Джанет Танър
Да наследиш небето (34)

6.

През есента на 1916 година, когато битката при Сом бе към своя трагичен и кървав край и войниците газеха със сетни сили в калта, опитвайки се да отмъстят за загубата на четиристотин и двадесет хиляди британски живота, а Джеймс Морс, арестуван преди осем месеца заради отказа си да се подчини на призива да изпълни гражданския си дълг, гниеше във военен затвор под презрителните погледи на охраната, забравен от целия свят, съдбата дари Ерик Гардинър с неговия златен шанс.

Войната не подложи Ерик на никакви изпитания. И той като Адам прекара по-голямата част от нея като инструктор на ескадрила, но сходствата свършваха дотук, защото това го удовлетворяваше. Не че Ерик бе страхливец, напротив, но той бе много миролюбив човек, комуто не допадаше идеята да носи отговорност за смъртта, на който и да е, а още по-малко на колега пилот. Фактът, че обучавайки пилоти да стрелят и бомбардират той се превръща в техен съучастник, дълго време не го осеняваше, а когато това стана, той го прие със съжаление. По време на война смъртта бе неизбежна, а каузата — достойна. Но на него поне лично никога не му се бе налагало да стреля по немски самолет, а след това да го гледа как се сгромолясва надолу, следван от облаци черен дим.

Обаче войната продължаваше вече трета година и той постепенно започна да гледа на събитията в по-тревожна светлина. Прекалено голяма част от младежите, които минаха през ръцете му, срещаха смъртта. Това накара Ерик да стигне до неизбежния извод, че те просто не бяха достатъчно обучени, за да се справят със ситуациите, в които попадаха. Колкото повече хора се вливаха в бойните ескадрили, толкова по-лошо ставаше. Все повече нарастваше нуждата от нови пилоти и все по-често момчета на по деветнайсет-двайсет години отиваха да се бият срещу врага само след десет часа обучение на тренировъчните самолети и да изпълняват по две, дори три мисии на ден лице в лице с опитните немски пилоти на неимоверно по-съвършени машини. От време на време се чуваха разкази за мудността на тромавите британски самолети в сравнение с фокерите и по-новите албатроси на Германия и колко трудно се стреля с тях, защото конструкцията намаляваше обсега на стрелбата, а пилотът седеше зад наблюдателя, който пък заемаше мястото зад двигателя. Говореше се, че вече има нови модели, но нито един не бе изпробван, а докато това стане, най-вероятно Ерик щеше да бъде обвинен за липсата на опит у пилотите, които обучаваше.

Тази мисъл го изпълваше с враждебност, която преди бе чужда на характера му. Той се чудеше колко ли още млади момчета ще бъдат изпратени на явна гибел до края на тази проклета война.

Понякога изпращаха Ерик на разузнавателни мисии против цепелините и тогава го обземаше новото чувство за агресивност. Той го изпита и в една нощ в началото на октомври, когато, скоро след като мръкна, получиха съобщението, че цепелини са се насочили към южното крайбрежие. Гигантските бойни балони със смъртоносния си товар от бомби представляваха истинска заплаха от известно време насам, защото се целеха по фабрики за муниции, заводи за експлозиви и дори по самата столица, летейки понякога като огромни ужасяващи ята, но откак Лийф Робинсън свали първия „Шуте-Ланц“ над Лондон в началото на септември, вече не ги смятаха за непобедими. Тази нощ, докато навличаше набързо екипа си, Ерик почувства прилив на категорична решителност, от която го побиха тръпки и кръвта се качи в главата му.

Въпреки тежкото снаряжение той прекоси бегом пистата, където го чакаше вехтият му „БЕ2Ц“. Докато слагаше предпазния колан, механикът вече бе започнал да задейства перките и след няколко минути на свръхчовешко усилие двигателят се изкашля и заработи.

Студеният нощен въздух сковаваше скулите му и пореше дробовете му по време на полета, въпреки че бе снишил глава зад предпазното стъкло на откритата кабина. След малко започна така да се тресе целия от студ, че едва успяваше да задържи ръцете си спокойни върху кормилото, но макар и с тракащи зъби, той продължи да управлява машината. Не можеше да допусне вражеските самолети да хвърлят смъртоносния си товар и да изпълнят мисията си тази вечер. Беше готов на всичко, за да го предотврати.

