Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (14)

13

Когато Анук и Лиз се върнаха на горния етаж, те се разделиха. Лиз отиде в предната част на галерията и седна на втората редица сгъваеми столове. Анук остана назад, високо вдигнала глава, стиснала в ръка дългите си ръкавици.

Тя властно огледа залата. Видя, че местата започнаха да се запълват. Още десетина минути и възпоменателната служба щеше да започне. Очевидно бе, че Рубио Мендес е имал много приятели.

Тя следеше Клас Клаусен — със сигурност не от приятелите на Рубио. Отиде до мястото му на третия ред, потупа го по рамото и му даде знак да я последва.

Той се изправи веднага и тръгна подире й. Излязоха във фоайето. Там Анук се намръщи — голяма група курсисти по моделиерство слизаше по стълбите към изложбата „Сюрреализмът в модата“. Не можеха да се усамотят там.

— Ела насам — каза тя и силно чаткайки с токчета, тръгна към коридора с тоалетните и телефоните.

Тя отвори вратата на дамската тоалетна и я огледа, за да установи дали е празна. Като видя, че две жени си оправяха грима, опита съседната мъжка тоалетна.

— О кей. Можем да говорим вътре. — И тя даде знак на Клас да влезе.

Той съвсем не изглеждаше изненадан — всъщност, каквото и да направеше Анук, нищо не можеше да го учуди.

Клас Клаусен беше на тридесет и шест години. Имаше светло руса коса, дълга до раменете, небесносини очи с почти невидими клепки и силно изразени челюсти, придаващи мъжествен израз на лицето му, което иначе бе с някаква женска хубост.

Той беше висок — поне метър и осемдесет и пет. Под елегантния му италиански костюм личеше гъвкаво, мускулесто тяло с широки рамене, а в походката му се чувстваше надменно превъзходство.

Анук се обърна към него веднага щом затвори вратата. Макар че и тя бе висока, той се извисяваше над нея.

— Казах ти, че съм запазила нещо изключително за теб — започна тя без заобикалки, повдигайки към него лице, полускрито от шапката й. — Неслучайно винаги съм възлагала големи надежди на тебе. — В гласа й отсъстваха нюансите, характерни за играта на котка с мишка. Беше си една безмилостна, убийствена сделка. — Приеми това, което ти предлагам, като нещо условно.

— Какво е то? — попита той.

Тя махна към редицата писоари.

— Знаеш ли как човек изчиства мръсотията от ръцете си?

Гледаше го внимателно в очите. Той тихо се изсмя.

— Всяко четиригодишно дете го знае, Анук. Със сапун и вода.

— Не, Класкинс. — Тя поклати глава. — Просто едната ръка мие другата.

Той я погледна предпазливо.

— Мисля, не е нужно да ти го напомням, че постът на Рубио като номер две след Антонио е свободен?

Така. Съблазнителната стръв бе хвърлена. Тя чуваше ускореното му дишане.

— Какво искаш от мене, Анук!? И двамата знаем, че Антонио смята да предложи този пост на Едуина.

Анук не смекчи думите си.

— Малка услуга. Антонио е бил доста… неблагоразумен тази сутрин. За да съм съвсем точна, той е бил приведен върху бюрото си. С партньор над себе си.

Клас я погледна недоумяващ.

— Не виждам какво общо има това с мене.

Тя се приближи до умивалниците, застана пред едно от огледалата и въртейки глава наляво — надясно, критично огледа грима си. След като се увери, че лицето й е безупречно, тя се обърна към него.

— Ти си известен като много красив и много умен мъж — каза тя.

Особена усмивка се появи на чувствените му устни.

— И ти, Анук, си известна като много красива и много дяволита жена.

Тя отвърна на погледа му, без да трепне.

— Така е. — Гласът й бе остър като ноктите на хищник. — Ние много си приличаме, нали? Никой от нас не го е грижа какво трябва да направи, стига да получи това, което иска.

— И какво искаш ти?

Погледът й не се промени.

— Дорис Бъклин и Лиз неочаквано влезли в кабинета на Антонио и го сварили на местопроизшествието.

Очите му се разшириха.

— Разбирам. Но ти знаеш, че аз с нищо не бих могъл да помогна.

— О, можеш. — Тя поклати уверено глава. — Ти можеш да кажеш, че на бюрото си бил ти, не Антонио, когото Дорис е видяла. И да й се извиниш за поведението си.

Той вдигна двете си ръце.

— Това е невъзможно! Този път, Анук, ти наистина прекаляваш. — Той не можа да се въздържи и се засмя.

— Искам да кажа… Антонио и аз съвсем не си приличаме! Например, аз имам дълга, руса коса, а той е почти плешив. Не подценявай до такава степен старата кокошка. Тя не е чак толкова глупава.

— Слушай, Клас — отвърна тя хладно. — Всеки в този град знае, че Дорис е крачеща и дишаща бутилка с алкохол. Кой може да твърди, че не се е заблудила? Или че не е имала халюцинации? — На устните й се появи едва забележима усмивка. — И господ знае, че каквото и да излезе от устата на Дорис, то трябва да бъде строго доказано.

— Ти водиш мръсна борба, Анук.

Тя сви рамене.

— Аз водя борба, за да спечеля. Ти знаеш, че този град в действителност е много малък. Ако Дорис каже на някоя своя приятелка какво е видяла, сигурно е, че клюката ще плъзне навсякъде като пожар. Кой знае? Антонио може да загуби някои свои клиенти. Аз не искам това да се случи. А ако има вероятност да се случи, то предпочитам да взема всички необходими мерки. Ето тук ти влизаш в играта. Ние просто трябвала направим така, че да има две противоположни версии — едната, че тя е видяла Антонио, а другата, че е видяла тебе. — Тя сладко се усмихна. — Това е номерът, разбираш ли? Никой няма да знае на коя версия да повярва!

