Джанет Танър
Да наследиш небето (19)

7.

— Алиша е страхотна мадама, нали? — вметна между другото Адам, докато си говореха на връщане.

Колата се движеше по криволичещия път, по който постепенно се спускаше мрак. Слънцето се бе скрило зад хоризонта и природните багри изглеждаха по-приглушени. Косовете и дроздовете се бяха спотаили в плетовете, лястовиците кръжаха над главите им, а далеч в полето ястребът се носеше в спокойния въздух в търсене на поредната плячка за вечеря.

Сара, която в този момент наблюдаваше ястреба, хипнотизирана като полска мишка или заек от плавните му и грациозни движения, го изгледа рязко.

— Да, може да бъде описана и така.

Той повдигна вежди, а устата му отново се изкриви в подигравателната усмивка, която я вбесяваше.

— Имам чувството, че не сте се спогаждали кой знае колко.

— Така е — съгласи се Сара, но нямаше никакво намерение да навлиза в подробности по темата и замълча.

Тишината, която настъпи, бе доста недружелюбна.

След като си тръгнаха от Чутън Лий, тя отново съжали, че е сама с Адам и дългият път до Лондон й се стори като безкрайна вечност. В началото и двамата мълчаха, Адам разсъждаваше за срещата, Сара бе погълната от собствените си мисли и единствените реплики, които размениха, бяха в рамките на обичайната любезност. Но тази забележка за Алиша я свари неподготвена и тя раздразнено се запита защо се ядоса така. Вероятно защото в миналото бе страдала толкова много от превъзходството на другото момиче и защото си бе помислила, че най-после са равни. А може би защото пряко волята си тя харесваше Адам и му се възхищаваше. Независимо от причината, мисълта, че Адам се е подлъгал от привидния чар на Алиша, я изнервяше, особено след като се отнасяше с такава насмешка към собствените й постижения.

— Според теб кога ще се приберем в Лондон? — попита Сара в желанието си да смени темата.

— Ами след около час, ако колата се държи прилично — рече Адам. — Защо, не ти ли е приятно в моята компания?

Тонът му по никакъв начин не бе в състояние да успокои настръхналата Сара. Боже, какъв нахалник!

— Къде е, не я виждам! — грубо отвърна тя. — Много съм уморена, чака ме тежък ден утре. А и Ерик сигурно ще се притеснява за мен.

— Съмнявам се. Знае, че си в добри ръце.

— Въпреки това нищо не му пречи да се тревожи. Всичко може да се случи, когато човек е на дълъг път.

— Не вярвам. Ако толкова се тревожеше, нямаше да те пусне.

— Той не ми е пазач. Имам чувството, че си забравил, че дойдох, за да те запозная с господин Морс.

— Сигурен съм, че можеше да го уредиш с едно писмо. В края на краищата, когато става дума за уреждане на бизнес дела, нещата опират само до мен и господин Морс.

И Алиша!, гневно си помисли Сара. Щеше да си доволен, нали, ако те бях оставила да се изфукаш пред Алиша! Но на глас тя рече:

— Ако това е благодарността, която получавам, съжалявам, че си направих труда! — и веднага се ядоса на реакцията си, защото прозвуча много дребнаво. Чудеше се какво й става, че го оставя да я дразни по този начин.

Известно време пътуваха в мълчание, а после ненадейно Адам я попита:

— Влюбена ли си в Ерик?

Дързостта на въпроса я шокира. Тя погледна профила му в здрачевината — много силен и властен.

— Нали съм сгодена за него…

Той продължи да кара, без да сваля поглед от пътя нито за секунда.

— Това го знам, но то не е отговор на моя въпрос.

— Ерик е много добър човек! — рязко отвърна Сара. — Разбира се, че го обичам. Как смееш да подозираш, че не го обичам?

— Съгласен съм, че е добър човек — отвърна той с равен глас. — Нито за миг не съм се съмнявал в това. Най-вероятно от чиста добрина се е съгласил да те остави да пътуваш сама с мен до Бристъл, защото просто не е подозирал, че можем да направим нещо, с което ще се подиграем с доверието му.

В този момент тя неочаквано усети, че ръцете й треперят.

— Не разбирам какво искаш да кажеш!

Той я погледна и въпреки спускащия се здрач, тя забеляза предизвикателния му поглед.

— Наистина ли?

— Да, наистина! Това, че Алиша се изхвърля и е готова да се хвърли в обятията ти, не означава, че и аз ще направя същото. Та аз дори не те харесвам!

