Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (44)

43

— Апартаментът е свободен. — Гласът на управителката на сградата прозвуча слабо, като ехо в празно пространство. — Ако отговаря на вашите нужди, бих ви посъветвала да го вземете веднага. Няколко други фирми вече проявиха интерес към него.

Едуина кимна с глава, като оглеждаше един по един офисите, следвана от управителката.

— Както виждате, кухнята, обзаведена от последния наемател, е непокътната; има две отделни тоалетни, което е необичайно за апартамент с тези размери.

— Каква е цената на един квадратен метър?

— Двеста долара. Такива са цените в момента.

Едуина отново кимна и се приближи до един от прозорците. От него се виждаше непрекъснатият поток от автомобили по Седмо авеню, седемнадесет етажа по-долу — за нея това беше една от най-вълнуващите гледки от града, без съмнение, едно от седемте чудеса на света.

Момент след това тя се обърна към управителката.

— И колко е голям апартаментът? Триста квадратни метра?

— Общо двеста осемдесет и пет. Но ако цената ви се вижда твърде висока, ние имаме друг апартамент в съседния блок.

— Съседният блок не е на Седмо авеню 550 — каза Едуина.

— Не, не е — потвърди управителката.

Едуина постави ръце на кръста и бавно обиколи офиса, като го оглеждаше замислено. Ако наеме апартамента, реши тя, а всичко й подсказваше, че трябва да го наеме, този светъл, ъглов офис ще бъде нейният. Представи си, мислеше тя, аз се връщам на Седмо авеню! Само че този път като шеф на собствената ми модна компания. Този апартамент е от най-скъпите, но какво от това? Човек трябва да харчи пари, за да прави пари, нали? А да си в тази сграда, епицентърът на света на модата, откъдето всяка тенденция и всяка мода се разпространяват в цялата страна, това си струва всеки цент. Да! „Едуина Дж.“ е тук — и тук ще остане.

— Както виждате, всички кабели за 110 и 220 волта са вече инсталирани — отбеляза управителката. — Дори контактите за телефоните са готови. Всичко, което трябва да направите е да донесете мебелировката и вие сте в бизнеса. — Тя направи пауза, като гледаше изпитателно към Едуина. — Освен това, ние сме готови да ви дадем три месеца без наем, за настаняване.

— Нужни са ми пет месеца — отговори бавно Едуина.

Управителката въздъхна.

— Не, това е невъзможно. Три и половина. Повече от това не мога да ви обещая.

Едуина пое дълбоко дъх.

— Съгласете се на четири и апартаментът е нает — отсече тя.

— Затруднявате ме, но приемам — усмихна се управителката и подаде ръка. — Поздравявам ви — каза тя, като стисна ръката й. — Веднага ще подготвя договора. Какво бихте предпочели — да ви го изпратя лично или на адвоката ви?

— Изпратете го на адвокатите ми. — Едуина бръкна в ръчната си чанта и извади визитна картичка на адвокатската кантора на Лео.

Жената я взе, погледна я и изглеждаше силно впечатлена: това бе една от петте най-известни адвокатски кантори в града.

— Ако имат някакви въпроси, кажете им да ми се обадят — каза тя. — Това е моя работа. Сега трябва да се върна в офиса си.

— Ето ви ключовете. Можете да останете тук, колкото желаете.

Едуина й благодари и я изпрати до вратата. След като я затвори, тя се завъртя като балерина, стисна очи, подскочи високо във въздуха и пронизително извика „Я-хуу!“

Още не й се вярваше.

Мечтата й най-сетне ставаше реалност. И като си помислиш, че тя бе вече тук, на върха, в нейното собствено, малко царство в пулсиращото сърце на модната индустрия!

Нямат ли край чудесата? Надяваше се, че нямат.

Тя вече имаше своите офиси. Оставаше да намери талантливи и компетентни сътрудници, познаващи всички тънкости на бизнеса. Но първо трябваше да намери секретарка — административен помощник. И тя или той трябваше да знае всичко, което е необходимо, да бъде запознат с всички хищници в областта на модата… да познава дистрибуторите — някой, който да е енергичен, твърд, съобразителен… и преди всичко лоялен и предан.

Тя въздъхна.

Бижу. Това й трябваше. Но бижутата не растяха по дърветата. Да. Как да намери такъв секретар? Това наистина беше трудна задача.

Тя все още размишляваше по този въпрос, когато излезе от апартамента, заключи вратата и повика асансьора.

Когато вратите се отвориха, в асансьора имаше само една пътничка. Това бе Лиз Шрек — с разстроено лице, с ръчната си чанта от кожа на алигатор и препълнена, пластмасова пазарна чанта.

— Лиз! — сърдечно възкликна Едуина, като влезе вътре. — Каква приятна изненада! Знаеш ли, че ти си първата приятелка, която срещам в тази сграда?

