Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (15)

14

— Фантастично! Изключително, приказно, сладурче! — Алфредо Тоскани трябваше да крещи, за да може да се чуе в шума от музиката, която издаваше многоватовата озвучителна уредба. — Сега размятай тази твоя великолепна коса като оръжие и тръгни с прекрасните си крака в съблазнителна походка. О, сладурче. Страхотна си!

Шърли разлюля глава и раздвижи дългата си до кръста кестенява коса. Когато подскочи леко, щипките, придържащи отзад предоставената й пола се откачиха и тракнаха на пода. Полата започна да се плъзга надолу върху кокалестите й хълбоци. Тя изписка, хвана я с ръце и я върна на мястото й.

Хората на Алфредо доказаха, че всички представляваха отделни части на една и съща добре смазана машина. Пантер, остриганото черно момиче, веднага събра падналите щипки и отново закрепи здраво полата; един помощник взе от Алфредо фотоапарата „Хаселблад“ и му подаде друг, зареден с нов филм; Виктор, щатният фризьор на ателието, мигновено използва възможността да се намеси с четка и гребен. Деспина Карлини, гримьорката, нежно обработи с пудра леко изпотеното чело на Шърли; Слим Мацола, специалист по декора и осветлението за снимането, притичваше насам-натам и доизкусуряваше всичко.

Шърли се чувстваше изтощена. Снимането до този момент бе продължило по-малко от двадесет минути, но тя беше готова да се откаже. Не бе допускала, че работата изисква такова физическо напрежение, че лампите бяха така заслепяващо ярки и дяволски горещи, че един фотограф трябваше да има толкова многоброен екип. И всичко това беше само за нейните първи снимки.

— Готова ли си, сладурче? — извика Алфредо, когато асистентите му приключиха работата си.

Шърли тържествено потвърди с глава.

— Добре. — Като обикаляше около нея жилестият фотограф постави показалец на устните си. — Мисля, че засега направихме достатъчно снимки в цял ръст. Какво ще кажеш да щракнем няколко от по-близко разстояние?

Шърли кимна загрижено и преглътна.

Чувствайки напрегнатото й състояние, той приятелски обгърна раменете й.

— Първо, ще започнем с някои сериозни снимки. Не се тревожи. Не е нужно да се опитваш да изглеждаш сериозна. Просто мисли за нещо неприятно, което се е случило някога в живота ти. Магическата малка кутия — и той потупа апарата, който висеше на врата му, — ще свърши останалото. Мислиш ли, че можеш да го направиш?

Шърли потвърди с кимване. Така описано, реши тя, съвсем не изглеждаше трудно — имаше предостатъчно неприятни спомени от миналото.

Шърли беше сама. Сама в тази лудница, пред чийто вход блестеше и шумеше синият неонов кръст. Нямаше никой, който да я спаси. Нито един, който да се появи отнякъде и да отнесе в рая на любовта и веселието.

Беше оцеляла сред кошмарите на живота в семейството, като се правеше на незабележима, доколкото това бе възможно.

Но се появи красотата й.

Брат Дан не беше сляп за орхидеята, разцъфтяваща в мъглата. Отдавна разочарован от непривлекателните подути глезени и мършавите бедра на жена си, той не пропусна да забележи красноречиво по-младата и по-хубава плът, която растеше под носа му. За него Шърли беше цвете, което просто очакваше да бъде откъснато.

Той започна осъществяването на намеренията си със „случайни“ отърквания в нея, но с течение на времето ставаше все по-нахален. Започна да я хваща за задника, за малките й момичешки гърди. Пъхаше ръка между бедрата й, когато майка й не гледаше.

Нещо много по-сериозно се случи два дни, след како Шърли навърши дванадесет години — беше слънчев, пролетен петък, който тя никога нямаше да забрави. Майка й беше излязла този следобед да разпространява религиозни памфлети по ъглите на улиците. Брат Дан предприе действията си в момента, когато Шърли се върна от училище. Бе застанал на вратата на нейната стая, блокирайки пътя й. В момента, в който срещна погледа на влажните му, зачервени очи, тя притисна учебниците към гърдите си и се опита да се промуши край него.

Със светкавична скорост той я обхвана през кръста и я притисна до себе си.