— Опа! — възкликна той, но в тона му все още имаше голяма доза насмешка, която едва не я извади от равновесие.

— Ако искате да знаете, господин Бейли, едва ви понасям! — извика тя.

— О, господи! — тъжно отвърна Адам. — И с какво съм заслужил това?

Фактът, че не можеше да се сети за нито един аргумент в полза на твърдението си, съвсем я изнерви.

— С отношението си! — отвърна. — Сякаш постоянно ми се подиграваш!

— Може би си мислиш така, защото се приемаш прекалено насериозно — безобидно рече той. — Освен това трябва да признаеш, че има нещо комично в това, което правиш.

— Ето, ти пак ми се подиграваш! Според мен парашутизмът не е комично нещо.

— Ето, пак се приемаш прекалено насериозно! Признавам, Сара, имаш хъс! Здрави нерви и темпераментен характер. Обожавам те…

— Аз пък не те обожавам! — сряза го. — Ако искаш да знаеш, според мен ти си арогантен и доста груб!

— Не очаквах да чуя това. Но за съжаление ще трябва да ме изтърпиш още малко. Поне докато се приберем в Лондон.

— Не е задължително.

— Какво искаш да кажеш?

— Че мога да те помоля да спреш, за да сляза.

— Но няма да го направиш. Едва ли искаш да слезеш в този пущинак.

— Може би ще се чувствам по-добре, отколкото да се дърля с теб през останалия един час.

— Добре. — Адам натисна спирачката и колата рязко спря. — Щом като така искате, можете да слезете от колата ми, госпожице Томас. Може да съм арогантен, може да съм груб, но не съм затворнически надзирател. Моля ви, чувствайте се свободна да се възползвате от една дълга разходка в топлата лятна вечер.

Обзе я паника. Не може да бъде! И защо? Защото го бе оставила да я дразни. Не бе очаквала, че ще приеме думите й за чиста монета. Но ето че той отново я гледаше с онзи вбесяващ предизвикателен поглед, с който я амбицираше да изпълни заканата си. Бе попаднала в невероятната ситуация, в която или трябваше да се унижи и да признае, че не е имала никакво намерение да слиза от колата и да тръгва сама в нощта, или да запази честта си и да удържи на думата си.

Добре тогава! Нямаше никакво намерение да му достави удоволствие и да признае, че самата мисъл за това я ужасява. Болезнената й гордост не й позволяваше. Сара тръсна глава, стана и слезе от колата. Сега ще я спре. Не може да я остави сама насред тъмното поле! Когато види, че е готова да изпълни заканата си, ще я помоли да се върне обратно в колата, нали?

Но в момента, в който тя слезе, Адам затръшна вратата и потегли. Обзе я паника и тя едва не изкрещя подире му да спре, но гордостта й я възпря и тя пристъпи в тревата край шосето, а машината изчезна в нощта.

За миг Сара остана неподвижна, почти парализирана от ужас. Звяр!, прошепна тя, а после извика: Звяр!… Звяр!. Гласът й разбуди някаква птичка в шубрака, момичето се стресна и зарида. Как можа? Как можа да ме оставиш тук?

Въпросът й остана без отговор. Огледа се. Наоколо бе пълно мъртвило. Имаше чувството, че за краткото време, в което бе насред полето, тъмнината бе станала още по-гъста, храстите бяха придобили тъмни и страховити форми, пътят едва се виждаше. Е, какво да прави! Реши да тръгне и да потърси най-близката къща или ферма, да почука на вратата и да помоли да я подслонят. Какво унижение! Каква глупост!

Някъде в далечината изкряка бухал и Сара усети как цялата изтръпва. Беше селско момиче, свикнало със звуците на природата, но за пръв път се чувстваше тъй изоставена и безпомощна. Изведнъж, някъде съвсем наблизо, измуча крава — призрачен звук в мъртвата нощ. Паниката, която досега успешно овладяваше, изригна и Сара хукна да бяга.

Не забеляза насипа покрай пътя, докато не налетя на него. Краката й се преплетоха, глезенът й се изкълчи, тя се олюля и се просна в пръста. Чу как полата й се раздира, ръцете й се оплетоха в трънките и докато се опитваше да стане, отново залитна и безпомощно пропадна в канавката в края на насипа. Напоследък не бе валяло, но тя бе пълна с изгнили листа и кал от водата, която се събираше в нея от високите хълмове.

