Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (23)

22

Те откриха Едуина във вестибюла с асансьорите, където тя нервно се разхождаше напред-назад. Очевидно бе възвърнала енергичната си походка. Р. Л. гледаше с любопитство как двамата се заемат с нея. Той ги остави да действат. Анук и Антонио де Рискал представляваха невероятен тандем.

Първо Анук:

— Скъпа, как си? — попита тя Едуина с любопитство.

После Антонио:

— Всичко наред ли е?

Едуина се спря по средата на крачката си.

— Защо да не е наред? — попита тя рязко. — Искам да кажа, беше чудесно вечерно парти, нали?

— Не зная. — Гримаса се появи на лицето на Анук, но веднага се разсмя. — Ти… като че ли… излезе много ядосана.

Едуина само ги гледаше, изпълнена с недоверие.

Антонио продължи оттам, откъдето жена му бе свършила:

— Едуина, ако нещо те е разстроило, ние бихме искали да знаем какво е то.

Едуина остана с отворена уста. Не можеше да повярва на ушите си. Знаеше ли той? Разбира се, че знаеше!

Анук я умоляваше:

— Скъпа, моля те! Кажи ни какво не е наред.

Антонио:

— Ако е нещо, което ние сме направили…

Внезапно гневът на Едуина се възвърна. Стига толкова! Тя беше уморена и възмутена от това, да бъде пионка в сложните игри на Рискалови.

— Искате да кажете, че наистина не знаете? — възкликна тя невъздържано рязко. — Това е някак трудно, много трудно за вярване…

— Виждам, че трябва да поговорим — каза меко Антонио.

— Да поговорим! — възмути се Едуина, като го стрелна гневно с искрящи очи и поднови нервните си разходки.

 

 

Анук се обърна към Р. Л., който се любуваше на взаимодействието им.

— Скъпи — въздъхна Анук, като го хвана под ръка с израз на истинско безпокойство, — няма да отвлечем Едуина. Имаме нужда само от две минути насаме с нея.

— Това зависи от нея — отговори Р. Л. твърдо.

— Едуина — обади се Антонио с молещ глас, — не можем ли да поговорим вътре?

Едуина не отстъпи.

— Аз няма да се върна вътре. — Бе обзета от ярост. — Ако искате да говорим, ще говорим тук.

И тя кръстоса ръце на гърдите си.

— Скъпи? — Анук погледна въпросително към Р. Л. — Ще имаш ли нещо против да почакаш? — Гласът й заглъхна, тя вече плъзгаше ръката си под неговата, с цел да го върне обратно в апартамента.

Р. Л. се поколеба и погледна към Едуина.

— Едс?

— Добре, Р. Л. — каза тя през зъби.

— Сигурна ли си?

Тя потвърди с глава.

— Не забравяй, че съм тук, ако имаш нужда от мене. Не тръгвай преди…

— Не, няма.

Пръстите й се забиваха в лактите, сякаш се приготвяше за борба.

— Добре, скъпи — усмихна се сладко Анук на Р. Л. — Видя ли двете картини на Каналето във фоайето? Те наистина са чудесни. — И тя го поведе с характерното за нея самообладание към апартамента. На влизане във фоайето пак му се усмихна и ловко освободи ръката си от него. Тя посочи малките картини, закачени една над друга, които блестяха, осветени от свещите. — Красиви са, нали? Аз излизам. Няма да се бавим, обещавам. — И тя излезе, като затвори тихо вратата, оставяйки го във фоайето със сводест таван.

— Сега, скъпа, моля те кажи ни какъв е проблемът — каза тя ласкателно, като се върна при съпруга си и Едуина, шумолейки с черната си коприна. Едуина я гледаше враждебно с присвити очи. После се обърна към Антонио.

— Вие двамата наистина знаете как да използвате хората — изрече тя с горчивина.

Антонио повдигна едната си вежда.

— Моля? — попита той с интонация, характерна за неродени в щатите — почти сигурен симптом за стресовото състояние.

— Предполагам, че ще се направите на още по-изненадани и смутени като ви кажа, че всичко е свързано с намеците, които правехте тук и там, че аз съм щяла да стана номер две на Антонио след смъртта на Рубио. — След като Антонио не отговори, тя не можа да сдържи жлъчния си смях, надигнал се в гърлото й. — Добре, трябваше да ти го кажа, Антонио! Ти наистина добре се подигра с мене.

— А! Сега мисля, че разбирам — каза Анук, вземайки инициативата. Тя хвана Едуина за ръката, за да я успокои.

