Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Too Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джудит Гулд

Заглавие: Никога достатъчно богати

Преводач: Г. Шивачев; В. Борисова-Шивачева; Р. Атанасова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Игуана

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5151

История

  1. — Добавяне

3

Едуина обичаше да се прибира вкъщи. Сградата Сан Ремо на Сентрал Парк Уест бе един от неоспоримите нюйоркски архитектурни бисери, издигаща се със седемнадесетте си етажа в основното си тяло с типично за преди войната великолепие, преди да премине в две кули близнаци от камък с цвят на масло, всяка с по единайсет стажа. Фасадата й към Сентрал Парк бе натруфено красива, разхубавена с каменни фигури и балкони в стил рококо. Терасовидните върхове като че ли докосваха перестите бели облаци, бързо движещи се по бледото зимно небе. Вътре дворцовият салон, просторните стаи, високите тавани и широките коридори говореха за много по-добри времена.

— Добро утро, госпожице Робинсън, — поздрави я среброкосият портиер, като притича да отвори вратата на мерцедеса. Той носеше тъмносива униформа с бледосиви кантове и повдигна шапката си с черна козирка.

Тя изскочи от колата.

— Здравей, Ранди, — отвърна тя с прелестния си сподавен глас. Дари го с онази брилянтна усмивка, която внасяше слънчева светлина в дъждовния ден, точно както сгънатата банкнота, която дискретно пъхна в ръката му, би сгряла сърцето на всеки портиер. — Би ли помогнал на Уинстън да пренесе куфарите ми? Те са два.

Ранди отново свали шапката си.

— Веднага ще бъдат качени горе — обеща той.

Тя използваше собствен асансьор. Прекара език по пурпурните си устни и почувства тръпки на нетърпение, когато асансьорът изкачи южната кула и спря на дванадесетия етаж. У дома. Тук бе центърът на вселената й, щедрото огнище, което те връща към топлите, безопасни пещери, нейното убежище от бъркотията на открития град, приличащо на красив дворец от детска приказка високо в небето.

Ритмично биене на бас барабан от пънкарска рокпесен отекна като удари от сърцето на огромната сграда, когато Едуина отключи входната врата и влезе във фоайето. Тя заключи вратата и се огледа намръщено. Яростните звуци от рефрена „Мъртвият мозък… мъртъв… ще бъде мъртъв…“ връхлитаха върху елегантния черно-бял мраморен под, покритите с виненочервена коприна стени и огромната, овална португалска картина с цветя над масата в стил Уилям Кент, комбинирана с два необикновено големи полилея и разкошно аранжирана с червени и бели антерии, ухаещи бели фрезии и бели орхидеи с дълги стъбла на фона на разпръснати палмови листа.

На масата, както винаги, бяха подредени четири купчини пратки, които я очакваха. Първата беше изцяло от списания: „Уиминс Уеър Дейли“, „Хауз енд Гардън“, „Гурме“, „Таун енд Кънтри“, „Ванити Феър“ и други. Втората купчина бе очевидно от не толкова важна поща; третата се състоеше от сметки и писма; четвъртата, в кошница от майсенски порцелан, бе изпълнена от тежки, извънредно скъпи пликове, които непременно съдържаха елегантно напечатани покани за приеми, каквито, по правило, тя получаваше средно по десет седмично. Добре, ще се заеме с пощата и писмата, на които трябваше да се отговори веднага. Първо, най-неотложното.

— Руби! — извика тя, като си свали кожените ръкавици и плесна с тях дланта на ръката си. — Аз съм вкъщи!

Руби притича от кухнята. Икономката подаде двете си ръце и махагоновото й лице блесна с любезна усмивка.

— Боже мой, госпожице Едуина! — извика тя. — Вие вече сте у дома!

Едуина се усмихна и пристъпи напред, за да я прегърне.

— Руби, лицето ти е приятна гледка за уморените ми очи! Колко ми липсваше!

