Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (8)

7

Или офисът на Олимпия Арпел в района на Шестдесета улица — изток е бил проектиран специално за Олимпия, или тя е била създадена точно за този офис.

Посетителите никога не бяха сигурни коя от двете възможности беше вярна.

Пространството бе строго, студено и неприветливо, цялото в черна кожа, неръждаема стомана, груб вълнен мокет и лъскави бели стени. Столовете и бюрото бяха в стил Майс ван дер Рохе; огромна стъклена епруветка на бюрото съдържаше самотна великолепна райска птица. Снимки на красавици модели в леки, хромови, остъклени рамки гледаха от стените, наредени по тях с математическа точност. Сред скромното обзавеждане се натрапваше огромен стъклен пепелник, пълен с угарки с дълги бели филтри, изцапани от червило.

Това беше стая, специално предназначена за забавления, със силно, натрапчиво осветление, проектирано с единствената цел да докара посетителите до такова физическо състояние, че да проявят всичките си недостатъци. Олимпия Арпел поддържаше всичко в ред. Тя беше въздържана и дребна, облечена във вълнени дрехи, без украшения и орнаменти. Лицето й имаше формата на ковчег, носът й бе като човка, а зад очилата й тип Бен Франклин, гледаха подчертано морскозелени очи. Остро отрязан бретон оформяше странния й вид, а кожата й приличаше на пергамент, който е бил смачкан на топка и после отново пригладен.

Тя пушеше настървено, с нервни, остри движения, но никога не дръпваше от цигарата повече от четири пъти, преди да я смачка в пепелника.

Обикаляше замислено около седналото момиче, остро преценявайки го с очи. После запалката й щракна — Олимпия запали нова цигара и потъна в дима й.

— Познаваш ли някое от тези лица? — попита тя с остър, груб глас. Тя посочи с цигарата огромните снимки наоколо.

Момичето кимна.

— Те са модели — каза то.

Олимпия раздразнено поклати глава.

— Не. Те не са просто модели. Те са супер модели подчерта тя. — Момичета за корицата. Нито едно от тях не прави по-малко от 500 долара на час. Списанията „Вог“, „Спаркл“, „Харнърс Базар“. Именно техните лица ги продават.

Тя пое със задоволство дим, вдигна глава и изпусна облак към тавана. После угаси цигарата в препълнения пепелник и свали очилата си. Започна да се разхожда край стените, докосвайки с очилата рамката на всеки портрет.

— Аталанта Дарин. — Чук. — Франческа Кафка. — Чук. — Виена Фароу. — Чук. — Джоу Затопекова, Оби Кути, Мелва Ритър, Кики Уестърбърг. — Чук, чук, чук, чук.

Тя се спря и се обърна, като кръстоса ръце върху гърдите си, а очилата й увиснаха. Тънките й светлооранжеви устни се опънаха в едва забележима усмивка.

— Те са моите момичета. Аз ги открих. Аз ги направих звезди. — Тя направи неясен жест с очилата си и гласът й моментално прие мек тон. — Красиви са, нали?

Момичето седеше тихо, като въртеше глава, за да следва постоянно движещата се ръка на Олимпия.

— Те са чудесни — съгласи се то с колеблив глас.

— Можеш да заложиш задника си, че са.

Олимпия седна зад бюрото си и момичето можа да я види като на карта за покер: две Олимпии — една над бюрото и втората долу, на огледалната му, полирана повърхност. Царицата на моделите. Асът на красотата.

Олимпия се наведе напред с присвити очи.

— Знаеш ли обаче какво ми липсва? — попита тя с мек глас.

Момичето поклати глава и зачака.

Запалката отново щракна и Олимпия се намръщи срещу пушека.

— Кристи Бринкли — изрече тя, привличайки погледа на момичето. — Джери Хол. — Тя наблюдаваше внимателно очите на момичето. — Виена Фароу може да има потенциала на супермодел, а може би — не. Ще се окаже след няколко месеца. Тя се наведе напред над бюрото и разклати очилата си към момичето.

— Но ти със сигурност го имаш. — Тя кимна на себе си. — Аз мога да го подуша.

Облегна се назад и намести очилата си.

— Но… но аз не зная дали искам да стана модел — отвърна момичето притеснено. Чувстваше се много неловко, не бе свикнала да й се обръща такова внимание и то в един чужд за нея свят.

Очите на Олимпия се втвърдиха.

— Разбира се, че искаш да станеш модел — отговори троснато тя. — Всяко момиче иска да стане топмодел!

Тя престана да ползва очилата си като показалка и пак ги окачи на носа си. Искаше да грабне момичето, да го раздруса и да му вдъхне малко разум, защото то бе най-разкошното създание, което Олимпия някога бе виждала — а като основател и собственик на „Олимпия Моделс Инкорпорейтид“ тя наистина беше срещала най-прелестните млади жени в света.