Едуина се отдръпна от нея и продължаваше да гледа Антонио обвиняващо.

— Как смееш? — Гласът й беше странно тих. — Как смееш да ми подхвърляш стръв само за да я издърпаш в последния момент? — После се обърна към Анук. — И ти. Ти ме покани само за да осигуриш забавление за гостите, така ли?

Анук не се стресна много, но нещо вътре в нея се раздвижи. Сякаш някакво чудовищно същество, обитаващо тялото й, се извиваше, за да придобие истинската си форма.

— Скъпа — каза тя спокойно, — няма причина да се чувстваш толкова огорчена. Както знаеш, Клас има много по-голям стаж от тебе и трябва да признаеш, че той е по-старши.

Едуина не се успокои.

— Как можа да обещаеш това на Рубио — практически на смъртното му легло, че аз ще го заместя и веднага след смъртта му да се откажеш отдадената дума? — попита тя Антонио с треперещ глас.

Антонио не отговори и виновно отклони погледа си от нея.

— Рубио? — попита Анук като се правеше на изненадана. — Той ли ти каза това?

— Да. И то недвусмислено, бих могла да прибавя. Той не правеше намеци, просто ми каза, че е говорил за това с Антонио и всичко е било уредено…

— Тогава, това обяснява… недоразумението! — възкликна Анук. Тя изглеждаше покрусена. — Сега разбирам защо си толкова огорчена. О, скъпа, много съжалявам. Виждаш ли, Рубио беше толкова болен, милият, че ние просто не искахме да му противоречим. Ние знаем колко привързани бяхте един към друг и какви големи надежди той възлагаше на тебе. Сигурно няма да ни упрекнеш, че не сме искали да го разстройваме в последните му часове? — Анук направи пауза. — Или ти би предпочела да го огорчиш? — прибави тя тихо.

Нямаше съмнение, Анук имаше отговор за всичко. Добре, да видим какъв отговор ще имаш за следващото, помисли мрачно Едуина.

— Тогава какво ще кажеш за постоянните намеци на Антонио за мене? Бях ли аз тогава, а сега не съм на смъртно легло, та да има нужда да ме третирате по същия начин?

Настъпи кратка, напрегната тишина.

После Анук заговори отново.

— Антонио сериозно обмисляше възможността ти да заемеш този пост. Нали скъпи? — Анук погледна съпруга си, който кимна утвърдително с глава. — И двамата обсъждахме това в подробности…

— И нека аз кажа до какво решение сте стигнали! Решили сте, че Клас Клаусен, чиито продажби са далеч по-слаби от моите и който непрекъснато се дрогира е по-подходящ? Това ли са подробностите, които сте обсъждали? Това ли са решаващите фактори?

Лицето на Анук бе безизразно, но гласът й остър.

— Какво ти си правила или какво Клас е правил не е моя работа, нито на Антонио. Не е наша работа да се ровим в личния ви живот — поне докато това не се отразява върху професионалните ви задължения.

Едуина се засмя.

— И ти мислиш, че вземането на наркотици от Клас не се отразява на работата му?

Анук предпочете да не отговаря на този въпрос.

— О, не ме разбирай погрешно — продължи тя спокойно. — Ние не толерираме употребата на наркотици нито на работното място, нито другаде. Напротив! Но кой може да потвърди със сигурност, че Клас взема наркотици? Ти виждала ли си го да взема?

Изведнъж Едуина осъзна положението си. Тя вдигна победена двете си ръце.

— Невъзможно е да спечеля, нали? — изрече тя с горчивина. — Ти имаш отговор за всичко.

— Е, да! — отвърна Анук със задоволство. — Предполагам, че имам.

— Само че, този път ти си подценила една малка подробност.

— Така ли? Каква подробност?

 

 

— Трябва да намериш друга жертва за игричките си. За в бъдеще, това няма да съм аз, Анук.

— И какво точно означава това, ако мога да попитам?

Едуина тръсна глава и прониза с поглед Антонио.

— Подавам си оставката, която влиза в сила в този момент — заяви тя с достойнство.

Гласът на Анук беше мек като шепот, но очите й бяха твърди като диаманти.

— На твое място аз първо много внимателно бих обмислила това. Не бъди глупава, малка горделивка, която има твърде високо мнение за себе си! Мислиш ли, че работни места като твоето растат по дърветата?

Едуина я изгледа втренчено.

