Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (69)

68

— Още веднъж. Отначало — вдигна пръст Едуина, готова да натисне бутона на стереоуредбата. — Готови. — Преброи до три и пусна музиката.

Отново гръмна боса нова. След четири такта на пътеката се появи Били Доун с дългокраката си гъвкава походка, така характерна за манекените от висшата мода.

Едуина отстъпи назад и скръсти ръце, като потрепваше с един крак в такт с мелодията и без да откъсва очи от фигурата.

Били Доун се движеше с невиждана грация. При всеки такт изпълняваше внимателно заученото движение с неизменна точност и съвършенство.

Едуина вече знаеше всяка стъпка наизуст. От вратата до средата на тясната пътека имаше точно дванайсет крачки, двойно завъртване в далечния край и обратно.

Всичко изглеждаше така просто. Но не беше лесно. Един пропуснат такт можеше да наруши изцяло ритъма и да доведе до хаос, особено когато на сцената имаше пет или шест момичета едновременно.

При двойното завъртване на Били Доун се появяваше Алелуйа. Ето я, тя закрачи по пътеката. Без да притежава абсолютната прецизност на Били, тя имаше свой собствен начин. Едуина усети как в нея се надига топло чувство на майчина гордост. Още преди Алелуйа да стъпи на пътеката, тя разбра какви дълги крака и каква стройна фигура има дъщеря й. И каква вродена грация.

„Дали и аз съм такава?“ — помисли си тя.

Когато Алелуйа излезе на пътеката, Били тръгна обратно. Щяха да се срещнат по средата и да се завъртят едновременно.

Едуина затаи дъх. Тук бе най-трудният момент. Мястото за разминаване беше съвсем ограничено.

Издаденият лакът на Алелуйа бутна лекичко Били.

По дяволите! Не, не, не, не, не — изпъшка Едуина. Удари по клавиша на уредбата и музиката спря.

— Ал, скъпа. Не можеш да се блъскаш така. Трябва да бъде съвсем премерено и лакътят ти да остане на няколко сантиметра зад този, с когото се разминаваш.

— Съжалявам, мамо — каза засрамено Алелуйа. — Чувствам се така непохватна. Само изглежда лесно, но не е. Нали знаеш?

— Зная, миличкото ми — успокои я Едуина. — Зная. С изключение на тази част, всичко останало е отлично. Защо не изрепетираме само този момент няколко пъти без музика?

— Преди да го направим — намеси се Били, — мога ли да ви попитам колко е часът? Забравих си часовника.

Едуина погледна и каза:

— Единайсет без пет.

— Какво? Майчице! — Били клекна и скочи чевръсто на пода. — Трябваше да се обадя на доктора. — Беше му обещала да се обажда на всеки два часа и знаеше, че ако не го направи, той страшно ще се притесни. — Веднага се връщам — извика тя през рамо. — Ще позвъня набързо.

— Поздрави татко от мен — обади се Алелуйа.

— И не забравяй да използваш един от монетните апарати! — извика след нея Едуина.

— Няма! — обеща Били.

Монетните апарати бяха специално инсталирани от организацията на изложбената къща още преди да ремонтират сградата. Единствената служебна линия беше строго забранена за всеки друг, освен за председателя на комисията — Анук.

Били се върна след по-малко от минута. На лицето й се четеше учудване.

— Странно — мърмореше тя и леко тръскаше глава.

— Какво има? — попита Едуина от пътеката.

— Телефоните — погледна я Били. — Тъкмо започнах да разговарям с доктора и изведнъж — пуф! Всички телефони замълчаха.

— Всички телефони! Сигурна ли си?

— Да — кимна Били. Опитах да се обадя по служебния телефон. Също беше откачен!

 

 

В дома си в Ийст Сайд, Дънкан Купър повъртя в ръце телефонната слушалка.

— Били? — повика той. Когато не получи отговор, извика по-настойчиво. — Били! Чуваш ли ме? Били!

Нищо.

Нито звук.

Бавно постави обратно слушалката. Какво по дяволите става? Телефонът бе иззвънял. Той бе отговорил. Тя бе казала:

— Здравей, скъпи, съжалявам, че не се обадих по-рано.

