Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Too Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джудит Гулд

Заглавие: Никога достатъчно богати

Преводач: Г. Шивачев; В. Борисова-Шивачева; Р. Атанасова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Игуана

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5151

История

  1. — Добавяне

71

Беше сгрешила. Внезапният непрогледен мрак криеше много по-голяма заплаха от мрачното осветление и черните сенки отпреди малко. Сега, когато очите й трябваше да свикнат с тъмнината и когато единственият ориентир бяха светещите прозорци на къщата, тя внезапно осъзна, че я дебне голяма опасност. Какво да прави? Да се върне в къщата? Поне да опита входната врата, преди да обиколи и да влезе отзад.

Отново пропука клонка — този път някъде отляво.

Тя се обърна натам и извика отново:

— Кой е?

И този път единственият отговор бе шумоленето на листата и клоните и ревът на прибоя. А от езерото, някъде от другата страна на „Медоу Лейн“ се носеше насмешливият писък на щурци и цикади.

Тя преглътна нервно и опита отново:

— Офицер Муди, моля ви, не си правете шеги! Никак не е смешно!

Почака.

Отново нищо.

Въздъхна, сви рамене и бавно тръгна по неравния каменен път. На два пъти се спъна и едва не падна на земята.

Постепенно очите й свикнаха с мрака — различаваше силуетите на катраненочерните дървета и храсти на фона на по-бледата околна тъмнина. Стигна до края на пътя, където плочникът преминаваше в наскоро положен асфалт. Спря за момент с ръце на кръста и се огледа.

А сега какво?

Ще потърся полицаите на Били, каза си тя.

Но къде са паркирали колите си? Едва ли пред самата къща. Мястото е съвсем очебийно, а един цивилен полицай трябва да остане незабелязан. Значи някъде надолу по пътя. Може би. Да. Това е поне някакво решение.

Кръглата автомобилна площадка не беше повече от двайсетина метра широка. Почти стигна до края и, когато усети нечие присъствие и й се стори, че чу приглушен смях.

Спря и отново се огледа. Пред нея имаше шубрак. Листата потреперваха от порива на вятъра.

— Офицер Муди? — повика несигурно тя.

Само вятърът. И шумоленето на листа. И острият писък на щурци и цикади.

— Ох, Муди, казах ви, че няма нищо смешно!

Отново нищо. Сърцето й щеше да се пръсне от страх. Не можеше да си спомни да е била толкова уплашена през живота си. Всеки нерв, мускул, изобщо всичко в нея бе опънато до краен предел.

Едва устояваше на желанието да побегне. И все пак знаеше, че няма основателна причина да се страхува така. Все още нямаше никакъв разумно обяснение. Само един писък и това, че угасна осветлението отвън. Че вратата се затръшна. Че телефоните не работеха. С мъка потискаше желанието си да избяга. Всичко в нея крещеше, че има опасност.

Бягай! Веднага бягай! Докато има още време!

— Не! — извика остро тя. — Няма да се страхуваш! Няма да позволя на никой да те плаши! Ще издържиш докрай!

Напразно! Искаше й се да има поне малко движение по пътя. След големия шумен град абсолютната самота и тишина й действаха на нервите. Чудеше се как е възможно някой да живее тук. Е, с голямо семейство, достатъчно слуги и приятели… може би. Но поне беше сигурна в едно нещо. Тя не би желала да живее тук. Не и сама. Не в тази къща. Не, покорно благодаря!

Тя стигна до пътя и погледна първо в едната, после в другата посока. Взря се в тъмнината. Не беше ли онова вдясно кола, паркирана край пътя? Или въображението отново й играеше номера?

Има само един начин да узнаеш, каза си тя. И той е да провериш.

Тя нарочно забърза, когато приближи. Беше кола. Не една, а две. Паркирани една зад друга.

Когато дойде съвсем близо, чу тихото бръмчене на първата кола и различи очертанията на втората. Странната сянка отгоре беше сигнална лампа.

Значи наистина това беше офицер Муди! Идеше й да го убие, затова че я беше изплашил до смърт! Искаше й се да го удуши!

Тя стигна до първата кола и почука с върха на пръстите си по прозореца откъм шофьора. Никой не отговори. Тогава сви ръце във фуния и се опита да надзърне през стъклото. Прозорецът вибрираше леко от тихия мотор. Смътно се очертаваха фигурите на двама спящи мъже с глави, килнати на една страна.

Значи това са господата, които трябваше да охраняват Били Доун? Полицаите, на които разчитаха! Никога не бих поверила моя живот на такива!

Тя почука отново, този път по-силно. Но те продължиха да спят.

Какво им ставаше?

— Хей! — извика тя и заблъска с все сила по покрива на колата. — Събудете се!