„Олимпия Моделс Инкорпорейтид“ не бе в същата лига като „Форд“ и „Вилхелмина“, но все пак се ползваше с добра репутация и огромна, постоянна работа със забележителни красавици.

Ала, за съжаление, агенцията й беше позната като стартова агенция, като първо стъпало за моделите по пътя им нагоре.

Това, че нейните момичета бяха толкова нелоялни и неблагодарни, безкрайно я дразнеше. И въпреки това, след като ги откриеше и обучеше, изпратеше ги при подходящи гримьори, фризьори и фотографи, платеше облеклото им и даже ги обучеше как да се движат и позират, те я напускаха заради повечето долари на „Форд“, „Вилхелмина“ или „Золи“, без дори да й благодарят.

Днес Олимпия имаше съвсем друг проблем — тя не беше го очаквала дори след двайсет и трите години къртовска работа. Като търсач на самородни таланти тя никога не губеше надежда, че някъде, някога ще разрови глината и ще камери едно изключително, спиращо сърцето лице, което би било главната златоносна жила. И ето че сега, с всяка изминала минута тя все повече се убеждаваше, че момичето, което седеше срещу нея е именно онова, което очакваше да намери. Най-важното й откритие за всички времена. Нейният истински Кохинор или Звездата на Индия. Откритието на живота й, неземното съкровище. Тялото и лицето на момичето бяха идеални за снимки. Съвършена костна структура, безупречно лице. Някакъв трудно определим начин на движение.

Тази дълга до кръста коса. Тя би засенчила дори Джери Хол.

Господи!

И като си помисли човек, че появяването на това момиче бе неочаквана, щастлива случайност!

Олимпия обикновено не посещаваше центъра на града, никога не бе ходила и в Ийст Вилидж; тя не се интересуваше много от настъпващите промени. Единствената причина, която я накара да отиде там тази сутрин бе, че бе пропуснала откриването на галерията на един свой приятел и това бе последната възможност да види експозицията, преди да бъде закрита.

Но тя така и не стигна до галерията. Точно когато колата и спря пред червената светлина на площад „Св. Марк“, тя зърна тази поразяваща красавица да пресича улицата като простосмъртна, вместо като богиня, каквато бе в действителност.

Олимпия Арпел нямаше намерение да остави хубавата Елена от Троя да й се изплъзне между пръстите. На шестдесет и една годишна възраст тя все още можеше да крачи бързо. Тя подаде двайсетдоларова банкнота на шофьора, не чака за ресто и изскочи навън, сграбчвайки с ръце обърканото момиче, преди то да може да направи пет крачки.

И сега те бяха тук.

И сега, възбудата от намирането на красавицата на деветдесетте години, беше смразена от дяволския инат на това момиче.

По дяволите! Възможно ли е да открие най-красивата жена на света само за да разбере, че тя не иска да стане модел?

Олимпия прибягна до най-ласкавата си майчина усмивка.

— Виж какво ще ти кажа, скъпа. Аз съм готова да подпиша договор с тебе веднага. В този миг! — тя се облегна назад с ласкаво изражение на лицето. — Какво ще кажеш?

— Аз… аз не зная — промърмори момичето. — Това е толкова неочаквано!

Тя наведе глава и размърда настрана завеса от кестенява коса, а превъзходните й морскозелени очи проблясваха като сапфир и сребро — големи, блестящи, влажни — и изглеждаха измамно невинни и смутени.

— О, разбира се, че не си очаквала това — съгласи се Олимпия ласкателно, — но такива неща често се случват в този бизнес. В града пристигат нови таланти, откриват се красавици, които никога не са мислили да стават модели… Това е градът на мечтите, момичето ми, това е страната на Оз.

Момичето леко помръдна и примигна два пъти с черните си клепки.

— Но договор…

— Договор, договор. Не е кой знае какво — увери я Олимпия. — Договорите са стандартни и готови. Доли трябва да впише само името ти във формуляра. После, в зависимост от това как аз ще уредя нещата, ще мога вероятно веднага да те изпратя в студиото на Алфредо Тоскани и да започнете на секундата. — Тя се спря внезапно по средата на мисълта си, като забеляза притеснителната гримаса на момичето. Не можеше да повярва! Момичето никога не бе чувало за Алфредо Тоскани. Къде ли е била през всичките тези години? Тоскани беше един от големите четирима — заедно с Аведон, Скавуло и Скребнески. — Алфредо Тоскани, — търпеливо заобяснява Олимпия, усмихвайки се отново, — е един от най-известните фотографи в този град. Той приема само най-важните клиенти. Модели. Общественички. Филмови звезди. Той даже прави изложби по музеите. Ти вероятно си виждала негови снимки, без да знаеш това. — Тя посочи с ръка към стените. — Той е направил много от тези. Сега… — Тя плесна с ръце. — Подписването на договора не трябва да те плаши. Това с чиста формалност и договорът е в твой и мой интерес. После, веднага след като папката с твоите снимки бъде подготвена, аз ще мога да действам и да ти осигуря работа.

