Джанет Танър
Да наследиш небето (45)

2.

Кърсти Роуландс сложи спирала на миглите си, постави перлено розово червило на възпълните си устни, отдалечи се от огледалото и критично прецени отражението си в него.

Не е зле. Съвсем не е зле. Спиралата подчертаваше огромните й бляскави очи под бретона, а червилото акцентираше широката й усмивка. Тя се отдалечи още малко от огледалото и се завъртя, за да добие по-пълна представа за костюма си от небесносиньо букле в две части — късо сако без ревери и тясна пола до коленете. Кърсти кимна доволно. Да, това бе определено по-изискано от обичайната й униформа от джинси и провиснал пуловер, поне за целта, която си бе поставила.

— Боже господи, това момиче имало хубави крака! — възкликна някой от вратата. — Кърсти, скъпа, какво си си наумила?

— Искам да изглеждам поне малко прилично веднъж в живота си. — Кърсти се обърна и през рамо погледна Марта Калински, веселата й американска съквартирантка. — Какво ще кажеш, ставам ли?

— Зависи за какво.

— За съблазнителка. — Изрече го непринудено, но Марта долови сериозните нотки. Подпря се на вратата, пъхна ръце на колана на джинсите си и направи физиономия зад гърба на Кърсти.

— Съблазнителка! И кого, по дяволите, си намислила да съблазняваш? Професорът, с надеждата да ти пише по-високи оценки ли?

— В никакъв случай!

— Кого тогава?

— Ох, Марта, дълга история.

— Аз не бързам заникъде.

— Ти не, но аз бързам.

— Хайде де, кажи поне името на щастливеца.

— Гай Бейли. Далечен братовчед.

— Гай Бейли ли? Да не е оня, който е шеф на самолетните компании?

— Същият.

Марта си подсвирна.

— Какво става с теб? Кога стана такава материалистка?

— Не съм материалистка. Нищо не разбираш. — Кърсти погледна часовника си. — Сега нямам време за — обяснения, Марта. Трябва да тръгвам.

Тя отново се погледна в огледалото, прокара пръсти през кестенявата си коса до раменете и отиде до вратата. Марта се отмести, за да й направи път, въздъхна и поклати глава.

— И умната, маце! Пази се!

— Непременно. — Но Кърсти говореше много по-уверено, отколкото се чувстваше. На слизане тя потрепери, но знаеше, че това не е само от хладния мартенски въздух, а и от мисълта, че й предстои среща с Гай.

Не го харесваше, открай време й бе неприятен. Имаше нещо в него, приличаше й на влечуго, макар да бе доста едър за змия. На питон, помисли си Кърсти, ето на какво ми прилича — на питон, който току-що е погълнал вечерята си, мазен, дебел и подут, но въпреки това ламтящ за още. Но именно от това му качество бе решила да се възползва тя — от ненаситната му лакомия, която според нея съжителстваше с безскрупулния бизнесмен. Знаеше, че я харесва. Никога не можеше да сбърка неприкритото сладострастие, което блестеше в очите му, когато я заглеждаше. Може би щеше да успее да си поиграе с него, да му се подмаже, да хвърли едно-две обещания под месестия му нос и така да разбере какво точно става в „Морс Бейли“, а дори и да опита да направи нещо.

Естествено, Сара щеше много да се ядоса, ако знаеше какво е намислила Кърсти. Даде й ясно да разбере, че няма да допусне в никакъв случай внучката й да се замесва с Гай Бейли. Но Кърсти знаеше колко притеснена е баба й. Разбра и за неуспешната й среща с Алиша. След като Сара е сериозно разтревожена за бъдещето на компаниите, значи има причина за тревога, помисли си, Кърсти. Баба й не се плашеше лесно, защото от години се занимаваше с бизнес. И тъй като много я обичаше, Кърсти си помисли, че не може да остане безучастна и да не направи нищо. Може баба й да е опитна и все така на себе си, но от това не ставаше по-млада. Тревогите нямаше да са й от полза.

Ще се опитам да направя каквото мога, помисли си Кърсти, а баба може би никога няма да разбере, че имам нещо общо с това. Но още когато чертаеше дръзкия си план, тя изтръпваше вътрешно, защото не знаеше до какви крайности може да я отведат намеренията й.

Къщата на Гай Бейли се намираше в покрайнините на хълмиста местност, от която се отриваха чудни гледки към дефилето на Ейвън. Къщите от двете страни на неговата бяха превърнати в блокове, но той запази своята в оригиналния й вид, защото, макар и да живееше сам, често канеше гости. Кърсти поспря пред вратата, чудеше се дали да не се откаже, но твърдо се изправи.

