Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (32)

31

— Лично аз бих предпочела твоята мансарда — отбеляза Катрин Жаклин Уорън Кейдж с прищипнатото си колежанско произношение, докато Р. Л. отключваше вратата на тухлената резиденция на Бийкъм Хил, обитавана от семейството му през последните двеста години.

Той сви рамене.

— След като почина баща ми къщата стана моя собственост. Или трябваше да се пренеса тук, или да я продам. Избрах първата възможност.

Тя застана по средата на тъмния паркет с разхвърляните по него пъстри червени килими. Вирна единия си лакът докато всмукваше от цигарата и се огледа наоколо. Фоайето беше огромно, от него лъхаше аристократичност. Следобедното слънце осветяваше богатите рубиненочервени и сапфиреносини цветове на облицовките от цветно стъкло от двете страни на входната врата. Върху Катрин се отразяваха цветни петна като в църква.

Портрети със сериозни лица — предци, облечени предимно в черно, с пестеливо количество дантела на яките. Бяха наредени стъпаловидно по стената, в златни рамки, нагоре по позлатеното стълбище.

— Има ли някой вкъщи?

Той поклати глава.

— Лесли е при майка си, а днес е почивният ден на прислугата.

— Добре. Значи сме сами. — Тя му се усмихна. — Никой няма да се меси в това, което ще забъркам за ядене. Покажи ми кухнята, скъпи.

Той бе изненадан.

— Не знаех, че можеш да готвиш.

Сребриста светлина заблещука някъде дълбоко в очите й.

— Има много неща, които не знаеш за мен — каза тя с пресипнал глас. — Е?

— Кухнята е там, отзад. Последната врата. — Той посочи към дългия коридор с много врати, който се простираше от другата страна на стълбището.

Тя кимна с глава.

— Остави всичко на мене. А ти се качи горе и се мушни в леглото. Аз ще донеса нещичко за хапване.

— Но не много — предупреди той. — Не съм много гладен.

— Ще огладнееш. — Тя отново се засмя. — Само почакай и ще видиш! — Пак се ухили. — След секунда идвам.

Тя удържа на думата си. Не бяха изминали и пет минути, когато той чу да го вика с нежен глас някъде от площадката.

— Р. Л.! Къде си?

— Втората врата в края на коридора.

— О кей. Продължавай да говориш, ще следвам гласа ти.

Обширната му спалня беше полуосветена и спокойна. Тъмнозелени драперии с ресни бяха спуснати плътно над прозорците и всеки път, когато ги подухваше вятърът, проблясваха тънки, диагонални ивици от слънчева светлина. Шумът от цивилизацията бе далечен и приглушен. Една муха, попаднала между две стъкла жужеше непрестанно.

Той чу пляскането на босите й крака върху паркета и повдигна глава от възглавницата. Катрин Кейдж бе застанала на вратата в отпуснатата поза на Рита Хейуърт — едната й ръка почиваше върху страничната рамка, а другата лениво бе хванала закръгления й ханш. Тя наблюдаваше реакцията му с полузатворени, сладострастни очи.

Той мълчеше. Нещо стегна гърдите му.

Катрин Кейдж, дъщеря на Американската революция, принцеса от Бийкъм Хил, наследничка на чиста и непрекъсвана кръвна линия, която стигаше до първите заселници и техния почитан Мейфлауър, трябваше някъде по родословното си дърво да е имала поне един-двама прародители със съмнително поведение. Защото сега тя носеше два облака от разбита сметана върху гърдите си и от кръста нагоре бе съвсем гола, ако не се брояха двете хлъзгащи се надолу яркочервени черешки, от които капеше розов сок. Те би трябвало да са зърната й. Що се отнася до слабините й — те бяха нещо съвсем друго. Размазана розова маса от още разбита сметана, само че този път обилно смесена с ягодов конфитюр.

— Е? — каза тя нетърпеливо. — Какво ще кажеш?

