Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (29)

28

Билетите за представлението бяха разпродадени. Звезди бяха дрехите.

Първото Бостънско модно ревю на Антонио де Рискал имаше невероятен успех още преди да е започнало. Антонио, винаги разумен в бизнеса си, отказваше лично да участва, в което и да е ревю, освен ако не беше свързано с благотворителност. По този начин се гарантираше присъствието на най-важните дами от града домакин.

Четиристотин от най-изтънчените бостънски интелектуалки бяха заплатили по хиляда долара за привилегията да стиснат ръката на моделиера и да разгледат колекцията на Антонио де Рискал, преди да е достигнала до бутиците му в големите магазини на „Шаклбъри-Принс“.

Всичко бе въпрос на обикновена пресметливост.

Детската болница щеше да забогатее с четиристотин хиляди долара.

Жените щяха да се срещнат с известния моделиер.

Средствата за масова информация щяха да отразят забележителното събитие.

А Антонио де Рискал и „Шаклбъри-Принс“ щяха да спечелят десетки хиляди долара под формата на безплатна реклама и потенциални разпродажби.

Ревюто беше в ресторанта „Градините на Версай“ на универсалния магазин. Дори и за местно шоу на модни дрехи, атмосферата бе наелектризирана. Колекцията, с един крак във Франция от осемнадесети век, а с другия в огнените цветове фламенко на полуандалуския произход на Антонио, блесна като калейдоскоп. Охкания и ахкания, изблици на удоволствие и спонтанни ръкопляскания почти заглушаваха класическите китари от уредбата, докато моделите представяха дрехите. Клас Клаусен, с микрофон и номерата на моделите в ръце, описваше всеки тоалет, докато преминаваха манекените.

Като гост моделиер, Антонио, вместо да чака зад кулисите докато свърши ревюто, както обикновено ставаше, бе настанен на почетното място в средата на първия ред. Като домакин от универсалния магазин Р. Л. Шаклбъри седеше през един стол. На мястото, което ги разделяше и от двете им страни седяха трите най-богати и най-щедри бостънски филантропки — триото, което беше използвало местното си мощно влияние, за да организира това забележително събитие за набиране на средства за любимото им милосърдие.

Р. Л. наблюдаваше шоуто с едва прикрито безразличие. Той почти не се интересуваше от дамско облекло, като се изключи търговския му интерес, а дори и да не беше така, умът му се намираше на друго място — в Манхатън. Той бе преизпълнен от мисли за Едуина. С дискретно подръпване на ръкава той погледна часовника си. Почти беше време да й се обади отново. Когато снощи разговаря с нея, тя му се стори рязка, като че ли я бе прекъснал в нещо. На запитването за причината, тя се измъкна по необичаен начин и побърза да приключи разговора. Тази сутрин, усещайки, че нещо може да не е наред, той се опита пак да й се обади. Отговори Руби и го информира, че Едуина още спи.

— Толкова до късно стои, че това не ме учудва — оплака се Руби. — Заключва се в кабинета си. Почти не идва и да яде даже.

Р. Л. се разтревожи още повече.

Когато позвъни тази вечер, преди началото на шоуто, Руби му каза, че Едуина е излязла.

— Ще й се отрази добре — бе казала Руби. — Не ми изглеждаше много наред. Може би свежият въздух ще й помогне.

— Руби, имаш ли представа какво става? — настоя той.

— Не, но това е нещо, което и аз бих желала да зная. Ще й кажа, че си се обаждал, окей?

Сега, когато изгаряше от желание да се измъкне и да опита да се обади на Едуина отново, Р. Л. забеляза, че независимо от това, че шоуто беше започнало по-късно, то щеше, за негова радост, да свърши скоро. Той се раздвижи неспокойно, неспособен да овладее нетърпението си. От репетицията, която бе гледал вчера, разпозна морско зелената, копринена, вечерна рокля с корсаж и волани, поръбени с червена и златиста бродерия и разбра, че остават още само два тоалета.