Щеше да е глупаво да не влезе, след като вече бе решила. Освен това днес бе събота. Познаваше добре Гай и знаеше, че събота следобед е най-доброто, ако не и единственото време, когато може да го хване у тях. Ако се откажеше днес, трябваше да чака още една седмица. И тогава може би щеше да е твърде късно. Гласуването, от което баба й толкова се страхуваше, можеше да се проведе на заседанието на борда идната седмица. Ако отложеше сега, може би щеше да се прости с възможността да помогне както може…

Кърсти бързо качи стълбите и натисна звънеца. Чу го да отеква в разкошната къща с високи тавани. Последва тишина и тя със свито сърце се притесни, че може би точно днес Гай е нарушил навиците и е излязъл. Но в този момент се чуха стъпки и завъртане на ключа. Тя си пое дълбоко дъх и се усмихна за поздрав. Но когато вратата се отвори, тя едва не ахна от изненада.

Не беше Гай, а момче, на двадесет — двадесет и една години, хубав, мургав, с проницателни сини очи. В първия момент тя не се досети кой е и какво прави там, но после й просветна.

— Дейвид! — Беше изненадана от промяната във външния му вид и от създалата се ситуация, в която нямаше да може да остане насаме с Гай.

— Извинете… — Той се усмихна, а в сините му очи се четеше изненада. — Съжалявам, но…

— Кърсти — подсети го тя.

— Кърсти! — Той я изгледа от глава до пети одобрително. — Господи, колко си се променила! Не можах да те позная.

Тя се засмя.

— Съвсем нормално. Когато се видяхме за последен път, аз още ходех с опашки.

— Не с две, а с една. Доколкото си спомням, яздеше кон.

— Може и да е така. Мама все ме караше да яздя. Но трябва да ти кажа, че не съм се променила само аз. Едва ли щях да те позная, ако не знаех, че тук е къщата на баща ти, което ме наведе на мисълта, че това може да си само ти.

— Хм. — Той изведнъж се усети. — Извинявай, Кърсти, колко невъзпитано от моя страна, че те държа на вратата! Заповядай, влез.

Дейвид отвори вратата и тя го последва през коридора в дневната, която бе елегантно обзаведена с тъмни кожени мебели. На стените висяха оригинални карикатури и картини с ловни сцени, нямаше вази с цветя, които да придават колорит на обстановката. Личеше си, че е мъжка стая.

— Всъщност аз дойдох, за да се срещна с баща ти.

— Със стария? Съжалявам, но нямаш късмет. Излезе, не знам кога ще се върне. Ако искаш, го изчакай. Можем да пием кафе или нещо друго.

— Не искам да те притеснявам… — Тя погледна към книжата, които бяха пръснати по масата и върху които той явно работеше. — Да не те разсейвам от работата ти.

Той се усмихна.

— Една почивка ще ми дойде добре. От няколко часа се занимавам с това. Вече работя в компанията, знаеш ли? Току-що пристигнах в централата от Австралия. Има купища информация, с която трябва да се запозная. Но не мога да чета до безкрайност. Тъкмо се канех да си направя една почивка и да пия кафе. Защо не останеш да ми правиш компания?

— Благодаря за поканата. Ще се възползвам.

— Да отидем в кухнята.

Отново минаха през коридора. Към кухнята водеха две стъпала надолу, защото тя бе на по-ниско ниво. Тя също бе типична мъжка кухня, в която мръсните чинии и тенджерите бяха струпани в мивката.

— Я да видим дали ще намеря чисти чаши… — Той започна да отваря шкафовете един подир друг и да наднича вътре. — Сядай, Кърсти.

Тя се настани на висок стол и придърпа полата си, за да прикрие максимално дългите си крака.

— Татко излезе с баба — обясни Дейвид, докато сипваше нескафе във високи порцеланови чаши. — Дойде в Бристъл за няколко дни. Аз я доведох.

— Алиша е дошла в Бристъл? — Гласът й издаде изненадата й. Помисли си, че всичките й планове отиват на кино, защото не стига, че Дейвид беше тук, но и ужасната Алиша като капак на всичко.

— Да, но не е у нас, защото тук не е достатъчно луксозно за нея. Взе си апартамент в „Гранд Спа“.

— Аха — замислено отвърна Кърсти. — Често ли идва в Бристъл? Мислех, че…

— Не, не идва често. Дори останах доста изненадан, когато каза, че иска да дойде с мен на моето паянтово хвърчило. Напоследък почти не излиза от Лондон. С мляко ли пиеш кафето?

— С една-две капки. — Мислите й бяха на друго място. Чудеше се дали посещението на Алиша има нещо общо с проблемите в „Морс Бейли“, Може би то бе резултат от разговора й със Сара? Ако е така, защо точно е дошла?