Точно когато си помисли, че е единственото живо същество насред нощното небе, той я забеляза — пирамида от светлина отляво. Значи прожекторите бяха открили цепелина вместо него. Ерик се насочи бързо към него и не след дълго забеляза врага — малка блестяща точица насред пирамидата от светлина. Ерик се въодушеви и докато адреналинът в кръвта му се покачваше, той забрави студа, забрави отвращението си към отредената му роля на ангел на смъртта, забрави всичко, освен изключителната си решимост да се справи с вражеския изтребител.

Колкото повече го наближаваше, толкова по-ясни ставаха очертанията му. Приличаше на лъскав сребърен балон, който виси явно неподвижно сред черното кадифе на небето. Съгледвачите оставяха ярки следи около него, експлозии изригваха в мрака като фойерверки, докато сухопътните сили се опитваха да възпрат врага в началото, но Ерик виждаше, че не успяват да улучат целта си с километри. Той стисна здраво кормилото, после отпусна пръсти само толкова, колкото да може да натисне спусъка на оръдието в подходящия момент. Чувстваше, че пръстите му са все още сковани от студа, но не се съмняваше, че ще успее да ги контролира.

Все повече наближаваха целта. Ерик си помисли, че може би е забелязан, защото цепелинът изпрати няколко бомби, които се взривиха като сноп ослепителни светлини на земята под него. Но тъй като не последваха пламъци, той доволно констатира, че може би не са улучили набелязаната цел. След това вражеският апарат започна бързо да се издига, освободен от товара на бомбите и Ерик разбра, че трябва да действа незабавно, преди да го е изпуснал. С мъка заобиколи бомбите, които експлодираха във въздуха около него. И докато неговият „БЕ2Ц“ се люлееше като корабче в бурен океан, сложи ръка върху оръдието. Натисна спусъка, разтресе корпуса на цепелина от носа до опашката, гмурна се рязко след него и отново изплува. Срещу него полетяха куршуми, но Ерик ги избегна. Стисна здраво зъби и докато по полувкочаненото му лице се стичаше пот, отново сложи пръст върху спусъка на оръдието. Ще му разкажа играта! Мамка му!, настървяваше се той. Няма да ми се измъкнеш!

Ерик натисна спусъка със същата мрачна решителност. Това, което видя, го накара да подсвирне от изненада. Сребърният корпус на изтребителя неочаквано бе обвит от розово сияние, което с ужасен съсък лумна в пламъци сред черното нощно небе. Цепелинът излетя нагоре като ракета, продължи да кръжи още няколко мигновения в небето, след което полетя стремглаво надолу, погълнат от пламъци и дим.

Ерик трябваше много бързо да се отдалечи от полесражението, защото вражеският апарат сякаш се носеше направо към него като огромна боботеща огнена топка. Когато стигна на безопасно разстояние, той задържа машината във въздуха и с невярващи очи забеляза как цепелинът се разбива в земята, осветявайки полята и растителността по тях с адска оранжева светлина.

Ерик нададе възторжен вик и осъзна, че отново трепери, но този път от вълнение. На земята под него цепелинът гореше в адски пламъци и едва тогава той осъзна, че съвсем сам е успял да унищожи вражеския апарат и неговия екипаж. Тази истина го накара да осмисли трезво ситуацията. Бе изпълнил дълга си. Благодарение на него адската машина не успя да се освободи от смъртоносния си товар. Но тази мисъл не го изпълваше с гордост от постигнатото, а само с неопределен ужас и чувство за вина.

Нямаше какво повече да прави тук. Хората на земята щяха да се погрижат за останалото. Като робот обърна машината и се запъти обратно към лагера. Не се чувстваше като герой. Чувстваше се като убиец. И едва ли някой друг, освен него се учуди, когато го наградиха с медал за акцията в тази нощ.

