Джанет Танър
Да наследиш небето (42)

6.

Когато си тръгна от къщата на Сара, Адам не се прибра направо в „Чутън Лий хаус“. Вместо това той направи няколко кръгчета с колата, защото имаше нужда да остане сам и да размисли.

Въпреки че изглеждаше на пръв поглед невероятно, той имаше предчувствие, че Пери не е бил далеч от истината, когато си е помислил, че Лио е виновен за авариите със самолетите. Двата инцидента бяха доста умело подготвени, за да са обикновено съвпадение, а и от това, което бе чувал за Лио, Адам допускаше, че е напълно способен да извърши подобен саботаж. Беше безскрупулен и амбициозен човек. Адам не се съмняваше, че нищо не би го спряло, за да се домогне до позицията, която смяташе, че по право му принадлежи. Освен това разполагаше с възможности да осъществи пъклените си замисли. Но дали имаше необходимите познания? Защо не? Не бе инженер, но от достатъчно дълго време се занимаваше със самолети, за да ги познава, а и имаше достъп до чертежите, които показваха компонентите им. Не бе глупак, напротив. Ако си е наумил да стори подобно нещо, това бе по силите му, особено когато ставаше дума за просто нещо като развинтване на болтчетата на перката. Разбира се, никой не можеше да бъде сигурен какво точно е направил на кондора. Уликите бяха унищожени, а механиците, затруднени от присъствието на журналистите в онази сутрин, бяха разчитали на проверката, която бяха извършили предния ден — нещо, за което Лио е знаел предварително и на което е разчитал.

Оставаше аргументът, който Сара повдигна — вредата, която подобно широко коментирано бедствие би причинило на компанията. Но както Адам й обясни, Лио може би не е знаел за кризисното състояние на фирмата и е рискувал предпазливо, разчитайки на това, че или ще спечели, или ще изгуби всичко. Знаеше за желанието на Адам да поеме южноафриканския клон. Ако успееше да ликвидира Сара, Гилбърт щеше да се види принуден да разчита на него като на своя дясна ръка и впоследствие можеше основателно да очаква, че ще поеме изцяло контрола върху фирмата.

Това бе жесток план, направо безумен, но Адам от известно време си мислеше, че що се отнася до власт и постове във фирмата, Лио наистина се държеше като не съвсем нормален човек.

Адам нито за миг не се усъмни в думите на Пери. Механикът бе стабилен човек, комуто липсваше въображение, за да съчини подобна история, дори да е мислил, че това ще му помогне, а и не намекна нито веднъж, че иска да го възстановят на работа срещу информацията, която им бе дал. Освен това Адам случайно знаеше, че Пери си е намерил друга работа като механик в транспортен концерн в Бристъл, което означаваше, че би било доста неправдоподобно да стига до подобни крайности, дори и да бе решил да стори подобно нещо. Не, като се замислеше, Адам си правеше извода, че човекът му е казал истината. Въпреки че щеше да му е много трудно да я докаже. Дори да намереха свидетели, които да потвърдят, че са видели Лио в хангара по това време, това не бе достатъчно, за да го дадат на съд. Този проблем трябваше да разрешат сами.

След като взе решението, Адам обърна колата към дома си. Нямаше намерение да отлага. Отначало остана шокиран, но после се ядоса. Смяташе да се разбере с Лио, и то веднага. Трябваше да се действа, колкото е възможно по-скоро.

Дърветата покрай „Чутън Лий хаус“ хвърляха дълги сенки, когато сви по пътя за къщата. Паркира колата в задния двор и влезе вътре.

Библиотеката и дневната бяха празни. Вероятно всички бяха по стаите си и се приготвяха за вечеря. Тъкмо се канеше да се качи горе и да потърси Лио, когато на минаване покрай кабинета на Гилбърт му се счу нещо като затръшване на чекмедже. Адам се обърна и отвори вратата.

Там бе Лио, наведен над две-три папки, които бяха разтворени върху голямото писалище. Той вдигна глава изненадан и погледна сконфузено.

— Адам! Аз само…

— Виждам какво правиш, Лио — прекъсна го Адам. — Крадеш информация.

Той влезе в кабинета и затвори вратата.

