Джанет Танър
Да наследиш небето (36)

8.

Новината дойде в началото на август, само седмица преди Адам да се прибере в двуседмична почивка.

Веднага щом пристигна на работа, Сара бе извикана в кабинета на Гилбърт. В момента, в който видя съкрушения му вид, тя разбра, че не им предстои да обсъждат делови проблеми. Спря на прага, нямаше сили да продължи, защото цялото й тяло, дори краката й, сякаш омекнаха, а ужасното предчувствие кръжеше над главата й като огромна черна птица и хвърляше мрачни сенки, които буквално я парализираха.

Адам. Без никакво предупреждение тя знаеше, че става въпрос за Адам — така както онази сутрин на миналия април знаеше, че той няма да дойде дълго преди часовникът да го потвърди. Тогава остана дълбоко разочарована и озадачена. Сега не чувстваше нищо друго, освен ужас от това, което Гилбърт искаше да й съобщи.

— Влизай, скъпа. — Говореше с равен тон и почти успяваше да внуши, че всичко е наред. — Сядай, Сара.

Сядай, Сара. Казва ми го, защото иска да ми съобщи нещо ужасно. Не искам да сядам! Ако не седна, няма да ми го каже. Всичко ще се оправи… Тя седна все пак и се подпря с лакти на бюрото.

— Какво има? Какво се е случило?

Няма нужда да ми казваш. Адам, знам. Мъртъв ли е? Господи, помогни му да оживее…

На попивателната пред него бе подпряно писмо. Той го погледна, поизглади го с ръка и се обърна към нея.

— Адам е изчезнал. Тази сутрин получихме това писмо от майор Марчмънт. Не е успял да се прибере от атака над вражеска територия.

Сърцето й сякаш замря. Но той каза Адам е изчезнал, а не Адам е убит.

— Искаш да кажеш, че е в ръцете на врага? — попита тя.

— Не знаем. Никой не е видял какво се е случило с него. Възможно е да го е сполетяла техническа авария и да не е успял да се върне при британските бойни части. Ако е така, със сигурност можем да предполагаме, че е пленен от немците. Но трябва да се приготвим и за най-лошото. Отрядът му се е включил в ожесточена схватка. Възможно е да е бил убит.

— Ако е така, все някой щеше да го види. Нали? — опитваше се да разсъждава Сара, хващайки се като удавник за сламка за малко вероятни доводи.

— Не е задължително. Наложило се да се разделят и тогава всеки е мислил единствено как да спаси собствената кожа. Но майор Марчмънт пише, че праща у дома вещите и медалите на Адам по корабната агенция „Кокс“ и, честно да ти кажа, това въобще не ми харесва. Успокоявам се с това, че ако е пленник и остане такъв до края на войната, едва ли на някого ще му се занимава да пази и пренася неговите неща.

Сара кимна, но и тя като Гилбърт не можеше да се отърве от мисълта, че има нещо ужасяващо във връщането на личните му вещи.

— Кога ще имаме по-конкретна информация? — попита.

— До един-два месеца. Аз, разбира се, смятам веднага да проведа частно проучване. Така ще узнаем по-скоро дали се е случило най-лошото. Понякога немците публикуват списъци на убитите. Предполагам, че вестниците им няма да подминат името на известен пилот като Адам.

Сара мълчеше. Беше убедена, че ако отвори уста, зъбите й ще започнат да тракат.

— Само това ни липсваше! — Гилбърт извади табакерата си и запали цигара. — Как ли ще го преживее Алиша! В момента изглежда доста спокойна, но знае ли човек…

— Алиша има силен характер — рече Сара, леко подразнена.

— Да, но в нейното състояние… — Гилбърт изведнъж се сепна и леко се изчерви. — Може би не е редно да говоря за това, но при тези обстоятелства… Алиша чака дете.

— Дете? — сконфузено попита Сара.

— Да. Трябва да се роди през януари, доколкото знам. Предвид това, което й се случи предния път, Хейли е много притеснен за нея и смята, че трябва да понамали ангажиментите си. Но сега… Мисля, че подобна тревога ще й дойде прекалено много.

Сара седеше, без да помръдва. Не можеше да схване за какво й говори Гилбърт. Тази новина напълно я извади от равновесие.

— Адам знае ли? — попита тя.