Скоро, мислеше той, скоро ще свърши.

Модните ревюта обикновено завършваха с булчинска рокля и днешното нямаше да направи изключение. Четиристотин въздишки на възхищение се сляха със спонтанните ръкопляскания, докато булката слизаше надолу по подиума, великолепна в петнайсетте метра кремава валенсианска дантела и бродирани сатенени ширити. Воалът, поставен като корона, бе до раменете, украсен с бели копринени рози и седеф. Вместо традиционния булчински букет момичето носеше дантелено ветрило — то го отвори и започна да си вее с него. Изглеждаше, помисли си Р. Л., като движеща се, дишаща торта за рожден ден. По дяволите, да трябва да изгледа всичко това, бе твърде много за един мъж. Раздразнението му от булчинския тоалет и изобщо от всички дрехи, които Антонио и Клас бяха донесли за ревюто, бе причинено, както Р. Л. сам си призна, от разяждащата го тревога за Едуина. Исусе Христе! Тази жена го влудяваше! Защо Едуина не искаше да му се довери, да му каже какво става? Не съзнаваше ли, че нервите му вече бяха опънати до краен предел?

Когато булката излезе, Антонио се качи на подиума, за да приеме овациите. Обожателките му станаха на крака, за да го аплодират. Осъзнавайки, че ако остане седнал, поведението му ще се изтълкува като обида, Р. Л. неохотно се изправи и заръкопляска любезно. Жените от двете му страни се обърнаха към него и му се усмихнаха. Той също им се усмихна.

Антонио взе микрофона от Клас и любезно благодари на дамите, че бяха посетили ревюто. Каза няколко думи за средствата, които бяха събрани за детската болница и леко се поклони. След това с театрален жест се обърна към Р. Л.

Р. Л. изтръпна. Сега и той трябваше да се качи на сцената, а за него нямаше нищо по-неприятно от публичните речи. Но какъв избор му оставаше? Той взе микрофона от Антонио и щедро благодари на дамите и моделиера.

Най-сетне ревюто свърши.

Р. Л. бързо се измъкна, когато жените се струпаха около Антонио и веднага взе асансьора до офисите на осмия етаж. Докато пътуваше нагоре, той наблюдаваше купувачите, натоварени с гълъбовосиви торби от магазина, изписани с кървавочервени букви. На всеки етаж кипеше типичната за обедните часове оживена търговия. Компютърните каси щракаха и бълваха касови бележки. В отделението за спално бельо се бяха наредили опашки от хора, готови да разграбят купищата модни чаршафи.

Като влезе в офиса си, секретарката веднага му подаде цял куп съобщения. Той пренебрежително махна с ръка.

— По-късно, Сали.

После се затвори в обширния си вътрешен офис. Отпусна се в кожения, подвижен стол и се залови с телефона.

След три позвънявания Руби се обади.

— Резиденцията на Робинсън.

— Руби, Р. Л. се обажда отново. Едс върна ли се вече?

— Да. Току-що. Казах й, че ще се обадите, но тя не желае никой да я безпокои. Дори и вие.

Ръката му стисна по-силно слушалката. Той разбра, че Едуина се опитваше да крие нещо от него. Какво точно ставаше с нея? Не искаше ли повече да го вижда? Ако беше така, защо просто не му кажеше? Тя обикновено беше откровена — безцеремонно откровена.

— Руби, какво, по дяволите, става? — попита той. — Опитвам се дни наред да говоря с нея.

Гласът на Руби прозвуча състрадателно.

— Знам, миличък.

— Нарочно ли ме избягва?

— Не. Не, миличък. Тя избягва всички.

Обзе го силно чувство за самотност.

— Благодаря, Руби — каза той със свито гърло и сложи обратно слушалката.