— Аз съм горделива? Имам високо мнение за себе си? Знаеш ли, направи си услуга, госпожо де Рискал. Следващият път, когато имаш нужда от жертва, която да подхвърлиш на вълците, нахрани ги с вашия безценен Клаус Клаусен. Няма да съжаляваш, че си го направила.

Казала това, тя се обърна и натисна бутона да повика асансьора.

Анук я хвана за китката.

— Не сме свършили още — изсъска тя през зъби.

Едуина вирна брадичката си.

— О, да! Свършихме — каза тя мрачно.

— Неразумна глупачка! — Анук тропна с токчетата си и яростта превърна лицето й в маска. — Защо мислиш, че си толкова заслужила и специална? — продължи тя ожесточено. — Хората получават повишения и за старшинство, макар да не са се утвърдили докрай в работата си. — Тя направи пауза, като я гледаше с гневни очи. — Но ако наистина напускаш, нека те предупредя. Ти ще се провалиш в този бизнес. Ти го знаеш, нали? Не е нужно да ти напомням, че модната общност е малка. Бързо се научава, когато работниците са… нелоялни.

Предизвикателството отекна в ушите на Едуина.

— Анук — попита тя тихо, — да не би да ме заплашваш?

— Скъпа, аз никога не заплашвам. Аз просто ти обяснявам ситуацията.

— Тогава изслушай ме и то внимателно — каза Едуина със стиснати зъби, като гледаше право в блесналите стари очи. — Винаги съм правила това, което ми харесва и ще продължавам по този начин. С една дума — гледай си работата!

— Сериозно! — Анук се засмя заинтригувана. — Ти ще се откажеш от огромната си заплата, щедрите суми за разноски, големите премии и значителните отстъпки за служители? Да не говорим за социалната ти осигуровка! Скъпа, не ме карай да се смея!

— Не се и опитвам, скъпа! — Едуина отлично имитира отровно сладките усмивки на Анук. — Не бих искала да опъваме прекалено и без това твърде опънатата ти стара кожа!

Анук пусна китката на Едуина като опарена.

— Кучка! — изсъска тя. Трепереше от гняв и вратните й жили се обтегнаха като метални струни. — Свършено е с тебе! — прибави тя със задъхан шепот. — Свършено!

— А сега, ако ме извините, ще си тръгвам — отсече Едуина категорично.

— Да. Мисля, че това би било много мъдро — отвърна Анук с леден глас. — Аз ще кажа на Р. Л., че си тръгваш. Ела, Антонио! Тази млада лейди и ние нямаме какво повече да си кажем.

С високо вдигната глава и ледена физиономия Анук взе под ръка съпруга си и двамата високомерно тръгнаха към блестящия си апартамент.

Трепереща, Едуина зачака асансьора. Тя едва сдържаше сълзите си. Всичко, което беше направила през годините, внезапно пропадна. За минути.

Р. Л. я завари като припаднала кукла — главата й наклонена назад, очите й затворени, с гръб, опрян на стената.

Той имаше желание да я прегърне съчувствено, но не знаеше как тя ще реагира на това. Отказа се.

— Едс! — Гласът му бе нежен.

Тя отвори очи, обърна се към него и направи героично усилие да се усмихне и да изправи раменете си. Но това се оказа трудно. Устните и раменете й се отпуснаха безпомощно. Усмивката й повехна.

— Няма ли да ме поздравиш, че провалих такава хубава вечер?

— Нищо не си провалила — каза той. — Сигурно си имала основателна причина да реагираш по този начин. — Изведнъж гласът му стана гневен. — Какво, по дяволите, се случи там?

Тя преглътна конвулсивно.

— Не мога да говоря за това сега, Р. Л. — каза тя умоляващо. — Ще се… оправя.

Той я погледна безмълвно.

— Върни се обратно, Р. Л. — каза тя уморено. — Достатъчно ти провалих вечерта. Аз… аз ще се оправя.

— Не! — прошепна той с нежна настойчивост. — Ти си разстроена и нищо не си провалила.

Тя бързо извърна глава. Тя, Едуина Дж. Робинсън, войник по рождение, деловата жена, която с гордост се бе втурнала в жестокото ежедневие на този мъжки бизнес и е била винаги независима, която винаги се бе гордяла, че плува срещу течението и за която най-скъпото беше именно непреклонната й независимост, тя повече от всеки друг не желаеше съчувствие и милост, нито помощ. Нито сега, нито никога. От когото и да било. Дори и от Р. Л.

— Едс. Хей…

Той взе лицето й в ръцете си и с подчертана небрежност го обърна към себе си.

