да се лиши от този фон. Сара познаваше Макс добре и знаеше какви са били аргументите му за създаването на затворената кабина — удобство, предпазване от природните стихии, технически прогрес. Но от друга страна, той не познаваше удоволствието да караш самолет.

Горкият Макс! Сара погледна към възхитителната гледка, която се откриваше под нея. Поляните се простираха, обагрени в различни нюанси на зеленото, до тях се перчеха хълмове и златисти житни долини. Плетовете приличаха на линии, начертани с дебел молив, малка вада проблесна, преди да се скрие под натежалите клони на дърветата. А над всичко това, навсякъде около нея, следобедното наситено синьо небе и слънцето, заничащо към хълмовете в далечината. Спокойствие, пълно спокойствие…

Изведнъж Сара се стресна от лек мирис на изгоряло. Тя започна да души въздуха. Чудеше се дали Адам го е забелязал и дали има смисъл да му споменава за това. Но в следващия момент двигателят я изненада със скоростта, която разви. Тя моментално дръпна регулатора назад. Нищо. Опита отново. Пак нищо. Вятърът плющеше по-силно от всякога и тогава тя разбра, че го чува по-ясно, защото моторът е изключен. За миг я обзе пълна паника, но Адам й извика през рамо:

— Няма страшно!

Започнаха да се спускат надолу, плетовете взеха да приемат конкретни очертания, тръстиката по брега на реката се виждаше с невъоръжено око. Веднага след това пред тях се изпречи поле с царевица, висока, златиста, леко олюляваща се от приятния ветрец. Колелата на тренировъчния самолет сякаш се врязаха в нея. Сара пристегна предпазния си колан. После подскочиха няколко пъти и колелата спряха, а машината заби нос в царевицата. Сара остана безмълвно да наблюдава как Адам слиза от предната седалка и заобикаля машината, за да види каква е повредата. После скочи с широко отворени очи, готова да се разплаче.

— Какво направих?

Той не й обърна внимание, а се наведе, за да провери какво става под самолета.

По дяволите! Как можах да го направя! Боже, каква беля стана!

— Какво направих, Адам? — попита тя с разтреперан глас.

Той я погледна, учуден от нейната самокритичност.

— Ти ли? Нищо.

— Тогава какво…

— Загубихме една перка, един господ знае защо. Хайде, слизай. Страхувам се, че приключихме за днес. — Той й помогна да излезе от пилотската кабина. Краката й едва я държаха, но той я подкрепи с ръка. — Добре ли си?

— Да — кимна тя. — Какво искаш да кажеш, Адам? Как така сме изгубили едната перка?

— Ей така. Виж. — Без да пуска ръката й, той я поведе към другия край на самолета. — Ето, виждаш ли, просто е отлетяла. Цялата, за късмет. Затова не сме я усетили. Ако се беше отцепило само едното рамо, щяхме да си имаме големи неприятности.

— Защо? — попита тя.

— Защото щеше да доведе до такава загуба на равновесие, че сигурно целият самолет щеше да се разпадне. Голям късмет! Добре, че бяхме по-ниско. Въпреки че собственикът на тази нива едва ли ще остане много доволен, когато види каква сме я свършили тук.

— Абе какво те интересува чуждата нива! Представяш ли си какво щеше да стане с нас! Царевицата пак ще порасне… а ние можеше да загинем, Адам. Как е станало? Как можахме да загубим тази перка без никаква видима причина?

— Не знам. Механиците ще кажат. Дано да я открием — така ще ни е по-лесно да установим причината.

— Къде ще я намерим?

— Как къде? Помня горе-долу къде падна. Да вземем да тръгваме? И да стоим, и да гледаме, нищо не можем да направим. А и ядосаният стопанин сигурно ей сега ще се появи отнякъде, а хич не ми се разправя с него в този момент. Върви ли ти се?

Сара нямаше желание за това. Краката й още трепереха, обливаха я студени вълни пот от ужаса при мисълта, че са били на косъм от смъртта. Но тя бе прекалено горда, за да сподели това.

— Какво друго ми остава?

— Нищо. — Безразличието му я дразнеше след всичко, което се случи. Сара се изкушаваше да му се развика как приема всичко толкова леко. Тогава той додаде: — Ако сега бяхме във Франция и имаше война, щеше да ни се наложи да запалим самолета, преди да си тръгнем.

Сега тя го разбра. Това бе нищо в сравнение с онова, което бе преживял през войната. Досадна неприятност, нищо повече. Сигурно на Адам неведнъж му се бе случвало да направи аварийно кацане на неподходящ терен или с повреден самолет. За нея това бе първото преживяване от този род, но за него то очевидно бе нещо обичайно. Нищо чудно, че е толкова темерутест. Човек ставаше или като него, или истински нервак като много от момчетата, потрошили нервите си в безмилостните ежедневни битки по полетата на Франция. Това не сполетя Адам, въпреки че прекара голяма част от войната като пленник на немците. Като по-здрав и по-жилав човек той успя да оцелее. И ако сега бе по-коравосърдечен отпреди, тя не биваше да му се сърди.