 

 

Един следобед през пролетта на 1917 година Сара излезе от канцеларията си и прекоси двора, за да отиде в старата сграда на „Морс моторс“. Тя крачеше бързо и уверено, макар че често-често се оглеждаше през рамо и тези, хвърлени крадешком погледи, показваха, че се надява никой да не я забележи. Зданието, по-точно кабинетът, към който се беше запътила, бяха недостъпни за всички други, освен за малцината привилегировани, защото именно там Макс работеше върху своите свръхсекретни проекти за нов самолет, който ще преодолее превъзходството на немските албатроси и фокери. Но от доста време никой не беше виждал Макс, въпреки че в стаята светеше денем и нощем. Сара бе ужасно притеснена за него, защото той преживя много тежко смъртта на Ани и малкия Джон.

В началото, потопена в собствената си скръб, тя не искаше нито да чува, нито да знае за неговите чувства, но когато успя да изплува поне до нещо подобно на нормален живот, започна да съзнава, че Макс е все така отчаян. Той бе приел всичко много дълбоко, но запази мъката в себе си и се отдаде изцяло на работата си, за да облекчи болката. Обаче всъщност успя единствено да я погребе още по-дълбоко, така че тя започна да кипи в сърцето му като лава в кратера на вулкан. Приятелите му се опитаха един по един да го утешават, но безрезултатно. На всички казваше, че се чувства добре. Просто имал много работа и щял да им бъде благодарен, ако го оставят сам, за да я върши спокойно. С течение на времето Макс все повече заприличваше на отшелник, затова Сара започна да се притеснява за неговото психическо състояние. Тя реши, че независимо от реакцията му, трябва да направи още един опит да разчупи стената, с която се бе оградил.

Останалите стаи в крилото, където се намираше кабинетът на Макс, бяха заключени, когато той започна работа върху свръхсекретния си проект. От съображения за сигурност не бе практично най-различни хора да бъдат оставени да влизат и излизат от сградата. Докато Сара отваряше, вратата, рядко използвана през зимните месеци, изскърца. Отвътре я лъхна застояла миризма на плесен. От процепа под вратата на Макс се процеждаше светлина. Тя почука, а когато не получи отговор, опита пак. След малко Макс се обади:

— Кой е?

— Аз съм, Сара. Мога ли да вляза?

Тя го чу да тътри крака към вратата и да завърта ключа. Макс само открехна вратата.

— Какво искаш, Сара? — попита я той припряно.

— Да си поговорим.

— Никой няма право да влиза тук.

— О, господи, нима си мислиш, че съм дошла да те шпионирам! Не говори глупости, Макс. Моля те, пусни ме да вляза!

Вратата бавно се отвори. Сара бе изумена от вида му — изпосталял, блед, с щръкнала коса, с разкопчана риза, без вратовръзка.

— Добре тогава. Щом като настояваш, влез — покани я той неохотно.

Тя пристъпи, затвори вратата след себе си и се огледа с неприязън. В стаята цареше пълна бъркотия. Използвани чаши от кафе бяха оставени по бюрата и пода, препълнени с фасове пепелници придаваха на въздуха застоял мирис на цигарен дим. На перваза на прозореца, заобиколена от няколко умрели мухи, стоеше чиния с недояден сандвич с кашкавал — хлябът бе изсъхнал като сухар, а кашкавалът бе покрит с тъмна потна кора.

— За бога, Макс! Това място е заприличало на кочина!

Някакъв нерв трепна в ъгъла на окото му и го накара да примигне раздразнено.

— Ако си дошла само за да ми кажеш това, Сара, ще ти бъда благодарен, ако престанеш да ми губиш времето.

— Разбира се, че не съм дошла за това, Макс — отвърна тя и съжали за своята нетактичност. — Дойдох, защото съм притеснена за теб. Всички много те мислим.

— Няма нужда — рече той с досада. — Чувствам се отлично. Единственото, което желая, е да бъда оставен на мира, за да мога да върша работата си.

— О, Макс! — въздъхна тя. — Не можеш да продължаваш така.

— Защо? Като че ли никой от вас не разбира, че е жизненоважно да открием аналог на фокерите и албатросите. Съдбата на нашите пилоти зависи от това. А може би и надеждата ни за победа.

Здравата му ръка не спираше да работи. Сара се протегна и я хвана.