Руби направи гримаса.

— Ако бяхте се обадили, щях да ви кажа да се забавите ден-два.

Тя повдигна глава и посочи към стълбата, елегантно извиваща се към втория етаж.

— Алелуйа каза, че е болна и не може да ходи на училище, но какво прави? Разхвърля леглото, като че ли е принцеса Даяна и пуска тази музика с барабани от джунглата толкова високо, че сама себе си не мога да чуя!

Тя отчаяно поклати глава.

Едуина изглеждаше разтревожена, докато сваляше палтото си в цвят електрик.

— Нещо сериозно ли е? Има ли температура?

Руби плесна с ръце.

— Ако ме питате, не обича да я изпитват, това е — изръмжа тя.

Кафявите й очи гледаха яростно, но тя притежаваше душата на ангелска майка и златно сърце — нещо топло и успокояващо се излъчваше от големите й форми и забележителни пропорции. Тя се движеше като нос на кораб, който цепи морските вълни.

— Приятно ли бе пътуването? — попита тя, като пое коженото палто и се понамръщи. Отдавна бе дала да се разбере, че само луди и сводници смъкваха кожите на добрите норки и после ги боядисваха сини. — Просто не зная какво става с това дете през последните две седмици — продължи тя недоволно. — Тя не е същото момиче, което оставихте. Не мисля, че проблемът е в това парче, в този мъртъв мозък, а в самата нея.

Сега Едуина изглеждаше наистина разтревожена.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя смутено.

— Качете се горе и вижте сама, — подкани я Руби мрачно, мърморейки, като се запъти да закачи омразното й синьо кожено палто, така че да не го вижда повече. — Но ако се качите, съветвам ви първо да изпиете чаша бренди!

Едуина трепна. Какво искаше да каже Руби? Какво се е случило с нейното чудесно сладко момиченце?

Още миналата година Алелуйа имаше твърдото намерение да стане балерина, а година преди това — оперна певица. Последната й прищявка бе да стане цигуларка. През последните няколко месеца беше ту това, ту онова. Апартаментът винаги бе изпълнен с мелодична, класическа музика.

А сега? С този отвратителен, апокалиптичен шум…

„Мъртъв мозък…“.

Едуина почти тичаше по стълбите нагоре и шумът ставаше толкова по-силен, колкото повече се приближаваше до стаята на Алелуйа.

Вратата на дантелената стая на принцесата с покритото с дантели легло, гарнираната с дантели тоалетка и дантелени завеси, бе затворена. Тя почука.

Отговор не последва.

Та как би могла да отговори, попита се тя замислено. Чудо би било, ако тъпанчетата й все още не са спукани.

Като натисна силно дръжката, тя отвори вратата и се стъписа в безмълвен ужас.

Стаята изглеждаше толкова нереално сякаш бе попаднала сред филм на Стивън Спилбърг. Отварянето на съвсем нормална врата я въведе направо в ада.

Какво се беше случило с хубавите стени, които бяха украсени така, че да изглеждат дантелени? Къде бяха всичките белгийски дантели, завесите, покривките?

Едуина можа само да прекрачи прага на вратата и да се втренчи ужасена.

За двете седмици отсъствие скъпите дантели се бяха превърнали в сурови черни и бели ивици като на зебра и кръстосваха дори тавана, а великолепните мебели бяха оголени и боядисани в ужасни емайлни цветове: празното огромно табло за плакати в натрапчиво розово, тоалетката в отвратително жълто-зелено.

Навсякъде имаше изкуствени леопардови постелки — безредно захвърлени върху великолепните преди столове, опънати върху леглото и поставени като щори по прозорците. Красивият паркет, който ръчно беше изрисуван с комбинации от цветя, сега бе скрит под килим от отровнозелена изкуствена кожа — от тези, с които обикновено покриваха тоалетните седалки. А на телевизора буйно трептеше рок видео; дори Едуина, неразбираща много от рок и пънкарска музика, можа да схване, че звукът от телевизора бе изключен. Картината от видеото и музиката не се съчетаваха: оглушаващият шум идваше от касетофона.

