Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (40)

39

Следващият ден. Следобед.

Фехтовалната зала „Сантели“ на Тридесет и седма улица — запад беше препълнена. Навсякъде имаше двойки от фехтовачи с маски и бели спортни облекла, които играеха необикновен балет — нападаха, после парираха удари на противника. Шпагите трептяха, свистяха, кръстосваха се.

Шумът проникваше в съблекалнята, където Дънкан Купър бе вече в спортно облекло.

— Е? — обърна се той към мъжа, седнал на скамейката.

Лео Флъд разглеждаше последните от скиците на Едуина, които Алелуйа беше донесла на Дънкан сутринта. Той погледна към него.

— Добри са — каза той, като кимна одобрително. — Всъщност, те са много, много добри.

Лео Флъд, все още в двадесетте си години, излъчваше сила и изглеждаше превъзходно. Макар че беше невероятно красив и млад, по лицето му нямаше и следа от липса на опит — той правеше впечатление с енергичната си агресивност и ярко се открояваше с интелигентността и външния си вид.

Лео Флъд бе типичен бизнесмен от осемдесетте години — влиятелен, млад крал в бизнеса, появил се незнайно откъде, с празен джоб, но за кратко време завладял финансовия свят.

Той бе висок повече от метър и осемдесет, тънък и строен, но със силни, гладки мускули. Имаше черна като кехлибар коса и ледено зелени, пронизващи очи. Несравним тен. Ярко изразени, почти славянски скули, полегати, черни вежди.

Лео остави скиците настрана.

— Знаеш ли дали не работи за някой моделиер?

— Тя работеше при де Рискал, но сега си търси работа.

— Проектирала е при де Рискал?

Дънкан се усмихна.

— Никой не проектира при де Рискал, освен самия Антонио. Тя организираше неговите ревюта.

— И каква е връзката й с тебе? — Лео го погледна закачливо. — Твое момиче ли е?

Дънкан се усмихна.

— Да кажем бивша съпруга.

Лео се изправи и го потупа по гърба.

— Опитваш се да си я върнеш?

— Съвсем не. Просто заради дъщеря ми. Твърди, че като е без работа, Едс много я нервира. Ти ми беше казал, че можеш да инвестираш в модата. Чудесно. Аз разбрах, че тя е свободна и разполага с това, което е необходимо за успешен бизнес. Тя познава Седмо авеню по-добре от всеки друг. Освен това тя самата е дяволски добра като дизайнер. Затова искам да ти предложа работа с нея. Вече го направих и излизам от играта.

На Лео това му се видя забавно.

— Играеш без риск?

Дънкан кимна отрицателно.

— Приеми, че го правя по този начин поради липса на опит. Модата е твърде далеч от моето амплоа. Единственото нещо, което зная, е, че конкуренцията в модата е жестока. Казват, че скоковете от небето са по-безопасни.

Лео го погледна със светнали очи.

— Може би няма да ми повярваш, но рискът ме привлича в този бизнес.

— Тогава тази работа прилича на хазарт — каза Дънкан. — Да не би да си хазартен играч, Лео?

— Всеки е хазартен играч, Купър. Животът е хазарт. По дяволите, в този свят всяко вдишване на това, което се надяваш да е чист въздух, е хазарт. И знаеш ли какво? Това ми харесва.

— Поради това ли искаш да влезеш в търговията с дрехи? — попита Дънкан изненадан. — Защото този бизнес е хазарт?

— Разбира се, че това е една от причините. Разбираш ли, Купър, не са парите, които ме привличат. Парите са само вторичен продукт, приятен дивидент.

— Тогава какво точно те привлича, Лео?

— Играта, какво друго? Модната индустрия е най-голямото, постоянно отворено казино за залагане. Искам да кажа, всички знаят, че Седмо авеню е по-опасно за новодошлите в бизнеса от едно честно залагане. Веднъж попаднал между акулите човек рискува всеки момент да бъде изяден — между обединенията, казината и рекетьорите, това е най-голямата рулетка. Деветдесет и пет процента от новите в този бизнес фалират. Знаеше ли то?

Дънкан тихо се засмя.

— Страхувам се, че това е най-основателната причина човек да стои далече от този бизнес.

— Напротив — усмихна се Лео. — Аз обичам играта на случайностите. Тя е любимото ми предизвикателство. — Той взе маската си от скамейката и я постави на главата си, повдигната нагоре, както тази на Дънкан. — Готов ли си за състезание?

— Готов съм, ако ти си готов.

Една от честите му лъчезарни усмивки замени смущаващата студенина на съвършеното му лице.

— Тогава да вървим.