— Макс, знам, че това е много важно. Знам също, че ти си единственият, който може да го направи. Но ако продължаваш така, няма да стигнеш далеч. — Погледът й неволно се спря с погнуса върху мухлясалия сандвич. — Кажи ми откога не си се хранил като хората? Ще работиш много по-пълноценно, ако ядеш прилична храна.

— Глупости! Когато се натъпча, веднага ми се доспива.

— Това е другото, което исках да те попитам — каза Сара и се огледа. — Къде спиш?

— Ами ето там, разбира се.

— Къде?

— Стига ми да дремна час-два в оня фотьойл. — Той посочи паянтовото кресло, което, също като бюрото, бе отрупано с чертежи, сметки и смачкани листа.

Сара поклати глава.

— За една-две вечери може, но не и за седмици наред. Ще си навлечеш някоя болест.

— Добре съм, повярвай ми.

— Така си мислиш. О, Макс, Ани би била съкрушена, ако можеше да те види отнякъде.

Лицето му помръкна. За кратък миг очите му се напълниха с болка и искрена тъга. Сара си помисли, че е успяла да надникне в душата му. Но съвсем скоро бариерата се издигна отново така бързо, както бе паднала.

— Ани е мъртва — процеди той, сякаш изречените думи бяха истинско мъчение за него.

— Как върви работата ти, Макс? — попита тя, след като прецени, че е по-добре да смени темата. — Смяташ ли, че скоро ще стигнеш до работния проект?

Не й отговори. Стоеше и я гледаше така, като че ли нищо не разбира от това, което му говори. Но изведнъж сякаш дойде на себе си и кимна.

— Да. Мисля, че съм съвсем близо. Става дума за едноместен биплан, който е с много по-добър синхрон от всичко, което сме създавали досега, и е много по-маневрен или поне аз така се надявам. Ето, виж. Как ти се струва?

Той отиде до бюрото си, направи знак на Сара да го последва и извади необходимите схеми с леко треперещи ръце.

— Скоростта и маневреността са от изключително значение за един боен самолет — продължи той и се задълба в описание на техническите детайли, напълно забравил, че тя не е инженер, а ако беше, той щеше да е в нарушение на строгите правила за секретност. Но тъй като за пръв път се оживяваше пред нея, лицето му светеше, говореше с плътен и уверен глас, така че тя не го прекъсна.

— Е, какво ще кажеш? — попита Макс нетърпеливо, когато приключи с обясненията.

— Звучи добре — отвърна искрено Сара, въпреки че нищо не разбра от думите му.

— И аз мисля така. Дано и изпитанията да минат добре. Този самолет е съвсем различен от всички, които момчетата са управлявали, и ще им се наложи да усвоят нови техники, за да могат да се възползват напълно от него… — Изведнъж Макс млъкна, а после продължи. — Всъщност това не е моя грижа. От мен се иска да им дам това, което им трябва, за да спечелят войната. От тях зависи дали ще се научат да го управляват.

— Макс, ти си изключителен — възкликна Сара. — Направо си гениален и Ани би се гордяла с теб. Но, повярвай ми, имаш нужда от малко почивка и здрава храна.

— Нямам време. Мисля, че вече говорихме затова — избъбри той, отново раздразнен.

— Какво са час-два? Ела у нас на вечеря. Ще ти сготвя някоя от любимите ти манджи — дроб с лук или хрупкави джумерки.

— Сара…

— Не ми отказвай — твърдо го прекъсна тя. — Знаеш, че те обичам, Макс, и не мога да те гледам как се затриваш. Освен това заради Ани няма да го допусна. — Тя отиде до вратата. — Няма да те карам да се уговаряме за нещо конкретно сега, но искам да знаеш, че си добре дошъл по всяко време. Ела, когато си по-свободен, и веднага ще метна джумерките в тигана. Разбрахме ли се?

— Да… Добре… — Но той вече седеше зад чертожната дъска.

Сара се замисли на прага и го погледна, но Макс сякаш вече дори не съзнаваше, че още е в стаята. Тя въздъхна. Дали успя да постигне нещо? Не знаеше. Едва ли повече от останалите му приятели. Но поне бе опитала. В момента не бе в състояние да направи нищо повече. Излезе, затвори вратата и остави Макс със самотната му мисия.

