Джанет Танър
Да наследиш небето (23)

11.

Жребецът грациозно препускаше през ливадата в лек галоп, гъвкавото му тяло се извиваше под лъскавата козина, гривата и опашката му се вееха на следобедния вятър в този ранен септемврийски ден. Алиша Морс бе седнала на гърба му непринудено в унисон с плавните движения на коня. Изправила гръб, с двете си нежни ръце тя дърпаше юздите с точно премерени движения. Главата й бе гордо вдигната така, че вятърът брулеше лицето й от слонова кост и го наливаше с руменина. Синият й костюм за езда се открояваше на фона на бледите бедра на Барон. Днес си бе сложила шапка, закачливо накривена на една страна върху свободно падащата й коса. Алиша обичаше показността. Дори когато вършеше нещо, което й доставяше удоволствие и владееше до съвършенство, както бе с ездата, тя обичаше да се прави на интересна, за да накара минувачите да спират в захлас и да разказват на близките си: Днес видях Алиша Морс да язди — беше превъзходна!.

В края на поляната имаше нисък плет. Алиша подкара Барон към него, а той го преодоля с лекота и се приземи пъргаво като котка. Продължиха още стотина метра и се озоваха на върха на хълм, който се спускаше стръмно надолу. Пред тях се откри долината, която се простираше в подножието, обагрена в зелено. Единствено медните букове напомняха за цветовете, които скоро щяха да преобразят пейзажа в ръждивите тонове на есента. В далечината вляво пасяха стадо крави, вдясно, иззад гънката на хълма, се показваха комините на „Чутън Лий хаус“. Но тези неща не правеха впечатление на Алиша, докато почиваше на седлото. Погледът й бе прикован към хамбара точно под нея и съоръжението, което току-що бе изтикано на тревата пред него. Оттук то приличаше на детска играчка, на паянтова конструкция от дърво, хартия и брезент. Но дори това чудо на съвременната инженерна мисъл не я вълнуваше особено. Вниманието й бе насочено единствено към мъжа, който се бе навел да прегледа някакъв елемент на конструкцията. Когато го забеляза, пулсът й, забързан от вълнуващия галоп, съвсем се ускори.

Още на първата им среща Адам Бейли развълнува Алиша по начин, по който нито един мъж не бе успял, макар и самата тя да не разбираше защо. Той бе много красив наистина, но такива бяха и мнозина от младежите в нейната среда и извън нея, които безуспешно се опитваха да привлекат вниманието й. Освен това на него му липсваха тяхното богатство и обществено положение. Беше много приятен, но така вглъбен в работата си, че нито веднъж не опита да привлече вниманието й или дори да отговори на любезностите й и въпреки всичките й опити, той сякаш не забелязваше, че тя съществува. Но мисълта за него продължаваше да я възпламенява и Алиша често се сещаше за него.

Може би я възбуждаше невероятната му мъжественост. Другите мъже бледнееха на неговия фон. Или вероятно неговата целеустременост го зареждаше с електрически импулс, на който не можеше да се устои. А може би той я привличаше с пренебрежението си към очебийната й прелест и с предпочитанията си към Сара. Алиша бе свикнала да получава всичко, което поиска. Не знаеше някога през живота й да й е било отказвано нещо. Сега тя искаше Адам, искаше го със страст, която я стряскаше. Беше решена да го спечели, независимо как, така, както бе печелила всичко, което й лягаше на сърце.

Алиша присви очи и стисна зъби. Засега Адам й се изплъзваше, но все някога щеше да й падне в ръцете. Думата неуспех й бе непозната. Докато го наблюдаваше, той се изправи, слънцето огря златистата му коса и той влезе в навеса. От това разстояние тя можеше само да си представя изразителните черти на лицето му и гъвкавото му мускулесто тяло, но мисълта за тях бе достатъчна, за да наелектризира плътта й и устните й се разтеглиха в тайнствена усмивка. За миг тя се отпусна, но тъй като желанието връхлетя като треска във вените й, тя докосна Барон с тока на ботуша си и се спусна надолу по склона.

Когато пристигна до навеса, той се появи, бършейки ръце в някакъв парцал.

— Алиша!

— Здравей, Адам. — Гласът й бе студен и с нищо не издаваше чувствата, от които цялата трепереше, но докато той й помагаше да слезе от коня, тя му хвърли предизвикателно горещ поглед и задържа ръката си на рамото му, преди да се обърне да завърже юздите на Барон за металната скоба на стената на хамбара. — Как вървят нещата?