И там, сред всичко това, стоеше създанието, което доскоро бе нейната превъзходна дъщеря. Алелуйа Купър бе коленичила в средата на леглото, дългата й до преди две седмици кестенява коса бе късо подстригана и стърчеше нагоре на черни и жълти кичури, съвършеният млечен тен на кожата на лицето й бе скрит под дебел бял грим като на вампир, подчертан с почти черно червило и очи като на Марлене Дитрих.

А дрехите й! Едуина бе потресена. Къде, за бога, Ал бе намерила всичките тези ужасии? Къде бяха нейните собствени дрехи? Тя никога не бе виждала нещата, в които Ал се бе облякла — стар, измачкан жакет за мотоциклетист от черна кожа, червена каучукова яка, черни връзки и мръснобели кецове. И висулки от пагоните на жакета и примките за колана. По ушите, китките и врата на Алелуйа, дори по глезените й бе струпана огромна колекция от фалшиви диаманти, каквито се носеха в Лас Вегас. Едуина примигна. Пое дъх. Разтърси глава, като че ли да прогони това видение. Ти осъзна, че Руби за пръв път бе подценила положението.

Това… това жалко подобие на… момиче?… Това не можеше да бъде дъщеря й. Докато я нямаше, зли духове бяха дошли, бяха откраднали нейната Алелуйа и бяха я подменили с друга.

Стъпила отново на краката си, Едуина решително премина през стаята и изключи касетофона.

Настъпилата внезапно тишина бе потискаща. Безшумното видео на телевизионния екран продължаваше да трепти.

Алелуйа стана от леглото.

— Здрасти, Едс!

Тя се усмихна на майка си и направи гигантски розов балон от дъвка.

Здрасти? Едс? Какво беше станало от „здравей“ и „мамо“? Тя се вгледа по-внимателно във видението, което би трябвало да бъде дъщеря й.

— Ал? Ти ли си наистина? — попита тя колебливо.

— Нима смяташ, че е друг? — ококори жълто-кафяви очи Алелуйа. — Остави ме на мира! Какво си мислиш, офейквам от града, връщам се и не намирам малкото си момиче.

Едуина кимна с глава.

— Нещо подобно, да — каза тя бавно.

Преодолявайки неприятното чувство, тя седна на края на леглото. Наведе глава, за да огледа отблизо пурпурночервените й лакирани нокти, въздъхна дълбоко, после се изправи и погледна Алелуйа право в очите.

— Ах, мила! Мисля, че трябва да си поговорим — каза тя припряно.

— О, мамо! Да не седнеш да се занимаваш с мен сега? — провикна се Алелуйа и отново изразително ококори очи.

— Тревожа се за тебе, това е всичко, мила. Руби ми каза, не си била болна.

Алелуйа смени тона.

— Е… не се чувствах много добре. Бях разтревожена от нещо. Нали разбираш?

Тя крадешком погледна майка си, за да опипа почвата.

От изражението на майка й почвата изглеждаше твърда, дори замръзнала.

— Нима? — попита хладно Едуина. — И ще си направиш ли труда да ми обясниш какво те е разтревожило, млада госпожице?

Алелуйа присви устни.

— О… знаеш ли…

— Ал. Аз мислех, че се бяхме уговорили заедно да вземаме решения — каза внимателно Едуина. Единственият външен знак за тревогата, която я изпълваше беше пулсиращата вена на слепоочието й.

— О-о! Това изглежда като начало на дълга лекция — каза Алелуйа с нескрита тревога.

Едуина не обърна внимание на това и прие делови вид.

— Най-напред, стаята ти — не мога да не кажа, че всичко това е резултат от някакъв шок. Ти трябваше да говориш с мене, преди да предприемеш каквото и да било и… — тя не намираше подходящи думи — да я окепазиш така.