— А ти с какво се занимаваш, Кърсти? — попита я Дейвид, след като й поднесе кафето.

— Уча графически дизайн тук, в Бристъл.

Той я погледна учудено.

— Не приличаш на повечето от студентите, които познавам!

Тя се изчерви. Сведе поглед, засрамена от вида на дългите си крака, обути в крепнайлонови чорапи и обувки с висок ток.

— Ами аз…

— Често ли идваш при баща ми? — попита той многозначително.

— Не… — Кърсти едва се овладя да не стане и избяга далеч от тази студена къща, която и при най-добро въображение не можеше да се нарече дом, далеч от безкрайно привлекателния Дейвид, който и бе чужд, но като че ли в този момент съвсем успешно четеше мислите й. Но да си тръгне сега, означаваше да се признае за победена и да се прояви като глупачка. Реши, че не й остава нищо друго, освен да стои тук и да се прави на разсеяна относно посещението си.

— Предполагам, че и той като теб ще се изненада, когато ме види — призна тя. — Исках просто да поговоря с него за едно нещо.

Дейвид започна да пие кафето си, за да си даде време да помисли. Тук ставаше нещо, което той не разбираше. Първо баба му го помоли да я докара в Бристъл, което бе чудо на чудесата, а и обясненията й бяха доста мистериозни. Прие ги, въпреки че доста го озадачиха. Баба му обичаше своите малки тайни. Но ето че сега пристигаше и внучката на Сара, очевидно притеснена, и също искаше да се види с баща му без предварителна уговорка. Дейвид я погледна иззад чашата си. Откакто я видя за последен път, Кърсти бе станала истинска красавица. При други обстоятелства сигурно би се опитал да я свали. И сега имаше желание за това. Затова се боеше, че ако започне да я разпитва, може да провали всичките си шансове. Но някакъв вътрешен глас постоянно му подсказваше, че става нещо странно, нещо, за което той не знаеше. Любопитството и лошите предчувствия надделяха над мъжките му мераци. Той реши все пак да опита да изкопчи нещо от нея и остави чашата си на масата.

— То има ли нещо общо с бизнеса, Кърсти? — попита той. — Ако е така, може би мога да ти бъда полезен. Нали ти казах, че вече работя в „Морс Бейли“. Засега не заемам ключов пост, напротив, но имам амбиция да се науча на много неща. А и татко може да закъснее.

Докато й говореше, забеляза, че тя съвсем се изчерви и започна да гледа уплашено.

— Е?

Какво да направя?, питаше се Кърсти. Явно няма да мога да остана насаме с Гай. Ако ще помагам на баба, трябва да потърся друга възможност. А Дейвид й се струваше тъй симпатичен, пълна противоположност на баща си. Гай събуждаше единствено отвращение у нея, докато Дейвид вдъхваше доверие. Естествено, той едва ли знаеше какво става в компанията, но дори да имаше някаква информация, бе прекалено млад и неопитен, за да е в състояние да помогне, дори да имаше желание. Но в същото време щеше да е по-спокойна, ако има съюзник или просто някой, с когото да сподели, някой на нейната възраст, някой, който може би ще я разбере… Кърсти въздъхна дълбоко.

— Чувал ли си за Лио де Виър? — попита тя.

 

 

Вечерята в хотел „Гранд Спа“ бе към своя край. Няколко късни посетители все още се хранеха, но заглъхващите нотки на музиката откъм балната зала подсказваха за късния час. На масата си в уединеното сепаре Дейвид и баща му Гай допиваха кафето и брендито си. Алиша дойде да вечеря с тях, но под предлог, че е уморена, се качи в стаята си и сега двамата бяха сами.

— Е, Дейвид, имаш ли някакви планове за събота вечер? — попита Гай и дръпна от пурата си. — Ако имаш, ще те разбера. — Говореше много мило, което накара Дейвид да си помисли, че може би баща му имаше такива. Но това не го интересуваше сега. Беше настъпил моментът, който той отдавна чакаше — възможността да обсъди въпросите, които го тревожеха, откакто говори с Кърсти онзи следобеда.

— Не нямам никакви планове — отвърна той. — Още не ми е останало време да създам приятелства в Бристъл.

— Хм. Трябва да помислим по този въпрос. Едно готино маце, Дейвид, ще ти дойде добре. Но ти сигурно го знаеш по-добре от мен. Бристъл е пълен с готини мацки, стига да излезеш и да ги потърсиш.

А понякога ти идват и на крака, помисли си Дейвид весело.

— Нямам бърза работа, татко — рече той на баща си.

— Да пием още по едно тогава — предложи Гай и махна на една сервитьорка.

— Без мен, татко, благодаря.