— Бавно. Толкова бавно, че се дразня, но сигурно и аз съм доста припрян по природа. Въобразявах си, че когато сложим двигателя, ще литнем до няколко дни, а сега се оказва, че при всеки опит да подкараме самолета по пистата, възникват нови и нови проблеми. Първо беше скоростната кутия, после карбураторът, сега пък перките.

— О, боже — непринудено рече тя. — Явно не ви е лесно.

— Много е изнервящо, особено сега, когато сме на крачка от целта си. Оня ден, докато се засилвах на полето, имах чувството, че ще хвръкне.

— Сам ли си днес? — попита тя и се огледа.

— Да. Макс и Ани отидоха в Бристъл, за да купят някои неща.

Алиша изви устни като котенце, което току-що е зърнало купичка с мляко.

— Значи съм избрала най-подходящия момент, за да те посетя? — рече тя, но тъй като не последва отговор, продължи, леко нервна: — Не знаех, че Макс кара кола. С тази ръка…

— Не, не кара. Но аз научих Ани. Не е особено удобно аз да съм единственият шофьор.

— Блазе й на Ани! — непринудено каза Алиша. — Де да можех и аз да се науча да карам! Може някой ден, когато имаш повече свободно време, да научиш и мен.

— Може, но ако бързаш, по-добре си потърси друг учител. Явно още доста време ще бъда зает със самолета.

— Предпочитам да изчакам, докато се освободиш. Искам ти да ме научиш. — Тя отново го изгледа.

— Извинявай, Алиша, но ме чака много работа. Ако Макс се върне и ме свари така, ще хвърчи перушина. — Той се отдалечи и тя усети прилив на гняв. Кокетството й сякаш по никакъв начин не влияеше на Адам. Явно в такъв случай се налагаше да избере по-директен подход.

— Татко се чудеше дали ще имаш желание да дойдеш някой път на вечеря в Чутън Лий — рече тя, вървейки по петите му. — Отдавна не си ни идвал на гости. Колкото и да си зает, надявам се, ти остава малко време поне да се нахраниш.

— Остава ми, въпреки че в повечето случаи изяждаме набързо по някой сандвич в странноприемницата.

— В такъв случай едно по-стабилно ядене ще ти даде нужните сили, за да си по-работоспособен следващия ден!

— Много мило! Поканата отнася ли се и за останалите? — попита Адам директно.

— Разбира се — отвърна Алиша, без да издава раздразнението си.

Той отново се бе навел край самолета и разглеждаше перките.

— Ето, виждаш ли, това трябва да е симетрично. Явно има някаква грешка. Ако откаже във въздуха, може да се окаже фатално…

— Много се извинявам, Адам, но може ли да погледнеш пръста ми? — попита тя и като свали едната си ръкавица, започна сама да го разглежда превзето. — Май че ми е влязло трънче… или някаква треска. Някои от вратите на обора не са добре полирани…

Той се изправи.

— Ръцете ми не са много чисти.

— Нищо им няма! — закачливо се засмя тя. — Виж, ето тук. Това не ти ли прилича на малка треска?

— Нищо не виждам. — Беше хванал ръката й. При допира на пръстите му тя отново потрепери. Постави другата си ръка на рамото му.

— Ето тук, виждаш ли го? — Тя се наведе напред и гърдите й го докоснаха. Той бързо вдигна очи. Когато погледите им се срещнаха, тя му се усмихна бавно и предизвикателно. За миг лицето му отвърна на поканата, първичното се събуди у него. Сърцето й тържествуваше от победата. Най-после успя да го накара да я забележи! Макар че бе съвсем ясно, че трябваше да му се хвърли наготово, за да го спечели докрай!

— Адам… — рече тя с кадифен глас… Но в този момент се чу боботенето на приближаваща кола.

Беше бясна. Огледа се и видя задаващия се панхард. Зад волана беше Ани, опъната като струна, стиснала здраво кормилото, сякаш се боеше, че чудовището ще й се отскубне като побеснял кон. До нея седеше Макс, а Сара бе на задната седалка. Вятърът вееше косите й, които обвиваха като кафяв ореол лицето й, а бузите й бяха зачервени.

Алиша изруга наум, но усмивката не слизаше от устата й и тя остави ръката си на рамото на Адам, докато колата зави на портата и потегли по неравната земя.