Олимпия се усмихна подкупващо.

— И вие наистина мислите, че бих могла…

Гласът на момичето заглъхна.

— Петстотин долара на час? — Олимпия тръсна глава. — Не! — отсече тя твърдо. — Ти ще започнеш с хиляда долара на час.

Момичето се стъписа.

— Наистина ли мислите, че струвам толкова? — прошепнато. — Хиляда долара… на час?

Олимпия скромно се усмихна.

— Три дни снимки ще ти донесат двайсет и четири хиляди. Помисли какво ще донесе това на клиента. Твоето лице ще продава милиони кремове, червила или шалчета. Клиентът получава лъвския пай, не ти. Но стоката продаваш ти!

Олимпия се облегна назад и се усмихна на Шърли.

— Нали нямаш планове за този следобед?

Шърли сви устни и се поколеба. Тя не каза на Снейк, че ще излезе и знаеше, че ще й бъде много ядосан. Той не обичаше тя да отива някъде, без да му се обади и то часове наред. Трябва поне да му звънне… но, ако му звънне, той вероятно ще започне да крещи и да я накара веднага да се върне. А може би, ако не му се обади и го изненада по-късно с възможността за хиляди и хиляди долари, той ще бъде умилостивен.

Тя бавно кимна с глава.

— Аз… аз съм свободна — промълви тя, като се чудеше дали по-късно няма да съжалява, че е взела това решение.

— Добре.

Олимпия имаше вид на генерал, когато посегна през бюрото да се ръкува.

— Тогава ние се споразумяхме. Добре дошла в големия бизнес.

Шърли Силвърстайн не можеше да повярва, че й се предоставя такъв шанс. Това бе страната на Оз, а Оз беше нещо съвсем ново за нея.

Досега животът й беше низ от неблагополучия и мизерия. Нещата вероятно биха могли да бъдат много по-различни, ако баща й не беше умрял, когато тя бе още толкова млада. Но Ейб Силвърстайн, работейки на строяща се висока сграда в Манхатън, се бе подхлъзнал по една греда и паднал от двайсет и осмия етаж на Осемдесет и шеста улица, оставяйки сами жена си Рут и Шърли, която беше на шест години. Истинската трагедия, както се оказа, бе не толкова смъртта на Ейб, а реакцията на Рут.

Рут Силвърстайн намери утешение в религията — не в нейната, а в някаква библейска секта.

Това беше малка група, по-скоро култ, отколкото църква и беше управлявана от низвергнат баптистки свещеник, който се наричаше Брат Дан. Роден Даниел Дейл Дъдли, някъде в Кентъки, Брат Дан твърдеше, че дяволът се е вселил във всеки човек и че само оставяйки се в неговите ръце злият дух ще бъде прогонен.

Той изискваше от всеки член на своята твърдоглава, малка група, да даде всичко, което притежава, на църквата; по-голямата част от спечелената с непосилен труд пенсия и застраховката „живот“ на Ейб Силвърстайн намери пътя към неговия джоб.

След още четири месеца по-голямата част от наследството бе също дадено на Брат Дан, когато той примами Рут да се ожени за него.

— Ние ще живеем в църквата — каза Рут на Шърли в деня на церемонията. — Не е толкова хубаво, както в този апартамент, но е по-добре, защото църквата е благословена. — Очите й странно блестяха. — Сега дяволът няма повече да ни тревожи.

Оказа се, че църквата бе малка къща на два етажа в квартала Канарси в Бруклин, с боядисани тапети по стените, които имитираха тухли и син неонов кръст над вратата. Беше притисната между малка пералня и фризьорски салон.

Шърли чу плъхове да стържат зад стените.

— Ето ни на път! — бодро каза Олимпия.

Шърли гледаше разсеяно през страничното стъкло на колата и гласът на Олимпия я стресна.

— Ето къщата на Алфредо Тоскани — обяви Олимпия, като посочи къща с двойна ширина от тих, стъпалообразен, жилищен блок. — Неговото студио заема първите два етажа.

Шърли пое дълбоко дъх. Опитваше се да събере кураж.

 

 

Снейк изпитваше досада. Достатъчно дълго бе чакал Шърли.

Докато прекрачваше седлото на мотоциклета, той не отделяше очи от слабичкото пуерториканско момиче с дръзка походка на отсрещния тротоар. Блестящата й черна коса подскачаше при всяка нейна стъпка:

Той се усмихна на себе си. Ето една походка, която мощно въздействаше на мъжките му сетива! Нищо не можеше да го възбуди като чифт твърди хълбоци в опънати като кожа джинси — и никак не му бе трудно бързо да си представи как биха изглеждали без тях.

Той форсира мотора, за да привлече вниманието й и успя да притегли блестящите черни очи към себе си.

Добре! — помисли той, още по-възбуден.

По-нататък той забрави за Шърли. В края на краищата на улицата се бе появила една превъзходна испанска красавица.