— Защо чакаме тогава? — непринудено попита тя и започна да си проправя път сред избуялата царевица.

 

 

В кабинета си в „Морс Бейли интернешънъл“ Гилбърт бе седнал на раздумка с Ерик Гардинър, който чакаше жена му да се върне от урока си по пилотиране.

Въпреки че никой не би казвал, че Гилбърт е пристрастен към алкохола, нямаше съмнение, че с течение на годините все по-често му се отваряше глътка. Навремето си пиеше вкъщи, за да се отпусне преди вечеря, но сега все по-рано посягаше към чашката и не се притесняваше да се възползва от разнообразието от напитки в кабинета си. Когато го налягаха угризения на съвестта, той се оправдаваше пред себе си с все по-големите отговорности, които лежаха изцяло на неговия гръб. Напрежението, което започна с войната, не приключи с мира. Напротив, ситуацията стана по-тежка, защото финансовите проблеми на една процъфтяваща промишленост, доведена до фалит от мира, не можеха да бъдат приети с лека ръка. Това съвпадна с период, в който той се чувстваше напълно изтощен физически и психически. Затова нямаше нищо чудно в това, че търси утеха в алкохола, който все повече му се услаждаше на работното място, защото у дома Бланш не скъпеше укорите си.

Гилбърт отпи от брендито си, доволен от начина, по който умората се изпаряваше с топлината, която се разнасяше по тялото му. Двамата разговаряха за поредното постижение в историята на авиацията.

— Значи Атлантикът вече е превзет. Не съм изненадан.

— Мисля, че трябва да пием за здравето на Алкок и Браун, но нямам сърце. Честно казано, искрено им завиждам. Как бих искал да съм на тяхно място! — призна Ерик.

— Един бог знае дали ние нямаше да сме първите, ако не се бяхме захванали със създаването на редовната линия — отвърна Гилбърт. — Сигурен съм, че някой от самолетите на Макс щеше да има големи шансове сред останалите претенденти.

Ерик кимна и си спомни за останалите сериозни опити, които бяха направили през последните няколко седмици. Хари Хокър бе първият, който потегли със самолет на Том Сопуит, но двамата с механика Макензи-Грийв се оказаха принудени да се приземят в морето и от една седмица нямаше никаква вест за тях, тъй като датският параход, който ги спасил, нямаше радиостанция и не можеше да съобщи дали са живи и здрави. След това Фред Рейнъм направи опит и потегли само час след Хари Хокър. Но при излитане бил засечен от напречен вятър, самолетът му започнал да се разпада и това осуетило опита му. Джак Алкок и Артър Уитън-Браун обаче се бяха справили и се приземиха в ирландско блато, като шокирали войниците, които ги открили, като им казали, че идват от Америка. Отначало войниците се разсмели, но като разбрали, че това е самата истина, започнали да ликуват.

На Ерик обаче, въпреки възторга му от триумфа, не му бе до ликуване. Прекосяването на Атлантическия океан бе поредната победа, а с това се ограничаваха възможностите му и той да е пръв в някоя област. Копнееше да направи нещо, което да впише името му в аналите. Във връзка с това му хрумна нещо, което вероятно би му дало тази възможност и евентуално в същото време би популяризирало „Кондор“.

— Искам и аз да опитам да поставя някой и друг рекорд — сподели той с Гилбърт. — А ако успея да го направя заедно с първите стъпки на авиолинията, пресата ще бъде много по-заинтересувана от нас. Може да ти се струва евтин номер, но от годините, когато се занимавах с парашутизъм, вярвам, че рекламата е безценно нещо.

— Това го знам и аз — засмя се Гилбърт. — Честно да ти кажа, мисля, че си на прав път, Ерик. Самолетът на Макс скоро ще е готов за изпитания и ако не се наложат прекалено много промени, може би ще пуснем първия пасажер преди края на годината. Аз обаче се съмнявам, че ние сме единствените с подобни намерения. Имам чувството, че не след дълго ни чака жестока конкуренция. Ако искаме да оцелеем, трябва да се възползваме от всякакви предимства. — Той млъкна и отпи от питието си, а след това попита: — Какво точно имаш предвид? Прекосяване на океана от изток на запад ли?

Ерик поклати глава.

— Прекосяването е било направено от запад на изток заради посоката на вятъра. От изток на запад ще е много по-трудно, а за болшинството от обикновените хора то ще е просто поредното прекосяване на Атлантическия океан. Смятам, че ако искам да направим впечатление, трябва да се спрем на нещо коренно различно.

— Разбирам. Тъй като подобен полет ще бъде като реклама за нашите самолети и пасажерската линия, може би трябва да се насочим към някоя страна, където ще можем да пласираме стоката си. Преди войната правихме демонстрации в целия свят — Индия, Южна Африка… Във всяка от тях можем да намерим добри пазари. — Гилбърт млъкна и погледна Ерик в очите. — Това са дълги разстояния, разбира се, и на фона на тях шестнадесетчасовият полет на Алкок и Браун е направо смехотворен. Пилотът ще има късмет, ако успее да осъществи подобен полет за по-малко от месец. А ти би ли оставил Сара сама за толкова дълго време?