— Сара! — сърдечно извика Адам. — Какво правиш тук? Мислех, че Гилбърт те е затрупал с работа в предприятието.

— Така е, но реших да дойда с Ани и Макс, за да видя как върви работата — отвърна тя и му се усмихна.

Алиша забеляза погледите, които си размениха, и това само подсили решителността й. От къде на къде ще гледа така Сара, а не мен! Хрумна й нещо — нещо много по-дяволито от всичко, което бе опитала досега, за да спечели вниманието на Адам.

— Много се радвам, че ти остава време да си отдъхнеш от науките — рече тя любезно. — Толкова рядко се виждаме, въпреки че живеем под един покрив. — Забеляза изненадата, която се изписа на лицето на Сара, и разбра какво си мисли — дори когато момичето лежеше на легло, Алиша така и не намери време да постои при нея, макар че нито една от двете нямаше желание за това. — Сигурно си преуморена — продължи да любезничи Алиша. — Не ти остава никакво време за Сладуна. Затова искам да ти предложа следното — вземи си почивка утре следобед. Първо ще обядваме заедно, а после ще пояздим. Ако татко ти откаже, кажи му да ми се обади!

— Ох, Алиша, не знам. Господин Айзъкс обеща да прегледаме заедно счетоводните книги утре…

— Не ми отказвай! — усмихна й се Алиша.

— Защо да не отидеш, Сара? — намеси се Адам. — Вярно е, че си преуморена. Малко езда ще възвърне цвета на лицето ти и ще проветри мозъка ти.

— Адам, благодаря за подкрепата. — Алиша му се усмихна съучастнически и свали ръка от рамото му с многозначително движение, като че ли пуска това, което й принадлежи, макар и временно. — Трябва да тръгвам вече. Сара, помни, че ще те чакам.

Тя развърза юздите на Барон и се метна на гърба му с грациозна лекота. Вдигна ръка и им се усмихна, после обърна коня и го подкара. Намеренията й бяха сериозни, както винаги, а сърцето й продължаваше да бие от вълнението от срещата. Но тя препусна с коня нагоре по баира и въпреки че знаеше, че я наблюдават, не се обърна назад.

 

 

— Много ми е приятно, Сара — рече Алиша.

— И на мен — отвърна Сара.

Вървяха с конете една след друга през горичката в подножието на долината в Чутън Лий. Алиша водеше с Барон, а Сара я следваше на Сладуна и въпреки неприязънта си към Алиша, бе доволна, че дойде. Спокойната разходка през гори и ливади й достави истинско удоволствие и я ободри. Сара реши за в бъдеще да излиза по-често на езда. Но само със Сладуна. Буйният Барон й се струваше неконтролируем и тя се възхищаваше открито на лекотата, с която Алиша го командваше.

Но дъщерята на Гилбърт така или иначе нямаше равна в налагането на волята си. Начинът, по който успя да накара Сара да се присъедини към днешната езда, бе само един от случаите. Мотивът за това обаче все още оставаше загадка. Алиша никога не криеше презрителното си отношение към Сара и тази внезапна промяна бе доста странна. Сигурно има някаква причина, мислеше си Сара. Май, че се досещам каква е. Желае Адам и смята, че пътят към него минава през мен.

В момента, в който се запознаха, стана очевидно, че Алиша си заплюва Адам, но едва предния следобед, когато ги съзря пред хамбара, Сара си даде сметка за това колко сериозни са намеренията й. Трънче в пръста! На друг да ги разправя! Мисли си, че пасем трева!, възмущаваше се Сара. Но като че ли Адам й бе повярвал… или искаше да й повярва.

Сара поклати нервно глава и се опита да пропъди внезапните съмнения, които я налегнаха. Но те я преследваха като сенките на дърветата по пътечката през гората.

Не им оставаше време да се срещат. Сара мечтаеше за нови мигове на страст и нежност, като този, който преживяха на връщане от първата й среща с Макс и Ани. Ала работата по самолета ангажираше цялото му време и внимание.