— Мамо — каза Алелуйа с отчаян, тревожен глас, — ти никога не ме слушаш! Казах ти по телефона миналата седмица, че искам по друг начин да наредя стаята си и ти ми каза „Чудесно, мила!“. Аз естествено помислих…

— Искаш да кажеш, че си мислила, както на тебе ни харесва. Но можеше да направиш нещо по-красиво. Добре, стореното — сторено. — Едуина се намръщи. — Сега относно тези дрехи… и грим.

Тя замълча, накланяйки въпросително глава.

— Баща ти видя ли те в това състояние?

— В какво състояние?

Алелуйа изведнъж се превърна в олицетворение на невинността.

— Не се прави на глупачка.

— Наистина, мамо! Какво става с тебе? Искам да кажа, че изведнъж идваш и започваш да ми се караш, разбираш ли?

— Това е защото си предприела стъпки, които предполагат именно такова отношение. Ако ти си достатъчно голяма да тръгнеш по някакъв път, ще трябва да приемеш и всички последствия.

— Ти ме заплашваш като че ли съм дете.

— Ако искаш да бъдеш третирана като голяма, тогава би трябвало да постъпиш като…

Алелуйа изведнъж видя нещо на телевизионния екран и изпищя. Грабна апаратчето за дистанционно управление и увеличи звука докрай. Едуина погледна към екрана да разбере какво бе наелектризирало дъщеря й.

На екрана руси и черни младежи със същите коси като тези на Алелуйа, същия грим и почти същото облекло, бяха започнали да изпълняват същата песен, която тя току-що прекъсна на касетофона.

„Мъртъв мозък“.

— Това е Бад Били! — възбудено изкрещя Алелуйа, за да може да се чуе в невъобразимия шум.

Едуина скръцна със зъби. Ето го, значи, вдъхновението за отвратителното ново облекло на Алелуйа!

Алелуйа изчака песента до края, преди да изключи звука. Тя сияеше от възторг.

Не и Едуина. Ушите й бучаха и тя се опита да забрави кошмарните образи от екрана. Мотористи, вампири, лешояди, смахнати доктори и Бад Били като разновидност на пънкаря Франкенщайн. Тя потрепери. Това наистина те караше да заобичаш песните „Музикален звук“ и „Бамби“. Сладникава или не, тя винаги би предпочела Джули Андрюс пред Бад Били.

Алелуйа примигваше от възхищение.

— Видя ли го колко е секси? — въздъхна тя мечтателно.

Ах? Едуина се стресна. Откога Ал започна да използва прилагателното „секси“, за да опише някакъв мъж?

Тя пое дълбоко дъх и се опита да придаде на гласа си естествено звучене.

— Трябва да ме разбереш, мила. Аз само се опитвам да бъда добра майка. Това не е никак лесна работа.

Алелуйа въздъхна.

— Нито да бъдеш дете.

И тя направи средно голям балон от дъвката си.

— Не, не мисля, че е.

Едуина съзнаваше, че думите й бяха неубедителни и банални, но те изразяваха това, което чувстваше. И тя отново въздъхна. Само ако Алелуйа знаеше, че я разбира. Нейното собствено възпитание беше далеч от общоприетото; всъщност, то беше подчертано странно.

Едуина бе родена в Ню Йорк. Тя никога не бе виждала баща си, а майка й, Холи Робинсън, никога не говореше за него. Всичко, което някога бе научила за баща си беше, че името му действително с било Робинсън и че перверзното чувство за хумор на майка й бе поставило върху нейното кръщелно свидетелство от 1956 година името Едуина Джорджия Робинсън и то щеше да я преследва до гроба.

Едуина Джорджия Робинсън.

Не мина много време и всички започнаха да я наричат „Едс“ — как иначе?