— През войната я оставих за много по-дълго.

— Но сега не е война, Ерик. Тогава бе неизбежно. А сега ще е въпрос на личен избор.

Ерик мълчеше. Нямаше как да каже на Гилбърт, че съжалява, че не е война, когато наистина имаше възможност да се преструва, че раздялата му със Сара е неизбежна. Откакто се върнаха към що-годе нормалния начин на живот, си даваше сметка, че нещата между тях не вървят. Не се караха, Сара винаги бе добра домакиня, но между тях имаше дистанция, която го съсипваше. Може би тя възникна след смъртта на Стивън, а може би корените й бяха някъде по-дълбоко. Понякога се чудеше дали не е било винаги така, но понеже е бил заслепен от любовта, не го е виждал.

— Ако не се хвана да го направя по-скоро, сигурно самата Сара ще ме принуди! — рече Ерик усмихнато. — Уроците по пилотиране й харесват много повече, отколкото ми се нрави. Освен това няма нужда да ти говоря за любовта й към приключенията. Само си представи какъв бум ще предизвикаме, ако една жена прелети от един континент до друг! Да, аз с нетърпение бих опитал нещо ново — и колкото по-скоро, толкова по-добре!

— Добре. — Гилбърт извади бутилката с брендито, за да допълни чашите. — Ако зависи от мен, бих се ограничил до Австралия и Южна Африка. Имаме някакви шансове да продадем самолети и на двете места. Австралия е по-далеч, но, доколкото знам, правителството там дава сериозна награда на първите австралийци, които извършат полета. Ти няма как да се кандидатираш за тази награда, но нищо не ни пречи да оберем лаврите.

— Така е, но аз лично предпочитам Южна Африка.

Гилбърт пресуши чашата си. Беше в празнично настроение.

— Може би трябва да поговоря с Макс и да го помоля за специални промени, които ще са нужни за подобно пътуване — например да пригоди самолета за пътуване при по-високи температури и височини. Тъкмо сега има време за това, докато стои и чака да бъде произведен първият самолет от новия модел. — Гилбърт млъкна, защото телефонът в преддверието иззвъня. — Кой ли ще е по това време на вечерта? По дяволите, защо пуснах Хейзъл да си ходи по-рано!

— Искаш ли да отида да вдигна аз? — попита Ерик.

— Не, сигурно е за мен. Сигурно е Роуз и иска да ме пита дали ще се върна за вечеря… — Той прекъсна изречението си, озадачен от грешката на езика си. Роуз? Защо ли спомена нейното име? Роуз не бе сред живите вече двадесет години. Може би прекалява с брендито. Той бързо остави чашата си и отиде да вдигне телефона.

Когато остана сам, Ерик отиде до шкафа и тайно напълни чашата си. Въобще не забеляза грешката, която направи Гилбърт, защото бе прекалено развълнуван от разговора, който току-що бяха провели. Ако успее да стане първият пилот на полет от Англия до Южна Африка, това щеше да бъде истински подвиг!

В ъгъла на кабинета имаше земно кълбо върху поставка. Той го завъртя, за да го намести така, че да се виждат двете страни, и с пръст начерта линия, докато обмисляше евентуалния маршрут. През Ла Манша, Франция, Средиземно море, после на юг през Африка…

Той чу стъпките на Гилбърт в кабинета и вдигна глава, готов да му опише пътя, по който трябваше да се мине според него, но остана изненадан от бледото и разтревожено лице на стареца.

— Какво има? — попита Ерик.

— Сара и Адам — рече той с безизразен глас. — Катастрофирали са.

— Какво?

— Няма страшно. Живи и здрави са. Но са загубили едната перка. Цяла перка! Да му мисли утре този, който е проверявал техническата изправност на машината. Ще му разкажа играта! Можело е да загинат, Ерик!

— Къде са сега?

— Някъде в Урстършър. Адам ми се обади. Иска утре рано сутринта да изпратим няколко механици и един камион, за да приберат изоставения самолет. Разбира се, дотогава не можем да направим нищо, освен да издирим глупака, който е отговарял за техническата изправност…

Гилбърт млъкна и избърса чело с трепереща ръка. Ерик разбра колко го е разтревожила новината.

— Да не виним никого, преди да разберем какво точно е станало — опита се да го успокои той. — Причината може да е каква ли не. Искаш ли да те заведа у вас? Изглеждаш доста разстроен.

— Не, не. Ще ми мине — отвърна Гилбърт. — Ами ти? Ела да вечеряш с нас в Чутън Лий. Иначе те чака самотна вечер.

Ерик се намуси от перспективата, че Сара ще остане сама с Адам някъде далеч оттук цяла нощ. Но при мисълта, че животът й е бил в опасност, той отпъди подозренията си. Трябваше да се радва, че е жива и здрава.

— Много мило предложение — отвърна той. — Мисля, че ще го приема.