И Макс беше същият. Ани постоянно се оплакваше, че ако нямаше работа в хамбара, досега да е забравила лицето му. Но при тях нещата стояха другояче. Ани знаеше, че Макс я обича, носеше неговия пръстен и той не й даваше никакъв повод да се съмнява, че присъства във всичките му планове за бъдещето. Докато Адам…

Може би си мисли, че е достатъчно да ме целуне, докато съм слаба… но не е, мислеше си Сара. Сега го обичам по-лудо от всякога, но все още не знам със сигурност какво си мисли той за мен. А може би има някакви планове за Алиша…

Тук, под дърветата, които не пропускаха слънчевите лъчи, вятърът бе хладен, дори студен и Сара потрепери.

— Да се връщаме ли? — извика Алиша през рамо.

— Да, ако искаш — отвърна Сара, без да издава с тона си мислите, които я вълнуваха.

 

 

Лио де Виър беше раздразнен. Това не бе необичайно за него — през по-голямата част от живота си той или се дразнеше, или мразеше някого, или ревнуваше. Отдавна бе стигнал до извода, че съдбата е несправедлива към него и това убеждение така се бе загнездило в сърцето му, че бе унищожило всяко чувство за хумор и състрадание, което иначе би могло да смекчи мрачната му душа, и успяваше да пропие дори успехите му със задоволство, което се дължеше много повече на горчивината му, отколкото на радостта.

Беше съвсем малък, когато неговият свят се разпадна след смъртта на баща му и въпреки че момчето не почувства тъй силно липсата, защото рядко го виждаше дори когато беше жив, много скоро усети лишенията, които последваха. Корнилиъс де Виър беше богат и уважаван банкер, който не намери сили да преживее срама и разорението, когато империята му ненадейно се срути пред собствените му очи. Взе една двуцевка, изстреля куршум в устата си и с това с един замах сложи край на своя живот и на комфортното съществуване на Лио. Първо се простиха с луксозната къща на „Пето авеню“, после с уроците по езда и престижното частно училище. Накрая Бланш го отведе в китната, но според Лио скапана, къща в Ню Хемпшир, в която живееше Илинър, сестрата на Корнилиъс. Мразеше мястото, мразеше непознатия говор и затънтеност, мразеше принудителната загриженост на майка си за оцеляването им, защото тя вече нямаше толкова свободно време, за да му обръща постоянно внимание. Но най-много мразеше факта, че вече не може да притежава всичко онова, което се купува с пари, само с едно щракване на пръстите. Останаха една година в Ню Хемпшир. През това време Лио научи много неща, но знанията не го направиха по-добър човек. Напротив, те го тласнаха към бездната на омразата и огорчението.

Отначало очакваше с нетърпение посещението у роднините на Бланш в Англия, защото се надяваше, че това ще им помогне да се оправят. Но съвсем скоро остана разочарован. В Англия се чувстваше още по-зле, отколкото в Ню Хемпшир, а когато майка му каза, че смята да се омъжи за Гилбърт Морс и да останат тук завинаги, направо побесня.

Животът в семейство Морс не успя по никакъв начин да го направи по-щастлив. Наистина, вече нямаха проблеми с парите, но веднага щом свикна с по-спокойния от финансова гледна точка живот, бързо започна да открива други неща, които го дразнеха. Първо, той вече не бе единственият обект на вниманието на майка си. Новият й съпруг, й отнемаше много повече време от баща му. А децата на Морс, все по-големи от него, с изключение на Джеймс, до едно по-хубави, бяха толкова самоуверени, че само изостряха чувството му за малоценност. Лио не беше привлекателно дете, с тясното си лице, изпъкнал нос и скули и доста тънки устни, но това никога не го бе тревожило, докато не срещна децата на Морс с техните приятни черти и големи сини очи. Знаеше, че не го харесват и го възприемат като натрапник. Смяташе, че са се наговорили против него. Само Джеймс правеше изключение и вървеше подир Лио като сянка. Но вместо да бъде благодарен на детето за възхищението му, Лио го презираше. Джеймс бе лигльо, предпочиташе да рисува, отколкото да играе момчешки игри, все хленчеше, боледуваше често и бе винаги готов да заплаче. Лио смяташе, че ще е под достойнството му да се съюзи с него, но в същото време си даваше сметка, че приятелството с останалите е невъзможно. Държаха се с него с едва прикрита ненавист, а той ги мразеше, защото преливаха от увереност и го изключваха от всичко, което приемаха като даденост.

