Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Too Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джудит Гулд

Заглавие: Никога достатъчно богати

Преводач: Г. Шивачев; В. Борисова-Шивачева; Р. Атанасова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Игуана

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5151

История

  1. — Добавяне

35

Р. Л. чакаше, докато портиерите на „Сен Ремо“ струпваха джунглата от букети пред вратата на апартамента на Едуина. Когато се обърнаха към него с въпроса дали има още нещо, той поклати отрицателно глава.

— Това е всичко, джентълмени.

Със замах той подаде на всеки от тях по една нова, зелена банкнота.

Портиерите погледнаха учудени парите.

— Хей! Това са стодоларови банкноти! — възкликна един от тях. — Сигурен ли сте, че не сте допуснали грешка? — смирено добави той.

— Съвсем сигурен.

— Благодаря ви! — отговориха те в хор, успокоени и усмихнати и бързо се отдалечиха, докато още не е променил решението си.

Останал сам, Р. Л. гледаше вратата на Едуина в трепетно очакване. Не би могъл да я обвини, ако откажеше да го види. Но той трябваше да я види, да се извини и да обясни.

— Хайде, Р. Л., действай — каза си той тихо, като потри ръце. — Ако някога си имал случай, в който е трябвало да използваш ирландското си красноречие, това е именно този.

И той се промъкна през високите стълби на райските стрелиции, през планината от лалета и цъфнали дюлеви клончета — едва достигна до звънеца.

Руби отвори вратата.

— Вижте… — започна тя разгорещено, като видя стената от цветя. Тогава съзря Р. Л. и се намръщи, като сложи ръка върху кръста си. — Ти! — каза тя с укор и големите й кафяви очи се присвиха.

— Да, това съм аз — каза той галантно като Кари Грант. — Здравей, Руби!

— Хм! Кажи здравей на себе си. — Тя с досада погледна последната пратка цветя. — Да не си полудял?

— Никога не съм се чувствал по-здрав в живота си! — усмихна й се сърдечно Р. Л. и я погледна внимателно. Около Руби коридорът и фоайето представляваха море от цветя. Сали бе изпълнила инструкциите му.

Руби вдигна безпомощно ръце.

— Цветя, цветя и сега още цветя — промърмори мрачно тя. — Знаеш ли на какво започва да мирише това жилище?

— На лятна тераса на Ривиерата? — предположи той, като се промъкваше през планината от цветя, блокираща вратата.

— По-скоро на погребално помещение — каза Руби, като строго размаха пръст. — Нямам намерение да те пусна вътре.

Но, разбира се, въпреки протестите и укорите, Руби го обожаваше и той знаеше това. Тя беше най-силният му съюзник, винаги готова да каже добра дума за него. Съзнателно или инстинктивно, тя по-добре от самата Едуина знаеше какво е по-добро за нея. И понеже предаността на Руби към Едуина нямаше граници, усилията й да наложи напрежението бяха значителни.

— Е? — попита Р. Л.

— Какво „е“?

— Не изглежда ли това романтично? — Той посочи към цветята. — Хайде, съгласи се, Руби.

— Мислиш, че е романтично? — неочаквано прозвуча гласа на Алелуйа отгоре.

Гласът й бе толкова близък и силен, че Р. Л. едва не подскочи. Изненадан, той вдигна глава, погледна нагоре и едва не се задави. Лицето й беше точно над неговото. Със закачени крака на парапета от втория етаж, тя висеше надолу като прилеп.

— Алелуйа Купър, веднага да слезеш от парапета! — скара й се Руби, като намръщи вежди. — Ако майка ти те види да правиш това, ще те напляска по задника.

— О, Руби — каза Алелуйа с влудяващо спокойствие, — ти знаеш, че мама никога не е вдигала ръка срещу мене.

— Аз зная, че трябва да го направи!

Алелуйа закачливо погледна Р. Л.

— Трябва да си направил нещо много кофти и абсолютно щураво, за да се налага да купуваш толкова много цветя само за да замажеш положението. — Тя се усмихна подкупващо. — Какво си направил? Отбил си се набързо при някоя и са те хванали?

Търпението на Руби се изчерпа.

— Слез оттам! — изкряска тя.

— Искаш да кажеш да се кача, нали?

— Искам да кажа веднага!

Като въздъхна отчаяно, Алелуйа направи серия от акробатични движения, очевидно без усилие, преди да изчезне от погледа им.

Руби поклати глава.

— Това момиче ще ме умори.

— Руби — прекъсна я Р. Л. — Едс видя ли вече цветята?