Първата му реакция беше да се разсмее.

— Какво си облякла? — опита се да се пошегува той. — Пяна ли?

Хуморът очевидно не влизаше в нейния сценарий.

— Бита сметана — произнесе тя с шепнещ глас и сериозно лице. Очите й ярко блестяха. С показалец тя преднамерено загреба сметана от гърдите си и ритуално го облиза. — М-м-м, цялата съм сладка и вкусна за тебе, Р. Л. — прошепна тя сладострастно. Закиска се похотливо. — „Вкусна като сладко пръстче“, както би казал покойният полковник.

— Сигурен съм, че си сладка — каза той със застинала усмивка. — Имаш ли други трикове в репертоара си, които не познавам?

Тя го изгледа остро.

— На подбив ли ме вземаш? — укори го тя. Намръщи се и описа малки кръгчета в сметаната около черешовите зърна. — Хайде, Р. Л.! Оближи ги!

Приближавайки се, тя загреба още сметана от гърдите си и я поднесе тържествено към устните му.

Той стисна устата си и извърна лице.

— По дяволите! Колко си бил благочестив! — възкликна тя. Очите й ту потъмняваха, ту светваха. Гневно размаза сметаната върху затворените му устни, бузите и очите му, в желанието си да го нарани и унижи.

Ръката му се стрелна със скоростта на светкавица. Хвана елегантната й тънка китка, укроти я и я задържа на разстояние от себе си.

— Нека се разберем — каза той тихо. — Не обичам да смесвам храната със секса. Разбираш ли? Едното обичам в чинията си, а другото — в леглото.

Тя се намръщи и остана безмълвна.

— Ясно? — той я погледна почти състрадателно. — Бъди добра към себе си — посъветва я с шепнещ глас. — Не съм твоят тип. Иди и си намери някоя жертва, която обича десертите.

Тя повдигна брадичката си предизвикателно.

— Ако това не ти харесва, какво тогава?

Той се усмихна.

— Знаеш ли кои са основните неща? Мъжът и жената. Даваш и получаваш. — Той се спря, после допълни с мек глас: — Любиш се.

Тя се загледа в него.

— Ти си пълен с глупости — каза тя без злоба.

С рязко движение той я отблъсна и пусна ръката й. Тя падна по задник и остана на килима до леглото, с коса, свлечена върху лицето й. За момент изглеждаше укротена. После бавно погледна нагоре и прибра с пръсти кичур от лицето си. Устните й бяха полуотворени и тя облиза с върха на езика безупречните си зъби.

Той стана и я погледна отгоре.

— Душът е там — каза той рязко, като посочи вратата на другия край на стаята. — Предлагам да измиеш тази щуротия и да си вървиш.

— Копеле — каза тя тихо, с почти безизразен глас. — Ти, жалко, мръсно лайно. Трябваше да го зная. — Тя се изсмя цинично. — Това е последният ми обед с тебе — добави тя, макар че нямате нужда да го казва. После отметна главата си назад, вероятно, за да възстанови достойнството си. След това се изправи на крака и се запъти към банята.

Той я проследи уморено с поглед, но дори не мигна, когато тя яростно затръшна вратата. Очакваше го.

Той поклати глава, като се чудеше на глупостта си. Какво ставаше с него? Толкова ли отчаяно се нуждаеше от жена, че хвана първата акула, която се изпречи пред него?

Не, мислеше той, не беше така. Нуждаеше се от женска компания, не от секс, за да разсее мислите си за Едуина.

Каква глупава причина, за да спи с жена! Лицето му потъмня от презрение към себе си. За да се накаже, веднага завърза вратовръзката си и я стегна като примка.

 

 

Едуина стоеше пред изправения статив и почукваше зъбите си с току-що подострения молив. Тя се взираше с неприязън и с присвити очи в незавършената пастелна скица, която вчера бе започнала. Това беше рокля почти като монашеска роба — с висока яка, завършваща с ръждива шапка болеро на карета, като качулка, която сякаш я гледаше подигравателно. Дори светлоръждивото, пухкаво каре и мекият, гладък, сив, вълнен плат, който щеше да използва и за целта го беше разстлала на работната маса пред себе си, не можеха да подобрят настроението й.