Най-много мразеше Алиша. Тъй като бяха на една възраст, посещаваха уроци заедно. Като момче той си мислеше, че владее положението. Но Алиша не бе на същото мнение. Гордостта и презрителното й отношение прозираха във всичко, което вършеше. Омразата й се дължеше и на факта, че Джеймс го боготвори. Лио нямаше нужда от преклонението на момчето, но неизвестно защо му ставаше обидно и неприятно, когато Алиша му даваше да разбере, че може да му отнеме дори това, само с едно щракане на пръстите.

Положението съвсем се влоши, когато Сара Томас дойде в Чутън Лий. Мислеше си, че поне сега няма да е последен сред децата, но бе сгрешил. Гилбърт, който никога не намираше време за него, я обожаваше и дори учителят, Ричард Хартли, сякаш я предпочиташе. За кратко бе успял да се съюзи с Алиша, която не криеше омразата си към Сара, но и в това отношение не стигна твърде далеч, защото недостатъците на характера му бяха такива, че вместо да се прояви като смелчага, той изглеждаше коварен, а Алиша бе прекалено силна и независима, за да има желание да го включи в плановете и номерата, с които искаше да отвлече вниманието на баща си от Сара.

Частното училище отдалечи Лио от враговете му в семейство Морс, но и там той не успя да намери приятели. Ставаше кисел и заядлив при всеки неуспех, шумно се тупаше по гърдите за успехите си и затова нямаше нищо чудно във факта, че никой не го уважаваше искрено. Но беше умно момче и в отсъствието на приятели и занимания, които да го разсейват, показа отлични резултати на изпитите, които биха зарадвали учителите му, ако поне малко бяха намерили повод да го харесват.

Като че ли само майка му имаше желание да стои зад него. Тя така го лансираше, че само усилваше неприязънта на останалите към него, а той разчиташе на нейното поощрение като малко дете.

— Иди в университета, Лио — посъветва го тя. — След това ще бъдеш единственият достоен да оглави „Морс моторс“. Лорънс може да е най-големият син на Гилбърт, но е куха глава. Лесно ще го елиминираш. Хю никога не се е интересувал от бизнеса, нито Джеймс, ако не се лъжа. Колкото и невероятно да ти се струва, разправя, че искал да стане художник. А Алиша е момиче. Ще се омъжи, ще народи деца и ще се посвети на семейството си. Ти си ми умен. Ако завършиш добре, Гилбърт най-после ще разбере, че си човекът, който е призван да понесе на плещите си семейната империя.

Този съвет съвпадаше напълно с щенията на Лио. Той си даваше сметка, че интелектът му е най-силното предимство, и отдавна хранеше амбиция да победи семейство Морс в тяхната игра. Какво по-хубаво от това да стане господар на семейната фирма! Представяше си как сяда на председателското място на дългата полирана маса от бук, как взема решения и ги върти на малкия си пръст. Когато поеме нещата в свои ръце, ще ги накара, всички до един, да си платят за отношението си към него. Тогава ще разберат какво значи да го чакат да му дойде кефът, какво значи той, а не те, да е върховен господар на живота им. Ще прави каквото си иска, ще има пари и власт, колкото си иска. Знаеше, че е по силите му. Майка му бе права. Никой от тях не бе подходящ за трона. От него се искаше само да играе картите си внимателно, да се сдобие с квалификациите, които ще впечатлят Гилбърт, и с опита, който ще му е необходим, за да ръководи фирмата, а после ще седне спокойно и ще жъне плодовете на труда си.

Гилбърт го пренебрегваше в миналото, но сега едва ли можеше да си го позволи. Особено ако искаше „Морс моторс“ да просперира, при това в ръцете на семейството.

Тези мисли засилваха амбициите на Лио де Виър. Това бе силата, която го тласкаше напред и крепеше в моменти на отчаяние и съмнение. Всяка истинска или въображаема обида само я подсилваше, докато накрая тя се превърна в мания. Отмъщение — отмъщението да притежаваш пълна власт, докато те са принизени до положението на марионетки в неговите ръце. С всеки изминал ден виждаше как все повече се приближава до целта. Скоро ще отиде в университета, а след три години ще започне да се домогва до заветното положение в предприятието. Лорънс не бе в състояние да дърпа юздите. Беше прекарал известно време там по време на ваканцията и със собствени очи видя колко муден и нерешителен е най-големият син на Гилбърт. Майка му, както винаги, беше права. С нейна помощ нещата щяха да се уредят по-лесно.

Ето че сега, тъкмо когато си мислеше, че е съвсем близо до целта си, на хоризонта се появи човек, в чието лице той съзря надвисналата угроза.