— Алиша му писа веднага щом разбра. Много се зарадвал. Всеки мъж иска да има поне един син, който да увековечи името и амбициите му. Затова съм убеден, че ако не за друго, то поне за това Адам ще направи всичко възможно, за да се опази. Затова не се отчайвай, Сара. Убеден съм, че съвсем скоро ще разберем, че е пленник. Няма да се учудя, ако успее дори да избяга! Междувременно, ако се опиташ да помогнеш на Алиша в това трудно за нея време, ще ти бъда искрено признателен.

 

 

Когато се върна в канцеларията си, Сара затвори вратата и се облегна на нея, защото като остана сама, разбра, че направи ли още една крачка, ще падне. За няколко минути бе узнала две неща, които бяха съкрушаващи, макар и по различен начин. Само първата бе достатъчна, предостатъчна дори. Адам го нямаше. Нямаше смисъл да живее, ако е мъртъв. Тази възможност често я стряскаше в мрака на дългите нощи, от нея кожата й настръхваше, всеки мускул и нерв на стомаха й се свиваше и напрягаше. Но за втората новина не бе ни най-малко подготвена. Тя беше удар по основите на нейния свят и се целеше в устоите, на които той се крепеше.

Алиша бременна от Адам. След всичко, което стана между тях онази априлска вечер, след всичките му клетви в любов и планове за бъдещето, след всичко казано, той се бе върнал вкъщи и бе правил любов с нея.

Сара притисна уста с кокалчетата на ръцете си. Как е могъл да го направи? Нищо чудно, че не бе дошъл на следващата сутрин, както бе обещал. Не е имал сили да я погледне в очите. А може би не е искал, след като Алиша го е задоволила. Но в писмата, които той й пращаше от Франция, нямаше нищо, което да подсказва, че нещо се е променило. С кратко изречение се изразяваше съжалението, че се е наложило да се прибере по-рано от очакваното, след което следваха любовни признания. Не под формата на дълги излияния, защото това не бе в негов стил, но все пак нежни и загрижени, с много намеци за бъдещето. Беше й писал по този начин, след като през цялото време е знаел, че си е тръгнал от дома й, за да се пъхне в леглото на Алиша, която сега носеше неговия син. Болеше я така, сякаш някой бе забил нож в сърцето й. От това се чувстваше много по-съкрушена, отколкото от факта, че го няма. Не се бе прибрал в лагера, но винаги съществуваше надеждата, че ще се появи. А дори да се случи най-лошото и той загинеше, тя щеше поне да запази чистия и мил спомен за една любов, прекалено силна, за да умре. Но това… това предателство съсипваше всичко.

О, Адам, как можа, как можа?, плачеше сърцето й. Сара разбра, че независимо дали е жив, или не, Адам вече никога няма да бъде неин.

 

 

С течение на времето надеждите им, че Адам е жив и здрав, започнаха постепенно да помръкват. Запитванията им до централния комитет на военнопленниците бяха безуспешни, берлинският Червен кръст, който обикновено се отзоваваше на подходящо формулирани молби, мълчеше, дори престолонаследницата на Швеция и кралят на Испания, на чиято помощ разчиташе Гилбърт, не успяха да хвърлят каквато и да е светлина върху загадката.

Тази несигурност костваше много нерви на всички в семейството и дори Макс излезе от пашкула на страданието и се притесни за приятеля си. Гилбърт стана мълчалив и раздразнителен. Настроенията на Сара се лашкаха между крайности — ту се опияняваше от надежда, ту твърдеше, че наистина трябва да е мъртъв, доказателство, за което бе очакваното бебе, защото хората казваха, че раждането и смъртта често вървят ръка за ръка. Само Алиша успяваше да запази самообладание, противно на притесненията на Гилбърт. Колкото повече нарастваше коремът й, толкова по-спокойна като че ли изглеждаше тя, като че ли знаеше, че каквото и да се случи, тя е в пълна безопасност. В самодоволството й имаше нещо отблъскващо според Сара, но тъй като всичко, свързано с Алиша, или я дразнеше, или я отблъскваше, тя бе достатъчно честна да признае пред себе си, че вероятно я ревнува.

Алиша убеждаваше всички, че Адам ще се върне.

Той бе твърде добър пилот, за да се остави да го прострелят, а и прекалено щастлив, че ще става баща, за да изпусне радостното събитие. Но новините не бяха особено обнадеждаващи. Смъртта покоси доста асове — Албърт Бол и Артър Рийс Дейвидс бяха мъртви, както и Вернер Фос, летящия хусар. Не смееха да се надяват, че Адам няма да бъде сполетян от същата съдба.

