Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Too Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джудит Гулд

Заглавие: Никога достатъчно богати

Преводач: Г. Шивачев; В. Борисова-Шивачева; Р. Атанасова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Игуана

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5151

История

  1. — Добавяне

40

Четвъртък сутринта.

— Слънцето отдавна изгря! Време е за закуска! — жизнерадостно оповести Руби, като влезе в затъмнената стая на Едуина. Тя прекоси бързо стаята и дръпна встрани щампованите с цветя кретонени завеси. Силната светлина на пролетното слънце огря стаята и кристалните статуетки на животни върху нощната масичка блеснаха с отражения във всички цветове на дъгата.

Едуина въздъхна сънливо и се обърна на другата страна.

— Остави ме да поспя, Руби — каза тя умолително, забила глава във възглавницата; набръчканата й розова нощна маска още покриваше очите й. — Чела съм до полунощ.

— Хм! — Руби стоеше пред нея с ръце на кръста. — Вероятно един от тези романи, с които бих се срамувала да ме видят хората в метрото. — Тя плесна силно с ръце. — Ставай, ставай!

— О, Руби! Дай ми още десетина минути! Моля те!

— Вече е десет и половина и те търсят по телефона.

— Добре, кажи им да се обадят по-късно! — промълви Едуина. — Имам нужда да поспя още малко.

— Мисля, че преди всичко имаш нужда от пари — строго промърмори Руби.

— Пари? — каза Едуина и наостри уши като хрътка, съзряла птичка. — Пари ли каза? — Тя седна в леглото и захвърли нощната си маска. Неподготвена за силната, слънчева светлина, тя закри очите си с ръка.

— Мисля, че това ще те накара да станеш — каза язвително Руби.

Едуина се намръщи, възмутена.

— Значи не ме търсят по телефона?

— Наистина те търсят — каза спокойно Руби.

— Добре. Кой ме търси?

— Някакъв мъж… — Руби въздъхна и вдигна рамене. — Името му ми беше на езика, но го забравих — каза тя, като плесна с ръце. — Който и да е, не той се обажда, а секретарката му.

— Попита ли я за какво се отнася?

— Това не е моя работа! — изсумтя тя и излезе от стаята.

Като закриваше все още очите си с ръка, Едуина взе слушалката.

— Ало?

— Госпожица Робинсън? — попита през зъби секретарката с акцент от „Локъст Вали“. — Госпожица Едуина Дж. Робинсън?

— Да.

— Момент, моля. Сега ще ви свържа с господин Флъд.

— С кого?

— Господин Флъд. Господин Лео Флъд. — Гласът на секретарката прозвуча като да говореше за бога или за президента, или и за двамата.

Едуина се намръщи и се замисли. Къде беше чувала това име? Флъд… Флъд… Флъд! Къдравата й червеникава коса сякаш се изправи. О, небеса! Не Лео Флъд, чиито списания „Форчън“ и „Форбс“ се оценяваха на сто милиона долара! После раменете й се отпуснаха и тръпките по главата й изчезнаха. Не, мислеше тя, не може да е той. Сигурно е някой друг Лео Флъд — може би някой застрахователен агент от „Йонкърс“, който е взел номера й от телефонния указател. Така трябва да е. За какво ще я търси мултимилионер, който никога не бе чувал името й?

— Госпожица Робинсън? — прозвуча мъжки глас в слушалката.

— На телефона — отговори хладно Едуина. Ако някакъв агент или инспектор я беше разбудил, щеше да му даде да разбере какво е направил!

— Позволете ми да се представя. Аз съм Лео Флъд от фирмата „Бек, Флъд и Кронин“. Може би сте чували за мене?

Да съм чувала за него! Значи това беше същият Лео Флъд. Но дори от рая да ти се обадят, не значи, че трябва да паднеш на колене и да започнеш незабавно да целуваш крака. Първо, трябва да се убедиш, че това не е някой дявол.

— Да — каза тя сдържано, като полагаше усилие да запази сдържан гласа си, — чувала съм за вас.

— Добре. Разбирам, че вие сте Едуина Дж. Робинсън, работила сте при Антонио де Рискал и възнамерявате да основете собствена фирма.

За момент Едуина не бе в състояние да говори. Тя едва чуваше дишането му в слушалката.

— Да — най-сетне успя да прошепне тя.

— В такъв случай вие и аз трябва да се срещнем. Тъй като имам намерение да инвестирам в модата — продължи той — и вие търсите финансова подкрепа, може би ще бъде полезно да поговорим за това. Какво ще кажете за обед утре?

Обед с Лео Флъд.

Но преди да приеме поканата, съмнителни подозрения изпълниха съзнанието й.

— Надявам се, не сте получили тази идея от Р. Л. Шаклбъри? — попита тя подозрително.

