Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (71)

70

В студената нощ откраднатият мотоциклет „Харли“ взе завоя под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Под хромирания шлем „Кайзер Уили“ очите на Снейк горяха с трескав огън.

Още малко, мислеше си той. Още четири-пет минути и ще е там. Давай сега!

Напусна скоростната отсечка, разсмя се гръмко и даде газ. Моторът изпука и ръмженето премина в силен рев, а стрелката на спидометъра бавно запълзя нагоре. Той усещаше как вятърът го блъска в гърдите като невидим юмрук, докато летеше напред.

Животът е езда и ездата е живот — бе мотото на братството. Това беше всичко.

Напред в мрака изникна висок пътен знак. Далеч зад дърветата от двете страни на пътя изплуваха облени от светлини къщи — най-големите, които беше виждал.

Кой би могъл да помисли? Воинът на Сатаната в квартала на шибаните дебелогъзи хемптъновци. Супер!

В една права отсечка светлините на идваща насреща кола превключиха от дълги на къси, после отново на дълги, като предупреждение да направи и той същото.

Снейк се усмихна на себе си и присви очи. Майната ви, кретени!

Колата отново смени светлините.

— Е, добре, шибано копеле — изсъска Снейк. — Настояваш значи. Не искаш ли да си поиграем?

Той внезапно вкара мотоциклета в насрещното платно и се втурна право срещу идващата кола.

Разстоянието се стопяваше — сякаш летеше със свръхзвукова скорост право в две слънца. Прозвуча клаксон и колата зави бясно точно навреме.

Снейк зърна в светлината на фаровете пребледняло лице, когато край него профуча луксозен „Сааб“ и го удари топъл поток от газове.

Той се ухили отново и се върна в своето платно. Супер! Беше цар на пътя, властелин на километрите. Летеше над асфалта и жребецът му подскачаше като огромен железен хуй.

Приближаваше Саутхемптън. Къщите тук бяха построени по-нагъсто. Скоро край осветените улици се заредиха скъпи бутици. Мощният мотор от хиляда и двеста кубика гръмна в тишината.

Почти беше стигнал. Във въздуха се носеше соленият мирис на море.

Името й кънтеше в ума му като отчетливите възгласи в стадион:

Шърл Шърл Шърл Шърл Шърл Шърл Шърл.

Да-а-а-а. Ще й покаже кой командва парада!

Ще й го върне тъпкано!

Никой, по дяволите, никой — чу изведнъж гласа й.

Той се озъби.

Проклетата кучка командваше, а не той.

23 часа и 48 минути.

В паркираната кола близо до сейвилския изход на Лонг Айланд двама патрулиращи полицаи от пътната полиция пиеха горчиво черно кафе, което наливаха от термос.

— Днес е тихо по пътищата — промърмори с безразличие седналият зад кормилото полицай. — Не знам защо трябваше да включвам радара в този час.

— Заради оплакванията от онези нахални мотористи. — Партньорът му духна кафето, за да го изстуди. — Проклети хлапета!

Внезапно край тях профучаваха светлини със скоростта на ракета. Червените задни фарове се отдалечиха мълниеносно.

— Мамка му! — изруга този зад кормилото и се изправи. — Какво по дяволите беше това? — обърна се той към партньора си с широко отворени очи.

— Не зная, но погледни радара! Копелето се движеше с двеста и петдесет километра в час.

Полицаят зад кормилото включи сирената и сигналната лампа и нощта внезапно се озари със сини и червени светлини.

— Никога няма да го стигнеш при тази скорост — каза партньорът му.

— Така ли? Обзалагам се на десет долара, че ще го стигна. Само размърдай задника си и го засечи с радиосигнала. Ще го настигнем, преди да е изминал петнайсет километра.

Те изляха кафетата си през прозорците и се впуснаха в преследване с пълна скорост.

23 часа и 59 минути.

Дънкан Купър натискаше докрай педала на Ферарито, пренебрегнал всякакво внимание. На лицето му беше изписана мрачна решителност. Изобщо не чуваше бързото бибиткане на вградения радарен детектор. Страхът бе свил червата му на топка. Били беше в опасност. Какво друго би могла да означава прекъснатата телефонна линия? „Дръж се, Били, идвам!“ — викаше той на глас, като се стараеше да стигне мислено до нея. „Всичко ще бъде наред, скъпа. Нищо няма да позволя да ти се случи!“

Той погледна ярката зелена светлина на спидометъра върху таблото. Беше изминал вече сто километра, а му оставаха още толкова. Ако имаше късмет, щеше да стигне до Саутхемптън след по-малко от двайсет минути.

Двайсет от най-дългите минути в неговия живот. При това, след като беше нарушил всичките ограничения на скоростта за територията на Манхатън-Хемптънс.

В огледалото за обратно виждане блеснаха далечни светлини.

— Няма да стане! — промърмори на себе си той и оголи зъби. — По никой начин не можеш да ме стигнеш!

23 часа 59 минути.

На пустия аутобан в Лонг Айланд, Фред Косина спука задна дясна гума и едва успя да овладее летящия си „Додж“. Доближи се до края на платното и спря, после отчаяно стовари юмрук върху кормилото. Идиот! Как можа точно сега да спука гума! Още не беше напуснал Куинс и в този късен час, когато на аутобана нямаше жива душа, щеше да му отнеме най-малко час и половина да стигне до Саутхемптън. И то, ако бута колата.

Щеше да закъснее още повече, ако се заемеше да смени гумата.

Той грабна микрофона на полицейското радио и се опита да стигне Централата, макар да знаеше, че тя е извън честотата на неговия сигнал.

— Чарли деветнайсет вика Централа — каза той и повтори, — Чарли деветнайсет вика Централа. Хайде, обадете се — губеше търпение той. Трябваше да се свърже. Ако не…

Радиото мълчеше. Нито звук. После нещо изпука слабо и пак замря. Косина опита пак.

— Чарли деветнайсет търси…

Като по чудо до него долетя лаконичният глас на диспечера през непрекъснатия пукот на статичното електричество.

— Централата вика Чарли деветнайсет.

Превъзходно! Той се изправи. Така беше много по-добре! Може би някой там горе го търси.

— Деветнайсети се нуждае от хеликоптер — съобщи с равен глас той.

— Съжалявам, Чарли деветнайсети. Всички хеликоптери са ангажирани в търсене на оцелели от катастрофирал в пристанището съд.

Фред Косина удари за втори път кормилото с юмрук. Проклет късмет! „Защо не мога да спечеля два пъти? И защо в този случай все има нещо, което ми пречи?“

Той остана за миг неподвижен, като прехвърляше в ума си всички възможни варианти. Все трябваше да има някакъв начин да стигне бързо до Саутхемптън. Ако не го лъже чувството, всяка минута е скъпа. А чувството му подсказваше, че Били Доун и другите жени с нея в изложбената къща могат да…

Не бива да мисли за това. Ужасно е да си го представиш…

… скалпиран труп.