Когато не получи отговор, опита да отвори вратата на шофьора.

Беше отключена и веднага зейна. Вътрешността се освети от малката лампа на тавана. Тя се наведе и понечи да разтърси полицая, но веднага отскочи назад. Всичко вътре беше потънало в кръв. В ноздрите й нахлу остра миризма на свежо заклано животно.

Господи!

Под брадичката на цивилния полицай зееше разрез от едното до другото ухо, подобно на цинично ухилена уста. Лепкавата прясна кръв беше попила навсякъде. В дрехите. Седалката. Таблото. Струйки от засъхващи червени капки бяха изпръскали цялата вътрешност и предното стъкло.

Тя се помъчи да погледне към другия човек.

Също мъртъв. Убит по същия свиреп начин.

Гърлото му бе прерязано.

Тя се олюля и отстъпи назад ужасена. Затръшна вратата и пое на пресекулки няколко глътки въздух. Краката й бяха омекнали и трепереха, ушите бучаха, а стомахът се обръщаше. Опита се да потисне надигащата се течност. Не успя. Преви се надве и всичко се изля наведнъж.

Големият пристъп отмина. С мъка се дотътри до задната част на колата и се облегна на капака. В устата й горчеше, гърлото й бе раздрано и подуто. Очите й плуваха в сълзи.

Виждаше пред себе си патрулната кола на офицера Муди.

Офицер Муди. Трябваше да провери… Не, не можеше… Просто не можеше. Но трябваше!

Бавно се довлече до вратата и я отвори. Отскочи назад, когато тялото вътре политна да падне с главата напред.

Господи!

Точно в това време лампите около къщата светнаха отново. За момент очите на Едуина се заковаха, без да виждат, в обляната от светлина къща. Знаеше какво означават светлините.

Бяха примамка.

„Някой си играе с мен като котка с мишка. Някой опасен убиец.“

Не й се искаше да се върне в къщата. Всичко в нея я подтикваше да бяга в обратната посока. И да не спре, докато не стигне до града и полицейския участък.

Но Анук беше в къщата. Не само Анук. Били Доун: И преди всичко Алелуйа!

Тя изпъшка високо. Ужасът беше съкрушителен!

Внезапно изправи гръб, обзета от стоманена решителност. Очите й мятаха мълнии. Мръсна твар!

— Само през трупа ми! — викна тя през стиснати зъби.

Наведе се, без повече да мисли, и потърси револвера на офицер Муди. Грабна тежкото оръжие, като се молеше да е заредено. После затича. Но не към полицейския участък.

Право към къщата.

 

 

Фред Косина наблюдаваше как на празната паркингова площадка се снижи и кацна хеликоптер „Бел джет рейнджър“, принадлежащ на сп. „Ай уитнес нюз“. Полицаят наведе напред глава и затича, превил гръб, за да избегне силните пориви на вятъра, породен от въртеливото движение на перката.

Преди да стигне до него, вратата откъм стената на пасажера се отвори и от нея се подаде познатото лице на червенокосата репортерка на криминални хроники.

— Сигурен ли си, че не ме пращаш за зелен хайвер, Косина? — извиси тя глас, за да надвика шума на мотора.

— Глупости, Бабс, знаеш, че не съм такъв — извика в отговор той. — Можеш ли да се закълнеш, че съм те лъгал някога?

— Случвало се е — погледна го тя със суровите си зелени очи. — Какво има този път?

— Ще ти кажа по пътя.

Тя разтърси бакърените си къдрици.

— Кажи ми сега или тръгвам да търся изчезналия плавателен съд.

Боже милостиви! Той стърчи тук, когато всяка секунда е ценна, а тя му губи времето, като го кара да разказва цялата проклета история! Репортери! Не можеше да ги понася! Но понякога не можеше без тях. Особено в ден като днешния.

— Става дума за онзи психопат, който убиваше моделите — извика той.

Бабс Петри подскочи нетърпеливо.

— Тогава защо не ми каза веднага? Скачай вътре и да тръгваме!

 

 

Входната врата беше широко отворена.

Сякаш никога не беше затваряна.

Стъпалата бяха окъпани в жълта светлина, която се изливаше щедро надолу.

Като жлъч, извираща от огромна правоъгълна паст.

Едуина не забави крачки. Тичаше право към вратата, без да мисли за себе си. В гърдите й бушуваше вулкан от майчин огън, който се разпалваше с всяка нейна крачка. От усилието дъхът й излизаше на пресекулки, пулсът отеквайте като ударите на мощен барабан.

Искаше й се да изкрещи и да предупреди Алелуйа, че идва, но всяка частица от енергията й трябваше да се изразходи в дела, а не във викове.

