Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (38)

37

Дънкан шофираше, като едното му око беше непрекъснато на огледалото.

И да искаше, не можеше да не държи под око приближаващата се светлина. Макар че изглеждаше по-малка в огледалото, тя падаше върху тях като заслепяващо слънце. Неговото „Ферари“ се движеше със сто и четиридесет километра в час!

— По дяволите! — изръмжа Дънкан. С каква скорост можеше да се движи този „Харли“?

Пред тях беше Двадесет и осма улица. Цветарските магазини бяха със спуснати кепенци; джунглата от палми и фикуси бе прибрана вътре и заключена. През деня тези тротоари представляваха истинска тропическа гора, а съседните търговски улици бяха задръстени от коли; сега те бяха празни и пусти. Навъсени и мрачни.

Дънкан се осланяше на инстинкта си, не на разума си. А инстинктът му го накара да направи завой.

— Дръж се! — извика той на Били и моментално рязко завъртя волана. Колата политна със скърцащи гуми, като остави две тъмни следи по асфалта. Тя спря на Шесто авеню, като предницата й сочеше на запад към Двадесет и девета улица.

Били се блъсна в облегалката от силата на внезапното потегляне. Обърна се и погледна през задното стъкло.

Дъхът й секна от ужас. Големият „Харли“ на Снейк тъкмо се показваше от ъгъла.

Той фактически бе до тях! Нямаха никакъв шанс да избягат от него, не в това интензивно движение, в което въпреки че Ферарито бе мощна и бърза кола, мотоциклетът имаше предимство с по-голямата си маневреност.

— Докторе… — извика тя тревожно.

— Виждам го — отговори бързо Дънкан. — Облегни се и се дръж здраво.

Тя се хвана с две ръце за таблото, но дори така не беше подготвена за начина, по който той остро зави наляво на пресечката със Седмо авеню. Това приличаше по-скоро на летене.

Те тръгнаха към центъра — минаха три близки пресечки и с още по-остър завой наляво поеха по Двадесет и шеста улица.

Сериозна грешка…

— По дяволите! — изръмжа Дънкан, принуден да намали скоростта. Кола и камион бяха спрели пред него на червена светлина. Нямаше начин да се промъкне край тях. — Блокирани сме.

Като за доказателство, в същия момент Снейк премина от страната на шофьора, като държеше здраво кормилото на мотоциклета с лявата си ръка. Той повдигна високо дясната си ръка и замахна с тежка, желязна верига. Били закри лицето си с ръце, за да се предпази, но Дънкан нямаше възможност да направи нищо подобно. Като стисна зъби, той включи на заден ход.

Ферарито се понесе напред. Веригата, която бе насочена към предното стъкло, удари по капака на мотора. Искри проблеснаха в нощния въздух. Те се отдалечиха от Снейк. Ревът на мотоциклета утихна и стоповете му светнаха, когато той удари спирачките.

След първоначалния шок от атаката. Били свали ръцете от лицето си.

— Бедната ти кола — прошепна тя, като се наведе напред да види последствията от удара на слабата светлина от уличните лампи. Косата й падна напред и скри профила й от него. — Аз съм виновна за всичко — промърмори тя, като обърна побледнялото си уплашено лице към него. — Съжалявам, докторе.

— Не говори и стой ниско — посъветва я Дънкан мрачно, като вече насочваше колата към Седмо авеню, толкова бързо, колкото му бе възможно. Той се надяваше да се измъкне от задръстването на заден ход, но две коли му препречиха пътя, като че заговорничейки със Снейк.

Дънкан не можеше да продължи. Проклинайки, той натисна спирачките.

Сега беше в опасност. Голяма опасност. Гневно стискаше зъби. Той и Били бяха в клопка. Между колите отпред и тези отзад имаше максимум трийсет метра за маневриране. И тези трийсет метра бяха все още пред него. Той отчаяно включи на първа скорост. Но това бе всичко, което успя да направи. Той трябваше да прикрие очите си с ръка.

Заслепяващият фар на „Харли“ идваше направо срещу тях — щяха да се сблъскат.