В началото на ноември Гилбърт бе повален от тежък грип. Според Сара това бе последствие от тревогите, както и от работата по новия самолет на Макс, наречен „Орлето“ и пуснат в масово производство. По време на близо едноседмичното му отсъствие от фабриката се натрупаха писма, адресирани до него, и затова един следобед Сара се качи на колата си и отиде до Чутън Лий, за да го запознае с тях.

Гилбърт вече ставаше от леглото. Прие Сара в кабинета си и я изненада с болнавия си вид. В съзнанието й той винаги бе здрав, симпатичен и достолепен мъж. За пръв път тя забелязваше у него признаците на старостта. Това я смути.

— Как върви работата? — попита той и се намести така на кожения си стол, сякаш дори леките движения му костваха много усилия. — Как можах точно сега да се разболея!

— Не се тревожи, оправяме се — бодро отвърна Сара. — Има само няколко неща, които трябва да обсъдя с теб, но това едва ли ще ни отнеме много време.

Тя извади книжата и започна да му обяснява за какво става дума. Към края усети, че той не я слуша, а гледа напрегнато през прозореца. Сара автоматично се обърна в посока на погледа му.

Момчето, което разнасяше телеграмите, напредваше с велосипеда си към къщата. Лицето му бе зачервено от усилието под униформената му шапка. Сърцето на Сара като че ли подскочи. Господи, какво пък сега? Докато го чакаха да позвъни на входната врата, през съзнанието й преминаха най-различни предположения, но и тя, и Гилбърт мълчаха. Стояха и чакаха напрегнато. Слушаха наближаващите стъпки по каменния под на коридора в очакване на неизбежното почукване на вратата. Когато го чуха, Гилбърт извика Влез! с глас, който напомняше за предишната му достолепност.

Вратата се отвори и оттам се показа Евънс с телеграмата върху сребърен поднос. Лицето му бе безизразно, но Сара забеляза лекото потрепване на подноса в ръката му.

Гилбърт взе плика и го отвори. Евънс се оттегли към вратата, но остана на прага. Гилбърт гледаше все така сериозно, само някакъв мускул трепна на бузата му. Тъй като продължаваше да мълчи, Сара не издържа на напрежението.

— Какво пише?

Тогава той я погледна. Гледаше леко озадачено, но нищо повече.

— Алиша се оказа права — рече той.

— Права за какво?

— За Адам. Жив и здрав е. В момента е в плен на немците.

Тя не успя да спотаи възторга си.

— Слава богу! Слава богу! — извика тя. В този момент ни най-малко не я тревожеше мисълта, че той няма да се върне при нея, когато свърши войната.

 

 

Синът на Алиша, когото тя кръсти Гай, се роди с новата година, тъй като този път, въпреки неприятностите, тя успя да изкара пълния цикъл на бременността. Беше жилаво бебе с хубава косица, черна като тази на Алиша, макар че всички казваха, че прилича на баща си. Сара не бе убедена в това, но както призна пред себе си, нямаше никакви сили да го гледа.

Скоро след това Ерик се прибра у дома. След подвига му срещу цепелина всички го смятаха за герой и по време на реорганизацията, която доведе до създаването на Кралските военновъздушни сили, бе взето решение за назначението на Ерик във фабриката като главен атестиращ пилот.

На Сара й бе трудно да свикне с постоянното му присъствие у дома и си призна, че ако трябва да бъде честна, това не й се нравеше. Беше си създала определен начин на живот, който бе разбит, защото спретнатата й къщурка сега изглеждаше така, сякаш цял взвод се бе пренесъл в нея, а не само един мъж!, както викаше тя, когато се вбесяваше от ботушите и гащеризона му, проснати насред кухнята, от мръсното му бельо и чорапите на пода в спалнята и комплекта му за бръснене, пръснат насред прилежно наредените бурканчета и шишенца на тоалетката. Преди приемаше тези неща, но четирите години самотен живот й бяха създали нови навици. Но това, което най-много я дразнеше, бе намесата му в личния й живот. Ставаше й все по-трудно да се прави на възбудена, когато се любеше с него. Когато я прегръщаше нощем, я обземаха досада и неутолим копнеж по Адам, които я караха да се чувства не само виновна, но нервна и сърдита.

Успокои се едва когато се наложи Ерик да води Макс във Франция. В момента Макс работеше върху най-новата версия на „Орлето“ и искаше да види оригинала в действие, за да прецени по-добре какви модификации са необходими. Но тъй като не можеше сам да пилотира самолет, Ерик го водеше дотам. Докато го нямаше, Сара се тревожеше за него, защото въпреки всичко тя бе все още привързана към него, но не можеше да се нарадва на свободата си.