— Трябва да се вземат мерки, веднага — рече Лио. — Помислих си, че ако поема нещата в свои ръце…

— Това не е твоя работа — студено му каза Адам. — Името ти въобще не се споменава в завещанието.

Лио стана ален.

— Така е, но все още заемам отговорен пост.

— Няма да е за дълго, приятелю.

Лио присви очи.

— Не си познал, Адам. Няма да можете да се отървете толкова лесно от мен.

— Нима? Аз не бих бил толкова уверен на твое място. Искам да ти кажа някои неща, след което се надявам, че ще си стегнеш багажа и ще се ометеш.

Лио се засмя, вече по-уверено.

— Не мисля, че ти си човекът, който може да ме изпъди оттук, Адам. Нима забрави, че тази къща вече е на мама?

— Знаеш ли колко ми пука на кого е! — Адам удари с юмрук толкова силно по писалището, че мастилницата и перата подскочиха. — Ако не ме послушаш, ще те пратя в затвора за убийство!

Дори да се бе съмнявал в правотата на разказа на Пери преди, сега бе убеден, че е самата истина. Защото в първия момент Лио бе така шокиран, че погледна виновно. Аленото му лице пребледня и той за миг погледна уплашено.

— Свиня със свиня! — процеди през зъби Адам. Гласът му бе тих и гневен. — Заслужаваш да ти прережа гръкляна за това, което си направил. Виновен си за смъртта на двама души и без малко да претрепеш мен и Сара. — Лио мълчеше. Беше прекалено шокиран, че са го разкрили, за да се оправдава. Адам продължи: — Как можа, Лио? Ако знаеш как ми се иска да те пратя с повреден самолет в небето! Но „Морс Бейли“ не може да си позволи в момента още една катастрофа. А и на теб ще ти е малко да умреш.

— Какво предлагаш тогава? — нагло попита Лио.

— Да се пръждосаш оттук веднага, защото иначе ще изпълня заканата си и ще те пратя в затвора за убийство, както и за куп други неща. Но и това няма да е от полза за компанията, затова не ми се нрави — да изобличавам доведения брат на съпругата си като долен престъпник.

Докато му говореше, Адам се чудеше дали Лио ще се досети, че блъфира. Нямаше никакви доказателства, за да осъди Лио. Но Лио, обезумял от страх, не се сети да попита Адам как ще изпълни заканите си.

— Един ден ще съжаляваш за това! — закани се той.

— Съмнявам се. В „Морс Бейли“ ще има чистка. Махай се, Лио, колкото се може по-бързо. Не те знам какво ще обясниш на майка си, но не ме и интересува. Казвай й каквото си искаш, макар че ме съмнява, че ще й признаеш, че си убил собствения й съпруг.

— Нима няма да й го кажеш ти? — иронично попита Лио. — Предполагам, че това ще ти достави истинско удоволствие.

— За разлика от теб, Лио, аз не се забавлявам, причинявайки болка на околните. Дори ще ти призная, че ми е мъчно за майка ти. Вършила е толкова безобразия в миналото, че едва ли Гилбърт е бил особено щастлив с нея. Но съм сигурен, че повечето от постъпките й са били продиктувани от добронамереност към теб. Сега тя е стара жена. Няма да се зарадва, че си тръгваш. Но това ще я оскърби по-малко от факта, че синът й е убиец.

— Проклет да си, Адам! — изсъска тихо Лио. — Проклети да сте всички! Дано да изгниете в ада!

— Може и това да стане. Но едно е съвсем сигурно, Лио — ако това стане, ние несъмнено ще се срещнем с теб там. А сега изчезвай, защото ръката ме сърби да ти размажа мутрата!

Лицето на Лио се изкриви от омраза. Злобата му за пръв път бе толкова явна. Но в момента поне той бе победен и го знаеше.

— Не си мисли, че ще ти се размине толкова лесно, Адам — закани се той от прага на вратата. — Ще си отмъстя на всяка цена! Не забравяй това!