Заедно те влязоха във фехтовалния салон, чувствайки се като у дома си. И двамата лесно можеха да си позволят да посещават, който и да е от близките престижни, градски спортни клубове. Навсякъде бяха добре дошли. Но те посещаваха клуба „Сантели“ — на километър и половина по-далече — поради много важна причина. Основателят на този клуб, Джорджио Сантели, бе един от най-големите майстори в света на този спорт. За фехтовката клубът „Сантели“ представляваше, поне в Съединените щати, това, което „Циклон“ беше за привържениците на скейтборда и „Папа Вали“ за виното.

Те се спряха за момент край страничните линии и огледаха играещите състезатели.

Както винаги Дънкан се възхищаваше от добрите атлети. Фехтовката, мислеше той, най-много приличаше на балет в сравнение с други спортове и изискваше пълно отдаване и редовно практикуване… Това не беше дейност, от която човек би могъл да се отклонява. Добрата спортна форма беше изключително важна.

Лео се обърна към него.

— Понеже току-що говорехме за хазарт, би ли направил един малък облог?

Дънкан го погледна равнодушно.

— Какъв вид облог? — попита той предпазливо.

— О, малък облог, с цел да направим състезанието… по-интересно.

— Не. — Дънкан поклати глава. — Не очаквай това от мен. — Ти може да си комарджия, Лео, но аз не съм.

— Глупости. Всеки е комарджия, ако залозите са подходящи — каза Лео със спокоен глас. В хладните му зелени очи проблесна порочна радост. — Какво ще кажеш, например, ако ти спечелиш, аз да подкрепя бившата ти съпруга със сума до три милиона долара?

— Какво? — Дънкан бе шокиран и това му личеше. Той разтърси глава като да дойде на себе си и леко се отпусна. После се усмихна добродушно. — Интересно е как ушите ти могат да те изиграят — каза той. — Преди малко можех да се закълна, че ти искаше да се обзаложиш за три милиона. Невероятно, нали?

— Нищо подобно — отговори Лео спокойно. — Точно това казах… Е, приемаш ли?

Дънкан пое дълбоко дъх и бавно издиша поетия въздух.

— Не, Лео. Може би ти можеш да заложиш такава сума, но аз не мога.

— Кой иска ти да направиш това?

— Ти току-що ми каза, че искаш да заложиш три милиона долара за тази игра. Така ли е?

— Точно така. — Лео кимна утвърдително. — Аз залагам три милиона за тази игра, но аз или бившата ти жена ще спечели или ще загуби. Не ти.

— Все още не ми е съвсем ясно. Какво ще стане, ако аз загубя?

— Много просто. Ако загубиш няма да станеш нито по-богат, нито по-беден. Разбираш ли, твоят залог е бившата ти жена, която участва задочно.

— Моля? — Дънкан размаха глава. — Сега съвсем ме обърка.

— Нека ти обясня. Ако загубиш, аз няма да я подкрепя; в този случай тя ще трябва да търси другаде финансова подкрепа. — Едва доловима усмивка се появи на устните му. — Е, майсторе? Ние сме равностойни партньори. Готов ли си да заложиш кариерата на бившата си жена?

— А ако не го направя?

— В такъв случай може би ще реша въобще да не я финансирам — каза Лео. При тази меко казана заплаха той отново се усмихна.

Дънкан го погледна с присвити очи.

— Не се ли опитваш да ме изнудваш, Лео?

Лео изглеждаше като олицетворение на невинността.

— Кой? Аз?

Дънкан сви устни и се намръщи. Той наистина не обичаше да прави облози, дори когато нямаше нищо да загуби. Това за него беше принцип.

Лео чакаше.

— Добре, Флъд. — Дънкан му подаде ръка.

Двамата мъже тръгнаха към току-що освободилата се фехтовална пътека. Дънкан изпробва изработената си по поръчка шпага, като я размаха няколко пъти във въздуха. Тя свистеше като камшик и се извиваше елегантно. Срещу него, Лео направи същото.

— Добре, Едс, започвам! — помисли Дънкан и посегна да свали надолу защитната си маска.

Все още усмихнат, Лео свали маската си и небрежно я захвърли настрана.

— Без маски, Купър — каза той предизвикателно. Очите му изглеждаха твърди и бляскави. — Съгласен ли си да се състезаваме по старите правила?

— Да не си полудял! — Дънкан повдигна маската от лицето си и го погледна втренчено. — И двамата ще бъдем изхвърлени оттук завинаги. Ти знаеш правилата!

Лео се засмя.

— Не бъди такъв буржоа. Правилата се създават, за да бъдат нарушавани.

— Може би за тебе е така, но аз обичам да идвам тука. И желая да идвам и в бъдеще.

— Страх ли те, Купър? — Лео се засмя предизвикателно, като показа острите си зъби.

— Не, не ме е страх, но не съм глупак — твърдо отговори Дънкан.

— Добре. И двамата не сме глупаци. Но не мислиш ли, че като залагам три милиона долара, не ми се полага да определя условията?