Беше почти четири часа. Тя се беше заключила в кабинета, превърнат в ателие, откакто се беше завърнала от злополучната среща с госпожица Брекмън. С какво можеше да се похвали през изминалия час и половина? С нищо. Абсолютно и безусловно с нищо.

Тя зачука с молива по зъбите си с нова сила. Ако божественото вдъхновение не дойде скоро целият следобед щеше да бъде опропастен и още един ден щеше да бъде пропилян. Проблемът беше как да мобилизира творческата си енергия след последния си неуспех.

Защо, защо не идваше вдъхновението! Не беше ли възможно да не мисли за грубата действителност и да продължи работата си? Нима Ван Гог не беше рисувал с ожесточение, независимо от това, че го е гнетяла най-ужасяваща нищета? А Балзак не е ли писал шедьоври при същите обстоятелства? Ами бедният Бизе? Не е ли композирал цяла поредица от отхвърлени опери, докато накрая е създал великата „Кармен“, след което веднага е починал? Да. Всички са творили, въпреки трудностите. И ако те са успявали да постигат толкова много при най-неблагоприятни условия, защо тя да не направи същото? Да седи така, да се вайка и стене и да се самосъжалява — това може само още повече да прекърши волята й. А времето не спираше. Времето, този лукс, който най-малко можеше да си позволи.

Времето, мрачно си спомни тя, като че не го осъзнаваше поне десет пъти в час, е нари.

Тя постави ръце със сключени пръсти на тила си решително и напрегна волята си да се съсредоточи върху рисунката. Напрежението беше толкова силно, че листът сякаш се въртеше пред навлажнените й очи.

— По дяволите! — извика тя силно. — Дявол, дявол, дявол да го вземе!

Едуина присви очи, за да събере във фокус размазания образ на рисунката. Още дълго се взира в нея. Дрехата, която имаше в представите си, изглеждаше толкова измамно семпла. Но именно тази простота, почти архитектурно чистата й линия, я правеха невероятно привлекателна. Страхотна. Великолепна. Магия. Да, магия. Едуина се убеди, че тя, като краен потребител на модно облекло, ако я види на витрината, не би устояла и би я купила веднага. А не беше ли именно това същественото?

Да! Или поне така би трябвало да бъде.

Защо, по дяволите, тогава да не се захване да си довърши работата?

Тя простена, обезкуражена. Как да го направи, като се чувстваше победена и толкова сломена? Проклятие! При тези обстоятелства дори и Полиана би се предала. Време, наистина крайно време беше, мислеше тя, да хване бика за рогата и да го погледне право в страшното му лице. Но защо трябваше да се мъчи като куче да създава дрехи, когато нямаше начин, просто никакъв начин на този свят, колекцията й да се реализира, още по-малко да попадне в магазините.

Тя се олюляваше на стола, като въздишаше тежко. Парите? Защо всичко опираше до едно толкова прозаично, убиващо творчеството, но необходимо нещо — парите?

По дяволите желанието ми за творчество! — проклинаше тя мислено. Взря се в рисунката на статива още един, последен път.

След това успя да прогони всички тези мисли.

Но остана на стола си. Дори ставането и струваше огромно усилие. Мрачна депресия, предизвикана от суровата действителност я правеше напълно безчувствена. Каква глупачка беше! Да иска да създаде собствена модна фирма! Глупава, детинска прищявка!

