Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (62)

61

Законът на Мърфи: ако нещата тръгнат зле, нищо не може да се направи.

Нещата тръгнаха зле.

И то много.

Предишната нощ на 14-и април се спукаха тръбите на пода и таванът на Лидия Клаусен Зееме в изложбената къща в Саутхемптън се продъни. Без да се броят повредите, които наводнението причини на стените. Синята боя върху ламперията, завършена само три дни преди това, се поду и започна да се лющи.

Това не бе просто двупластова обикновена боя. Състоеше се от осем различни пласта, в които цветовете бяха смесени по особен начин. Всеки пласт бе внимателно грундиран, преди да бъде нанесен върху другия.

Цялата тази процедура бе отнела три седмици.

Сега всичко беше разрушено.

— Ще трябва да изчегъртам боята до дъно и да започна боядисването отначало — стенеше Лидия. — Това е краят! Последната, най-последната капка, която прелива чашата!

— Успокой се, мила — каза Анук, която беше нахлула да огледа повредата, с безжичен телефон в ръката. — Изключих водата и маняна ще дойдат водопроводчиците.

— Това едва ли ще задържи боята да не падне! — стенеше Лидия.

Анук се огледа и се намръщи.

От хола внезапно долетяха гневни гласове:

— Вашите хора ще развалят вратите ми с това блъскане — крещеше мъжки глас. — Вижте тези трески! Господи, ще припадна!

— Стой! — извика друг мъж.

— Ще те убия, говедо такова! Ще те удуша!

— Господи! — въздъхна Анук. — Страстите се нажежават. — Тя се протегна и погали ръката на Лидия. — Извини ме за момент, мила. Ако не се намеся, нашите приятели — декоратори — ще се наръгат с шишовете на завесите.

Бу Бу Липинкот влезе в същия момент, когато Анук напусна стаята. Тя изкриви лице, когато наблизо запищя мраморната резачка. Всичко това можеше да подлуди човек. Навън и навътре из цялата къща сновяха работници, подобни на трудолюбиви мравки, които пъплят по мравуняк. Пронизителният вой на каменорезачките, писъкът на електрическите триони и неумолимият грохот на чуковете лазеха по нервите на хората. Още по-лоши бяха зловонието и тежките миризми на канализация и маслени бои.

— Никога вече! — закле се Лидия през стиснати зъби. — Това е краят, Бу Бу. Ако някой в бъдеще спомене думите „модна изложбена къща“, ще напусна! — Тя се отпусна в покрития с найлон стол, модел „Риджънси“ и свъси вежди. — Ще замина в планината!

— И аз ще те последвам — заяви партньорката й. — Аз също изгубих търпение. Кой може да понесе подобно мъчение? Във всеки случай, не и аз. — Тя дръпна един стол и седна до Лилия.

Лидия изпищя:

— Върни веднага стола на мястото му! — посочи с разтреперан пръст към другия край на камината.

— Ще го сложа обратно — отвърна спокойно Бу Бу. — Но първо ще трябва да се изправя на крака. Те ме оставиха без сили!

— Дявол да те вземе! — изкрещя Лидия и скочи на крака. — Не ме ли чуваш?

— Я се успокой — посъветва я Бу Бу. — Защо се нахвърляш върху мене? Да не би аз да съм причинила наводнението?

— Веднага сложи стола на мястото му! — заповяда Лидия. — Това е моята стая! Върви и оправяй нещата в своята!

Бу Бу я погледна мълчаливо. После стана и без да продума нищо, постави стола обратно.

— Шест сантиметра вдясно! — нареди Лидия с ръце на кръста.

Бу Бу мръдна послушно стола и без да погледне повече назад, изправи гордо гръб и напусна стаята.

Навън през прозореца изплува фигурата на бояджия, увиснал на въжето на един скрипец. Той надзърна в стаята, видя Лидия и помаха с ръка.

— Здравей, готина. Да си изтупаме среща, а?

Бояджията сви устни в цинична целувка и поклати език.