— Ако от това може да последва нужда от хирургическа намеса, нямаш такова право.

Лео се засмя отново.

— Хайде, Купър. Ако бъда ранен, няма да се разсърдя. Ти можеш винаги да ме зашиеш.

— Да, но не мога да зашия себе си, нали?

— Твоите колеги могат.

Дънкан стоеше неподвижен срещу него.

— О, по дяволите! — каза той най-сетне, като реши да рискува. Свали маската си и я остави настрана. — Добре, Лео, започвай!

— Начало!

Лео се усмихна, а Дънкан зае позиция. С метален звън те кръстосаха шпаги във въздуха.

— Пази се! — извика Лео и сериозната борба започна.

Лео се спусна напред и заби шпагата си към червеното сърце, зашито на гърдите на Дънкан, но той ловко отстъпи назад и избягна атаката. Въпреки желанието си, не можа да сдържи усмивката си. Може би Лео беше прав. Имаше нещо много привлекателно във фехтовката по старите правила и в реалната опасност от сериозно нараняване. Нали от незапомнени времена мъже са се сражавали в спортни дуели без предпазни средства? И нямаше ли нещо вълнуващо, драматично в такава рискована мъжествена проява, макар че би могла да се окаже пагубна.

Всички други в салона прекъснаха боевете и се струпаха около тях да ги наблюдават. Кой знае как, разбра се, че това не беше обикновена среща. Даже хората от съблекалните дойдоха да наблюдават борбата.

Дънкан се движеше по-бързо от светкавица, без усилие парираше противника и контраатакуваше. Лицето му беше необикновено възбудено. Тъмните му очи ентусиазирано се стрелкаха. Той чувстваше, че шпагата му никога не е била толкова гъвкава и опасна; знаеше, че никога досега не беше водил боя с такава съсредоточеност; инстинктивно усещаше, без дори да мисли за това, че никога не се е сражавал толкова добре. Като че беше воден от някаква незнайна, гладиаторска мощ.

Той и Лео танцуваха напред-назад пред възбудената публика. Предимствата на Лео бяха силата и младостта му, но Дънкан имаше гъвкавите ръце на хирург. Особено важно беше, че за разлика от Лео, Дънкан имаше двадесетгодишна практика в този спорт и беше трениран от самия Джорджио Сантели.

Лео се бореше със страхотна концентрация. Устните му бяха отдръпнати назад и зъбите му се показваха като на животно, което е готово да убива. Като видя откритие, той атакува червеното сърце на Дънкан.

Дънкан очакваше точно това и кръстоса шпага с него. Лео проклинаше, а Дънкан се смееше с дяволска радост при безуспешните му опити да освободи шпагата си.

— Е, майсторе! — Сега бе ред на Дънкан да бъде предизвикателен.

Лео не отговори; той полагаше всички сили да отблъсне Дънкан.

Все едно че се опитваше да избута танк „Шерман“ по хълм. Дънкан не помръдваше. Ръцете на Лео трепереха от напрежението и шпагата му вибрираше в замъгления му поглед. Лицето му силно се изчерви.

— Проклет да си, Купър! — успя да изръмжи той през зъби.

Дънкан се усмихна.

— Ще видим, Лео. Ти получи това, което търсеше.

Изненадващо, очевидно без особено усилие, той отблъсна Лео назад.

Лео се олюля, но бързо се съвзе. Започваше да се ядосва. Какво ставаше с Купър? Много му се искаше да знае. В миналото Дънкан никога не се е борил с такава яростна концентрация, стил и повратливост. Дали не е скривал част от възможностите си? Или внезапно е бил обзет от нечовешка воля да спечели? Като че ли той и шпагата му бяха едно цяло.

Адреналинът доведе Лео до свръх възбудено състояние. Трескавото му желание да победи караше кръвта му да бушува. Той присви очи и яростно се озъби. Почувства прилив на сила; обладан от жаждата за слава, сега чуваше ясно звъна от стоманените шпаги; триумфални гласове нахлуваха в ушите му.

Убивай, убивай, убивай! Тук, на арената, където нищо друго не съществуваше, освен неприятеля и той самият. Тук, където шпагата му свистеше във въздуха и караше хората да треперят пред него!

Почувствал се непобедим, Лео се впусна в нова атака. Дънкан не реагира навреме и този път Лео се засмя.

— Какво става? Измори ли се, Купър?

— Адски изморен! — успя да изръмжи Дънкан и финтира настрана.

Лео това и чакаше. Без да обръща внимание на финта, той се спусна край Дънкан с жадна за кръв, свистяща шпага.

Замахна! Дънкан по-скоро почувства, отколкото видя хладната, сребриста стомана да разрязва горещата му плът.

Публиката възкликна тихо в хор, не вярваща на очите си, бузата на Дънкан бе разрязана и кръв течеше от отворената рана.