 

 

През пролетта на 1917 година Адам, който също бе награден с медал за подвизите си над Сом предната есен, беше назначен за командир на новата ескадрила, създадена в опит да се ликвидира превъзходството на немската въздушна сила. Оборудвана с бързите нови експериментални разузнавателни самолети, управлявани от отбрани пилоти, току-що родената ескадрила предизвика учудени погледи сред много от старите гвардейци. Адам обаче посрещна тази новост с огромно облекчение. Беше изключително потиснат от постоянния поток неопитни млади пилоти, които различните школи изпращаха на фронта. Повечето от тях бяха толкова зелени, че дори не можеха да се справят със собствените си самолети с минимална степен на сигурност, ако те се различаваха от онези, на които бяха обучени, а когато им се налагаше да се качат на най-новите модели, се втрещяваха. Адам бе написал безброй съболезнователни писма до роднините, които често граничеха с художествената измислица, и неведнъж бе рискувал собствения си живот в опитите си да спаси някой млад пилот от опасностите, които си бе навлякъл поради липсата на тренинг. Затова с радост посрещна новината, че става командир на отличниците на школите за пилоти и че самолетите са достатъчно бързи и маневрени, за да им предоставят равни шансове срещу „Кървавочервения барон“ и неговите приятели.

Но въпреки това той вече не хранеше никакви илюзии относно оцеляването си в тази война. Първоначалните джентълменски отношения, които съществуваха между пилотите, макар и те да принадлежаха на враждуващи страни, вече ги нямаше. Войната прие нов и грозен облик. Сега всеки отговаряше сам за себе си. И ако някога немският пилот, тръгнал на изток пред облаци черен пушек и оранжеви пламъци, не би си помислил да стреля в резервоара ти с гориво или в главата ти, то сега след него идваха десетки нови, добре оборудвани, добре обучени млади бойни пилоти с легендарни имена като Имелман, Рихтхофен и Бьолке, които ги вдъхновяваха за нови подвизи. Но рано или късно дори най-великите асове срещаха смъртта — това зависеше единствено от закона за вероятностите. Всеки, който летеше достатъчно често, неминуемо биваше обстрелван, притиснат или споходен от механична повреда. Възможно бе да бъдеш покосен от боен другар, както се случи с Бьолке, когато колелата на Ервин Бьоме посякоха крилото му, докато преследваха два „ДХ2“ на двадесет и четвърта ескадрила. А може би в състояние на опасна възбуда, предизвикана от умора, пилотът просто не успяваше да забележи врага зад облака, преди да е станало твърде късно. Независимо от причината рискът бе голям, а шансовете за спасение намаляваха след всяка изпълнена акция. Смъртта се криеше навсякъде и Адам много добре знаеше това.

Този факт изостряше сетивата му и го караше да обръща внимание на всички гледки, миризми и звуци, които не му бяха правили впечатление преди. Това го правеше раздразнителен, нетърпелив при най-малките несгоди, не понасяше шумните сбирки на младите пилоти, които гуляеха в столовата, а когато се върна вкъщи за кратка отпуска преди новото си назначение, бе изнервен от офицерите на Алиша, които като че ли бяха плъзнали във всяка стая на „Чутън Лий хаус“ изключение на спалнята му.

Но това също така го накара да осъзнае колко силно желае да се види със Сара и да остане поне за малко насаме с нея. Вече бяха изгубили прекалено много време.

Когато се прибра вкъщи, Алиша го посрещна хладно.

— Надявам се, че не очакваш да оставя всичко заради теб — рече тя направо. — Съжалявам, но съм прекалено заета, за да го направя.

— Не, Алиша, не очаквам нищо подобно — й каза той, като си мислеше, че ако неочаквано жена му бъде обзета от прилив на съпружески дълг, той би се чувствал най-малкото странно, тъй като това би го ограничавало в действията му.

Тя наистина бе така обвързана с тази работа, че той нямаше никакъв проблем да осъществи собствените си планове, и желания по време на тази кратка отпуска.

Само Ерик беше в състояние да попречи на плановете му. Адам харесваше приятния и непринуден съпруг на Сара и съжаляваше, че най-вероятно ще го нарани. Но всъщност си оставаше само със съжалението. Ерик бе притежавал Сара предостатъчно. В любовта, както във войната, всеки мислеше сам за себе си.