Сподавен стон задави гърлото й и учебниците паднаха на пода.

— Ти си наистина хубава, Шърли, знаеш ли това?

Горещият му дъх облъхна лицето й и отвратителната воня на бренди, лосион за коса и пот я обляха като помия. Преди да разбере какво става, една от ръцете му проникна под полата й и той се опита да я целуне.

Тя решително отклони лицето си и започна яростно да се съпротивлява. Когато грубите му устни се залепиха до лявото й ухо, тя с големи усилия успя да се отскубне от него. Отблъсквайки го от себе си, тя направи отчаян опит да побегне по стълбите. Но, не бе достатъчно бърза. Той мигновено протегна ръка и я хвана за свободно падащата й коса, като я привлече отново към себе си.

Тя се задъха и сълзи от болка потекоха от очите й.

— Шърли, Шърли — промълви брат Дан примирително. — Кога ще се научиш да не бягаш от мен?

— Моля те — прошепна тя, а сълзите се стичаха по лицето й. — Толкова силно ме скубеш, че ми причиняваш болка.

— Недей да бягаш от мен, момиче! — изсъска той. — Чуваш ли ме?

Тя се опита да кимне с глава и той пусна косата й. Без предупреждение, с едно движение ръката му разпра роклята и комбинезона й и ги смъкна до коленете й.

От внезапната хладина голите й рамене настръхнаха. Изплашена, тя направи опит да се прикрие с ръце, но без успех. Тревожни предчувствия за грозяща я опасност изпълниха съзнанието й — някаква първична интуиция й нашепваше, че този път той няма да се задоволи само да я опипва.

Следващото, което осъзна, беше, че той дръпна ципа си и разбунтуваният му, подут, червен пенис щръкна освободен.

Тя се откъсна от него, събра дланите си за молитва и замоли бога да го накара да я остави на мира.

— Млъкни! — изръмжа брат Дан, замахвайки с отворена длан.

Тя забеляза това, опита се да се наведе, но твърде късно. Ръката му срещна лицето й, тя политна в стаята и, олюлявайки се, се просна по гръб върху леглото си, като ръката й събори лампата и керамичните фигурки от нощната масичка.

Брат Дан изпълваше вратата с тялото си.

— По-добре не се съпротивлявай — изрече той тихо, затвори вратата и се приближи до леглото. — Иначе, наистина ще съжаляваш.

Тя го гледаше втренчено с широко отворени, ужасени очи.

— Моля те… не ме наранявай? — мълвеше тя със слаб глас. — Моля те…

Той отново жестоко я удари.

— Ще мълчиш! — изръмжа той и се хвърли върху нея.

Тя се мяташе и се извиваше, опита се да одращи лицето му, но той стисна с една ръка гърлото й, а с другата — хлътналия й корем. Тя беше прикована и почти задушена. За момент осъзна, че той се бе привел отгоре й и сякаш висеше във въздуха; после в очите й се изписа ужас и тя изкрещя, когато хълбоците му се спуснаха надолу и той с всичка сила проникна в нея.

Ако имаше някаква милост в този ужасен акт на насилие, това бе, че той не трая дълго. След половин дузина движения напред и назад, като че ли някаква агония обхвана брат Дан, очите му заблестяха и той издаде болезнен животински крясък, извиращ дълбоко от дробовете му. Тя гледаше втренчено изкривеното му лице и започна да трепери. Шърли никога не се беше чувствала така преизпълнена от срам и омраза. Не знаеше какво искаше повече — да го убие или сама да умре.

След като се отдели от нея, той се изправи до леглото, прибра члена си и затвори ципа.

— Една думичка на майка ти за това и ще те убия — предупреди я той мрачно.

След този случай, брат Дан я изнасилваше при всяка възможност — и това продължи три години, без някой да разбере.

Един ден, когато Шърли беше едва на петнадесет години, Рут неочаквано се върна по-рано и завари мъжа си в стаята на Шърли, в мига на тръпките от оргазъма.

— Мамо — извика Шърли с облекчение. — Радвам се, че вече знаеш! Сега можеш да го спреш да ме наранява повече!

Но Рут не обвини мъжа си.