— Не, но нещо ми подсказва, че това са напразно загубени нари. — Руби сложи ръце на кръста, изпъчи напред огромните си гърди и го погледна подозрително. — Алелуйа бе права със забележката си, а? Направил си нещо, което не е трябвало да правиш. Ето за какво са всичките тези цветя. Да се замаже положението.

Р. Л. не отговори.

— Трябва да говоря с Едс, Руби — каза той тържествено. — Това е сериозно.

Тя дълбоко въздъхна.

— Бих искала да ти помогна, скъпи. Заключила се е в кабинета си от часове насам. Не зная какво става с нея. Не казва нищо. Алелуйа смята, че проектира облекла.

— Проектира? — Той трепна мечтателно, като че ли чувате приятна музика. — Проектира ли каза? — Той възбудено хвана дебелите горни части на ръцете на Руби и я раздруса. — Наистина ли?

— Какво ти става?

Руби се изтръгна от него с престорено възмущение и театрално си изтупа ръкавите.

— Руби, това е много важно! Наистина ли проектира?

— Как бих могла да зная? Нищо не ми е казала. Просто държи вратата заключена, като че ли това е трезорът със злато във „Форт Нокс“.

— Къде е този трезор?

— Втората врата на горния етаж в ляво.

Р. Л. я стресна, като я взе в ръцете си, завъртя я и я целуна радостно по бузата, преди да я пусне. После сам се завъртя на един крак и политна нагоре, като вземаше по три стъпала наведнъж.

— Няма да те пусне вътре! — извика Руби след него.

Той сякаш не я чу. „Едс проектира!“ Това бе всичкото, за което той можеше да мисли.

Почука, щастлив, на вратата.

Чу разсеяният, сподавен глас на Едуина зад дървото.

— Ал, мила, колко пъти трябва да ти го кажа? Моля те, няма ли да оставиш изтощената си майка сама?

Той се подсмихна на себе си и отново почука.

Миг след това вратата леко се открехна и едно око погледна с раздразнение, преди то да се превърне във враждебност.

— Ти! — прошепна обвинително Едуина, сдържайки гнева си. — Иди си! — Тя понечи да затвори вратата.

Бърз като светкавица, той спря вратата с крак.

— Едс — каза той бързо, — трябва да поговорим.

— Нямаме за какво да говорим! — твърдо отговори тя. — Колкото до мене, ти повече не съществуваш. Сега, моля те, върви си.

— Виж, Едс — каза той със сдържан, убедителен тон, — след всичко, което сме споделяли през последните месеци, не би ли се съгласила, че поне можем да поговорим? Не бих искал да се откажа от всичко, което имаше между нас. А ти?

— Върви по дяволите! — Внезапно гласът й трепна и окото й, което се виждаше, се просълзи. — Ти знаеш точно кой бутон кога да натиснеш, нали? Винаги си го знаел.

Всичко в него го караше да я измъкне от вратата, да я прегърне нежно и да я пази от всичко лошо на този свят — и все пак, нали той я беше оскърбил? Каква ирония! Блестящият рицар, който беше готов да убие дракона заради нея, сам се оказваше дракон.

— Аз искам само да поговорим няколко минути — каза той тихо и умоляващо.

Едуина го погледна с едно око.

— Не правим ли точно това? — попита тя хладно. — Не че имам някакъв избор, след като си пъхнал крака си във вратата.

Той погледна крака си, пое дълбоко дъх, после отново погледна нея.

— Долетях от Бостън с надежда, че бихме могли да разясним нещата.

— Тогава отлети си обратно.

— Моля те, Едс — примоли се той тихо. — Просто ме изслушай! Признавам, че направих ужасна грешка…

— Грешка! Това ли наричаш грешка?

— Имаш право да се ядосваш…

— Можеш да заложиш бостънския си задник, че имам право! Тогава имах най-голяма нужда от тебе и ти се обадих. И какво се случи? — Гласът й беше сподавен, а сребристосивите й очи враждебни и студени. — Някаква евтина проститутка ми отговаря кратко, че тя прави това с тебе!

— Тя… тя не беше евтина…

— Колкото и да струва, била е проститутка!

— През вратата ли трябва да говорим?

Тя го гледа известно време, после отстъпи.

— Добре. Ще ти дам две минути, негодник такъв. После си отиваш. Окей?

— Окей.

Тя отвори вратата, излезе в коридора и я затвори зад себе си.

— Чакам.

Като потропваше нетърпеливо с крак, тя кръстоса ръце върху гърдите си; дългите й лакирани нокти се движеха като крилете на летяща птичка.

Изглеждаше толкова обидена и непримирима, че Р. Л. реши да използва като оръжие малко от прочутия чар на Шаклбъри.

И той се усмихна.

Усмивката на Р. Л.