Сега публиката бе необичайно напрегната. Мълчаливите мисли на присъстващите ясно се разбираха, сякаш бяха изказани с викове. Как посмя Лео Флъд да превърне играта с уважавания от всички джентълмен в обидна кървава касапница?

Раната не смути Дънкан; тя събуди у него заспалия инстинкт за самозащита пред смъртна опасност. Той изглеждаше като пробудил се звяр. Ту водеше боя с невероятна техника, ту се хвърляше в мощна, яростна атака. Той размахваше шпагата си с респектираща сила и скорост. Салонът повече не съществуваше за него. Публиката също. Шпагата му беше като разярен, сребърен дракон, издишващ ужасни искри и страхотен огън.

Той връхлиташе върху Лео като гилотина, нападаше и дишаше дълбоко.

Внезапен страх обзе Лео, докато отблъскваше атаките на Дънкан. Той действаше не само като обиден. Той си отмъщаваше, защитаваше кауза, бореше се за честта си.

Шпагата на Дънкан като оживяла удряше и звънтеше, удряше отново, нанасяше му удар след удар по-бързо, отколкото окото можеше да види. Отново и отново просъскваше съвсем близо до лицето му. При всеки удар, публиката се задъхваше и Лео осъзна, разстроен и унижен, че Дънкан си играеше с него, че ако искаше, можеше да го нареже на парчета.

Той подскочи, за да отрази още един удар. Отново успя да го парира. Но това бе всичко, което можеше да направи, за да държи Дънкан на разстояние.

Дънкан показваше диво ожесточение, каквото никога не бе виждал преди. Жестоко си играеше с Лео; с всеки удар и скок напред, шпагата му стигаше толкова близо до лицето на Лео, че той изпищяваше. При това шпагата все още не беше го докосвала. Енергията, виртуозността и чистотата в движенията на Дънкан учудваха всички; присъстващите с възклицания изразяваха възхищението си.

Лео бавно губеше сили. Появиха се капки пот по челото му, после неумолимо потекоха надолу, като пареха очите му и замъгляваха погледа му. Дишаше тежко. Опитваше се да се съсредоточи с такова ожесточение, че в очите му се появиха сълзи. Шпагата му започна да се движи така, сякаш тежеше петдесет килограма. Ръцете и краката му отмаляваха.

Всички предусещаха близкия край на борбата. Задъхваха се, гледаха с широко отворени очи.

Дънкан продължаваше яростно да напада.

Лео проклинаше. Това бе невероятно. Нямаше ли да спреш, Дънкан Купър? Като че ли колкото повече продължаваше боя, толкова по-силен ставаше.

Лео Флъд знаеше, че не беше в състояние дълго да се защитава. Скоро той нямаше да има сили да отблъсква атаките на Дънкан. Оставаше му последен шанс да спечели. Но трябваше да атакува бързо. Сега или никога!

— Кучи сине! — изръмжа той и напрегна последни сили. Като отрази атаката на Дънкан, нападна с финт, целейки сърцето му.

Дънкан не се смути. Внимателно отрази удара и подскочи напред. Двете шпаги се кръстосаха и шпагата на Лео бе избита от ръката му.

Тя шумно падна на пода.

Лео пристъпи към нея, но гласът на Дънкан го спря: „Туш“ — каза той тихо с усмивка.

Лео се стъписа и се огледа. Шпагата на Дънкан бе опряна точно в центъра на червеното сърце от спортната му униформа.

Публиката аплодира, после се разпръсна — всеки се връщаше към заниманията си.

Дънкан отпусна шпагата си.

— Не беше лошо, Лео — каза той тихо.

— Но не беше и добре — тъжно се усмихна Лео. — Ти бе по-добър от всеки, когото някога съм срещал. — Той направи малка пауза. — Раната ти сериозно кърви, приятелю.

Дънкан пипна бузата си и погледна окървавените си пръсти.

— Няма нищо.

— Едно нещо искам да зная. Ти би могъл да ме нараниш половин дузина пъти, Купър. Но не го направи. Защо?

Дънкан го погледна втренчено.

— Не считах за нужно да го направя — каза той с хладен тон. — Целта не е да се пролива кръв. В това не би имало никакъв спорт.

Той остана за момент на мястото си, после тръгна към изхода по полирания паркет.

Гласът на Лео го накара да се спре.

— Купър!

Дънкан се обърна и го погледна въпросително.

— Не забравяй да ми оставиш номера на бившата си съпруга. Тя спечели подкрепата ми напълно заслужено.

Дънкан кимна с глава.

— Запомни едно нещо — каза той тихо. — Бивша или не, Едс е много специална. Не се опитвай да проливаш кръвта й. — Той гледаше Лео в очите. Разбираш ли това, приятелю?