— От кого? — Гласът му изразяваше истинска изненада.

— Просто се пошегувах — каза тя тихо, като се отказа от подозренията си. Но не можеше да проумее какво се бе случило.

Лео Флъд е заинтересован да я подкрепи! О, благодаря ти господи! Благодаря ти!

— В такъв случай приемам, че срещата е уредена? — попита той.

— Само определете часа и мястото и аз ще бъда там обеща тя с развълнуван глас.

— В моя офис на „Уолстрийт“? По обед?

Тя се опита да отговори, но гърлото й бе блокирано.

— Госпожице Робинсън? На телефона ли сте?

Тя прочисти гърлото си.

— Да — каза тя с пресипнал глас. — Да, тук съм. Ще бъда там…, господин Флъд. Аз ще…

— Добре — прекъсна я той, преди тя да успее да издърдори още нещо. — С нетърпение очаквам да ви видя. „Уолстрийт“ 69 утре на обед. До скоро виждане.

 

 

Задръстването от автомобили във финансовия квартал бе толкова голямо, че тя по-бързо би се придвижила пеш.

На пресечката на „Бродуей“ и „Фултън“ тя пъхна три банкноти от по пет долара в ръката на шофьора, каза „задръжте рестото“ и излезе от таксито. В едната си ръка тя държеше огромна папка с много от нейните модели, а с другата придържаше на рамото си кожена чанта — ефикасен начин да се противодейства срещу крадци на дамски чанти.

Тя се спря за момент на кръстовището, като дишаше дълбоко и се оглеждаше откъде би могла да премине. Тесните тротоари по приличащите на каньони улици на финансовия център бяха безнадеждно пренаселени и бъркотията се усложняваше от крясъци, сирени, клаксони и свирки от велосипедисти.

Ноздрите й рефлекторно се свиваха, очите й изразяваха неодобрение. Въздухът представляваше смес от една част кислород и две части въглероден двуокис, а тротоарът потрепваше под стъпките на стотици пешеходци. Накъдето и да погледнеше, тя виждаше невъобразима навалица, като огромен басейн, чиято повърхност бе плътно покрита с неизброими човешки глави.

Изведнъж Едуина преодоля възбудата си и тръгна. Оставаха й пет минути, когато влезе в „Уолстрийт“ 69. Тя бързо премина през фоайето и се насочи към препълнения асансьор.

„Бек, Флъд и Кронин Инкорпорейтид“ бе разположена от двадесет и първия до двадесет и осмия етаж.

Тя слезе на двадесет и първия етаж.

Струваше й се, че бе попаднала в друга ера и на друг континент. Приемната приличаше по-скоро на клуб. Имаше множество тапицирани с кожа дивани и кожени столове в стил „Кралица Анна“. Тъмни тапети по стените. Пожълтели портрети и картини с ловджийски сюжети. Едуина знаеше, че всичко това бе направено нарочно, с цел да се създаде впечатление за традиционна, дълголетна стабилност — като че фирмата „Бек, Флъд и Кроните Инкорпорейтид“ не бе създадена едва преди четири години, а е съществувала откакто Хенри Хъдсън плавал край тези брегове.

Госпожицата от рецепцията и се усмихна и с шепнещ глас се обади по телефона. Скоро след това пристигна жена в строг, черен костюм и бяла блуза. Едуина я последва през тапициран коридор. Те преминаха през традиционно обзаведени офиси и зали за конференции. Едуина бе впечатлена от огромна зала с огледални стени, пълна с компютърни терминали и жестикулиращи млади мъже, които говореха по телефоните като едновременно поглеждаха с едно око към огромно електронно табло за борсата, стигащо почти до тавана.

Най-сетне те стигнаха до главните офиси. Разликата пролича веднага. Английските портрети по стените бяха по-големи и по-добри: благородници, вместо богати търговци. Античните предмети бяха автентични, а не репродукции.

Във външния офис на Лео Флъд, зад бюро от дъб отпреди триста години, седеше самата госпожица Локъст Вали Локджоу. Тя изглеждаше като студена риба. Сдържана, стройна и изключително делова. Облеклото и беше в сиви, тънки райета. Копринените дантели на яката не можеха да смекчат острите й очертания. Чувствителното обоняние на Едуина едва долови аромата на парфюма й.

— Господин Флъд в момента има делова среща и се извинява за закъснението — каза тя през стиснати зъби.

Моля, седнете. Сигурна съм, че скоро ще бъде с вас.

Едуина се усмихна лъчезарно, седна на стол от осемнадесети век в стил „рококо“ и сложи крак върху крак. Не след дълго четирима японски бизнесмени с еднакви дипломатически куфарчета в ръце излязоха от офиса и вътрешният телефон на бюрото на госпожица Локджоу позвъни.