А той бе отговорил:

— Е, няма нищо. Добре ли си?

— Много добре. Забавлявам се. Ние…

И край. Нито дума повече. По-скоро, нито звук. Нито дори щракване.

Той вдигна отново слушалката и провери. Телефонът му даде висок и ясен сигнал.

Значи не беше неговият телефон.

Улови се за сламка. Може би връзката се беше нарушила случайно и тя ей сега ще се обади.

Докато чакаше, порови в бюрото си да намери номера, който му бе оставила, мина минута. Две.

Тя не се обади.

Бързо набра единайсетцифровия номер на изложбената къща.

Нищо. Телефонът в другия край дори не даде сигнал. Беше… изключен.

Той позвъни на телефонната централа и помоли да се обадят оттам.

— Съжалявам, сър — отговори носово телефонистката. — Има някаква повреда в линията.

Кръвта изстина в жилите на Дънкан. Не само Били, но Едуина и Ал също бяха там!

— Не! — изкрещя той, като блъсна стола назад, и скочи на крака. Грабна ключовете на напълно ремонтираното „Ферари“, втурна се навън и затича надолу по стълбите, като прескачаше през три стъпала.

Не-е-е-е! — крещеше съзнанието му, докато тичаше към гаража. — Божичко, не-е-е-е-е!

 

 

Фред Косина и Кармен Толедо продължаваха да дежурят. Единствено по този начин можеха да се справят с купищата бумаги.

Бумаги! Участъкът беше засипан с тях. Като си помислиш само, целият този проклет град беше потънал в бюрократична бумащина. Каквото и да нравиш, не можеш да се отървеш от това. Всеки отделен случай беше описан от най-простите нарушения до най-сложните престъпления.

След малко той отмести нервно бумагите. Умът му беше на друго място. Продължаваше да мисли за Саутхемптън.

Трябваше ли да позволи на Били да се отдалечи толкова от него? Не че можеше да я спре, но въпросът продължаваше да го занимава. Не че нямаше да бъде в безопасност. Беше изпратил след нея двама от най-добрите цивилни полицаи. В случай на нещо непредвидено, те бяха инструктирани да го уведомят. Незабавно.

Опита се да се концентрира върху обикновени неща. Взе още един междуведомствен формуляр. Пъхна го в неугледната пишеща машина. Изравни редовете. Потърси буквата „д“. Натисна. Потърси „е“. Отново натисна. Често си мислеше, че печатането му прилича на кълването на изгладняла птица, която търси зрънца в Русия.

— Проклет буквояд, ето какъв съм аз! — изръмжа той. Дръпна листа от машината, смачка го и го метна в другия край на стаята.

Кармен Толедо вдигна глава, без да каже дума. Умееше да преценява настроението му и знаеше кога да замълчи.

Косина впери поглед в телефона на бюрото си. Нямаше смисъл да се залъгва. Колкото и да се стараеше, не можеше да мисли за нещо друго. Поне докато не разбере със сигурност, че всичко в Саутхемптън е мирно и тихо.

Вдигна телефонната слушалка и набра номера на хотела, в който бе отседнала Били Доун. Поиска да го свържат със стаята й.

Телефонът звъня продължително, но никой не отговори. Може би спи. Но звънът положително щеше да я събуди. Той дори не се постара да остави съобщение на регистратурата.

След това позвъни в изложбената къща.

Нищо. Никакъв звън.

Не беше ли странно това — направо тревожно? Той се намръщи, позвъни на телефонната централа и помоли да проверят линията.

Телефонистката му каза да почака.

— Хайде де, хайде! — мърмореше нетърпеливо той, докато потропваше по издрасканото си бюро. — Няма да чакам цяла нощ.

Най-после телефонистката се обади:

— Съжалявам, сър, има някаква повреда в линията.

— Проклятие!

Косина се завъртя на стола, скочи на крака и грабна смачканото си яке.

Кармен Толедо го погледна.

— Къде отивате, шефе?

— Стой тук! — строго нареди той. — Свържи се със Саутхемптън и им предай да изпратят незабавно кола в изложбената къща! И пронто. Накарай ги да ме изчакат, докато пристигна!