— Докторе! — Пръстите на Били се забиха в ръката му като стоманени клещи.

— Няма да се блъсне — каза той убедено, макар че сам не бе сигурен в това.

Точно когато сблъсъкът им изглеждаше неизбежен, Снейк зави настрана и профуча на няколко сантиметра от вратата на Били. Веригата удари по напуканото стъкло, като изпрати безброй стъклени парчета във вътрешността на колата.

Били изкрещя не толкова от страх, колкото от ярост.

— Ранена ли си? — Това бяха първите думи от устата на Дънкан.

— Не… не мисля, че съм ранена — каза тя, като изтърсваше гневно стъклени парченца от косата си. — Веригата не можа да ме удари — добави тя.

— Слава богу! — възкликна той.

Чу се скърцане на спирачки и двамата се извиха и погледнаха назад. Снейк бе ударил спирачките и правеше завой за нова атака.

— Господи! — извика Дънкан, невярващ на очите си. — Никога ли не мирясва?

С нов рев на мотора Снейк връхлетя отзад. Този път веригата се стовари върху покрива на Ферарито.

Цялата кола се олюля от удара. Като че някакъв гигант с подковани ботуши бе скочил отгоре.

— Тази маймуна ще ни убие! — простена Били.

Дънкан изпадна в ярост.

— О, не! Няма да може! — просъска той през зъби, докато отпред Снейк правеше завой за ново нападение.

Но Дънкан сега бе разярен борец. Той нямаше да чака зелената светлина като безпомощна гъска; нямаше да позволи на този демон да безчинства над Били и него, или над скъпоценната му кола.

Дънкан стъпи върху педала за газта, рязко завъртя волана и зави остро наляво. Като натисна клаксона, колата прескочи бордюра и се понесе по тротоара. Няколко метра по-нататък десният калник блъсна боклукчийска кофа и разни боклуци полетяха наоколо. Малко по-нататък няколко нюйоркски пешеходци — от най-упоритите и най-предпазливите — бяха се събрали около някакъв амбулантен търговец и вдигаха огромна глъчка, която зловещо отекваше в мрака. В момента, в който бяха осветени от фаровете на Ферарито, те се разпръснаха настрана. Всички, освен продавача. Той стоеше зад сгъваемата си маса и само се притисна до тухлената стена на сградата.

Ферарито връхлетя върху масата и я отхвърли настрана. Гневни викове полетяха във въздуха като едри камъни от градушка.

Дънкан даде заден ход и след това се вля в потока по Шесто авеню. Упорито си пробиваше път по най-дясната лента.

Били се обърна назад. Продавачът бе застанал на улицата и яростно крещеше и жестикулираше след тях. Но и той не беше лишен от чувство за самосъхранение. Като чу рева на „Харли“ зад себе си, подскочи светкавично зад паркирана наблизо кола. Преследването продължаваше отново. Снейк като разярен демон беше само на разстояние три коли от Ферарито.

Дънкан знаеше, че единственият му шанс беше да намери празни улици и да се осланя само на голямата скорост. Но имаше много малко празни улици в „Манхатън“ и то по-далече — най-вече след Двадесет и трета улица. Какво му оставаше при това положение?

Без да даде мигач, той внезапно зави по Двадесет и осма улица.

Дотук добре. За щастие по тази улица нямаше коли. Дънкан натисна педала до край, намали леко скоростта на кръстовището с Пето авеню и премина на червена светлина, последван автоматично от гневни протести и клаксони. Когато и да поглеждаше към огледалото, заслепяваше го светлината от следващия го „Харли“.

Той отново рязко направи завой — по Парк авеню, в южна посока.

На Били вече й се повдигаше от резките завои. Стомахът й се бунтуваше. Страхът и яростта също допринасяха за жлъчните киселини, които се надигаха към гърлото й.

Внезапно тя забрави всичко това. Имаше много по-спешни проблеми. Парк авеню бе задръстено от лимузини, таксита и камиони.

Дънкан преминаваше от една лента в друга, агресивно навлизайки във всеки открил се пред него коридор.