С всяка стъпка ярко осветената врата сякаш нарастваше пред очите й, фоайето зад нея се раздуваше във всички страни и светлината му придобиваше жълт цвят на преизподня. В следващия момент тя профуча през прага и нахлу в ослепителното сияние. Спря като закована пред инкрустациите на зодиака, бързо погледна наляво, после надясно. Импулсивно се втурна през коридора в балната зала. Чуваше високия глас на певицата, която пееше боса нова. Пееше твърде високо. Твърде изопачено. Алелуйа и Били Доун — никога не пускаха уредбата така силно…

„Бъдете там!“ — молеше се тя. — „О, моля ви, скъпи мои, бъдете там! Аз ще ви изведа! Мама идва, сладкото ми дете! Мама ще целуне чедото си и всичко ще мине. Тя няма да допусне нищо лошо да ти се случи, детето ми.“

Балната стая беше празна.

Тя съвсем се отчая.

Къде бяха изчезнали Били и Алелуйа? Огледа се уплашено. Криеха ли се? Къде? Боже, тази проклета къща беше толкова голяма! Ще й трябва цяла вечност, за да я претърси.

Нека започне оттук.

Тя изтича до уредбата и я изключи.

Настъпи неземна тишина. Като в гробница.

— Ал! — гласът й отекна в пустотата. — Ал! Били!

Тишината беше като подигравка.

Бързо провери съседните стаи и изтича обратно към фоайето. Без да се бави, препусна нагоре по витата стълба, върху парапета, на която пламтяха бронзови слънца и луни.

— Ал! — изкрещя тя. — Били!

Внезапно, когато стигна до втората площадка, отнякъде — незнайно откъде — долетя жален вик.

— Мамо!

— Ал! — извика тя. — Ал, детето ми, къде си?

— Ма-а-амо…

Гласът идваше отляво! Да! Тя се втурна натам.

— Мамо!

Едуина се закова на място. Сега гласът идваше отзад! Значи е тичала в грешна посока. Тя се огледа объркана.

— Мамо!

Но той наистина звучеше отдясно.

— Мамо!

Не! Идваше от дъното на коридора! Какво по дяволите…

Стомахът й се сгърчи болезнено. Алелуйа не можеше да бъде на двете места едновременно! Което означаваше, че само един от гласовете е неин. Другият е фалшив.

Не, не фалшив.

На убиеца!

О, Господи! Тя стисна здраво тежкия револвер.

— Мамо! — отдясно.

— Мамо! — отляво.

Едуина извърташе глава при всеки зов.

— Ал! — изкрещя тя. — Ал, детето ми, кой от двата гласа е твой?

— Моят, мамо!

— Не, мамо, моят!

Едуина не можеше да ги различи. Нима това бе възможно! Толкова ли еднакви можеха да са те?

„Опитай по-близкия! — помисли с мрачна решителност тя. — После можеш да побегнеш бързо, ако е необходимо.“

Тя се втурна по коридора с невероятна бързина. Трябваше да спаси Алелуйа, трябваше да я отърве от…

Не искаше да мисли за това! Тя нахлу в библиотеката и се спъна в…

Анук!

Внезапно безумието се стовари върху нея и светът се катурна. Тя се дръпна назад, без да може да повярва на очите си. Анук! Господи, не! Исусе, не! Къде е косата й? Мили боже…

Какво бе направил този изверг със скалпа й?

— Ал! — изпищя тя и хукна обратно. Но отпред се изпречи неясна сянка и още преди да се сблъска с нея, в ребрата й се заби жесток лакът. Въздухът изскочи със свистене от гърдите й, тя политна назад и револверът изхвръкна от ръцете й.

— Ал! — опита се отново да извика, но нямаше повече дъх дори да шепне. Пое дълбоко въздух и направи опит да се изправи на крака.

Внезапно се дръпна назад.

Чудовището беше там, надвесено над нея. Цялото в черен найлон, замазан с грим, изсъхнала кръв и… Господи! — кървавият скалп на Анук върху главата му!

Мис Бич изкриви уста в усмивка и проговори с гласа на Алелуйа:

— Да не би да искаш да счупиш олимпийския рекорд по бягане, мамо?

Очите на Едуина шареха отчаяно по килима да открият револвера, но той сигурно беше паднал някъде далеч. Не можа да го открие.

Опита се да направи друго. Заби лакти в килима и запълзя назад.

Тогава Мис Бич се изкиска с тънък глас и стовари нещо тежко върху главата й.

Всичко стана мигновено.

Очите на Едуина се извъртяха в орбитите и всичко потъна в мрак.

Тя не чу дивия рев на мотора „Харли“, когато Снейк влетя с него през входа право в къщата.