Вън от себе си, Лидия се приближи решително до прозореца и го затръшна. В отговор той нарисува върху стъклото огромен пенис с тестиси.

От друг прозорец долетя пронизителен писък:

— Напускам! — викаше един работник. — Вие сте луда, госпожо! Щом не ви харесва, направете си го сама.

— Копеле! — крещеше женски глас. — Крадливо копеле!

Лидия скръцна със зъби. Напрежението, създадено от трийсет и деветимата дизайнери и техните екипи, работещи под един и същ покрив, изкарваше на показ най-лошите им черти.

Никога.

Никога повече.

Ако следващия път някой каже „изложбена къща“, тя ще му покаже къде зимуват раците.

 

 

Законът на Мърфи: ако нещата тръгнат зле, нищо не може да се направи.

Нещата тръгнаха зле.

И то много.

Едуина имаше чувството, че се намира в преса.

Всичко, свързано с „Едуина Дж.“ беше изцяло нейно задължение — от планирането на всеки модел, което трябваше да отговаря на концепцията „Едуина Дж.“, до неговото крайно изпълнение от производителите, с които беше сключила договор. Контролът на качеството, пласментът на пазара, определянето на цените, рекламата и осигуряването на складовете — всичко това лежеше на нейните плещи.

Стратегията на разпродажбите, рекламната кампания, финансовите планове, бюджетите.

Пътувания от единия до другия край на континента, за да ускори бъдещия пласмент на новата колекция и да организира модни ревюта. Често заминаваше сутринта, уговаряше доставките в даден търговски обект и се връщаше по тъмно.

Ухажваше издатели на модни списания по време на обеди, измъкваше обещания за оферти от изпълнителни директори на универсални магазини и водеше битки за разкриване на бутици „Едуина Дж.“ в други големи магазини. Това последното й бе и най-трудно. Всеки деятел в света на модата се бореше със зъби и нокти за малкото свободно местенце търговска площ. Надпреварата беше наистина убийствена.

Всички се бореха за върха.

Странно, но се оказа, че утвърждаването на новата тенденция „Едуина Дж.“ имаше най-голям успех. Нейните хитроумни авангардни идеи с компютризиран брой търговски продукти, които се сменяха непрекъснато, й осигуряваха непоклатими сделки.

Започна с Мейсис. Винаги начело в търсенето на нови пазари, те предоставиха площ за първия й бутик, както и за своя най-мощен манхатънски магазин. Поръчаха по един бутик и за всеки от сателитните си магазини.

Мейсис бяха също тези, които щяха да организират официално гала тържество за „Едуина Дж.“ в деня след откриването на колекцията в саутхемптънската изложбена къща.

Това бе типично в стила на Мейсис при осъществяването на търговската им дейност. С други думи, въвеждането на колекцията на „Едуина Дж.“ щеше да се превърне в събитие за град Ню Йорк.

За Едуина седмицата на Деня на паметта се превърна в нещо, което очакваше с огромно нетърпение и страх. Но благодарение на Мейсис напрежението и започна да спада. Други универсални магазини решиха, че след като Мейсис обсипват „Едуина Дж.“ с внимание, то следва, че очакват значителен успех и побързаха да последват примера им и също да разкрият бутици.

И така бавно, но сигурно, веригата на „Едуина Дж.“ започна да се очертава. За да не забравя местонахождението на отделните си бутици, Едуина закачи карта на Съединените щати на стената в офиса си. Всеки път, когато някой магазин разкриваше бутик на „Едуина Дж.“, тя забиваше цветно кабарче върху града, където се намираше магазинът. С течение на времето картата започнала изглежда сякаш бе посипана с конфети.

Златните кабарчета обозначаваха магазините на Мейсис.

Червените — Неймън-Маркус.

Зелените — Шаклбъри-Принс.

Жълтите — Блумингдейл.

Сребърните — Нордстръм.

А сините — Маршъл Фийлд.

Мечтата ставаше действителност.

Но винаги съществуваха проблеми.

Например шовинизъм.