— Ще пиеш. Какво ти става, бе, момче? Не искаш мацки, не искаш бренди — ти моят син ли си, или какво? Мислех си, че поне в Австралия ще станеш истински мъжкар. Две брендита, моля, двойни — поръча той на сервитьорката.

Дейвид усети, че му става горещо, но запази спокойствие. Нямаше смисъл да влиза в пререкания с баща си, предпочиташе да останат в добри отношения. Когато питиетата пристигнаха, той отпи замислено.

— Цял следобед четох, за да се запозная с тънкостите на работата, татко — каза той.

— Правилно. Колкото повече знаеш, толкова по-добър ще станеш. Имам големи надежди за теб, Дейвид, но изчаквам момента, в който ще си готов да поемеш отговорността.

— В такъв случай може би няма да имаш нищо против да ми обясниш едно-две неща, които не разбирам.

— Разбира се. Давай.

Дейвид остави чашата си.

— Защо си решил да се сливаш с „Де Виър моторс“?

Баща му едва ли щеше да се изненада повече, ако го бе ударил с нещо по главата. Гай едва не се задави с дима от пурата си.

— Що за въпрос е това?

— Най-обикновен. Компанията е в добра форма, нали така? Защо тогава се готвиш да жертваш автономията й?

Подпухналото лице на Гай остана безизразно, но очите му блестяха гневно.

— Баба ти ли ти каза?

— Не. Но съм прав, нали? Намислил си сливане?

Отначало Гай не каза нищо, само дръпна дълбоко от пурата си. Сякаш спореше със самия себе си. След малко издуха дима, размаха едра ръка с пръстени, за да разсее пушека, и кимна.

— Да, Дейвид, вярно е, че водя преговори с Лио де Виър.

— Защо? — попита Дейвид без заобикалки.

— Защо! Защото си мисля, че това ще ни е от полза, разбира се. За какво друго?

— И каква ще е ползата?

Гай се изсмя ехидно.

— Виждам, Дейвид, че все още си съвсем зелен в бизнеса. Сливането ще ни осигури контрол над една империя.

— Мислех, че и без това сме достатъчно крупна компания.

— Какво ни пречи да станем още по-крупни. Големите риби винаги изяждат по-малките, Дейвид. Въпреки мащабите ни, ние си оставаме една частна компания. Искам да направя всичко възможно да станем непобедими.

— Това го разбирам. Не разбирам друго — защо с Лио де Виър?

— Защо не? „Де Виър моторс“ е една силна компания, изключително съвместима с нашата.

— Компанията — може. Но не и собственикът й. Само споменаването на името му е в състояние да развали настроението на баба.

Мускул трепна на бузата на Гай.

— Предразсъдъците на баба ти се коренят в миналото. Не бива да допускаме те да влияят на решения, които се взимат половин век по-късно. Когато се запознаеш с Лио де Виър, което ще стане съвсем скоро, ще видиш, че е много симпатичен човек и отличен бизнесмен. От известно време насам имам вземане-даване с него и трябва да ти кажа, че сме в най-добри отношения.

Дейвид отпи от брендито си и реши да подходи по друг начин.

— Това ли е причината за посещението на баба в Бристъл?

— Да. Очаквам, че въпросът ще се реши на заседанието на борда идната сряда, но онази проклетница Сара е против идеята и взела, че се обадила на баба ти, колкото да мъти водите ми. Тази жена е истински дявол, много по-голяма заплаха за бизнеса ни, отколкото Лио де Виър. Крайно време е да се оттегли и да остави ръководството на компанията на тези от нас, които са в крак с времето.

Дейвид не каза нищо. Едва ли сега бе моментът да напомня за уважението, с което всички говореха за Сара. В Австралия управата я смяташе едва ли не достойна за канонизация. Но Дейвид знаеше, че ще вбеси баща си, ако му спомене това.

— И какво казва баба за евентуалното сливане? — попита той след време.

Гай захапа пурата си.

— Както правилно знаеш, тя изпитва люта омраза към Лио де Виър и отначало бе много подозрителна. Но аз се опитах да й обясня всичко и се надявам, че вече започна да загрява за какво става дума. Виж какво, тя е стара жена и от четиридесет години насам няма нищо общо с ръководството на компанията. Аз съм упълномощен да управлявам акциите й и съм убеден, че тя ще ми позволи да ги използвам, както сметна за добре. Дълбоко в себе си знае, че едновремешните вражди не могат да се намесват в управлението на съвременния бизнес. Сигурен съм, че като помислиш, ще се съгласиш с мен. Един ден ти ще си начело на „Морс Бейли“. Подготвям те за този пост и искам да съм сигурен, че ще наследиш една здрава компания, а не някой атрофирал динозавър. Затова нека забравим за старите вражди. Бъдещето ти зависи от това, което правя сега.