Известно време остана на мястото си, барабанейки с пръсти по бюрото, докато се взираше в телефона. Нищо не разбираше. Имаше моменти, когато Едуина се вкопчваше за него, сякаш се страхуваше да не й избяга. Но повечето време беше хладна и далечна. Веждите му се навъсиха от внезапен гняв. Добре, ако тя искаше да играе по този начин, защо, по дяволите, той трябваше да тича подире й?

Защо наистина?

Бръмченето на вътрешния телефон прекъсна мислите му. Той натисна бутона с досада.

— Сали — каза той раздразнено, — мисля, че ти казах да не ме безпокоят.

— Зная, но госпожица Кейдж е тук.

Той тихо въздъхна. Катрин Жаклин Уорън Кейдж. Най-младата от трите филантропки, спонсорирали модното ревю на де Рискал. Тя беше леденостудена англосаксонска протестантка от Нова Англия, но притежаваше и темперамента на ирландска католичка. Бе богата. Омъжвала се беше два пъти, но в момента бе вдовица.

— Покани я да влезе, Сали — каза той отегчено и се облегна мрачно назад.

Вратата на офиса му се отвори.

— Скъпи — загука познатият му глас. — Надявам се, че не те прекъсвам. Казах на мама да си върви без мене. Каква ужасна гледка бе това модно ревю!

Той я погледна. Катрин Жаклин Уорън Кейдж. Млада, висока, изключително елегантна. Разкошна, медно руса коса на едри къдри. Костюмът й бе от розова коприна, скроен в строга линия, а около гладката й шия блестяха три реда старинни перли. Наистина беше необикновено красива. С римския си нос, широка уста и леко вдлъбнати скули изглеждаше елегантна и привлекателна. Между два дълги пръста тя държеше дълга, тънка цигара.

С лека й грациозна походка тя се приближи, седна в края на бюрото му и се обърна към него.

Като котка, готова да скочи, помисли той.

— Надявам се, че няма да се ядосаш, Р. Л. Попитах секретарката ти дали вече си обядвал. Тя ми отговори, че доколкото знае, не си. Аз също не съм обядвала и умирам от глад.

Сините й очи блестяха.

— Не би ли пожелал да излезеш с едно момиче, Р. Л.?

Той се загледа в нея, без да проговори. Дори преди смъртта на съпруга й, Катрин Кейдж не прикриваше интереса си към Р. Л. Беше правила много опити, но всеки път получаваше твърд отказ. Последният път бе на модното ревю, само преди половин час. Едно нещо можеше да се каже за нея: никога не се отказваше от намеренията си.

Той погледна към телефона с надеждата Едуина да позвъни.

Телефонът мълчеше.

По дяволите! Той бутна стола си назад и се изправи. Да не би пък Едуина да имаше монопол над него!

— Е? — попита Катрин Кейдж кокетно, с галещ глас.

— Разбира се — отговори той. — Защо не?

Тя изгаси цигарата си и грациозно слезе от бюрото му. Очите й го гледаха възторжено — топли и обещаващи.

— Знам къде да отидем — прошепна тя, като го хвана под ръка. — Първо ще хапнем стриди, а после можеш да ме имаш.

 

 

Алелуйа нямаше апетит. Дори любимите й пържени картофи, поръсени с оцет не я привличаха. Когато побутна настрана едва наченатата чиния, Дънкан Купър бе сериозно обезпокоен.

— Миличка, ти нищо не яде — каза той, разтревожен.

— Как мога да ям? Татко, мама не е добре.

— На мене ми се видя, че е добре, миличка. Поканих я с нас на обед, но тя каза, че има други планове. Нали я чу.

— Мама винаги така отговаря, татко! Не си ли забелязал? Откакто се разведохте, тя те избягва като… като бивш… Разбираш ли?

— Хмм. Наблюдателна си, няма що.

— Да не би да е нужна специална дарба да разбираш, когато някой иска да се измъкне? А мама постъпва така всеки път, когато се налага да се срещнете.

Алелуйа се намръщи и започна да събира трохите от покривката със зеленикавите си нокти.