— Ти, пропаднало момиче! — извика тя, като жестоко удари Шърли по лицето, така че зъбите й изтракаха. — Ти, пачавро! — Тя подчертаваше всяка своя фраза с нов удар по Шърли. — Курва! Проститутка! Веднага напусни тази къща и никога не се връщай!

Шърли само гледаше майка си с недоумение. Не знаеше как да се оправдае. Беше убедена, че майка й ще я спаси.

Сега изведнъж разбра, че дълбоко се е лъгала.

Рут грубо хвърли две найлонови торби за боклук към Шърли.

— Събери си нещата! — изкряска тя, като гърдите й се издигаха от ярост. — Вземи всичко, което можеш да носиш. Каквото остане ще го изгоря, проклето създание! Не искам повече да виждам нито теб, нито нещо твое!

— Но къде да отида? — проплака Шърли, обзета от отчаяние.

— Зная къде можеш да отидеш! — сряза я майка й злорадо. — По дяволите! Там бързо ще си намериш място. О, да, сигурна съм. Момичета като тебе нямат никакви трудности да получат от мъжете каквото искат, нали?

После, като натъпка яростно торбите с вещите на Шърли, Рут изхвърли дъщеря си навън в нощта.

В момента, когато вратата се затвори зад гърба й Шърли чу щракането на бравата и разбра, че този дом бе окончателно заключен за нея. Тя потрепери и се загърна в яката си. Остър вятър духаше от морето и проникваше през тънкото й, износено палто. Беше краят на ноември и времето рязко се влошаваше.

Тъй като нямаше къде да отиде, подобно на много бездомни деца тя се отправи към Манхатън, за да прекара нощта на крайната автобусна спирка. Млада, уморена, гладна, отчаяна тя беше лесна плячка за градските измамници. Само за час шестима различни мъже се опитаха да я подмамят със съблазнителни обещания. Тя отблъсна и шестимата, а когато един от тях се опита да открадне торбите й, тя силно ги притисна до себе си. Накрая младо момиче с приветливо лице се приближи до нея.

— Хей, сладур. Ти изглеждаш така, сякаш светът се е стоварил отгоре ти — каза тя нежно.

Шърли заплака.

— Искаш ли да си поприказваме?

Шърли решително поклати глава и се намръщи.

— Не — отвърна тя през сълзи и обърса носа с опакото на дланта си.

— Обзалагам се, че нямаш къде да отидеш — каза момичето. — Хайде, избърши си очите. Познавам един, който може да ти помогне.

Шърли я погледна втренчено.

— Не зная… — започна тя колебливо.

— Не можеш да останеш тук — каза й момичето. — Ти не си на повече от петнадесет години. Ако полицаите не те приберат, някой идиот ще те убие, за да открадне каквото имаш в торбите си.

Тя хвана Шърли под ръка и я поведе към Девето авеню.

Този „един“, когото момичето познаваше, се оказа облечен в кожух сводник в дълга, хромирана сводническа кола. Той огледа Шърли със сдържан интерес и се усмихна, показвайки златни зъби.

— Хей, хубавице — подвикна й той, — качи се от другата страна и аз ще се погрижа за теб като за принцеса.

Шърли стоеше нерешително на тротоара. Ала имаше много за решаване. Беше й студено, беше гладна и без пари.

Тя бавно заобиколи колата и сводникът запали мотора. Тъкмо щеше да се качи, когато забеляза как той подава на любезното момиче бяло пакетче.

— Когато ми намериш още хубаво месце за моя обор, ще получиш пак — каза той на момичето.

Видяното накара Шърли да осъзнае какво става. Сводникът, почувствал, че тя няма да се качи в колата, се протегна през стъклото и се опита да я хване за китката.

Тя реагира мигновено. Захвърляйки торбите си, тя хукна по Девето авеню сред потока от автомобили.

Псувайки, сводникът бързо отвори вратата и изскочи навън, за да я настигне.

За момент заслепена от фаровете на четирите реда автомобили, Шърли чу яростно свирещите им клаксони и замръзна по средата на улицата. Сигурно беше, че това е краят. Тя затвори очи.

Като по чудо потокът от бавно движещи се жълти таксита мина само на няколко сантиметра от нея и всичко, което тя почувства, бяха въздушните течения от колите.

Сводникът дотича и я сграбчи за лакътя.

— Ще дойдеш с мене, хубавице.