Дейвид мълчеше. Като видя замисленото му лице, Гай нервно предложи:

— Да тръгваме ли? Имам хубаво Порто и много бренди вкъщи.

Дейвид се замисли.

— Ако нямаш нищо против, ще те послушам и ще отида да се запозная с нощния живот.

Гай се засмя с известно облекчение. Разговорът със сина му се оказа доста по-тежък, отколкото очакваше.

— Добре. Нямам нищо против. — Той потупа Дейвид по рамото и му намигна. Изненада се, като констатира, че момчето е станало мъж почти незабележимо и вече бе с около пет сантиметра по-високо от него. — Полека-лека ще навлезеш в бизнеса, Дейвид. Междувременно си гледай кефа. До утре!

— До утре, татко! — отвърна Дейвид. Знаеше, че баща му въобще не подозира за намеренията му.

 

 

Близо час Дейвид кара мерцедеса си из улиците на Бристъл, пазейки се от катастрофа инстинктивно, защото бе напълно погълнат от собствените си мисли.

Имаше желание да се качи в стаята на баба си и да поговори с нея, но знаеше, че тя отдавна е заспала с помощта на сънотворните си, а и не се сещаше точно какво би й казал.

Всичко, което баща му наговори, звучеше напълно правдоподобно — нуждата да обновяват и разширяват бизнеса, че старите вражди не бива да пречат на развитието, дори неприятното твърдение, че Алиша вече е стара жена, която трябва да остави на младите възможността да вземат важните решения. Знаеше, че баща му дърпаше юздите на властта от доста години и под негово ръководство фирмата процъфтя. Кой бе той, само един новак, че да оспорва предложенията му? Почувства се поласкан, че на него се пада честта да стане достоен наследник на империята.

Въпреки всичко, имаше неприятното предчувствие, че в цялата работа има нещо нередно. Беше убеден, че съществуват подробности около така нареченото сливане, което баща му премълчава. Сара се бе свързала с баба му — постъпка, която може да е била продиктувана само от пълно отчаяние. В резултат на това Алиша бе толкова разстроена, че бе готова да напусне Лондон и да дойде с него в Бристъл. Може би баща му е прав и Сара наистина е една стара проклетница, която постоянно създава проблеми, но някак си не му се вярваше. Двете с баба му не се обичаха открай време, това бе вярно, но в него нямаше и нищо чудно, след като двете са били омъжени за един и същи мъж. Това обаче не означаваше, че Сара е чудовище, напротив. Всички в компанията я уважаваха и обичаха, докато оценките, които бе чувал за Лио де Виър, не бяха особено положителни. Не беше в състояние да си представи, че жената, която е събудила толкова любов и вярност във внучката си и която дори е баба на момиче като Кърсти, би могла да бъде толкова безмилостен опозиционер.

Той паркира колата на едно празно място до бордюра и се замисли за момичето, което бе дошло на гости на баща му този следобед и в крайна сметка изля мъката си на него. Помисли си, че не бива да се подвежда от външния вид на хората, но в краткия си живот бе установил, че може да разчита на собствените си преценки и без съмнение първото впечатление почти винаги се оказваше правилното. Кърсти бе не само хубава, но тя притежаваше вродена искреност, която никой не можеше да отрече.

— Преди много време баба ми разказа как Лио де Виър се зарекъл, че един ден той ще бъде господар на „Морс Бейли“, и като че ли е дошъл денят, в който той ще осъществи заканата си — каза му тя, а в тона й нямаше нищо мелодраматично или осъдително. Просто му предаваше фактите такива, каквито ги знаеше. Внезапно той осъзна, че е готов да повярва по-скоро на нея, отколкото на баща си.

Тази мисъл го разстрои. Да не вярва на баща си бе противно на натурата му, противно на всичко, на което държеше и ценеше. Въпреки това помнеше, че в миналото имаше и други случаи, в които бе на път да направи същите изводи по повод други събития — като например развода на родителите му. Майка му нито веднъж не се опита да го настрои против баща му, напротив — баща му бе този, който бягаше от обясненията и се оправдаваше, и когато порасна, Дейвид сам си направи изводите за това, което бе станало. Тези изводи не бяха съвсем похвални за баща му. Сега обаче, изправен пред опасността баща му да предаде един почти свят за фамилията бизнес, Дейвид се чувстваше раздвоен между синовната преданост и собствените си високи критерии, един болезнен и унищожителен конфликт.

След малко той отново подкара колата, тръгна напосоки и остана едва ли не шокиран, когато осъзна, че е на улицата, на която се намираше квартирата на Кърсти. Беше я закарал до тях този следобед след разговора им и тя му показа прозореца си. Той погледна сега натам и видя, че все още свети.