Ръцете й инстинктивно хванаха неговите, за да ги отстрани от лицето си.

Независимо от това той продължаваше да държи лицето й.

Пръстите й се вкопчиха в неговите.

— Хей! — каза той. — Това съм аз — Р. Л. Какво се опитваш да направиш. Да ми счупиш пръстите?

Думите му неочаквано я успокоиха. Пръстите й се отпуснаха. След секунди нито един мускул на тялото й не се свиваше, миглите й не трепкаха.

— Така е по-добре — каза той и нежно я целуна по челото.

Докосването на устните му предизвика ново смущение у нея. Противоречиви емоции се бореха за надмощие. Тя искаше да отпъди ръцете му, които все още държаха лицето й, но все още изпитваше отчаяна нужда от тях.

Внезапно непоносимото й напрежение се изля в дълбока, продължителна въздишка. Тя потръпна и като че ли в този миг го виждаше за първи път.

Моменти на слабост понякога се превръщат във време за равносметка.

Колкото повече го гледаше, толкова повече чувствата й се променяха.

От жизнен опит тя делеше мъжете на две различни категории. Едните бяха като расови жребии, а другите — джентълмени. Но Р. Л. не принадлежеше само на една от тези групи — той принадлежеше и на двете. Имаше нещо силно и в същото време нежно у него. Жизнено и все пак спокойно. Чувствено и сексуално, но изпълнено с доброта.

Би било толкова лесно да стане зависима от него, мислеше тя. Съвсем лесно. Само че жизненият ми опит ме учи, че единствената личност, от която мога да завися съм аз самата.

— Не знам за теб — каза той тихо, — но аз съм старомоден мъж, който си тръгва с момичето, с което е дошъл. — Той се усмихна накриво като младо момче — усмивка, която озарява лицето и пронизва със светъл лъч мъглата. — Както и да е, предлагам да не спорим по въпроса.

Сякаш за да потвърди думите му, асансьорът пристигна.

Докато слизаха надолу в ярко осветената клетка на асансьора той болезнено я желаеше. Сърцето му не само се привързваше — то просто бе завладяно от нея. Защото под блестящия грим на Едуина, под екстравагантните букети от коса в стил Ботичели и безупречното й съвършенство, имаше нещо досегаемо, което му беше близко и той мигновено го почувства — то облада сърцето му.

Когато се озоваха на Пето авеню, дотогава изтощена и отпусната, Едуина внезапно се оживи. Притискайки се към Р. Л. под лекия си шал, тя плътно го прегърна с голите си ръце и сложи глава на гърдите му.

— О, Р. Л. — промълви тя тихо, — прегърни ме. Само за малко.

Ръцете й го притискаха с изненадваща сила.

— Да, момичето ми — прошепна той в ухото й, като я галеше по главата. — С тебе съм навсякъде.

Тя вдигна глава и сдържаните в очите й сълзи потекоха по бузите й.

Леденият зимен вятър проникваше през диплите на полата й в смарагдов зелен цвят, повдигайки ги леко, за да открие бледорозовата подплата, толкова крехка, колкото бяха и опънатите й нерви.

— Имам нужда от тебе — шепнеше му тя, забравила студа и тракащите си зъби.

— Първо най-важното. — Той се усмихна, внимателно се отдели от нея и свали сакото си. Обви с него голите й рамене. — Забрави си палтото. Можеш да ме почакаш в антрето. Ще се върна бързо.

— Не! — извика Едуина. — Не ме оставяй. — Тя го хвана за ръката, за да му попречи да тръгне. — Руби може да го вземе утре. — После лицето й посърна и тя тъжно се засмя. — Не, няма да се наложи. Анук вероятно ще го изпрати по някой от любовниците си още сутринта. Може би тази вечер. Ще бъде просто едно лично внимание отстрана на грижливата домакиня.

— Ти имаш нужда от глътка — каза той решително. — Да се отбием у нас. Не е далече.

Тя се съгласи и той махна с ръка на портиера с бели ръкавици, който стоеше на прилично разстояние. Видяха го как се втурва сред потока от лъскави лимузини и спира първото от минаващите таксита.

Р. Л. отведе Едуина до таксито. Тя вече се бе съвзела и не се облягаше на него за подкрепа. Р. Л. й помогна да се качи в колата и пъхна бакшиш в ръката на портиера. После седна до нея и затвори вратата.

— Седемдесет и първа улица между Парк и Лекс — инструктира той шофьора.