— Ти си безсрамна, знаеш ли това, Анук?

— Да, такава съм. И го знам.

— А Лиз?

— Вече съм се погрижила за Лиз. — Тя направи малка пауза. — Е? Ще му помогнеш ли или не?

— По дяволите, Анук, не зная — отвърна той, като започна нервно да се разхожда напред-назад с ръце в джобовете.

Тя наблюдаваше отражението му в блестящите огледала. Флуоресцентните лампи над него му придаваха неземен блясък и той изглеждаше дори по-красив в тази обикновено непрощаваща светлина. Тя чувстваше острата миризма на блокчетата дезодорант в писоарите; като видя смачкани угарки и локвичка урина на пода, отвърна поглед с отвращение.

Най-сетне той отново се обърна към нея.

— Ти искаш твърде много — прошепна той.

— Знам. Но имам намерение да предотвратя всеки възможен скандал.

Неговият глас придоби ироничен тон.

— На всяка цена, без съмнение.

Тя не отговори.

— Не допускам, че си помислила за моята репутация? — Внезапно осъзнаване на опасността от положението пролича в очите на Клас. — Или това е без значение?

— Твоята репутация няма да пострада — отвърна му тя убедително. — Ако направиш точно това, което ти кажа, нито ти, пито Антонио ще бъдете замесени, в какъвто и да е скандал. Аз искам да направя съмнителни всякакви възможни твърдения. — Тя протегна ръка и хвана неговата. — Ще го направя така, че да не ти навреди, Класкинс — каза тя тихо.

Очите му бяха твърди като нейните.

— Така че ще мога да заема мястото на Рубио и да получа 50 хиляди долара годишно увеличение на заплатата?

Анук тихо изруга.

— Петдесет хиляди долара! Ти не си само умен и амбициозен, Класкинс. Ти си ненаситен!

— Не толкова ненаситен, колкото си ти, Анук — отговори той с усмивка. — Е? Споразумяхме ли се?

Тя също се усмихна приветливо, скривайки ненавистта си към него и протегна елегантната си ръка.

— Разбрахме се — каза, като енергично стисна ръката му. — Официалното обявяване на повишението ти ще стане в понеделник. Междувременно аз вече се погрижих тази новина да стигне до „Уиминс Уеър Дейли“.

Той не бе в състояние да скрие огорчението си.

— Не можа ли да изчакаш първо да поговориш с мен? Толкова ли беше сигурна в себе си?

Тя не отговори.

— Кажи ми само едно нещо, Анук. Ако аз не бях се съгласил, какво би станало?

Анук предупредително размаха пръст.

— Ти знаеш много добре какво бих направила, момчето ми. — Гласът й прозвуча мелодично. — Анук дава, Анук взема. Сега е време да започнеш да заработваш голямата си заплата — продължи тя сухо. — Веднага пусни слуха, че си използвал кабинета на Антонио за среща приятели и че Дорис е влязла не навреме.

Токчетата й леко затракаха по пода и тя отвори вратата. Обърна се и го погледна въпросително.

— Идваш ли?

— Само минутка. Искам да използвам тоалетната.

— Добре. — Гласът й изведнъж стана твърд и студен. — Клас…?

Той я погледна.

— Не си пудри носа толкова. Ако не внимаваш, този латиноамерикански наркотик не само ще ти създаде проблеми, но и ще помогне да загубиш всичко, което си спечелил.

След това вратата се затвори и той остана сам.

Клас се вторачи изненадан във вратата. Привързаността му към кокаина бе последното нещо, за което той очакваше Анук да знае. Имаше ли нещо, което тя не знаеше?

Той изчака още малко, след което, олюлявайки се, влезе в една от тоалетните и се заключи. Потърси из джоба си и извади кафяво стъклено шишенце, пълно с кокаин. Отвори капачката и изтърси малко от него върху опаката страна на дланта си.

Това бе четвъртата му доза за днес.

Погребалната служба беше достойна за Рубио. Той беше популярен, имаше много приятели от най-високите до най-ниските социални слоеве. Сгъваемите столове бяха прибрани и навалицата изпълни пътеките и местата край стените на „Самюъл И. и Митци Ню хауз Гелъри“. Нормални мъже отъркваха лакти о педерасти, пънкари от източните квартали седяха до най-близките приятели на Рубио от Ийст Вилидж. Лицата им изразяваха смесица от скръб и гняв. Много от присъстващите страдаха от СПИН и животът им беше застрашен, както доскоро този на Рубио — само времето щеше да покаже накъде щяха да се наклонят везните.

Възхвалите започнаха още със словото на Антонио. След него един по един се изредиха приятелите и колегите на Рубио, за да изразят скръбта си от голямата загуба.

Едуина говори последна. Тя беше посърнала от скръб и дълбоко разстроена. Сълзи, предизвикани от добрите думи на говорилите преди нея се стичаха по бузите й. Всичко, което възнамеряваше да каже бе вече казано — тя не знаеше какво да добави.

— Има хора, — започна тя тихо, като наблюдаваше присъстващите — които се осмеляват да твърдят, че тази ужасна болест, която покоси нашия приятел, е наказание от отмъстителния бог.

Силата в гласа й изненада и нея самата. Тя слезе една октава по-ниско и тонът й стана по-мек.

— Но има и хора, като мен, които предпочитат да вярват, че бог прибира при себе си някои от най-избраните, най-вълшебни цветя…

— Беше прекрасно, мамо — прошепна Алелуйа, когато Едуина свърши и се завърна на мястото си. — Това наистина бе прекрасно.