— Знаеш ли, мислех, че ще се промени, откакто взе да излиза с друг. — Тя го погледна. — Но все още не се е променила.

— Майка ти излиза с някого? Това е нещо ново за мен.

— Татко, ти никога не ме слушаш. Казах ти го преди месеци. Е, няма значение. Ето какво става. Излиза с Р. Л., а след това го избягва. И все така. Нормално ли е това? Надявам се, че не страда от преждевременна менопауза или нещо подобно.

Дънкан едва не се задави с водата си „Перие“.

— Прежде… Ал! Откъде знаеш тези неща?

— Живеем в осемдесетте години на този век, татко. Всеки знае за нещата от живота.

— Е… предполагам, че си права…

— И така… — Алелуйа протегна ръка, взе парченце картоф от бутнатата настрана чиния и започна да дъвче, замислена. — Това е само един от проблемите й. Откакто напусна работата си, сякаш започна да полудява. Ама наистина, съвсем е откачила! Парите това, парите онова! Вече само за тях говори.

— Искаш да кажеш, че финансово е много зле?

— Не още. Мама е заделила нещо през последните години. Но истина е, че никога преди това не е била без работа толкова дълго време. Това направо я влудява. Искам да кажа, знаеш колко обича да пазарува.

— Нима мога да забравя — отговори той тъжно, спомняйки си миналото.

— Ето, прецени сам. Не си е купувала нищо от септември досега. Дори едно шалче или чифт обувки.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко.

Дънкан се загледа в дъщеря си — истинска пънкарка.

— Говорим за една и съща личност, Едуина Дж. Робинсън, нали? Майка ти? Моята бивша съпруга?

— Татко, престани да се шегуваш с това! Сериозно ти говоря! Трябва да направим нещо преди и аз да съм изперкала.

— Добре, миличка. Какво предлагаш?

— Първо, мама има нужда от приход.

— Хм. — Той отпи глътка „Перие“. — Страхувам се, че тук не мога да помогна. Е, би могла винаги да работи на рецепцията в клиниката, но не виждам как би се съгласила да го прави. — Той се усмихна. — Как мислиш?

— Тя има нужда от добър приход, татко. Търси работа, която носи тонове пари.

— Всеки в тази страна търси същото, миличка.

Тя не обърна внимание на добронамереното му бръщолевене.

— Р. Л. й предложи да й помогне да започне свой бизнес. Нали знаеш, моделиране на дрехи. Това, което винаги е било мечтата й.

— Изглежда той е много богат. Защо просто не се омъжи за него?

— Татко! Знаеш, че мама никога няма да се омъжи заради парите!

— Съжалявам, миличка. Това неволно ми се изплъзна от устата. Какво каза?

— Тя не иска помощ, поне не помощ от приятеля си. Познаваш я.

— Да, миличка, познавам я.

— Е, тя е сериозна по отношение моделирането на дрехи. В това съм сигурна. Нали знаеш малката спалня до моята? Тази, която има обща тераса с моята?

— Старият ми кабинет.

— Да — кимна Алелуйа. — От седмици вече мама се заключва там всеки ден. Никой не може да влиза при нея. Ама никой, дори Руби не може да влезе, за да почисти. Опитах се да надникна през ключалката, но нищо не можах да видя. Поради това използвах една пластинка, за да блокирам ключалката.

Тя изчака Дънкан да кимне с глава.

— Мама ме хвана на местопрестъплението и страшно се ядоса. „Подлярка! Отрепка! Бандитка! Крадла!“ Аз отговорих спокойно: „Просто любопитствах да видя какво правиш там, мамо. Защо сама не ми кажеш и тогава няма да се опитвам да се промъквам крадешком“. Тогава тя наистина избухна! Каза ми дори, че ще ми купи черен костюм и маска като за крадец. Това характерно ли е за мама?

— Не, наистина. — Дънкан Купър сериозно започна да се тревожи. — Е? Успя ли да влезеш в стаята?