Отначало не обърна много внимание на Адам Бейли, защото реши, че е някой, на когото малко му хлопа дъската, и който, като приятел на парвенюто Сара, не заслужава интерес. Съмнението за пръв път се загнезди в сърцето му, когато забеляза ентусиазма на Гилбърт към младия мъж и неговия извънземен проект. Тогава все още не съзнаваше защо се е разтревожил. Адам не бе нищо повече от клиент, комуто Гилбърт оказваше известна подкрепа. Той не бе и никога нямаше да стане член на династията Морс.

Но тази сутрин един разговор с Джеймс го накара да се замисли по-сериозно.

Отношенията между Джеймс и Лио не се бяха променили особено от детството насам — Лио все така презираше артистичния младеж и вятърничавите му идеи, а Джеймс все така не подозираше нищо за тази неприязън. Сутринта и двамата закъсняха за закуска. Лио беше залягал до късно над книгите, които според него щяха да му дадат аванс в „Кеймбридж“, а Джеймс бе пил и играл карти с приятели. Докато си сипваха бъбречета и бекон от подносите на шкафа, Лио се опитваше да избегне разговора, но Джеймс имаше други намерения.

— Чакай да ти кажа! Обзалагам се, че Алиша най-после е влюбена — весело сподели той.

— Наистина ли? — попита Лио механично, докато отгръщаше вестника, който Гилбърт бе оставил на масата. Сърдечните проблеми на Алиша ни най-малко не го вълнуваха.

— Как не си забелязал досега? — изненада се Джеймс, докато си наливаше кафе от сребърния чайник. — Не я ли виждаш как се подмазва на оня приятел, Адам Бейли? За пръв път я виждам тъй да си падне по някого.

Лио измърмори нещо, без да сваля поглед от финансовите новини.

— Голям хитрец, ти казвам — продължи Джеймс невъзмутимо. — Влязъл е под кожата на татко, знам. Но едва ли това вълнува Алиша. Много го харесва, да знаеш.

Лио усети първите признаци на нервност.

— Но той не се интересува от нея, нали? — намусено попита. — Не е ли приятел на Сара?

Джеймс се ухили.

— Да не мислиш, че това ще спре Алиша? И двамата много добре знаем какво става, когато Алиша си науми нещо. Винаги получава това, което иска. Сега си е заплюла Адам Бейли — на бас за една месечна издръжка! А що се отнася до него, мисля, че ще е голям глупак, ако й откаже, не мислиш ли? Чувам, че двамата с приятеля си, оня с калпавата ръка, едва свързват двата края. Чудят се откъде да си докарат нещо, за да намерят пари за проекта си. Я си помисли какво ще стане, ако той се хване с Алиша! Татко веднага ще развърже кесията. Едва ли ще му е приятно Алиша да се омъжи за беден авантюрист. Ще направи всичко възможно, за да помогне на Адам да успее. Няма да се учудя, ако го направи дори партньор. Така е, Адам ще се окаже пълен глупак, ако отблъсне Алиша, а той хич не е глупак. Помни ми думата, до края на годината ще слушаме Менделсон, освен ако Алиша не се откаже. Но не ми се вярва.

Лио едва преглъщаше. Сочното бъбрече бе като камък в пресъхналата му уста. Алиша и Адам. Ако Джеймс е прав и тя го спечели, с обещанието Морс да подкрепи проекта му, всичките планове на Лио отиват на кино. Нямаше представител на фамилията Морс, който да е подходящ да поеме семейната империя, но ако Адам стане съпруг на Алиша? Тогава всичко се променяше съществено. Разбира се, в момента ставаше дума само за хипотези. Но Джеймс беше прав, че Алиша бе доста решителна млада жена и получаваше всичко, което поискаше.

Той постави ножа и вилицата си върху чинията. Вече не бе гладен.

— Отивам в предприятието — каза той. — Ще се видим на вечеря.

— Тръгваш ли вече? — Джеймс изглеждаше разочарован. Беше му приятно в компанията на Лио и както винаги не забелязваше раздразнението, което предизвикваше у него. — Тогава ще взема триножника и ще отида да порисувам. Денят е хубав. Светлината е съвсем подходяща.

Лио излезе от стаята, без да каже нито дума. Приготви се и тръгна за Бристъл. През цялото време мислите, които породи този разговор, вряха в него като киселини след нощен запой. Боже какъв малшанс, ако точно сега Алиша обърне каруцата… Защо все на него се случваше така!