Това беше усмивка на младеж, на певец от мъжки хор, неподправено очарователна, невинна и благородна, толкова топла и искрена, че устните последни участваха в нея; тя започваше от дълбините на очите му, образуваше леки бръчици около тях, после бавно озаряваше отвътре цялото му лице и тогава, чак тогава, раздвижваше устните в невероятно привлекателна усмивка. Тази усмивка на Шаклбъри беше най-мощното оръжие от забележителния му арсенал и той го знаеше — от опит знаеше, че тя разтопяваше и най-твърдите сърца.

Но не разтопи сърцето на Едуина, защото камъни не се разтопяват!

— Ти можеш да си върнеш усмивката там, откъдето е дошла — каза тя, за първи път неподвластна на чара му. — Този път не може да има никакъв ефект.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Ти си дяволски упорита жена — каза той примирен.

Тя повдигна брадичката си и поклати глава.

— Не, Р. Л., не съм упорита жена. Аз съм дяволски глупава, защото, на първо място, се увлякох по тебе. — Тя тихо, горчиво се засмя. — Не, че това вече има някакво значение.

— Разбира се, че има значение?

Ноздрите й предизвикателно се разширяваха.

— Защо, моля, трябва да има някакво значение?

— Защото… защото ние имахме нещо красиво!

— „Имахме“ — каза тя — е точната дума. Ние нямаме. Колкото по-скоро го признаеш за себе си, толкова по-лесно ще бъде и за двамата по-нататък. Всичко е свършило.

— Просто така? — каза той огорчен.

— Просто така.

— Значи, толкова малко значение съм имал за тебе.

Очите й станаха още по-мрачни и заприличаха на мокри камъни.

— Напротив, Р. Л. — каза тя. — Това е защото ти значеше толкова много за мене.

— И сега всичко е свършило? Защото съм се подхлъзнал?

— Подхлъзнал — повтори тя отчаяно — Р. Л.! Един алкохолик се подхлъзва. Подхлъзването предполага предварително съществуващо условие, срещу което човек се бори успешно. — Изведнъж тя сложи ръка върху устата си. — Или ти се опитваш да ми кажеш, че си сексуален маниак, който е в процес на лечение?

— Едс…

— Не ме наричай Едс! Даваш ли си сметка за опасността да се спи, с когото и да е в наше време и на наша възраст?

— Да — въздъхна той загрижен.

— Но това няма значение, нали? — продължи тя. — О, не. Ти все пак си свалил панталона си. И сега се осмеляваш да се върнеш при мене! Добре, без рискове. Чао!

Той дълбоко въздъхна. Какво можеше да каже? Че почти, но не съвсем бе спал с Катрин Кейдж? Имаше ли всъщност някакво значение, че не беше го направил? Защото той имаше такова намерение. Нямаше никакво съмнение в това.

Едуина погледна часовника си.

— Твоите две минути — каза тя с изкуствена любезност, — свършиха.

— Какво? Но аз дори нямах шанс да…

— Вън!

Тя посочи стълбите с треперещ пръст.

— Но аз те обичам, Едс! Знам, че нещата сега са объркани, но аз искам да ги оправя! Не ме ли чуваш? Казах, че те обичам! — добави той развълнувано, като видя непоклатимата й коравосърдечност.

Тя беше безмилостна — Чингис Хан от женски род.

— Любовни излияния не могат да ме трогнат, Р. Л. — каза тя с остър тон. — Сега няма ли да си тръгнеш? Или трябва да те изхвърля?

Той защити позицията си с предизвикателна мъжка упоритост.

— Ще трябва да ме изхвърлиш.

— Не казвай, че не съм те предупредила навреме.

— Предупредила — за какво?

Тя болезнено въздъхна.

— За това!

Той не видя какво направи тя. Фактически, това бе последното нещо, което очакваше. В един момент, коленете й бяха там, където е нормално да бъдат — на нивото на коленете. В следващия едното от тях профуча нагоре и се заби в онази част от мъжката анатомия, където боли най-много.

Пет неща се случиха едновременно:

Очите му се изблещиха.

Той болезнено изохка.

Обхвана с ръце тестикулите си.

Побледня.

Тежко падна на колене.

Неговата, реакция й достави голямо задоволство. Тя отстъпи назад и го наблюдаваше да се превива от болка на пода.

Накрая той повдигна глава и я погледна с обида и смущение.

— Защо трябваше да го направиш? — изпъшка той със задъхан фалцет.

— Защото ти просто не ме слушаше — обясни тя любезно. — Когато казвам отивай си, трябва да си отидеш. — Тя посочи с треперещ пръст към коридора — Сега тръгвай, негоднико, преди да съм ги отрязала — Той благоразумно си тръгна.