Госпожица Локджоу повдигна глава.

— Госпожице Робинсън, сега можете да влезете — каза тя, като стана, за да я въведе във вътрешната света обител. Докато държеше вратата отворена, тя се усмихваше. Всъщност, показваше зъбите си.

Едуина влезе в офиса. Първото нещо, което й направи силно впечатление, бе тишината. Този офис бе като неоткрита гробница. Очевидно не малко изолационни материали срещу шума са били вложени в него. После се огледа наоколо и бе наистина силно впечатлена. Това беше ъглов офис — две стени с прозорци на височините на цели два етажа. Таванът сякаш стигаше до небето. Полираната облицовка на стените от скъпо дърво блестеше като стъкло. Липсваше бюро, но имаше три маси за кафе. Всяка маса беше заобиколена с разкошни, кожени седалки. Всички в електриково синя напа! Любимият й цвят!

Уважението й към Лео Флъд моментално стана още по-голямо. Ако времето позволяваше, тя би искала да носи визоновата си пелерина в електриково син цвят.

 

 

Лео Флъд стоеше до прозорците с ръце зад кръста. Като усети присъствието й, той се обърна и тръгна към нея по огромния килим.

— Госпожице Робинсън.

Едуина пое подадената й ръка. Стисна я толкова силно, колкото той стисна нейната.

— Господин Флъд.

— Лео — каза той, като се усмихна. — Ако ще правим заедно бизнес, ще трябва да се обръщате към мене с първото ми име.

— А вие — засмя се Едуина, — можете да ме наричате Едс. Това име ми е останало още от детството.

— Майка ви сигурно е имала добро чувство за хумор. Знаете ли, че сте първата Едуина Дж. Робинсън, която някога съм срещал?

— Мога да повярвам в това.

Той я огледа.

— Харесвам костюма ви.

Тя също се огледа и леко се усмихна.

— Би трябвало да го харесвате — каза тя, като отново обърна погледа си към него. — Той е от Антонио де Рискал. От пролетната му колекция 1988 година. — Пропусна да добави, че като негова служителка го беше купила с двадесет и пет на сто намаление.

— Изненадан съм, че не носите един от собствените си модели.

— Причината е, че едва съм започнала. Всичко е още в процес на планиране.

— Ако всичко върви добре, вие ще можете да накарате де Рискал по-усърдно да се бори за парите си, нали?

— Точно това възнамерявам да направя — каза тя тихо, но убедително.

Той широко се усмихна.

— Сигурен съм, че ще го направите. — Изведнъж се засмя. — Знаете ли, напомняте ми на моя дебют в бизнеса. Това бе… преди осем или девет години. Явих се на интервю в „Братя Саломон“ за работа наистина на ниско стъпало в йерархията. Все пак, по това време бих убил някого заради нея. „Какво всъщност искате да постигнете?“ — попита ме интервюиращият. Бихте ли повярвали, че имах нахалството да кажа „Възнамерявам да стана мултимилионер, преди да навърша тридесет години“?

Едуина се засмя.

— И какво стана?

— Не е нужно да казвам, че не получих работата. Но това, което ме впечатли бе реакцията му. Той се загледа в мене и каза: „Какво предполагаш, че ще стане с тази работа, ако станеш мултимилионер? Тогава ние бихме загубили квалифициран служител, обучен на наши разноски“. Първоначално помислих, че се шегува, но той бе сериозен. Разбира се, същността на работата ми на практика не обещаваше нищо. Но факт е, че това стана, Едс! Получих три безценни поуки от това интервю, които никога няма да забравя.

Тя го погледна, заинтригувана.

— Първата поука е, че мечтите могат да бъдат осъществени — каза той тихо. — Втората е, че този Саломон загуби дяволски способен служител — и потенциално тонове пари — като не ме прие. Третата поука — най-важната от всички — е, че ако бях работил за тях, всичко това — и той посочи с ръка огромния си офис, — нямаше да го има.

Едуина го гледаше втренчено.

— Това ви кара да се замисляте, нали? Хайде, елате да седнем.

Той я хвана под ръка и я поведе към една от масите. Тя забеляза, че я постави да седне срещу една картина на Гойа, докато той седна срещу електронно табло, отразяващо борсата, което бе вградено в дървената облицовка на една от стените.

Но всичко, от което той видимо се интересуваше, бе тя самата. Зелените надписи на екрана се сменяха безшумно, незабелязано.

Тя го огледа за момент с преценяващ поглед. От кехлибарената му коса до ръчно изработените му чудесни, черни обувки. Всичко у Лео Флъд беше красиво, изключително елегантно.

Костюмът му от сребристосив копринен плат, очевидно бе от „Савил Роу“. Подчертано славянските му скули. Маникюрът. Тенът. Двата реда по холивудски съвършени зъби, с изключение на твърде заострените резци. Ако не се усмихваше много, той би бил поразителен с хладното си физическо съвършенство.