Лицето на Адам стана сериозно. Едва когато насочи за пръв път оръдието си към повален самолет, разбра колко безмилостен може да бъде. Сега не го интересуваше нищо друго, освен да прекара малко време със Сара. Един господ знаеше дали това няма да им е за последно.

Той си помисли да отиде и да се види с нея в кабинета й в Чутън Лий, но се отказа. Там нямаше да имат възможност да се уединят и нямаше да може да я изненада. Беше сигурен, че има по-добър начин да се срещнат. Адам, на когото оставаха само два дни преди новото назначение, знаеше точно как ще постъпи.

 

 

Сара приключи с вечерята си и тъкмо разчистваше масата, когато чу почукване на вратата. Вдигна поглед озадачено. Рядко идваха гости. Обикновено съседката идваше да й иска захар или хляб. Сара се бе запасила с огромни количества захар в началото на войната, въпреки че знаеше, че е противозаконно и я чака тежко наказание, дори затвор, ако я хванат, но рисковете никога не я плашеха, а нейната тайна беше захарта, която стоеше почти непокътната откакто го нямаше Стивън, който обичаше сладки неща и я ръсеше върху задушените си плодове и десерти. Но веднъж, без да иска, тя тайно сподели за съществуването й със съседката, която понякога идваше под прикритието на нощта с малко бурканче и молеща усмивка.

Сара изтри ръце в престилката си и отиде да отвори вратата. Беше уморена, защото имаха много работа във фабриката, и се надяваше, че съседката няма да е прекалено разговорлива. Реши да й каже, че захарта е на привършване.

Оправи косата си и я приглади, а после вдигна резето. Когато вратата се отвори, Сара ахна.

— Адам!

Той стоеше на прага, тъмен силует на лунната светлина.

— Здравей, Сара!

Тя не можеше да помръдне. Краката й бяха като подкосени. Естествено, знаеше, че се е прибрал. Гилбърт вече се бе похвалил, но Сара отказа на поканата му за вечеря в Чутън Лий. За нея бе прекалено болезнено да гледа Адам редом с Алиша и въпреки че копнееше да го зърне, действителността бе прекалено тежка, за да може да я преглътне. Сега тя го гледаше безмълвно и чувстваше неравното туптене на сърцето си, което само той бе в състояние да предизвика.

— Няма ли да ме пуснеш? — попита Адам.

Тя отстъпи, но все още се боеше да говори. Той мина покрай нея и влезе в кухнята. Лампата озаряваше косата му и я правеше лъскава като злато. С униформата си изглеждаше много широкоплещест и силен.

— Защо си дошъл? — попита Сара. Все още дишаше неравномерно.

— Знаеш защо.

Имаше чувството, че всеки момент ще полети в обятията му. Обзе я паника и тя се обърна, за да прикрие смущението си.

— Да ти предложа чаша чай? Или може би бренди? Предполагам, че вече си вечерял. Аз току-що приключих, но нищо не ми коства да ти направя няколко сандвича…

— Не съм дошъл да ям. — В гласа му се усещаха весели нотки, но те не можеха да скрият напрежението в тона му. От това я присви стомахът.

— Така ли? Ела, седни. — Сара отиде до камината, взе ръжена, разбърка огъня и към комина полетя облак искрици. Адам стоеше зад нея със скръстени ръце и я наблюдаваше замислено. Сърцето й се качи в гърлото. Тя остави ръжена и седна във фотьойла до камината, за да предотврати какъвто и да е негов опит да я повали на дивана. — Е — весело додаде тя, — разбрах, че са те повишили.

— Да. — Той седна, без да сваля очи от нея.

— Доволен ли си?

— Дотолкова, доколкото човек може да бъде доволен от нещо в тази отвратителна война.

— Къде ще бъдеш базиран?

— Някъде из Франция. Няма да е на тихо и спокойно местенце. Понякога си мисля, че съм твърде стар за тази игра.

— Ти? Стар? — Очите й бяха пълни с възхищение. — Макс работи ден и нощ върху нов проект — обясни тя. — Ходи ли да го видиш?

— Опитах, но вратата беше заключена. Предполагам, че не иска никой да го безпокои.