Едно глупаво име не би наранило Едуина, но отсъствието на майка й я нараняваше. Холи Робинсън беше истинско момиче за забавления. Тя обичаше да играе и да пътува; движеше се по отдалечените ъгли на самолета, разчитайки на щедростта на мъжете, на поканите и подаръците от приятели и познати, за да осигури съществуването си. Те бяха многобройни, понеже тя беше очарователно красива, а и остроумието и жизнеността й оживяваха всяка компания. Тя беше участничка във всички увеселителни заведения в света: Париж, Сардиния, Монте Карло, Лондон и по островите на Карибско море. Холи посещаваше всички места, до които летяха самолети. Никога нямаше достатъчно пари и често се налагаше тя и Едуина да напуснат скрито през нощта един хотел, без да платят сметката си, и да отидат в друг. Но никога нямаше недостиг от рокли, кожени палта и бижута, както и неплатени сметки и самолетни билети, постоянни увеселения в частни къщи и покани за яхти. Красотата и личността на Холи Робинсън бяха нейния билет към друг свят. Но това беше билет за един — децата не се включваха.

Когато Едуина навърши две години, Холи я остави у едно бездетно семейство — жената бе нейна съученичка, а съпругът й лекар.

— Ще отсъствам само няколко дни — обеща им тя разсеяно. — Какво би могъл човек да прави в Миконос? Ако видиш един остров, все едно че си видяла всички.

След това тя изпрати няколко въздушни целувки на дъщеря си, помаха с крайчетата на пръстите си към приятелката си и не се върна цели три месеца.

Това й стана навик.

Когато бе тригодишна Едуина прекара повече от половин година при различни приятелки на Холи. Никога при едни и същи. Едно по-дълго гостуване и те разбираха играта.

Когато Едуина стана на четири, тази половин година стигна до девет месеца.

А когато стана на седем години, Холи, затруднена да намери подходящ дом за Едуина, я остави при двама мъже, които живееха в селото Гринуич.

— Това е Алфредо, а това е Джоузеф — каза майка й с шепнещия си, сподавен глас на малко момиче. — Те са твои чичовци, мила. Бъди добра и мама скоро ще се върне.

Холи отправи познатите въздушни целувки за довиждане на Едуина, обгърна се с най-новото си визоново палто и отиде на парти на разстояние половината от обиколката на земята.

Тя никога не се върна да потърси дъщеря си, нито успя да отиде на това парти. Самолетът й се разби в Алпите и чичо Алфредо и чичо Джоузеф се намериха със седемгодишно момиче на ръце. Тримата живееха на петия етаж в една порутена сграда без асансьор на Бейкър стрийт. Едуина не знаеше колко невзрачно бе това жилище, но и да знаеше, нищо не би могла да направи. Сградата бе като бордей, но апартаментът с основи от железопътни релси и с баня в кухнята, бе съвършено чист и обзаведен с повече вкус, отколкото заслужаваше. Линолеумът беше яркочервен. Две големи еднакви саксии с рододендрони стояха на пиедестали от двете страни на полусрутената камина. Износените мебели бяха покрити с многоцветен индийски плат, а пластмасов бюст на Мадам Помпадур, покрит със сребриста боя, бе увенчан със сламена шапка. Всеки абажур имаше калъфка от розова коприна, така че меката, слаба светлина да скрива пукнатините по мазилката и постоянно пълзящите хлебарки. Нежна музика от цитра и остра миризма на тамян държаха града на разстояние.

Чичо Джо и чичо Ал бяха първите хора, при които Холи бе оставила дъщеря си и които Едуина наистина харесваше. Тя бе твърде малка, за да знае, че „нормални“ мъже не живеят заедно и не се прегръщат и целуват, както правеха помежду си Джо и Ал, но трябва да се признае, че каквото и друго да правеха, то бе при затворени врати.