В предприятието той поговори с Франк Рейзи, главния директор, и нищо от това, което чу, не оправи настроението му. Рейзи само се прехласваше от Адам и Макс, от самолета им и развитието на техниката в тази насока. Откакто Блерио прекоси Ламанша през юли, като се издигна на метър-два над водата, а после се изгуби поради липса на компас и най-накрая се приземи на една ливада зад замъка в Дувър, нещата се развиваха бързо. Във Франция вече бе готов революционен нов аеродвигател и Рейзи бе убеден, че няма да е далеч денят, в който десетте хиляди лири за първия полет между Лондон и Манчестър ще бъдат спечелени. Вярваше, че Адам и Макс със своя самолет, изработен в домашни условия, няма да останат по-назад.

— И като се има предвид, че двигателят им е изработен тук, в „Морс моторс“ — рече той, преливащ от гордост. — Няма как да не се гордееш, че си допринесъл за това, нали така?

Лио мълчеше. Той не се чувстваше горд. Беше огорчен, завиждаше. Отразената слава не значеше нищо за него. Интересуваше го единствено собственият му успех.

Когато Рейзи му спомена, че Сара си е тръгнала рано днес, за да излезе на езда с Алиша, Лио се учуди. Изпълниха го подозрения. Момичетата не можеха да се понасят. Никога не биха се потърсили, ако нямаха основателна причина. Лио надушваше нещо конспиративно в постъпката им. Това никак не му се нравеше.

Тръгна от предприятието в лошо настроение. По принцип не беше внимателен шофьор, но днес караше много по-бързо и по-лошо от всякога, постоянно сменяше скорости и псуваше на всяка дупка. По дяволите семейство Морс! Всички да отидете по дяволите! Ще видите вие!

Наближаваше Чутън Лий, когато при един завой забеляза двата коня пред себе си — Алиша върху Барон и Сара върху Сладуна. Ушите му забучаха от нов прилив на гняв. Той здраво натисна педала и профуча край тях. Защо, по дяволите, да забавям скорост заради двете кикимори? Да се махат, от къде на къде ще ми се пречкат на пътя! Докато Лио наближаваше, Барон нервно пристъпи на една страна. Лио яростно натисна клаксона. Тъпи животни! Тъпи женски! Той отново натисна клаксона, заобиколи ги и профуча надолу по шосето. Смътно, над шума на двигателя, дочу уплашеното цвилене на Барон и виковете на едно от момичетата. Пред него пътят се разклоняваше — вляво към „Чутън Лий хаус“, вдясно към фермите в подножието на долината. С усмивка на мрачно задоволство Лио сви вляво, без да се обръща назад.

 

 

Да изгубиш контрол над коня, който яздиш, е опасно. Когато огромното туловище на добичето и здравите му мускули се изплашат и решат да хукнат напосоки, на практика не ти остава нищо, което можеш да направиш. Размерите на животното се обръщат срещу теб и ти знаеш, че не можеш да ги спреш.

Неспокойният Барон бе този, който най-много се изплаши от безразсъдното поведение на Лио. Алиша се опита да го успокои, но не успя. С обезумял поглед и разширени ноздри той хукна в луд галоп, като че ли самият сатана бе по петите му. Сладуна го последва. Вече беше смутена от Лио, когато паниката на сина й, й се предаде и тя препусна и се изравни с него, докато Сара напразно се опитваше да я спре.

На разклона ужасените животни завиха вдясно. Не след дълго шосето се стесняваше и спускаше право надолу, но те продължиха да препускат. В подножието то правеше рязък завой, а насреща се издигаше плет, висок два метра, обрасъл с есенни трънаци. Барон го прескочи като котка, Сладуна се опита да го последва, но обърка крачките си. Предните й крака се удариха в клоните и тя падна назад в канавката. Двете със Сара изпищяха, а после тя се отпусна. В тишината на септемврийския следобед още известно време продължиха да отекват копитата на Барон, после той се успокои и Алиша успя да го озапти. Тогава само далечното тракане на колата на Лио продължи да смущава покоя.

