Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (58)

57

На тротоара Били Доун се пошегува с шофьора, сбогува се и изчака да преминат край нея двама тичащи мъже. Единият беше към седемдесетте, набръчкан като кестен, но с хубав тен и извънредно жизнен. Носеше скъпо спортно облекло и имаше прикрепени тежести на глезените и китките си. В двете си ръце стискаше пружини за упражнения. Другият беше съоръжен по същия начин, но беше млад — малко под двадесетте: невероятно привлекателен, с руса коса и розови бузи. Внук? — чудеше се Били Доун. Или любовник?

Тя се усмихна. Такава сцена можеше да се види само в горния източен квартал. Приятна гледка.

Веднага след това, тя махна на шофьора, бързо тръгна по стълбите и бръкна в чантата си за ключовете.

Тя беше тук.

Мис Бич нагласи шапката си колкото се можеше по-ниско. От мястото си зад завесите той видя невероятно дългите, разкошни крака на Били Доун, качващи се по стълбите.

Вътре в него всичко се бунтуваше и се напрягаше. Удряше и пищеше.

Той пъхна ръка в джоба си.

Камата бе едновременно топла и хладна.

Ооо! Нямаше търпение по-скоро да притежава тази коса!

Къщата изглеждаше неестествено тиха, когато Били Доун влезе вътре.

— Ермин? — извика тя и се ослуша. — Ермин?

Като сви рамене, тя затвори вратата, заключи я по навик и тръгна по стълбите нагоре, без дори да погледне към дневната. Ако беше погледнала, щеше да види.

— Ермин? — извика тя отново, стигайки площадката. Хвана се за парапета, наведе се и погледна надолу. — Ермин?

Нищо.

— Това е странно — промълви тя на себе си. О, добре. Може би нещо се е свършило и тя е отишла до магазина.

Влезе в спалнята, хвърли чантата си на леглото и си свали обувките. Опъна се блажено срещу огледалото на тоалетката. Колко е хубаво няколко дни да не си на работа! Жалко, че клиниката на Дънкан е пълна с пациенти. Иначе тя би предложила да отлетят до Пуерто Рико или до Кийс за един-два дни на сладко безделие.

Слънце и море, мислеше тя мечтателно. Слънце, море и докторът.

Не можеше да си представи нищо по-хубаво — или нищо по-романтично.

Усмихвайки се при тази мисъл, тя свали якето и джинсите си, после бельото си. Понеже не можеше да се радва на слънце и море, ваната беше най-добрата алтернатива. Нищо не я отморяваше така добре, както топлата вода. Още повече, с планини от мека, ароматна пяна. Като си тананикаше песента „Прити Шелс“, тя тръгна към банята.

Внезапно светът се превъртя и хубавият ден се превърна в кошмар.

Тя запуши устата си с две ръце.

Ермин Жано бе просната гротескно във ваната с килната назад глава, с облещени очи към тавана. Гърлото й беше като тъмна, грозна уста и тя лежеше в локва от кръв. В дълбока локва кръв!

Метални звуци от чинели и стоманени барабани бушуваха в главата на Били Доун.

— Ермин — промълви тя. — Ермин…

Олюлявайки се, тя тръгна заднешком от банята, като направи една крачка, втора, трета.

Трябва да излезе оттук! Трябва…

Тя обърна глава от ужасната гледка точно навреме, за да види в огледалото над умивалника образа на полицай.

Обърна се.

— Господин полицай! — извика тя припряно и се спусна към него. — Господин полицай! Слава богу, вие…

Тя се спря стъписана, като видя кама в ръката му.

— О, не! Никъде няма да ходим, моя красавице! — Чу се леко шумолене от полицейската униформа, когато той пристъпи към нея. — Хубавицата ще ми даде косата си!

Тя отстъпи крачка назад, като се приближаваше към нея, образите от ужасеното й лице в огледалната повърхност на авиаторската му козирка ставаха все по-големи.

— Такава хубава, дълга коса! — просъска Мис Бич. — Хубавицата има толкова хубава, копринена, великолепна, дълга до кръста коса! И тя е моя! Цялата е моя!

Той повдигна ръка с камата и се спусна към нея.

— Кати, виж, моля те, пациентката 101 — каза Дънкан на младата сестра. — Тя би трябвало сега да се събужда от упойката.

— Да, докторе. Едно-нула-едно, отивам!

Усмихна се и бързо излезе.

Това бе едно от правилата в клиниката на Купър — никога да не се назовава пациент по име, само с номера на стаята, която той или тя заемаше. Даже когато се касаеше за международно призната знаменитост като тази пациентка, изискването за анонимност никога не се нарушаваше — дори в разговор между персонала.

Изтървани думи и кораби потопяват — или в този случай, лесно биха могли да предоставят материал за клюки по вестниците.

— Куп!

Дънкан се обърна. Марк Робъртс, един от новите хирурзи в клиниката, се бе забързал към него, като развяваше бялата си престилка.

— Можеш ли да ни отделиш една минута? — попита Робъртс. — Искам да предложа няколко идеи във връзка с новия анекс.

— Разбира се — каза Дънкан. — Но да отидем оттатък. Аз дори не съм обядвал. Можеш всичко да ми кажеш, докато изям един сандвич.

— Добре.

Дънкан го поведе през стоманените врати, отделящи клиниката от къщата.

Той извади ключовете си, отключи първата врата, после втората.

Едва бяха влезли в къщата, когато чуха нечовешки писъци от втория етаж.

За момент те се спогледаха. После Дънкан се затича по стълбите, последван от Робъртс.

— Били! — извика Дънкан с всичката си сила. — Бииилиии!

Мис Бич се разкъсваше между чудовищна ярост и страх за самосъхранението си. Той се поколеба само за момент. Някой бе вече по стълбите. Чуваше тропота от стъпките му.

Главата му се обърна към вратата. Там пътят не бе свободен. Завъртя глава. Прозорците! Те гледаха към сенчестата градина зад къщата, един етаж по-долу — градина, която би трябвало да бъде като градините на околните блокове, оградени със стени или обикновена ограда. Но една беше свързана с друга, другата с трета. Да!

Мис Бич погледна към стъклата, сложи ръце пред лицето си и се хвърли през най-близкия прозорец.

Като при експлозия той полетя във въздуха, обсипан с парчета от стъкла.

Дънкан се втурна в стаята и притича до Били. Грабна двете и ръце.

— Добре ли си?

Тя едва кимна, с треперещи устни.

Той я прегърна нежно.

— Благодаря ти, господи! — каза Дънкан трескаво. После я отдалечи от себе си. — Сигурна ли си, че не си ранена.

Тя кимна.

— Само уплашена. Ще се… оправя.

Той я пусна, притича до счупения прозорец и погледна надолу. Долу неканеният гост вече се катереше по оградата. Докато Дънкан и Робъртс го гледаха, фалшивият полицай се изкачи на оградата и скочи в съседната градина.

— По дяволите! — изръмжа Дънкан, като махна с ръка. — Почти бяхме хванали това копеле!