— А-ха. — Алелуйа се ухили и взе още едно парченце от картофите. — Виж, мама заключи вратата на антрето и дръпна пердето на прозореца, така че да не мога нищо да видя и през терасата. Но предполагам, че не се е сетила за дръжката на прозореца, която не е в ред и трябва само силно да блъснеш отвън, за да го отвориш. И така, аз влязох през терасата.

Очите и широко се отвориха.

— И можеш ли да се досетиш какво открих? — Тя се наведе над масата и зашепна като конспиратор. — Стотици, ама наистина стотици, а може би дори хиляди скици за модни облекла. Мислех, че ще умра. Искам да кажа, че мама се е заключвала там, за да прави нови модни проекти за дрехи! Дрехи, татко!

— Е, наистина много по-евтино е да ги проектираш, отколкото да ги купуваш — отбеляза той сухо.

— Ама ти не разбираш ли? Тя е работила! Сякаш, след като Р. Л. й предложи помощта си за създаване на нейна компания и тя му отказа, нещо й е хрумнало. Оттогава е действала като буреносен облак. Тя иска да навлезе в този бизнес, татко. Не желае да говори по въпроса, но ужасно го желае.

— Проектите й добри ли са?

Алелуйа завъртя изразително очи.

— Не мога да преценя. Нима нося налудничавите дрехи, които продават в магазините? По-скоро бих умряла.

— Тогава какво предлагаш да направим?

— Как може да си толкова недосетлив — отвърна Алелуйа с раздразнение. — Трябва да намерим някой друг, не Р. Л., който да финансира компанията й. Ето това трябва да направим!

Тя погледна баща си с блеснали, кафяви очи.

— Не. Няма начин. Не аз, миличка. Не ме гледай така!

— Не ти, татко. Мама никога не би взела пари от тебе, така както не взе от Р. Л. За нея това е въпрос на принцип, разбираш ли?

— Значи има господ — каза той тихо с облекчение.

— Трябва да намерим някой външен инвеститор. Някой, когото мама не познава лично. Сещаш ли се за някой?

— Хм. Има един инвеститор, с когото играя фехтовка. Казва се Лео Флъд. Специалист по малки и средно големи компании…

Тя грабна чинията, сложи я пред себе си и започна да унищожава храната.

— Наистина, наистина те обичам!

— Не бързай толкова, миличка. Да започнем подред. Да видим… Първо трябва да се доберем до някои от нейните проекти.

— Смятай го за свършено! — обеща тя и се ухили.

— През прозореца?

Тя повдигна рамене.

— Веднъж успях, нали? Ще се промъкна вътре, ще грабна няколко скици и ще се измъкна с тях. Мама дори няма да разбере.

Тя размаха небрежно парченце пържен картоф.

— Миличка! Не мога да повярвам! — Дънкан посегна през масата и хвана весело ръцете на Алелуйа. — Ти си чудесна, знаеш ли това?

— О, боже! — Тя изтръгна ръцете си. Да не вземеш сега и да ми четеш конско.

— Не, няма — увери я той радостно. — Никога не съм бил по-доволен и по-щастлив през целия си живот. Кой би могъл да предположи, че под маската ти на воин от улицата се крие действаш мозък и то работещ отлично! Да не възнамеряваш да кандидатстваш в „Менса“?

— Интересно! Е, ще помогнеш ли, или трябва да си вървя?

— Това е изнудване — каза той, победен.

— Тъй ли? Аз съм отчаяна жена, татко. — Алелуйа вирна глава и го погледна с най-очарователния поглед на малкото татково момиченце.

Дори с пънкарските си дрехи и суровия грим, очите й постигнаха желания ефект. Тя видя как сърцето му се разтапя от умиление.

— Е? — попита Алелуйа.

Той въздъхна.

— В хубава каша ни забърка този път, Ал. Но ще помогна, миличка, ще помогна.