 

 

— Къде е тя? — попита Адам. Гласът му бе загрижен. Той проехтя през големия коридор на входа на „Чутън Лий хаус“ и достигна до всекидневната, където Сара лежеше за пореден път на облицования с кадифе разтегателен фотьойл. Имаше чувството, че цял живот е прекарала на него. От падането рамото й отново започна да пулсира. Доктор Хейли вече я посети и я посъветва да остане в пълен покой поне за ден-два, за да не пострада повече, но и без това раздвижването на ръката бе прекалено болезнено. Ала болката в ключицата, парещо остра, бе нищо в сравнение с болката в сърцето й.

Адам се появи на вратата и с две крачки прекоси стаята.

— Сара!

— Здравей! — едва промълви тя. Гласът й сякаш идваше от отвъдното.

Той приклекна до нея, хвана ръката й и поклати глава.

— Вече не знам какво да правя с теб. Ако не падаш от балон, падаш от кон!

Надяваше се, че тази шега ще я ободри. Беше толкова лесно да разсмееш Сара. Но днес тя остана безмълвна, сякаш въобще не го чуваше. Лежеше със зареян поглед, смъртнобледа.

— Сара — рече той сериозно. — Добре ли си?

Тя бавно обърна глава, като че ли идваше отдалеч.

— Аз ли? Да, аз съм добре. Но Сладуна не е. Умря. — Говореше с равен глас, от който го побиха тръпки. Мъката й, спотаена дълбоко в сърцето й, бе прекалено силна, за да може да я изрази.

— О, скъпа!

Нежността, за която отдавна копнееше, не й направи впечатление.

— Счупи си врата. Този глупав Лио изплаши конете. Барон хукна, а Сладуна го последва.

— Знам. Какъв идиот! Ако го хвана, ще го удуша…

Тя сбърчи вежди. Изглеждаше озадачена. Господи, помисли си той, какъв шок е преживяла!

Обзе го гняв, когато си помисли за Лио де Виър. Имаше чувството, че ако сега му се изпречи пред очите, ще го убие. Но това нямаше да помогне на Сара. Трябваше по някакъв начин да я извади от странния свят, в който се бе усамотила. В противен случай не се знаеше какво ще й се случи.

Той я прегърна с две ръце.

— О, Сара, Сара, горката Сладуна! Колко ще ти липсва! — промълви Адам в ухото й. — Твоето конче, нали? Когато си била малка…

Не знаеше колко време й говори така. Времето беше без значение. Но най-накрая язовирът преля. Сълзите, които още не бе проляла, започнаха да се стичат по бузите й, първо бавно, после все по-силно, докато накрая воплите разтърсиха цялото й тяло. Той я държеше, съсипан от бурята, която отприщи, но знаеше, че всичко, всичко друго е по-добро от ужасното уединение и апатия. Той извади кърпа и започна да бърше сълзите, които се търкаляха по бузите й. Умилението към нея бе почти изцяло изместено от гняв. Почти, но не изцяло. Ако Лио де Виър влезеше сега, той пак щеше да иска да го убие с двете си ръце заради това, което бе направил.

Нито той, нито Сара бяха забелязали кога Алиша е застанала на вратата. За миг остана опъната като струна, не беше в състояние нито да се обади, нито да си тръгне. Отвътре я глождеше ревност, толкова силна, че сякаш бушуваше във вените й като горски пожар, чиито пламъци обгаряха кожата й. С много усилия тя се овладя, бутна вратата и влезе в стаята.

— Сара, скъпа, добре ли си? — попита тя с меден гласец.

Адам се изправи.

— Много е разстроена.

— Не се тревожи — усмихна му се тя. — Аз ще се грижа за нея. Сигурна съм, че Макс отдавна те чака. Остави на мен.

Ръката му все още беше върху Сарината. На Алиша й се прииска да я дръпне оттам.

— Ще се оправиш ли, Алиша? — попита той.

— Разбира се — отвърна тя и мрачната й решителност прозвуча като искрена загриженост. — Можеш съвсем спокойно да разчиташ на мен.

 

 

Времето минаваше, но мъката оставаше. Сара се чудеше как е в състояние да страда толкова за едно животно. Сладуна, най-милото конче от всички, вече я нямаше. Повече никога няма да души Сара, да промушва муцуна в джоба й и да търси бучки захар. Никога повече нямаше да я разхожда по свежата росна трева. Болката от загубата бе безкрайна и нито Гилбърт, нито милата Ани, нито дори Адам можеха да я премахнат. Животът продължаваше. Но нещо от нейния свят си бе отишло и никой не можеше да й го замени. Животът й щеше да е друг оттук нататък.