По време на едно от отсъствията му долетя поредната съкрушаваща новина. Сара се втурна в канцеларията на Гилбърт една сутрин и го свари да седи на бюрото си със същия унил вид, както в деня, когато й съобщи за изчезването на Адам. Но сега бръчките му се открояваха повече и изглеждаха като дълбоки бразди на изпитото му лице и по челото, а когато вдигна главата си, погледът му бе празен и втренчен, гледаше я с изпълнени със страдание очи.

Сара живееше с мисълта, че е привикнала със страшните новини, но въпреки това се вцепени, а през съзнанието й за пореден път минаха всички мрачни предположения и тя се опита да се подготви за най-лошото.

— Какво има? — попита глухо, макар че по-скоро искаше да каже: С кого се е случило нещо?.

Гилбърт я погледна. В очите му тя съзря дълбока покруса и болка.

— Хю — отвърна той. За миг тя не знаеше какво да каже. Мъката в очите се скри и забули в тайнственост. — Надявам се — добави той, — че е загинал като герой.

 

 

Смъртта на Хю разстрои Сара много повече, отколкото бе предполагала. В края на краищата той само я бе използвал и злоупотребил с доверието й. Затова по-скоро бе очаквала, че ще изпитва единствено съчувствие към Гилбърт, който по различен начин бе загубил във войната синовете си — първо Лорънс, който остана на трудовия си пост, въпреки че кратък престой в санаториум щеше да го спаси, после Джеймс, натикан в затвора с позорното обвинение в малодушие, което макар и незаслужено, щеше да петни името му цял живот, а сега и Хю. Тя с изненада установи, че помни предимно невинния младеж Хю — висок, строен, красив, истински дявол, който не се спира пред нищо, превъзходен ездач. Хю бе част от детството й. Сега бе мъртъв, а с него умря и част от нея, въпреки че тя не бе в състояние да го оплаква.

Мина време, преди да разберат как е загинал.

В крайна сметка върховното командване било принудено да признае, че кавалерията е неуместна в настоящата война. По-голямата част от доброволците били разформировани. Било решено да ги преквалифицират в картечари и вкарат в битката не на гърба на красивите им, дългогриви любимци, а с камиони. Тази новина била посрещната със смесени чувства. Кавалеристите се зарадвали, че това ще сложи край на страданията на конете, но честта на войниците не можела да бъде поругана с лека ръка и те останали доволни, като разбрали, че всеки ще запази чина си и отличителните знаци и най-вече подковата на ревера на мундира.

За да се подготвят за новата си роля, кавалеристите били изпратени на пясъците край Етапл на обучение. В началото всички останали много доволни, защото времето било хубаво, условията — добри, и след изтощителните боеве в продължение на четири години тренировките били като заслужена почивка. Но войната грубо прекъснала тази идилия. В нощта преди Петдесетница въздухът, изведнъж започнал да пулсира от тътена на наближаващи самолети и преди да успеят да подготвят противосамолетните си оръдия или да потърсят прикритие, мъжете се оказали насред дъжд от бомби. Четиридесет и трима души загинали в тази нощ на плажа, други осемдесет и двама били ранени, сред тях и Хю. В крайна сметка той бе загинал не в директна схватка с врага, а почти като мнозина беззащитни граждани.

Почти, но не напълно. Под дъжда от бомби Хю успял да открие огън и да продължи да обстрелва врага. Предполагаше се, че може би е свалил немския самолет, който започнал да пропада напосоки в облаци черен дим. Тази версия не бе официално потвърдена, но това бе без значение. Хю бе оправдал надеждата на баща си, че е загинал като герой.

 

 

Всичко свърши точно когато бяха започнали да мислят, че ще продължи до безкрайност. Фойерверките оповестиха края й в единадесет часа в мрачен ноемврийски ден. Докато войниците предаваха оръжието си, новината се понесе като неочакван изгрев в изтормозения от войната свят и радостните възгласи на облекчение проехтяха сред къщи и замъци, болници и фабрики.

Войната свърши! Войната свърши!

Сара бе на работа, когато новината долетя до нея. Тя чу неочаквания глъч на църковните камбани и когато погледна през прозореца, видя тълпите работници, които се стичаха от цеховете, засмени и ликуващи, танцуващи и подскачащи, потупващи се дружески един друг. Хвана се за устата, защото не можеше да повярва, че наистина всичко е свършило. В гледката имаше нещо необичайно, нещо почти театрално в дивото опиянение на тълпата. Имаше чувството, че ако повярва, картината ще избледнее пред очите й и тя ще разбере, че това е било просто един мираж. Тъй като кошмарът продължи прекалено дълго, за да бъде разсеян от църковните камбани и възторжените викове. Но в този момент вратата на кабинета й се отвори и в него нахълта Хейзъл Роу, машинописката, която вече предпочиташе да бъде наричана секретарка.