— О, Адам, знаеш ли колко се тревожа за него! Толкова странно се държи! Отидох да го видя преди седмица-две и го поканих да дойде тук, когато намери време, но никакъв не се е обаждал. Ще се побърка така.

— Сара — прекъсна я Адам, — не съм дошъл и за Макс, въпреки че той е най-добрият ми приятел. Дойдох да говорим за нас двамата. Какво ще правим?

— Какво ще правим ли? — тихо повтори тя.

— Да, какво ще правим! Вече загубихме няколко от най-хубавите години в живота си. Ще пропилеем ли и останалите?

— Аз, аз си мислех, че сме се разбрали — безпомощно промълви тя. — И двамата сме женени. Нищо не можем да направим.

— Аз не съм се разбирал за нищо.

— Нима забравяш, че сме женени.

— Сега да. Но има начин да преодолеем това.

— За… развод ли говориш?

— А за какво друго?

— Но, Адам, това е невъзможно.

— Не, не е невъзможно.

— Не е справедливо поне.

— Не е несправедливо, в никакъв случай. Аз те обичам, Сара. Ти ме обичаш. Какво несправедливо има в това?

— Но ние не сме свободни — тъжно отвърна тя. — Ами Ерик? Алиша?

— Алиша отдавна поруга моите чувства и така или иначе между нас повече не съществува нищо. Съжалявам за Ерик. Неудобно ми е пред него. Но ако ти не беше избягала от мен, той така или иначе нямаше да те притежава. А и честно да ти кажа, войната ме направи егоист. Когато животът е толкова кратък, човек прави чудеса, за да извлече максималното от него.

— О, Адам, не говори така…

— Добре, но това е самата истина. Няма смисъл да бягаме от фактите. Обичам те, Сара, и искам да бъда с теб, независимо колко малко или колко много ми остава да живея.

Сара едва преглътна. В гърлото й бе заседнала буца. Мили боже, как го обичаше! Имало ли е време, когато да не го е обичала? Ако е имало, тя не го помнеше. От деня, в който отново се откриха, тя се опитваше да си втълпи, че това е грешно, че никога вече не могат да се съберат, опитваше се отчаяно да го прогони от съзнанието и сърцето си, но не успяваше. Въпреки всичките й усилия той оставаше там като неразделна част от нея, която не може да бъде унищожена от обстоятелства, намерения или чиста воля. Обичаше го прекалено нежно и силно, за да се отрече от чувствата си. Знаеше дълбоко в себе си, че все още тайно се надява един ден двамата да се съберат. Сега той седеше и й говореше не само за любовта си към нея, но и за смъртта и изненадата от внезапното осъзнаване на истината в неговите думи се заби като нож дълбоко в нея.

— Адам… — Гърлото й се сви, не й достигаше въздух.

Той се наведе напред и взе ръцете й.

— Остават ми само два дни и след това трябва да отида да помагам при формирането на новата ескадрила. Не знам кога пак ще мога да се върна у дома — може би чак щом свърши войната.

Тя кимна. Сега поне Адам говореше за завръщане у дома — не дали това ще стане, а кога. Не я изпускаше от очи.

— Ще ме чакаш ли?

Любовта й действаше като магнит. Чувстваше се нереално, като че ли сънува, а това състояние й действаше като магия, силна и завладяваща като всяка алхимия, и стара като света.

— Знаеш, че ще те чакам.

Той я прегърна. От светлината на камината чертите на лицето му изглеждаха изчистени и силни, едно познато лице, променено от сенките. Тялото й потрепери под пръстите му, приятно наелектризирано. Краката й омекнаха и едва я държаха. Устните му намериха нейните и ги целунаха отчаяно, което само усили копнежа й.

О, Адам, Адам… Тъй силно го желаеше! Беше го желала през всички самотни нощи…

— Толкова си красива — нежно промълви той във врата й, а дъхът му погали настръхналата й кожа. — Толкова красива и моя…

— Да — отвърна Сара шепнешком и едва не се разплака. — Да, да…

Тя разбираше, че няма връщане назад. Вече не се интересуваха кое е правилно и кое грешно. Това, което предстоеше да се случи, бе неизбежно. Тя вече не само че не се боеше, а дори се радваше. В този момент, докато ласките им ставаха все по-пламенни, силно почукване на вратата внезапно ги върна в действителността и те се разделиха. Погледнаха се един друг.