Двадесет и девета улица остана зад тях.

Наближаваха Тридесета улица. Снейк беше вече на разстояние една кола от тях и започваше задминаване отдясно.

След три пресечки двете централни ленти минаваха в тунел под „Парк авеню“. Над тях имаше жълт надпис „Височина 2 метра и 80 сантиметра“ и мигащи жълти светлини предупреждаваха невнимателните водачи.

Дънкан продължаваше да се движи по лентата отдясно на тази, която минаваше под тунела, като че имаше намерение да продължи пътя си отгоре. Но в последния момент той завъртя волана наляво, препречвайки пътя на колата зад него и зави към входа на тунела. Ферарито се шмугна в него. „Харли“, въпреки голямата си маневреност бе спрян от колата, която беше зад Дънкан. Фактически това бе всичкото, което Снейк можеше да направи, за да избегне рисковано падане на асфалта.

— Изчезна — каза Били, като опъваше врат над седалката и гледаше назад.

Но мотоциклетистът не бе се отказал. След като удари спирачки, той тръгна безстрашно назад срещу идващите коли, без да обръща внимание на свистенето на клаксоните им; промъкна се между тях и се насочи към входа на тунела. Още няколко зигзага и той навлезе в него.

— Не бъди толкова сигурна — каза Дънкан, като погледна в огледалото. Той отново видя люлеещата се светлина от фара на мотоциклета.

Снейк бе побеснял. Светлокафявите му очи блестяха с луда ярост. Той крещеше и псуваше. Бе заслепен от трескаво желание да убива — единствено отмъщението имаше значение за него. В този момент не съществуваше нищо друго.

Само Шърли и някакъв богат задник в луксозна клетка.

В тунела шумът от мотора на мотоциклета беше оглушаващ; той караше с бясна скорост и лампите на стените изглеждаха като размазани. Лентата беше празна — пред него имаше само една кола.

Червеното „Ферари“.

— Хванах ви, копелета! — изръмжа Снейк, като форсира мотора до край.

— Ако сега не можем да му избягаме, какво ще правим като излезем от тунела и попаднем в ново задръстване? — попита тревожно Били.

— Ще измисля нещо — отговори Дънкан с безизразна усмивка, като хвана дръжката на вратата. Той продължаваше да я държи с лявата си ръка.

Знаеше какво ще направи, ако това се наложи: ако мотоциклетът се опита да премине край него в нова атака, той ще отвори вратата в последната секунда — мотоциклетът ще се блъсне в нея. Ферарито ще загуби една врата — мотоциклетистът може да загуби живота си.

Не ме карай да го направя, мислеше си безмълвно Дънкан, като не сваляше очи от огледалото. Аз съм доктор, а докторите не убиват!

Но нямаше време за обсъждане на етичните аспекти на отбранителните му действия. Като изправи тялото си, Дънкан внезапно натисна педала за спирачките, като внимаваше колата да не се подхлъзне.

 

 

Злобната усмивка на Снейк се превърна в намръщена гримаса, когато стоповете на Ферарито блеснаха като две коледни елхи.

— Какво е това, по дяволите? — промърмори той на себе си. — Защо това копеле намалява скоростта? Да не би да иска смачкана кола?

После се усмихна отново.

Добре, дупета! Сбогувайте се с тази хубава, червена кола! И с глупавите си глави!

 

 

— Какво е това? — Били искаше всичко да знае. — Докторе, защо натискаш спирачките?

— Ей това — отговори намръщено Дънкан. Нямаше нужда от допълнителни обяснения, тъй като колата навлезе в огромно маслено петно, което се простираше почти от едната до другата стена на тунела. — Някоя товарна или лека кола, която е минала наскоро, очевидно е скъсала уплътнителите си — или нещо по-лошо.

Въпреки опитността си като шофьор и проявеното внимание, Дънкан усети, че колелетата се подхлъзват и колата поднесе. След пет-шест метра, когато гумите излязоха на сухия асфалт, той овладя напълно колата и моментално подаде газ.