— Край, госпожо Гардинър! Всичко свърши! Хайде да слезем да видим какво става долу!

Тя грабна Сара за ръката, напълно забравила благоприличието от вълнение, и я дръпна в коридора. Сара се разсмя, защото смехът бе единствената реакция, на която бе способна в този момент на полутранс. И Хейзъл Роу не бе на себе си и също се разсмя.

— Чудесно, нали! Момчетата се връщат! — изчурулика тя и Сара си спомни, че момичето има приятел на фронта.

Вратата на кабинета на Гилбърт бе затворена. Смехът на Сара заглъхна, когато тя се сети, че не всички момчета ще се върнат от фронта. За голяма част от хората краят на войната дойде прекалено късно.

— Ти слизай, Хейзъл — рече тя. — Аз ей сега ще дойда.

Сара почука на вратата на Гилбърт и влезе. Той седеше зад бюрото си, зареял поглед в далечината. Напоследък се бе оправил, само сенките под очите му говореха за душевното му състояние — смъртта на Хю рани душата му така дълбоко, че нищо не бе в състояние да заличи болката.

— Е, Сара, всичко свърши.

— Да.

— И Адам ще се върне вкъщи. — Гласът му бе тъй замислен, погледът му тъй проницателен, че за миг тя бе убедена, че той знае тайната й.

— Да.

Двамата се погледнаха. После той поклати глава.

— Но нищо няма да е постарому. — Сара помисли, че Гилбърт има предвид смъртта на Хю и се опита да намери утешителни думи. Но той продължи замислено: — Да, светът, който ние познаваме, е безвъзвратно загубен. Винаги съм знаел, че ще стана свидетел на големи промени в живота, но никога не съм предполагал, че те ще са чак толкова грандиозни. Например, не съм се съмнявал, че жените ще започнат да се трудят почти наравно с мъжете, но никога не съм предполагал, че ще постигнат чак толкова голямо равенство. Ами промишлеността, която развиваме? Още когато Адам и Макс дойдоха при мен, разбрах, че топката се е търколила и никой не може да я спре. Но не очаквах, че всичко ще се развие толкова бързо. Ако не беше войната, това, което стана сега за по-малко от десет години, щеше да се влачи десетилетия наред. А оттук накъде? Как ще използваме напредъка, който постигнахме, за целите на мирното съзидание? Сара, сега трябва да гледаме напред. Да планираме бъдещето. За да докажем, че нито едно от момчетата, които дадоха живота си, не е загинало нахалост.

— Ще го докажем — увери го тя. Мисълта, че войната е свършила, най-после успя да достигне до съзнанието й и тя усети прилив на радост във вените си.

Виковете в двора започнаха да стават все по-организирани. Сара погледна към прозореца, който Гилбърт бе открехнал леко въпреки ноемврийския студ за проветрение. Отначало недоумяваше какво става, но после се вслуша във виковете, които долитаха отвън.

— Викат те — каза му тя.

— Мен?

— Да, чуй ги!

— Защо? — поклати той глава.

— Защото се гордеят с теб и те уважават — отвърна тя. — В тази фабрика произвеждахме самолети, които допринесоха за спечелването на войната. Всичко това се дължи на теб, защото ти бе достатъчно далновиден да финансираш това начинание. Именно ти си символът на „Морс Бейли интернешънъл“. Затова викат теб.

На лицето му се изписа лека усмивка. Той приглади мустак и отиде до прозореца. Веднага възгласите екнаха още по-силно и Сара, която го последва, изпита вълнуващо чувство на гордост.

Над двора ято птици, стреснати от глъчката, скочиха и се извисиха в небето. Сара ги проследи с поглед. Едно време небето принадлежеше само на тях. Вече не. Тя отново си спомни нещо, което Адам бе казал преди време — Смелите ще наследят небето.

Това е смисълът на живота ни, помисли си тя. Всеки от нас посвоему бе дързък. Затова сега всички сме наследници на това небе.

На фона на тътена на камбаните, на фойерверките и радостните възгласи на пъстрата тълпа отвън Сара внезапно си помисли, че това е подходяща епитафия за войната, която, както се твърдеше, слагаше край на всички войни.