Трябва да си признаеш, Едс, момичето ми, каза си тя безмилостно, че въпросът не е само в това някой да инвестира пари за тебе. Ти имаш за цел да направиш пробив в една от най-често фалиращите индустрии на тази земя! Помисли си! Независимо от големия шум в средствата за масова информация, външните прояви на успешен бизнес и главоломния възход, дори къщата на Кристиан Лакроа, по волята на бога, беше загубила четири и половина милиона долара само през първата година след нейното основаване. Ами Стивън Спраус? А Дейвид Камерън? Виж какво става с тях. Списъкът продължава и по-нататък. Ти по-добре от всеки друг трябва да знаеш, че и най-надарените моделиери, с приетите по най-сензационен начин колекции, могат да загубят пари като нищо. Събуди се, момиче! Какво те кара да мислиш, че светът има нужда от още една моделиерка?

Едуина седеше неподвижна като статуя. Кръвта й изведнъж изстина.

И все пак, съзнанието й неумолимо работеше. Какво те кара да мислиш, че си толкова изключителна? Може би не си достатъчно добра! Не е ли възможно да си се заблуждавала през всичкото това време и да не притежаваш необходимите качества?

Непременно трябваше да се отърве от тези пагубни мисли. Потърка уморено лицето си с ръце. Защо да не разсъди по-трезво? От гледна точка на бизнеса? Може би трябваше да сравни проектите си с това, което беше на пазара и да види дали биха били конкурентно способни? Ето това вече беше добра идея. Тя можеше да отдели малко време и да… Трябваше й много време, за да започне от седемдесетте години — не, дори от шестдесетте години — и да проследи успехите и още по-важно, неуспехите на различните колекции и моделиери. Да види кой се е провалил и по възможност, защо. По този начин поне тя не би поела риска да повтаря грешките на другите. Защото зад всяко известно име, зад всяка „Кризия“, „Ралф Лорен“ или „Валентино“, имаше цяла дузина като „Вундеркиндер“, които се бяха появили на сцената, само за да бъдат отстранени като бурени от суровите закони на Дарвинизма, действащи и в модата.

Без повече да се колебае, като все още въздишаше тежко, тя се разшета из стаята, за да извади модните списания от вградените етажерки и да ги подреди на отделни купчини. Когато свърши, тя бе изградила един миниатюрен Манхатън от разхвърляни хартиени небостъргачи, стигащи до гърдите й. Може би ще бъде по-добре да ги постави в кръг? Много внимателно тя ги подреди наново, така че Манхатън се преобрази в Стоунхендж. Ето. Така беше много по-добре. После, като върховна жрица, Едуина седна със скръстени крака в средата на внушителния си хартиен храм. Като посягаше към върха на всяка купчина, тя събра всички броеве на списанията от април 1989 година.

Сега.

Сега, най-сетне, бе готова да започне.

Взе най-горното списание от новата купчина, сложи го тържествено на скута си и се вгледа в него. Трябва да е вездесъщото „Вог“, помисли тя. Кое друго можеше да съдържа 564 респектиращи страници, които трябваше да бъдат прелистени?

Бавно започна да обръща страниците отпред назад.

„Вог“ бе последвано от „Харпърс Базар“.

„Базар“ от „Ел“.

Бавно, картина по картина, страница по страница идващите на мода дрехи започваха да й въздействат визуално. Дълбоко в нея нещо се задвижи — първо, съвсем леко, като пърхането от крилете на птичка, после по-силно, като пляскането на крилете на гарван. Ако не грешете — а тя не мислеше, че греши — това, в което беше вярвала през всичкото време, бе вярно.

— Знаеш ли, Едс, момичето ми — възхищаваше се тя на глас, — твоите неща съвсем не са лоши.

След половин час тя промени дори това свое мнение за работата си. Както се беше привела над списанията, изведнъж се изправи.

— Не са лоши, по дяволите! — възторжено възкликна тя. — Аз съм дяволски добра! — Гласът й се снижи до шепот. — Всъщност, аз съм по-добра от повечето от тях. Ами… аз… аз съм като най-добрите — Бил! Оскар! Антонио! Боже!