 

 

Анук беше на втория етаж в „английската“ библиотека, когато й се стори, че чува тихо скърцане на дъските някъде отзад. Косъмчетата в основата на кока й се изправиха и кожата й настръхна. Намръщи се и бавно се обърна.

Чудно. Не затвори ли вратата, когато влезе? Не се ли крие някой в сянката зад нея?

Тя затаи дъх и се ослуша.

Нищо не помръдваше.

Беше тихо. Всичко изглеждаше нормално.

Засмя се тихичко на себе си. Колко е глупава! Разбира се, че беше сама сред рафтовете на старите книги, тапицираните мебели, месинговата решетка на камината и скъпия килим.

Реши скоро да слезе долу и да каже на Били Доун, Алелуйа и Едуина, че е време да си вървят. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Не биваше да остават само жени в такъв късен час. Странно, че след толкова месеци, когато цяла армия шумни работници и пискливи декоратори бяха обсаждали къщата, внезапната тишина и празнота, за които бе мечтала, сега изглеждаха толкова злокобни. Всяко проскърцване се бе изпълнило внезапно със зловеща заплаха.

Колко лесно беше да започнеш да си въобразяваш какво ли не…

Но незнайно защо косата на тила й продължаваше да настръхва. Тя потрепери. Защо не можеше да се успокои?

Забърза. Отмести няколко стола от масата в средата. Мина покрай рафтовете, като ту бутваше някои книги навътре, а други дръпваше навън. Изкриви една от настолните лампи.

После се отдръпна да огледа добре резултата от поражението. Умелите й леки докосвания бяха определено развалили общия вид на стаята. Сега изглеждаше много, много по-добре. Марк Хемптън изобщо не биваше да й казва, че трябва да почака шест месеца и тогава да ремонтира провинциалната й къща.

Не можа да се сдържи и се усмихна самодоволно. Никой не биваше да кара една де Рискал да чака.

Тя се обърна и тъкмо се канеше да тръгне обратно, когато вратата пред нея внезапно се затръшна. Преди да е разбрала какво става, Анук отскочи инстинктивно назад.

Значи, наистина някой се криеше там.

Точно в този момент от ъгъла пред нея изскочи ненормална дрипава вещица, размаха нож.

Бягай! — крещеше съзнанието й. — Бягай-бягай-бягай!

Но чудовищната женска карикатура беше прекалено бърза за нея. Вдигнатият нож проблесна и замахна. Анук изпищя и вдигна ръце да се защити, но не успя. Ножът потъна.

Мис Бич го извъртя и изтегли. Замахна отново. Изтегли го пак. Навън. Навътре. Гърди. Ръце. Корем. Гърло. Навътре.

— Ето, миличка — гукаше Мис Бич. — То-о-олкова е хубаво, нали?

Почти нежно пъхна ръка зад главата на Анук, повдигна я и тя се надяна на ножа до самата дръжка. Като продължаваше да държи главата й, Мис Бич започна да описва кръгови движения с върха на острието.

Изригнаха фонтани кръв и тясното лице на Анук сякаш се изду. Очите й се окръглиха от изненада. Гърлото й заклокочи.

Мис Бич въздъхна доволно, когато фонтаните кръв рукнаха върху двамата.

— Великолепно! То-о-олкова е хубаво, така топло и приятно, нали? Не е ли чудесно, скъпа?

Очите на Анук побеляха и езикът й се обърна.

Мис Бич отпусна главата й и изтегли ножа. Сега от тялото бликаше гейзер от кръв и падаше обратно. Той потопи ръцете си в лепкавата течност и я размаза по голите си рамене. Протегна длани и ги разгледа с възхищение. Изглеждаха толкова красиви. И лъскави! И бяха то-о-олкова топли.

Тялото на Анук потрепери за последен път, главата й се килна на една страна и тя застина неподвижна.

Мис Бич избърса ножа в чорапите си и отлепи кока от главата на Анук. Зае се бързо за работа.

— Скалп номер едно готов! — пропя той. — Ева Гейбър, можеш да се изядеш от яд!