Тя живя щастливо с тях почти две години. Още преди края на първия ден, тя се отказа от „чичо“ и ги наричаше просто Джо и Ал, а те се отнасяха с нея като предани братя към по-малката си сестра. Именно Джо, който от време на време моделираше костюми за Бродуей, взе да й помага да шие дрешки за куклите си по модните модели. А малко по-сериозният Ал, фотограф, следеше тя да ходи редовно на училище и я посрещаше след края на часовете. Освен това Ал и Джо осигуряваха стабилност в живота й, грижеха се за нея и я обичаха. Тя продължаваше да плаче по цели нощи за майка си, но поне имаше някакво семейство.

Ала краят на всички добри неща все някога идва — поне за известно време. Един нов съсед от по-долен етаж — дебел, зъл, със злъчен език клеветник, който мразеше Ал и Джо — се обади в Службата за социални грижи.

Почти веднага се появи безкомпромисна, намръщена социална работничка в красив моден мъжки костюм и кисело изражение, строго смъмри „чичовците“ и след кратки, но яростни заплахи, триумфално взе Едуина със себе си. По пътя към градското сиропиталище социалната работничка й каза, че едно красиво момиче трябва да бъде „правилно“ и „нормално“ отглеждано и че тя ще намери хубав дом за нея.

Едуина плачеше и не искаше хубав дом — тя си искаше Ал и Джо. Но госпожата се усмихваше с подчертано чувство за превъзходство и каза, че би трябвало да й бъде благодарна.

Едуина току-що бе навършила девет години.

Бездетното семейство, в което бе приета, живееше в покрайнините на Бронкс. Те бяха много млади, умни и готови по предварителен план да изпълняват поетите задължения.

— Ще те наричам Ванеса — каза жената. — Имахме бе… Няма значение.

Белите й като на акула зъби блестяха и право сресаната й руса коса се спускаше като завеса.

— Ванеса. Сега повтори, Ва-не-са. А ти ще ме наричаш ма-ма.

Едуина я гледаше с ненавист. Искаше й се веднага да избяга.

След три дни й се предостави такава възможност. Към полунощ тя се промъкна в спалнята на господарите, открадна двайсетдоларова банкнота и се върна при Ал и Джо в пет часа сутринта.

„Чичовците“ й знаеха какво да правят. Ал отиде с нея в хотел в централната част на града, докато Джо остана да обясни на хората от социалната служба, че те нямаха никаква вина. След по-малко от седмица те намериха апартамент в друг квартал и не казаха новия си адрес, носачи пренесоха пиедесталите, пластмасовия бюст на Мадам Помпадур (той сега изглеждаше светлозелен) и всички индийски покривки.

Животът щастливо продължи за още три години, през което време я научиха на всичко относно стил и я обичаха всеотдайно. Те я обличаха като принцеса, водеха я на откриването на художествени изложби и театър, даже на „Копнежи по лятото“, където тя бе наречена „Принцесата на огнения остров“.

После, точно когато Ал успя да се утвърди като фотограф в областта на модата, Джо така се увлече по един модел, който Ал използваше, че изчезна заедно с него. Ал беше разстроен месеци наред и за да забрави мъката си, още повече потъна в работата си.

Не след дълго време Алфредо Тоскани преодоля последните бариери и стана най-известният фотограф по модата в Ню Йорк, спечели много пари и се настани да живее и работи в кафяво каменна къща в Мърей Хил заедно със своята „племенница“.

По това време Едуина отдавна беше заразена от модната треска. Ал я изпрати в Института по модни технологии, от който институт тя излезе, за да стане съпруга на Дънкан Купър и майка на Алелуйа.

— Мамо! — извика внезапно Алелуйа, като я побутна с ръка. — Тук ли си, или не?

Едуина се откъсна от миналото.

— Разбира се, че съм тук, мила! — отвърна тя смутено. — Размислих се за времето, когато бях на твоята възраст.

— О, мамо! — възкликна Алелуйа отчаяно. — Бас държа, че си се родила възрастна.