Едуина предпазливо се опита да охлади ентусиазма си. Дали не отиваше твърде далеч? Наистина ли беше толкова добра? Или беше просто самолюбива?

Смутено си пое въздух и шумно въздъхна. Това бяха мъките на творчеството; то беше индивидуален процес предназначен за отшелници, а не за жизнерадостни, общителни хора. Постоянните съмнения толкова лесно изяждаха всичко. Може би затова и най-надарените моделиери имаха нужда от компания — някой, с когото да споделят идеите си. Нали Валентино имаше Джанкарло Джамети? А Ив Сен Лоран — Пиер Берже и Лу Клоусовски? Нямаше ли и Оскар де ла Рента някого също? Да, по дяволите, тя също имаше нужда от някого! Някой с критични очи и състрадателни уши; някой, който може приятелски да те потупа по рамото и да те окуражи с думи…

Тя рязко вдигна глава и очите й широко се отвориха. Имаше такъв специален човек! И защо не се беше сетила за него по-рано? А като си помислеше, че го беше избягвала! Защо? Той вероятно знаеше по-добре от нея какво се продаваше в магазините и какво не. Поне като се има предвид дългия му опит в търговията на дребно, би трябвало да е така.

Изведнъж нещо се роди дълбоко в съзнанието й.

Редици от нейни дрехи в един от най-големите универсални магазини в страната…

Тази картина й изглеждаше толкова реална, ме се наложи да примигне, за да се опомни къде е.

Въпреки това малкият кабинет с етажерки по стените сякаш се превърна в голямо, блестящо пространство. Тя си представи сребристите, стоманени ескалатори, които безшумно се движеха нагоре и надолу, возейки купувачи, отрупани с пакети… почти усети наелектризираната атмосфера от възбудата да притежаваш нещо, радостта от пазаруването!

Като насън тя наблюдаваше как нетърпеливи ръце тършуват из рафтовете с прекрасни дрехи — купища, купища от цветни палта, поли и рокли… всяка една от тях все по-красива… всяка, дискретно носеща нейния етикет.

По ръцете й пробягаха тръпки.

Нали Р. Л. й беше предложил подкрепа?

Да, но това беше преди известно време.

Но нали й беше предлагал няколко пъти?

Не мога, каза си тя. Това е въпрос на гордост и принцип.

Можеш! И трябва! Необходимо е само да преглътнеш малко от ненужната си гордост. Не искаш ли да си моделиер? Не вярваш ли достатъчно в себе си!? Ами тогава, за бога, поеми риска! Направи го!

Пое дълбоко дъх и протегна ръка към телефона с треперещи пръсти. Вдигна слушалката и набра единадесетте цифри на офиса на Р. Л. в Бостън.

— Офисът на Шаклбъри, добър ден — отговори напевен глас.

— Здравейте. Сали ли е?

— Да, госпожо — каза секретарката на Р. Л.

— Тук е Едуина Дж. Робинсън. Там ли е той?

— Съжалявам, госпожо Робинсън. Извън офиса е.

Извън офиса? Сърцето на Едуина се сви.

— О — каза тя. — Разбирам. Знаете ли дали ще дойде пак?

— Съжалявам, нищо не ми каза.

— Е, благодаря, все пак. Ще се опитам да го намеря вкъщи.

— Госпожо Робинсън, не бих ви посъветвала да…

Но Едуина вече беше прекъснала връзката и светкавично набираше с молива си номера на резиденцията на Р. Л. на Бийкъм Хил.

— Моля те, бъди там — молеше тя на глас.

Възможността да говори с него и да сподели решението си относно кариерата й наелектризираше всяка частица от нея. Поради самия факт, че му се обаждаше, тя се почувства внезапно облекчена, освободена от всичкия емоционален и професионален товар, който й тежеше. Глупаво беше, разбира се, пълна щуротия, но тя наистина се чувстваше — възможно ли бе това? — да, като нов човек!

Звукът от първото позвъняване й подейства като първокачествен адреналин.