Той тръгна. Адам отново стовари юмрук на бюрото, за да се освободи от желанието да смаже физиономията на човека, който бе убил двама души. В този момент мечтаеше да види Лио проснат на пода и задавен от собствената си кръв. Но какво полза щеше да му донесе това? Така поне щяха да се отърват от него. Вече можеха да започнат да работят върху заздравяването на компанията, която бе смисълът на живота им. Гневът му започна да се уталожва и той взе да прибира папките, които Лио бе извадил. Утре сигурно щеше да им се наложи да ги извадят отново. Вероятно Сара щеше да му помогне да се справи с тънкостите в тях, защото Адам не бе чиновник. Но ако се налага, ще стане. Това бе най-малкото, с което можеше да се отблагодари на Гилбърт.

Все по-големите сенки навън изпълваха кабинета с мрак, докато Адам стоеше и мислеше за свършената работа и предстоящите задачи.

 

 

Писмото на Сара пристигна със сутрешната поща. Адам го откри сред купчината до чинията си за закуска. Разпозна почерка й и присви очи. Когато го отвори и прочете, наруга.

По дяволите, защо я остави сама снощи! Знаеше, че е разстроена от неприятностите през деня. Но нито за момент не се усъмни, че ще направи подобно нещо… Разбира се, това никога нямаше да се случи, ако бяха осъществили плановете си, помисли си Адам. Поради една или друга причина се наложи да протака нещата, а това само създаде допълнително проблеми. Сега разбра, че няма какво повече да отлага.

Адам отмести стола си назад и стана, без да докосне закуската си, отиде в коридора и започна бързо да се изкачва по стълбата, като вземаше по две стъпала наведнъж. Вратата на стаята на Алиша бе отворена. Той почука и влезе.

Алиша седеше на тоалетката, прибираше косата си и докато се сресваше, разговаряше с детегледачката на Гай. Детето беше също в стаята и си играеше с фибите на майка си. Когато Адам влезе, тя го погледна учудена.

— Адам! Какво те води насам?

Той не отвърна на въпроса й.

— Госпожице, бихте ли отвела Гай долу. Искам да поговоря със съпругата си.

Детегледачката погледна Алиша, защото нямаше навик да се подчинява на Адам.

Алиша й кимна.

— Върви, скъпа. Послушай господин Бейли.

— Мамо, искам да стоя тук! — Гай имаше леко плачлив глас, който дразнеше Адам.

— Слушай татко си, младежо!

— Хайде, Гай, върви. После пак ще дойдеш — рече Алиша. Когато детегледачката изведе детето, тя се обърна към мъжа си. — На какво дължа това посещение, Адам? Все по-рядко идваш в стаята ми, но никога сутринта.

Той не обърна внимание на намеците й.

— Трябва да ти кажа нещо, Алиша, и за да не те обидя, ще бъда прям. Както знаеш, от известно време насам бракът ни не върви и аз мисля, че е крайно време да разрешим проблема юридически. Искам развод, колкото се може по-скоро. Време е да сложим край на този цирк.

Тя замръзна, ръцете й продължаваха да държат вдигнатата й коса. Той виждаше лицето й в огледалото — като се изключат широко отворените й очи, то бе напълно безизразно.

— Наистина ли? Защо точно сега реши да го направиш? — попита тя след малко и той, без да иска се възхити на самообладанието й.

— Искам да се оженя за Сара.

— Мдаа, разбирам. — Тя постави една фиба в кока си спокойно. — Искал си да се ожениш за Сара. В това няма нищо ново, нали? Предполагам, че единственото нещо, което се е променило, е, че сега тя е също толкова добра инвестиция, колкото мен. И тя като мен получава една трета от имуществото и същия процент акции в управлението на компаниите. Е, Адам, не мога да не се възхитя на пресметливостта ти!

Писмото на Сара стоеше в джоба му. Идваше му да й каже, че ако иска, може да има и двете, защото Сара смяташе да прехвърли всичките си акции на негово име. Но не го направи. Не искаше да се отклонява от въпроса в този момент.

— Аз отговарям за аргументите в полза на развода, Алиша — рече той. — Не се страхувай, че ще опетня името ти.

— Много похвално от твоя страна — сухо отвърна тя. — Но нима не ти е минавало през ума, че може да откажа?

— Да, минавало ми е. В такъв случай обаче предложението ми да постъпя почтено отпада. Ако ме принудиш, Алиша, ще изкарам теб виновна за развода. Не си прави никакви илюзии.

Тя забоде с фиба и последния кичур коса и се обърна с лице към него.

— Ясно. Виждам, че вече си взел решението. Има ли въобще начин да те спра?