Господи, колко искаше отново да поговори с нея! Беше доста късно, разбира се, прекалено късно, минаваше единадесет и въпреки това… Беше обзет от силно желание. В края на краищата тя го посети без предварителна уговорка този следобед. Какво му пречеше и той да постъпи така? Преди да е променил решението си, Дейвид паркира колата, влезе в къщата и натисна звънеца, на който пишеше Роуландс.

Докато я чакаше, отново го налегна мисълта да се откаже. Тъкмо си тръгваше, когато домофонната уредба изпращя и той чу гласа й, по-различен, но мил и съвсем леко притеснен.

— Да, моля?

— Аз съм, Дейвид. Знам, че е късно, но…

— Отварям вратата — рече тя.

Той чу прещракването на ключалката и натисна вратата, за да я отвори. Оказа се в празен коридор и пое нагоре по стълбите. На втория етаж изпод една от вратите се процеждаше сребриста светлина. Той се запъти към нея, но тя се отвори съвсем леко и той чу гласа й:

— Ти ли си, Дейвид?

— Да.

Кърсти отвори вратата широко. Беше по хавлиен халат, дълъг до земята, а лицето й, без грим, бе леко зачервено. По врата й имаше мокри кичури, като че ли току-що бе излязла от банята, и той забеляза, че косата й е прибрана в конска опашка и тя прилича почти на момиченцето, което помнеше, но не съвсем, защото вече бе красива млада жена. Гърлото му пресъхна, за момент забрави защо е дошъл. Но тя го подкани.

— Влизай, Дейвид. Какво се е случило?

Той се окопити.

— Нищо особено. Исках просто да поговорим. Извинявай, че идвам толкова късно.

Тя поклати глава весело, а опашката й се залюля съблазнително.

— Няма нищо. За мен е рано. Лягам си много по-късно, но сега и да си легна, едва ли ще заспя. Толкова съм притеснена! Влизай, да затворя вратата. Знам, че е глупаво да се страхувам, но преди време наоколо се въртеше някакъв досадник, а тази вечер съм сама. Съквартирантката ми Марта излезе с гаджето си. Сигурно ще се върне късно, ако въобще се прибере.

Той влезе с нея в дневната, цялата във възглавнички и джунджурийки, поласкан, но в същото време и някак странно засегнат, че тя не се страхува от него.

Телевизорът бе пуснат до дупка. Вървеше някаква дискусия. Тя отиде до него, спря го, вдигна един скицник и няколко справочника от дивана и му посочи да седне.

— Сега е мой ред да ти предложа кафе — рече тя. — А може би предпочиташ какао?

Той се засмя. Не помнеше някой да му е предлагал какао от детството му. Стана му приятно.

— Защо пък не какао? — отвърна.

Тя се скри в малката кухничка.

— Не те каня — извика тя, докато тропаше със съдовете. — Има място само за един човек. Ей сега идвам.

— Не се притеснявай — извика той и погледна скицника й. На него имаше нарисувано нещо, което приличаше на проект за рекламен плакат. Още не бе довършен.

Очертанията бяха правилни, посланието — смело. Хареса му и извика: — Защо не предложиш проектите си на компанията? Бихме могли да ги използваме. По нищо не се различават от тези на агенцията, с която работехме в Мелбърн.

— Смяташ ли? — попита тя и пристигна с две чаши какао и пакет бисквити върху поднос. Изглеждаше доволна.

— Абсолютно! Чака те голямо бъдеще.

— Това го кажи на преподавателя! — тъжно рече тя. — Получавам само четворки и петици, а така искам да бъда отличничка.

— Или са решили да те стимулират за още по-добри постижения, или нищо не разбират от тази работа. — Той се ухили. — Сигурно постоянно са дрогирани и не знаят какво вършат.

— Я не говори така за преподавателите! — усмихна се и тя. — Всички надути бизнесмени мислят, че хората на изкуството са отрепки.

— Но аз невинаги съм бил надут бизнесмен. Няма да повярваш, ако разбереш какво съм правил.

— Я, разкажи!

Той поклати глава.

— Друг път.

— Да не би и ти да си се занимавал с изкуство?

— Не. Защо питаш?

— Защото го имаме по наследство! Чичо Джеймс беше художник. Нали помниш чичо Джеймс…? — Тя млъкна изведнъж. Той я гледаше озадачено и тя осъзна какво е казала. — Ох! Дейвид, извинявай. Понякога приказвам повече, отколкото е необходимо.

— Нищо не разбирам — рече той.

— Да, виждам. Чудиш се какво общо има твоят чичо Джеймс с моя талант. Значи не знаеш.