Очите му светеха като въглени и пръстите му безмилостно се забиваха през ръкава й.

— Пусни ме! — извика Шърли през зъби, опитвайки се да се отскубне от него. — Не искам да дойда с тебе!

— Ще бъде жалко, ако се наложи да насека това хубаво бяло лице. — В другата му ръка внезапно се появи нож и той опря върха му до гърлото й, принуждавайки я да дръпне главата си назад. — Ще дойдеш тихичко, иначе ще действам по друг начин!

Точно в този миг оглушителен пукот от мотоциклет изпълни въздуха и силната светлина на фара му падна върху тях. Мощният познат „Харли“ изскърца със спирачки и спря на няколко сантиметра от тях.

— Имаш ли нужда от помощ, сладурче? — извика мотоциклетистът през шума на мотора.

Шърли се опита да кимне с глава, пазейки се от ножа, опрян на гърлото й. Сводникът погледна към мотоциклетиста и показа зъбите си.

— Махай се, негоднико — каза той заплашително. — Това не те засяга.

— Пусни я — изръмжа мотоциклетистът, — или ще нарежа задника ти на парчета.

— Така ли? Негодникът иска да се бие?

Сводникът дръпна ножа от гърлото на Шърли и я блъсна настрана. След това със злобна усмивка се спусна към мотоциклетиста и заподскача около него, размахвайки проблясващия и съскащ нож.

Мотоциклетистът небрежно вдигна ръка. Една дебела желязна верига се изви като змия във въздуха и изпрати сводника на земята. Ножът изхвърча от ръката му и изтрака на асфалта.

— Хайде, сладурче — каза мотоциклетистът на Шърли. Властният му глас не оставяше място за колебание. — Давай да се махаме оттук преди този кучи син да се съвземе. — Той протегна ръка и я придърпа на вибриращата седалка зад себе си. — Добре ли си? — попита той през рамо.

Преди тя да успее да отговори, мотоциклетът се понесе надолу по Девето авеню.

Всичко това се бе случило близо преди три години и оттогава Шърли винаги беше със Снейк. След брат Дан и сводника, животът, който той и „Воините на Сатаната“ й предложиха беше почти очарователен. Колкото и груби, жестоки и безцеремонни да бяха тези „войни“, все пак със Снейк тя се чувстваше в безопасност. Той бе едър, силен и безстрашен и беше неин покровител. Още от началото той даде да се разбере, че тя е неговото момиче, не просто някаква мадама, която можеха да ползват „братята“ му, с които заедно пушеха марихуана, пиеха бира и караха мотоциклети. И макар че той имаше труден характер и от време на време я биеше, животът й с него беше по-добър от предишния.

Никога през всичкото това време Шърли не беше и помисляла, че можеше да води някакъв друг живот. До тази сутрин, когато Олимпия буквално изскочи от таксито и я хвана за ръката насред площад „Св. Марк“, обещавайки й слънцето, луната и звездите.

 

 

Олимпия седеше встрани и пушеше незабележимо цигара след цигара, наблюдавайки Алфредо, който обикаляше около Шърли.

— Това беше фантастично, сладурче! — възхищаваше се той. — Просто фантастично! Какво ще кажеш да направим и малко по-жизнерадостни снимки? Мислиш ли, че можеш да се усмихваш и да се смееш поне наполовина толкова добре, колкото можеш да изглеждаш нещастна?

Олимпия дръпна яростно от цигарата си. Велики боже! — помисли тя, раздразнена. Алфредо се държи така, сякаш той е открил Шърли. Добре, тя ще го накара да се откаже от подобни идеи.

— Госпожице Арпел!

Вниманието на Олимпия бе привлечено от някакъв глас, който произнасяше името й. Тя се обърна по посока на гласа. Един от многобройните асистенти на Алфредо бързаше към нея, размахвайки в ръката си розов безжичен телефон.

— Секретарката ви — каза той, като се приближи. — Казва, че е спешно.

Олимпия махна с ръка.

— По-късно — отсече тя, запалвайки нова цигара от фаса на предишната. — Кажи на Доли, че ще й се обадя след половин час.

Младият мъж не мръдна от мястото си.

— По-добре е да говорите с нея, госпожице Арпел — каза той меко. — Виена Фароу била убита.