— Наистина ли искаш да ме спреш, Алиша? Не се съмнявам, че и ти като мен знаеш, че бракът ни е една пародия. От това нямаш полза нито ти, нито аз. Мисля, че ти самата ще се почувстваш по-добре, ако се омъжиш за някой, който ще те обича.

Тя се усмихна коравосърдечно. Адам се запита дали тази жена е способна на нежност.

— Загрижеността ти за мен направо ме разчувства — процеди тя. — Обаче забравяш, че има още един заинтересован. Синът ти. Чувствата ти към мен са без значение в сравнение с това. Не те интересува, че ще ме злепоставиш пред хората, но не можеш ли поне заради него да поддържаш заблудата за брака ни? Помисли за Гай, Адам. Помисли за собствения си син.

— Алиша, искрено се надявах, че няма да използваш Гай, за да ме задържиш при себе си. Това само ще ти навлече повече проблеми — с горчивина отвърна Адам.

— Какво искаш да кажеш? — предизвикателно попита тя.

Той погледна към вратата. Тя бе добре затворена, а отвън не се чуваше детски глас.

— Защото, скъпа моя, и ти, и аз добре знаем, че той не е мой син.

Очите й се присвиха, мускул трепна на бузата й. Но тя отвърна със завидно самообладание:

— Така ли? И чий син е тогава?

— Баща му е някой от войниците, които бяха дошли да се възстановяват при теб, вероятно оня, с когото те хванах.

— Аха — смутено отвърна тя. — И може би сега смяташ да се отречеш от него?

— Не. — Той отиде до прозореца и застана с гръб към него. — Няма да се отрека от Гай. Ако имах подобни намерения, отдавна да съм го сторил, още когато се върнах от пленническия лагер и установих, че като по чудо съм станал баща. Още тогава реших, че заради детето трябва да оставя всички да вярват на мита, който ти бе разпространила, и не виждам защо сега трябва да го разбивам. Гай има и без това достатъчно недостатъци, за да му лепваме и етикета копеле.

— Означава ли това, че предпочиташ хората да мислят, че си изоставил собствения си син?

Той сви рамене.

— Ще му осигуря добра издръжка сега и за в бъдеще. А и гърбът ми е як. Моето лично мнение е, че хората могат да продължават да си мислят, че съм негов баща, при условие че ме освободиш от тази пародия на брак.

— О, Адам! — Тя внезапно отметна глава назад и се изсмя.

— Какво ти е толкова смешно? — попита я той.

Тя поклати глава.

— Цялата ситуация е толкова забавна! Бракът ни започна с изнудване и както ми се види, ще приключи така.

— Аз бих го нарекъл по-скоро ултиматум, Алиша, но всъщност е все едно. Дай ми свобода и аз ще продължавам да се правя на баща на Гай. Няма нужда дори самият той да знае истината, въпреки че едва ли ще ми е особено благодарен.

— А Сара? — Той забеляза пламъчето, което проблесна в очите, признак на съперничеството, което все още съществуваше между двете жени.

— Това, което става между мен и Сара, си е наша работа — тихо отвърна той.

Устните й се извиха леко нагоре и за миг тя придоби почти тъжен вид.

— Ти я обичаш истински, нали?

— Повече от всичко на света.

— Добре. — Тя се обърна и повдигна вежда. — В такъв случай, Адам, предполагам, че е редно да се махна от пътя ти. Аз имах възможност да опитам и да се порадвам на щастието, с което ти ме дари. Може би е дошъл редът на Сара. Добре, Адам, ще ти дам развод. Ще оставим на адвокатите си да уточнят подробностите, за да можем да си спестим колкото се може повече неприятности. А сега ти предлагам да отидеш при нея. Моля те да отидеш при нея, честно казано. В този момент единственото, което искам, е колкото се може по-скоро да ме освободиш от присъствието си!

— Благодаря ти, Алиша. — Той отиде до вратата, а тя му показа само гърба си, стегнат и прав. Алиша грабна четката си за коса от тоалетката и я запрати с всичка сила към леглото си. Тя подскочи от възглавницата и падна насред пода.

— По дяволите! — изхлипа Алиша. — По дяволите! По дяволите! По дяволите!

Но наоколо нямаше кой да я чуе.