— Какво не знам?

Тя въздъхна и разбърка какаото си.

— Пак се издъних!

— За бога, Кърсти! — рече той малко нервно. — Трябва да ми кажеш какво е това нещо, което аз не знам.

— Добре. — Тя го погледна в очите. — Искам обаче да те предупредя, че баба ти няма да остане доволна от поведението ми. Тя държи на своите тайни.

— Какви тайни?

— Че двете с баба са наполовина сестри. — Говореше съвсем сериозно. — Гилбърт Морс е баща и на Сара. Тя, разбира се, е била извънбрачно дете.

Той мълчеше и се опитваше да осмисли това, което чу. Естествено. Как не му бе идвало наум? Това обясняваше всичко — съперничеството, ревността, причината, поради която Сара имаше еднакъв брой акции като Алиша. Но той никога не се бе сещал за това. Сара — сестра на Алиша. Дядо му сигурно е бил голям образ!

Той леко поклати глава.

— Трябва да съм доста глупав, след като въобще не съм го подозирал. Но никой нищо не е споменавал — нито баба, нито татко…

— Не знам дали са много хората, които знаят — призна Кърсти. — Макар че по онова време е имало подобни подозрения. Баба ми каза, но вероятно твоята възприема нещата по друг начин, нормално. Едва ли е склонна да го разказва наляво и надясно.

— Съмнявам се. Въпреки че в наше време едва ли това ще направи кой знае какво впечатление на някого.

Той отпи от какаото. Беше вкусно, горещо и сладко, с вкус, който му напомняше за безгрижното детство. Нямаше желание да повдига въпроса, който тревожеше и двамата в този момент. Щеше да му е по-приятно да гледа на това посещение като на среща с хубаво момиче. Но нямаше как да отлага повече.

— Говорих с баща си — рече той.

Тя стисна здраво чашата си.

— И?

— Всичко, което ти ми каза, е истина. Разликата е само в това, че той обяснява нещата по друг начин, естествено. Че било за доброто на компанията и така нататък, и така нататък. — Нямаше сили да спомене, че баща му също изтъкна, че е за доброто на собственото му бъдеще.

— За доброто на компанията! Ха-ха-ха! Лио де Виър не мисли за нищо друго, освен за собственото си добро.

— Татко твърди, че го смятаме за чудовище заради неща, които са се случили в миналото — неща, които трябвало да бъдат забравени.

— Има неща, които човек не може да забрави. — Тя стисна зъби, присви очи. Изражението й го притесни. Пак имаше нещо, което тя знаеше, а той не, нещо от миналото, което хвърляше плътната си сянка през годините.

— Какво е направил? — попита той. — Защо Алиша и Сара го мразят толкова много?

— Не знаеш ли?

Той поклати глава. Погледът й срещна сините му, честни очи.

— Смята се, че той е виновен за смъртта на Гилбърт Морс.

— Виновен за смъртта му? Но нали е загинал в самолетна катастрофа?

— Да, но тя не е била случайна. Говори се, че той по някакъв начин е повредил самолета.

Дейвид не можеше да повярва на ушите си.

— Е, това са празни приказки според мен! Защо да го прави, ако въобще е бил в състояние?

— Защото винаги е искал да бъде господар на компанията, още тогава. Според мен никой не смята, че е искал да убие Гилбърт. Целта му е била да ликвидира Сара. Тя е била протеже на Гилбърт и започнала да получава доста повече власт, отколкото му се нравело — назначили я на поста, който той смятал, че се полага на него след смъртта на Лорънс и гибелта на Хю. Него ден Сара трябвало да пътува със самолета, за да измине с мъжа си първия етап от запланувания им рекорден полет до Южна Африка. Как станало ли? Предната вечер го забелязали в хангара, както и по-рано, когато се повредила машината, на която Сара се учела да лети. Знам, че днес това звучи неправдоподобно, но тогава самолетите са били други, много по-примитивни. Една разхлабена гайка, свалено болтче и готово. Не знам… Всъщност никой не знае със сигурност, защото машината била напълно унищожена. Но имало сериозни подозрения по адрес на Лио. Било му заповядано да се махне и никога да не се връща. Той така и направил и всичко било спотаено. Но сега разбираш ли защо никога няма да му простят?

Дейвид мълчеше, шокиран от тази история.