Хубав е, реши тя; усети, че стомахът й се сви. Необикновено хубав. Не. Повече от хубав. Беше красив като тъмен ангел.

Изведнъж тя разбра, че той я изучаваше и преценяваше с такова внимание, с каквото тя правеше същото с него. Две петна като яркочервени макове се появиха под блестящия грим на бузите й. Тя бързо погледна настрана.

— Предполагам, че обаждането ми по телефона ви е изненадало — каза той, като наруши неловкото мълчание.

Тя се обърна към него.

— Наистина — съгласи се тя, доволна, че взаимното им изучаване бе свършило. — Но не разбирам защо точно на мен се обадихте? След като има толкова други възможности, какво точно искате да постигнете с мен?

— Много просто. — Той я погледна проницателно. — Мисля, че вие притежавате всичко, което е нужно.

— Разбирам — отговори тя колебливо.

Той я гледаше в очите.

— За разлика от този глупак от „Братя Саломон“, аз си поставям за цел да търся и да подкрепям обещаващи, млади таланти.

Тя се намръщи.

— Окей. Но съм любопитна да зная едно нещо. Защо в модата? Тази индустрия не изглежда да е предмет на дейност на вашата фирма.

— Предметът на фирмата е бизнесът — каза той, — най-малкият общ знаменател, тъй да се каже, е печалбата. А модата е бизнес. Не мисля, че е нужно да добавя, че именно модата е най-голямата индустрия в този град.

— Да — промърмори тя, — зная това.

— И нека да сме наясно, че когато говоря за модата, аз не мисля за няколко бални рокли тук, или няколко модни костюма там.

Тя леко се изправи.

— Тогава за какво става дума, Лео? — попита тя със сподавен глас.

— За голяма, нова фирма — каза той. — Фирма, която ще стане мощна, респектираща, с широко поле на дейност; фирма, която ще носи големи печалби. Нещо подобно по-скоро на „Лиз Клейборн“, отколкото на „Скаси“.

Тя го гледаше озадачена.

— Говорите за бизнес от порядъка на един милиард годишно! — каза тя, шокирана.

— Да. — Той се наведе напред и се усмихна. — Това, накратко, е дългосрочният ми план.

— И какъв е краткосрочният план?

— Да ви подкрепя финансово и да се убедя, че ще помогнете да стъпим здраво на краката си.

За момент тя остана безмълвна.

— Аз няма да бъда фигурантка, Лео — предупреди тя. — Ако това е, което искате, няма смисъл да продължаваме дискусията.

Той се засмя.

— Чудесно. Аз не търся фигуранти — такива има колкото щете. Аз искам вас.

— Изглеждате много сигурен в себе си. Сякаш ние непременно ще работим заедно.

Тя леко се намръщи и продължаваше да го гледа проницателно.

— Да. — Той се усмихна отново. — Ние ще работим заедно.

— Но вие даже не сте видели какво мога да правя! — запротестира тя. — Не можете да сте сигурен, че ще оправдая очакванията ви.

— Напротив — отговори той уверено. — Вие сте добра, Едс. Всъщност, много добра.

Тя го гледаше проницателно.

— Откъде знаете това?

Лео леко се усмихна.

— Тези неща ми говорят за това.

Той се наведе напред и взе пакет от скици от края на масата. Мълчаливо й ги подаде.

Тя моментално ги разпозна.

— Откъде имате тези скици? — попита тя, като ги тръшна на масата.

— Отговорът на този въпрос би ли повлиял на решението ви по един или друг начин?

Едуина се поколеба.

— Не — каза тя накрая.

Той се усмихна.

— Даде ми ги бившият ви съпруг.

— Дънкан?

Не можеше да повярва.

Той кимна утвърдително.

— Но той… не е идвал у дома откакто съм ги направила! — възкликната. — Как би могъл…?

— Изглежда, че близките ви са много загрижени за вас, Едс. Дъщеря ви му ги е дала, за да ми ги покаже.

Ярост като лава се надигна в нея. Нищо друго не можеше да я раздразни до такава степен. Тя скръсти ръце и сви устни, като барабанеше ядосано с пръсти по лактите си. От нея като че ли заизскачаха смъртоносни искри.

— Вие се ядосахте — каза той.

Не беше подготвен за начина, по който сребристосивите й очи потъмняха и изглеждаха почти черни.

— Можете да заложите папийонката си, че съм ядосана — каза тя с горчивина. — Никой, никой няма право да ми ги отнема! Те са мои, по дяволите!

Сякаш дошъл редът му за реплика, униформен иконом се приближи безшумно, почисти гърлото си и произнесе една от най-баналните фрази: „Обядът е сервиран“.