Те загубиха ценни секунди от намаляването на скоростта и подхлъзването. Дънкан се страхуваше, че Снейк може лесно да ги настигне: само на две колела, той може да заобиколи масленото петно, като мине плътно до стената на лявата лента.

Снейк не направи това. Той не видя петното. Очите му не се откъсваха от червеното „Ферари“. Сега само три метра го деляха от него и по лицето му беше изписана зловеща радост. Още миг и щеше да ги настигне. Дистанцията между тях се стопяваше с всяка секунда. Три метра… два… един…

Снейк повдигна веригата високо и си помисли: копелета, никога няма да посмеете да се погледнете отново в огледало!

И в този момент мотоциклетът връхлетя като ракета върху масленото петно.

Снейк не можеше нищо да направи. Твърде късно — той видя Ферарито да се отдалечава; твърде късно забеляза многоцветните петна от лъскавата повърхност; много късно, за да може да я заобиколи — той осъзна лудостта си.

За момент гумите захапваха асфалта; в следващия те бяха безполезни. Сякаш мотоциклетът бе с кънки. „Харли“ се подхлъзна безконтролно по маслото и фатално полетя към стената.

Снейк видя това като на забавено движение: страничното подхлъзване… облицованата стена на тунела като пияна идваше срещу него, вместо да пробягва бързо… при подхлъзването мотоциклетът се насочи към стената под ъгъл четиридесет и пет градуса, после деветдесет градуса. Той наведе тялото си в обратна посока за контрабаланс, но без успех. Очите му се изпълниха с ужас. В съзнанието му бушуваше истинска буря. Той летеше срещу стената!

Тогава сякаш всичко отново набра скорост.

Кормилото се завъртя наляво до край, предното колело тръгна по кривата стена нагоре и след около метър мотоциклетът отскочи от стената и се превъртя многократно по асфалта. Снейк бе изхвърлен от седалката и полетя във въздуха, като се превъртя два пъти и се хлъзна по задника си на разстояние около двайсет метра. Подкованите му боти, коланът му и веригата, която още държеше в ръката си, оставиха опашки от искри зад него.

По-нататък мотоциклетът още се търкаляше, огъваше се и се сплескваше — превръщаше се в невероятен стоманен възел. Откъснати от него парчета летяха по всички посоки; едното огледало се откъсна от изкривеното кормило и се търкулна като колело по асфалта.

В този момент избухна резервоарът. Оранжево-жълта огнена топка бързо изпълни тунела от едната до другата стена.

Двете ленти за движение под Парк авеню се превърнаха в подземен ад.

Дънкан спря колата на изхода на тунела, отвори вратата и погледна назад. Дори от това разстояние топлината бе непоносима.

Били също отвори вратата и се ужаси. Въпреки че едва успяха да се отърват от Снейк, не можеше да се успокои.

— Може би… трябва да се върнем и да се опитаме да му помогнем?

— Не изглежда да има нужда от нашата помощ — отговори Дънкан сухо. — Не виждаш ли?

Тогава тя видя. Снейк беше избягнал експлозията и бушуващия огън. Хлъзгането му по задник по асфалта на разстояние двайсет метра, сигурно бе остъргало поне сантиметър от хълбоците му. Странно бе, че въпреки моментната му уплаха, той се бе отървал от всичко това сравнително леко.

Тя не можеше да повярва. Действително той бе имал дяволски добър шанс.

Тя го видя да се изправя на крака, леко приведен напред, все още замаян. После, като забеляза червеното „Ферари“, той бавно повдигна глава и се заклатушка напред на фона на бушуващите пламъци — тъмен силует, влачещ веригата, все още в ръката му.

Дънкан затвори вратата. Били Доун направи същото. Само неприятности можеха да последват от стоенето им там, мислеше Дънкан. После той натисна педала за газта. С писък на гумите те набраха скорост — от нула до сто километра в час само за осем секунди.

Той не можа да се въздържи да погледне още веднъж в огледалото. Не можеше да не се усмихне. Това бе класическа сцена на безсилие — Снейк размахваше яростно веригата, риташе и се кривеше, разгневен като в някакъв странен танц.