— Не си мисли, че само Алиша и Сара са мразили Лио — продължи Кърсти, защото държеше да му покаже, че не се опитва да драматизира някаква невероятна история. — Явно и Гилбърт не го е понасял, защото не му завещал нищо. Като разбрал това, Лио се зарекъл, че един ден ще стане господар на „Морс Бейли“. Баба казва, че по онова време това било абсолютно невъзможно и явно той е чакал цял живот, за да се домогне до положението, което би му дало възможност да го стори. И ето че сега е на път да изпълни заканата си, нали? Успял е по някакъв начин да спечели доверието на баща ти, накарал го е да си мисли, че сделката е много благоприятна и какво — ще ни постави пред свършен факт след толкова години борба. Дейвид, не бива да допускаме това. Не бива да допускаме семейната фирма, нашата семейна фирма, да попадне в ръцете на такъв човек.

Дейвид остави чашата си. Доброто му настроение се бе изпарило напълно от това, което Кърсти му разказа. Не можеше да повярва, че баща му не знае тези неща. Не е възможно Алиша да не му ги е казала. Как можеше да се абстрахира от тях, с лека ръка да пренебрегне злобата и да я нарече стари вражди, сякаш става дума за най-обикновени детски караници? Най-вероятно в сделката имаше нещо, благодарение на което той бе готов да прости на Лио за всичко. Нещо, от което щяха да се облагодетелстват той и Дейвид. Но момчето не искаше да има нищо общо с това. Беше готов да приеме ръководен пост в компанията, при положение че се бореше и спечелеше доверието на останалите. Но никога не би го приел, ако знаеше, че му го дават като награда за безчестен гешефт. Принципите му бяха прекалено висши за подобни нечистоплътни сделки, дори прекалено висши за света на бизнеса, както понякога си мислеше, и със сигурност доволно висши, за да се гаври с паметта на човека, който бе основал империята им, прадядо му Гилбърт Морс.

Имаше само един изход. Въпреки че идеята не му допадаше въобще, налагаше се да действа против баща си и да направи това, което може, за да предотврати сливането. Гай сигурно щеше да се вбеси, може би щеше да го нарече дори глупак, защото по този начин той щеше да обърне гръб на съвместно предприятие, което щеше да го направи толкова богат и силен, за колкото едва ли бе сънувал. Да прави каквото ще! У Дейвид бе останало достатъчно от духа на хипитата, за да го накара да гледа презрително на огромното богатство, а властта като такава не го привличаше. Според него честността бе много по-важна.

— Съгласен ли си с мен? — попита Кърсти. Тя седеше на дивана срещу него, обвила с ръце коленете си, а брадичката й, вирната, показваше решителността й. — Ще бъде ужасно, ако „Морс Бейли“ попадне в ръцете на Лио де Виър. Но баба казва, че единственият човек, който може да предотврати това, е Алиша. А дали тя е склонна? От теб разбирам, че е била доста притеснена и е решила да дойде в Бристъл, но баща ти ръководи дела й от толкова време, че тя по навик пак може да го остави да решава вместо нея. Ако я замотае нещо и успее да я убеди, че всъщност ние купуваме „Де Виър моторс“, или нещо подобно, може би тя отново ще му се довери, както е правила винаги. Особено ако успее да й втълпи, че това, което прави, е полезно за нейния род.

Той кимна, изненадан от нейната проницателност.

— Да, татко знае как да влезе под кожата на баба. Има богат опит в това отношение. От това, което ми каза тази вечер, останах с впечатление, че е убеден, че е разсеял страховете й. Бедата е, че от години разполага с прекалено много власт и се блазни от дела на Лио в компанията, който той наследил от майка си. Подозирам, че тайно от всички, те от доста време насам се гъделичкат един друг. — Той млъкна, отвратен от поведението на баща си след разкритията на Кърсти.

— Какво ще правим в такъв случай? — попита момичето отчаяно. — Ако Лио де Виър поеме „Морс Бейли“, баба ще бъде съсипана, убедена съм. Компанията е животът й.

— Остава само една възможност — рече Дейвид. — Баба ти е говорила с моята, но не е постигнала нищо.

Естествено, като се имат предвид лошите им отношения. Сега остава да опитам аз.

Тя го изгледа. Не смееше да се надява на подобен жест от негова страна.

— Ще говоря с баба. Не знам дали ще успея да й повлияя, но ще опитам. Нямаме много време. Съдбоносното заседание е в сряда. Татко не си губи времето. Утре ще се срещна с баба и ще се опитам да я убедя да използва гласовете си за независимостта на „Морс Бейли“. — Той погледна часовника си и стана. — Късно е. Трябва да тръгвам.

Тя кимна. Незнайно защо не й стана много приятно, че си отива. С него се чувстваше по-спокойна. Той тръгна към вратата и тя го последва.

— Успех, Дейвид!

Той й се усмихна.

— Дано да имам късмет. Стискай палци утре.

— Непременно.

Когато той си тръгна, тя седна и се замисли. Може би всичко щеше да се оправи. Трябва да се оправи, след като баба й толкова държи на това!