— Май някой много напира да те види — промърмори Адам. Дишаше неравномерно.

Сара скочи и докато вървеше към вратата, се опитваше да оправя косата си с треперещи ръце. Отвори и очите й се разшириха от изненада.

— Макс!

— Да не би да е неудобно? Каза, че мога да дойда по всяко време…

Тонът му бе колеблив и по нищо не напомняше за веселия му глас в миналото. Изпитото му лице имаше угрижен вид. Приличаше на палаво хлапе, което стои разрошено и чака да му се скарат. Но и това впечатление бе само привидно, тъй като Макс се бе доста състарил през последната година. Сара го съжали. Сама го беше поканила и сега нямаше как да го отпрати, въпреки че копнееше за още няколко мига на усамотение с Адам.

— Разбира се, че не е неудобно, Макс — сърдечно отвърна тя. — Толкова се радвам да те видя. Вече бях загубила надежда, че ще дойдеш. Адам е тук. И той ще се зарадва. Каза, че днес ходил да те търси, но не могъл да влезе. Сигурно си бил много зает.

— Да… Да… Постоянно съм зает…

Сара покани Макс в хола. По лицето на Адам разбра, че той се чувства също като нея — гневът му бе примесен с радост, че Макс е почукал навреме, а не малко по-късно, и убеденост, че на всяка цена той не бива да разбира, че посещението му не е добре дошло.

— Макс, приятелю! Радвам се да те видя!

— Ей сега слагам тигана за джумерките, Макс, както ти обещах — рече Сара. — Тъкмо ще останете малко насаме, докато ги приготвя.

Когато се върна след половин час с чиния хрупкави джумерки, пържени яйца и картофена салата, двамата мъже бяха улисани в разговора си и след като мина още един час, стана напълно ясно, че ще я откарат до сутринта.

На Сара започна да й се приспива, но се радваше да види Макс такъв, какъвто беше някога. Адам бе единственият, който можеше да го извади от дълбоката депресия. Оставаха му два дни, както беше казал. Добре, че имаше още два дни — може би единствените, които щяха да споделят. Около полунощ Макс се надигна. Беше изпил доста бренди и не стъпваше съвсем уверено.

— Макс, ще те закарам — предложи Адам.

— Недей, старче, стой си тук при Сара… — Явно в този момент Макс не помнеше, че Адам е женен мъж и че Сара не е негова съпруга.

— Не, ще дойда. Като те гледам, явно ще имаш нужда от помощ, за да си свалиш обувките и да си легнеш — засмя се Адам. Макар че не успя да остане насаме със Сара, той бе много доволен от вечерта. Извика я настрана, дръпна я в слабо осветения коридор и я целуна.

— Ще се видим утре. Трябва ли да ходиш на работа?

— Сигурно мога да измисля някакво оправдание, за да си остана вкъщи през деня.

— Добре. Направи го. Ще дойда след закуска. — Той отново я целуна и тръгна, подсвирквайки с уста. — Стига толкова. Знаеш ли какво ми става?

— Не — пошегува се тя. — Какво?

— Искаш ли да ти подскажа? Нещо, което ми пречи да се държа като джентълмен.

— О, Адам, престани! — Тя го смушка в ребрата.

— Явно и ти си направил главата като Макс.

— Не е вярно, ти ми действаш така.

— Адам? — извика Макс. — Къде си, Адам?

— Идвам. — Той се усмихна на Сара. — Лека нощ, любов моя!

— Лека нощ! И умната!

Когато си тръгнаха, тя застана на вратата, загледана в кадифената нощ, в силуетите на дърветата, които се открояваха на нощното небе, и хилядите звезди, които го огряваха. За миг вълшебството се върна, прокуди чувството за вина и гняв и я изпълни само с топлина и любов.

Вероятно Адам скоро щеше да си тръгне. Може би щяха да останат прекалено малко заедно — за няколко кратки откраднати часа. Но в този момент Сара вярваше, че никога не е била по-щастлива в живота си, и се чудеше дали някога отново ще бъде толкова щастлива.