Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (63)

62

— Стана близо три месеца, шефе — каза Кармен Толедо. — Никой от съгледвачите още не е докладвал нищо. Мислите, знае, че я охраняваме ли?

Тя погледна Фред Косина с черните си блестящи латиноамерикански очи.

Той изсумтя и сви широките си рамене.

— Проклет да съм, ако знам, Кармен. Хората ни са добре прикрити. — Той измъкна огромния сандвич от хартията на скута си и от ъгълчето на устата му провисна ивица зеле. — Някои хора подушват ченгетата от една миля разстояние — продължи той, без да престава да дъвче.

— Да, но как е разбрал? — настоя Кармен. — Ние изпратихме ченгетата в клиниката като обикновени пациенти. Онази полицайка се престори на прислужница от съседния дом. Едно от ченгетата изигра номер, че е шофьор на лимузината на Били Доун. Освен това използваме специални камиони, телефонизирани фургони и полицейски коли без отличителни знаци.

Той всмукна в уста висящата ивичка зеле.

— Така е, както ти казах. Може би ни надушва. — Той преглътна залъка си и счупи капачето на изстудената кутия с газирана вода. Подаде и я, но тя поклати глава. — Говори ли с тях? — попита той, преди да отпие.

Тя кимна.

— Да, говорих с Били Доун. Но не и с доктора. Той беше зает.

— Как е тя? Държи ли се?

— Добре е — тя кимна отново с глава. — Тя е много храбро момиче. Но е изплашена до смърт. Настоява да заловим този злодей час по-скоро.

Той се засмя невесело.

— Не е единствената. — После отхапа отново от сандвича, избърса уста с опакото на ръката си и надзърна през предното цветно стъкло на товарния фургон. Всичко на улицата пред клиниката изглеждате нормално.

— Шефе — гласът й прозвуча странно.

Той я погледна въпросително.

— Какво ще стане, ако той не се появи скоро? Искам да кажа, ако изчака, докато снемем охраната?

— Ще я охраняваме — изръмжа Косина. — Дадох честната си дума.

— Да — отвърна със съмнение тя, — но чух днес шефа. Три смени от шест човека струват много пари на данъкоплатците. Знаеш мнението му по въпроса.

Косина отпи глътка сода.

— Не се безпокой за това. Шефът се е зарекъл да залови този мерзавец. Ще назначи дори и баба си да помага, ако реши, че това ще свърши работа. А ако се наложи, аз сам ще я пазя, дори за сметка на почивките ми. Имам право на два и половина месеца отпуска.

Тя внезапно се засмя.

— Аз също ще ползвам скоро триседмична отпуска — каза тя. Радиостанцията изпука. Тя взе слушалката, послуша и се обърна към партньора си. — Обажда се Стю, шефе. Каза, че ще излизат да обядват. Ще бъдат в шербургския ресторант на Пето авеню.

— Добре — изсумтя той. — Накарай Розентал и Джеферсън да размърдат задниците си. Искам ги в ресторанта преди другите.

— Окей, шефе — израпортува тя и заговори по микрофона.

— И им кажи да не осерат нещата — изръмжа той и отхапа още едно парче от сандвича. — Не можем да позволим никакви лайняни работи.

— Сигурен ли си, че те все още ни охраняват? — попита Били Доун, когато седнаха в ресторанта. — Изобщо не ги видях да ни следват.

— Това е, защото действат под прикритие — отговори Дънкан, леко усмихнат. — Ние не бива да ги забелязваме. Но те са някъде наоколо.

— Вероятно имаш право. Работата е в това, че вече не издържам. Нервите ми са опънати до скъсване и непрекъснато се стряскам.

Били млъкна, когато до тях се приближи келнерът с напитките. Тя взе чаша бяло вино и бързо отпи.

Дънкан се пресегна през масата и взе ръката й в своята.

— Не бива да се разстройваш така — каза нежно той. — Трябва да повярваш, че те са наблизо и те пазят. Още повече, трябва да забравиш всичко, което ти се случи.

— Как бих могла, след това, което стана с Оби и Ермин? — Очите й се наляха със сълзи. — Докторе, Ермин загина по време на второто нападение в дома ми! Първият път той нападна квартирата, в която живеехме заедно с Оби, а след това твоята къща!

— Нашата къща — поправи я меко той.

Тя кимна разсеяно.

— Това ме кара да се чувствам осквернена! Дори след всичките тези месеци. Щом е могъл да влезе два пъти…

— Няма да влезе повече! — натърти Дънкан.

Тя се усмихна безпомощно.

— Не зная дали няма да откача, ако наистина успее да влезе.

Келнерът се върна на масата с телефон в ръката.

— Търсят мис Доун по телефона.

Дънкан я погледна въпросително.

— Сигурно е Олимпия, — въздъхна Били и се опита да се усмихне дружелюбно на келнера. — Ще приема разговора — кимна тя и проследи как той включи телефона в контакта до масата. — Да? — попита в телефонната слушалка и се намръщи. — Ало? Ало? — после двамата с Дънкан размениха погледи. — Ало? — повтори тя, този път по-силно. — Има ли някой там?

Тогава по жицата пропълзя шепот, който избухна в ушите й.

— Зная, че те следят сладурче, затова ще почакам още малко! Но те няма да те пазят вечно, нали така? Междувременно грижи се за косата си! Да не си посмяла да я отрежеш! Тя е моя!

— К-к-как разбрахте, че съм тук? — промълви тя.

— Винаги знам къде си! Помни едно — можеш да бягаш и да се криеш колкото си искаш, но аз винаги ще те намеря! Ще знам винаги къде си!

Връзката внезапно прекъсна.

Тя изтърва слушалката на масата. Лицето й бе побеляло.

— Били! — повика я Дънкан и се наведе към нея. — Били! Какво ти е?

— Това беше той! — прошепна тя, стиснала длани и забила нокти в китките си. — Той! Божичко, докторе, страх ме е! Той ще чака, докато престанат да ме пазят. Ох, кажи ми какво да правя!