— Ау! — проплака Сара.

В този момент забеляза фаровете на кола, която идваше по пътя към нея.

В първия момент усети, че й олеква. Излази от канавката, излезе на пътя и с всичка сила започна да маха с ръце на наближаващата кола. Но когато тя спря до нея, облекчението премина във възмущение, унижение и гняв.

— Какво се е случило с теб, по дяволите? — попита шофьорът любезно.

Беше Адам.

Тя се пристегна, което не бе толкова лесно, защото бе цялата ожулена, изподрана и трепереща.

— Реших, че си ме изоставил! — отвърна тя с упрек.

— Наистина ли? И как щях да погледна Ерик в очите и да му кажа, че съм те оставил съвсем сама на края на света? Хайде, влизай, глупаче малко!

Тя го гледаше вбесена.

— Ще влизаш ли… или пак да те оставя? — попита той.

Знаеше, че е победена. В момента ни най-малко не се съмняваше, че ако откаже, той отново ще си тръгне. Направи една крачка, но я проряза силна болка в глезена. Той чу стона й и разбра, че се е наранила. Веднага слезе, вдигна я без усилие, като перушинка, и я сложи на седалката. Искаше й се да се възпротиви, но нямаше сили. Едва удържаше сълзите си.

— О, Сара! — възкликна Адам, като я огледа. — Как успя да се докараш до това дередже! Оставих те за пет минути само. Нима можа да си помислиш, че ще продължа за Лондон без теб? За какъв ме вземаш? Не, не ми отговаряй. Арогантна свиня — нали така ми каза?

— Защото си такъв — процеди тя през зъби.

— Съгласен съм. Не биваше да го правя. — В гласа му вече нямаше насмешка, а искрено съжаление. Той извади носна кърпа от джоба си и й я подаде. — Ето, вземи да се изчистиш.

Сара я взе и изведнъж сълзите, които с мъка удържаше, шурнаха по бузите й.

— Беше ужасно! — изплака тя.

— Е, хайде, успокой се! Едва ли може да уплаши едно момиче, което скача от балони! — Но този път не й говореше невъзпитано и безобидната шега звучеше по различен начин.

— Виж ме! Виж на какво приличам!

— Въпреки това ти си все така красива, Сара.

— Няма ли най-после да спреш да ми се подиграваш! — извика тя.

— Не ти се подигравам. Казвам ти истината. — Говореше й тихо и прочувствено. Гласът му я накара да изтръпне.

Тя рязко обърна глава към него. Луната бе изгряла и на нейната светлина, примесена с тази на фаровете, лицето му изглеждаше забулено от сенки, а очите му бяха като тайнствени тъмни петна. Но погледът му й подсказа нещо, нещо толкова многозначително, че всяка пора на тялото й откликна, всеки нерв се опъна в отговор. Всичко я болеше, но не от падането, а от копнеж, копнеж, който не можеше и не се опитваше да разгадае, а треперещите й крака се успокоиха, сякаш сковани от силна емоция. Тя го погледна, дъхът й секна и усети как цялото й същество се напряга към тази единствена допирна точка.

— Сара! — тихо промълви той.

Адам прокара ръка през косата й, оправи заплетените къдрици от лицето й, после я плъзна към брадичката й и я повдигна. Лицето му бе съвсем близо, само на сантиметър-два от нейното, побиха я трънки. Сега разбираше значението на болезнения копнеж. Адам искаше да я целуне. Сара не го спря. Затвори очи и се предаде на повика на плътта, но в момента, в който устните му докоснаха нейните, разумът й надделя и тя се паникьоса. Какво правеше? Беше сгодена за Ерик. Какво търсеше в обятията на друг мъж! Сара рязко се дръпна.

— Не!

Адам не реагира в първия момент и тя се уплаши, че може да я насили като Хю. Но той скоро я пусна и момичето се сви на кожената седалка.

— Е, Сара… — Гласът му отново придоби познатата насмешка, която я вбесяваше.

— Моля те, заведи ме вкъщи — примоли му се тя и притисна треперещи устни с носната му кърпа. Непознатата й миризма събуждаше нови страсти в тялото й, но Сара се стегна и се опита да ги прогони.

Без да обели нито дума повече, Адам натисна педала и колата полетя напред в мрака. А сълзите, които отдавна напираха в очите на Сара, започнаха безмълвно да се търкалят по бузите й.