Лиз Шрек горчиво се усмихна.

— Страхувам се, че това е за последен път — каза тя.

Едуина я погледна озадачена.

— Не те разбирам.

— Току-що напуснах работата си — отговори тя със свити устни.

— Напусна? Какво искаш да кажеш? Да не си напуснала де Рискал?

Лиз кимна мрачно.

— За първи път от тринадесет години насам ще трябва да си търся работа.

— Не мисля… че ще се наложи да правиш това — каза Едуина.

Лиз повдигна глава, недоумяваща.

— Знаеш ли, Лиз… — Едуина сияеше. — Това наистина е щастлива случайност! Вярваш ли в предопределението на съдбата?

— Предо… Какво?

— Няма значение. Просто ми повярвай, че това е щастлив ден и за мене, и за тебе. Ето какво ще ти кажа. Защо да не изпиеш едно кафе долу в кафенето? Дай ми пет минути и аз ще реша въпроса ти. Добре, по-просто казано, ще ти направя предложение, което ти вероятно няма да отхвърлиш.

Олимпия бе разярена.

— Какво, по дяволите, се опитваш да правиш? — крещеше тя. — Искаш да се самоубиеш професионално, а мене да изхвърлиш от бизнеса? — Тя нервно се разхождаше в строгия си модерен офис и яростно пушеше току-що запалена цигара. Като изръмжа с отвращение, бързо я смачка в огромния пепелник и втренчи поглед в Били Доун. — И на всичкото отгоре това се стоварва върху мен, млада лейди. Върху мен, не върху теб!

Били седна невъзмутимо на един от столовете „Майс ван дер Рохе“, като сложи грациозно крак върху крак.

— Противници на кожените облекла! — Олимпия изрече това като най-мръсно проклятие, с гневно бляскащи морскозелени очи. — Кожени облекла! Ако това те занимава днес, какво ще направиш утре? Ще атакуваш офисите на „Ревлон“? Ще пръскаш с бои палтата от норки на минувачите? Ще изпращаш писма бомби? — Тя се тръшна на стола пред бюрото си, като хвана главата с двете си ръце. — Защо? — простена тя отчаяно. Защо поне да не ме предупредиш за това? Или, преди всичко, просто да откажеш да участваш в тази история? Какво, по дяволите, те накара да откажеш поръчка и то по телевизията?

— Олимпия, не съм имала намерение да ти създавам проблеми. Наистина! Разбирам, че си много разстроена…

Олимпия бавно повдигна глава.

— Ти… раз… би… раш? — просъска тя, като взе пакета с цигари, бавно извади една от тях и я запали с треперещи пръсти. — Какво разбираш? Да загубя един от най-големите и най-постоянните ми клиенти? Знаеш ли какво получава агенцията ми от де Рискал всяка година?

— Не, не зная — отговори Били Доун спокойно. — Но разбирам това! Ето! Защо сама не погледнеш? — Тя й даде листовката от Лигата за защита на правата на животните. — Казват, че една снимка струва повече от хиляда думи.

— Предавам се. — Олимпия вдигна нагоре двете си ръце, след като погледна снимката. Внезапният й ужас, които се изписа на лицето й, говореше за всичко. Тя също бе шокирана.

— Сега разбираш ли? — тихо я попита Били.

— Добре. Този път, само този път — добре запомни това — ще ти се размине. — Олимпия й подаде обратно листовката. — Но в бъдеще не желая подобни неприятни изненади. Ако нещо не ти харесва или решиш да заемеш някаква позиция по даден въпрос, първо ще говориш с мене. Преди да си говорила с представители на медиите. Ясно ли е това?

Били кимна с глава.

— Сега си отивай — каза грубо Олимпия. — И си вземи листовката. Имам достатъчно грижи по компенсиране на загубите и не малко обяснения, които трябва да дам.

Били бутна стола назад и се изправи.

— Благодаря ти за разбирането — каза тя тихо.

— Само ти можеш да бъдеш благодарна — отвърна рязко Олимпия, като свали очилата от носа си с една ръка, а с другата посегна към телефона. Тя погледна въпросително към Били. — Е, какво? Цял ден ли ще стоиш тука?

— Колкото до твоето кожено палто…

— Не! — Гласът на Олимпия прозвуча заплашително. — Не се осмелявай да предизвикваш шанса си. — Тя посочи с треперещ показалец вратата. — Вън! Вън, вън, вън ти казах — докато не съм те изхвърлила като горещ картоф!

Били излезе и леко се усмихна, след като тихо затвори вратата зад себе си. Не беше чак толкова лошо за начинаещ, мислеше тя, като считаше, че това беше само началото. Стъпка по стъпка — по този начин движението набираше сила. Искаше й се да се обзаложи, че до една година коженото палто на Олимпия ще бъде прибрано в нафталин.