Въпреки растящия брой жени, които притежаваха или управляваха редица модни къщи, магазините, продаващи стоката им, бяха изпяло завладени от мъжко изпълнително ръководство. Жените, особено силно привлекателните, ставаха лесна плячка. Често атакуваха Едуина и номерът беше да отклони атаките, без да провали сделката.

Тя скоро се научи да отказва на мъжете, без да засяга мъжкото им достойнство.

Но това беше най-малката причина за безпокойство.

Най-голямата бе готовата продукция и нейната срочна дистрибуция.

Некачествена изработка, пожар в един от складовете, стачка на транспортни работници — проблемите се трупаха без предупреждение от всички страни и изглеждаха нерешими.

Все пак успя да се справи някак с тях.

Настоя некачествената продукция да се преработи за сметка на производителя и то „незабавно, калпазанино, или ще те накажа така, че топките ти ще изсъхнат и ще окапят“.

Повредените от пушека в склада дрехи трябваше да се заменят и то бързо за сметка на „Едуина Дж.“ до влизане в сила на застраховката.

Стачката на транспортните работници я накара да потърси алтернативни средства за транспорт. Бутиците и рафтовете с дрехи, които ги следваха, започнаха да се изпращат по въздуха, което бе и по-скъпо.

Понякога й се струваше, че целият й живот се състои само от решаването на проблеми. Единствените, които не можеше да реши, бяха нейните собствени.

Страдаше личният й живот. Просто нямаше време за него.

Работа. Цялата й енергия и порив бяха насочени към работа, работа и пак работа.

— Скоро — обеща си тя. — Щом „Едуина Дж.“ стъпи на крака, ще мога да започна нормален живот.

Това се превърна в нейна заветна мечта — да започне нормален живот.

Скоро. Винаги думата „скоро“.

Една вечер, когато се върна вкъщи толкова късно, че Алелуйа беше дълбоко заспала, тя взе решение. На следващия ден по време на закуската подхвърли идеята на дъщеря си.

— Ал, миличка, какво ще кажеш за Хавайските острови?

— Искаш да кажеш Диамантения остров? Сърфинг, слънце и вода, така ли?

Едуина се усмихна:

— Точно това искам да кажа.

— Ох, мамо — въздъхна Алелуйа. — Забрави го. Това са мечти.

Едуина премигна.

— Не, не са мечти — възрази тя. — Съвсем сериозно ти говоря.

— Тогава защо не изчакаш да ми го кажеш, когато наистина му дойде времето. Съгласна ли си?

Едуина кимна с глава. Нима дъщеря й знаеше нещо, което тя самата не знае? Или мечтата й наистина бе толкова несъстоятелна, че дори и едно тринайсетгодишно дете можеше да види това.

Едно нещо бе сигурно. Тя наистина трябваше да започнела води по-нормален живот. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

„Само работа и никакъв отдих — помисли си тъжно тя, — и ето те остаряла.“

Въздъхна тихо. Нищо друго не страдаше толкова много, колкото половият й живот. Тя почти не отделяше време за него.

Сексът за нея означаваше Р. Л. Шаклбъри. Веднъж на около две седмици тя пренастройваше програмата си и си позволяваше кратка вечеря и търкулваме в леглото с него. Р. Л. бе великолепен любовник и времето, в което бяха разделени, оставяше в сърцето й болезнена празнота.

През следващата седмица тя отново пренастройваше програмата си, за да отлели време за Лео Флъд. Той бе неизменно точен — изключително галантен кавалер. Никога не си позволи физически контакт с нея — нещо, за което тя силно копнееше.

Всеки път, когато го видеше, той заговаряше за женитба.

— Все още чакам да кажеш „да“.

Тя винаги се извиняваше, че още не е решила, но наистина мисли сериозно по въпроса.

Всъщност тя просто не можеше да реши, но знаеше, че рано или късно ще трябва да го направи. Не можеше да продължава вечно играта с Р. Л. и Лео. Две половини живот не правят един цял живот.

Но кой от двамата да бъде? Лео? Или Р. Л.?

Не знаеше.