Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (68)

67

Двайсет и четири часа преди голямото тържество небето бе черно и осеяно със звезди. Беше застудяло. Лунният сърп осветяваше високите перести облаци, а над самия океан бе стелеше гъста мъгла, която се извиваше в странни причудливи вихри, носени от въздушните течения. Прииждащите вълни се надигаха към брега на фосфоресциращи талази и изригваха водни фонтани към полегатия бряг.

Всички прозорци на изложбената къща горяха с кехлибарени светлини и създаваха впечатлението, че голямата сграда с високи кули е ярко осветен презокеански кораб, захвърлен върху дюните.

Едуина се върна в балната зала, подпряла болящия си гръб с една ръка. Беше страшно уморена и всяка фибра на тялото й жадуваше за покой. Макар и удобно облечена в работната си дреха, марка „Данскин и Капезиос“, в цвят електрик, тя едва се движеше. Чувстваше се, сякаш е била на крака от много дни. Което, впрочем, не бе далеч от истината.

Всичко я болеше.

— Отидоха ли си? — попита Алелуйа.

Тя и Били Доун седяха на края на непокритата пътека от шперплат, построена в средата на балната зала. Утре щяха да я облицоват с филц. Утре.

Но утре беше още далеч. И все пак така ужасно близо.

— Да — отговори Едуина, като се стовари тежко между двете. Кръстоса крака и започна да масажира болящото си ходило с две ръце. — Тези модели са щастливки — добави тя тъжно. — Какво ли не бих дала да можех да си тръгна с тях. А аз винаги съм си мислела, че работата на моделите е много тежка!

Алелуйа погледна съчувствено майка си.

— Мамо — каза меко тя, — наистина те съжалявам. Не мислех, че работата ми ще изисква такава подготовка. Зная, че се задържаш заради мен. Ако искаш, мога да отпадна от номера.

— В никакъв случай — усмихна се Едуина. — Ние и без това стигнахме дотук, връщане назад няма. Една Купър и една Робинсън никога не се отказват, запомни това. Сигурно съм съгрешила някога и сега си плащам за това. Неведоми са пътищата небесни!

— Ще ни трябват най-малко още два часа — каза Били.

— Два часа… Два часа — въздъхна Едуина. Тя легна върху пътеката и с мъка се протегна. — Знаете ли какво са за мен още два часа? Цяла вечност, скъпи мои. Цяла вечност!

— Зная, мамо! Защо не се качиш горе и не се излегнеш в една от спалните? Да! После, когато свършим, ще дойдем да те вземем.

Едуина размисли за момент, после поклати глава.

— Не, не мога. Анук броди някъде там и оглежда, да не сме сбъркали нещо. Тя отговаря за нас и ако аз се излегна на едно от онези божествени легла, тя може да ме линчува. Не, мястото на майка ти е тук долу с вас. Нямаме достъп до другата част на къщата.

Алелуйа спусна краката си от пътеката.

— Да — каза намръщено тя. — Мисля, че си права.

— Тук е ужасно тихо, нали? — Едуина впери поглед в сводестия таван на залата, под който висяха шест гигантски кристални полилея. Внезапно потреперя, изправи се и бързо потри ръце над лактите си. — Мразя големите стари и безлюдни къщи. Особено нощем. Карат ме да настръхвам.

— Къщата е съвсем нова, мамо. Забрави ли?

— Възможно е. Но изглежда стара и действа на нервите на бедната ти измъчена майка. И независимо от всичко, което са направили, за да я освежат, тя поне външно прилича на обитавана от духове къща. Не съм ли права? Слава богу, че не е пълнолуние. Не бих искала да съм сама тук, ако беше така.

— Да, но не си сама. Ние сме трите, нали? И Анук е тук. Това прави четири.

— Ти си моята утеха, миличкото ми, знаеш ли го? — прегърна тя дъщеря си.

— Освен това, за твое успокоение, с нас са и двамата цивилни полицаи — добави Били Доун. — Те се крият някъде навън, така че това прави шест.

— Ти също си моя утеха — каза тихо Едуина.

— Хайде, Били — подкани я Алелуйа и скочи от пътеката. — Достатъчно почивахме. Нека изрепетираме отново. Тогава, след като усвоя движенията, ще можем да изиграем всичко двете.

Били скочи от пътеката, подобна на декоративна статуетка, облечена от главата до петите в трико с телесен цвят. Несъзнателно тръсна дългата си до кръста коса, която се посипа по раменете й, усмихна се и подаде ръка на Алелуйа.

Едуина не за първи път се възхищаваше на физическото съвършенство на Били. Би било лесно да я намрази, ако момичето не бе толкова простодушно. Всъщност бяха станали приятелки.

Алелуйа се обърна:

— Идваш ли, мамо? Трябва да включиш музиката.

— Музиката ли? — попита с отслабнал глас Едуина и изохка.

— Онази касета за модното ревю, нали я знаеш?

Знаеше я и още как. И при това самата тя я бе избрала! Идеше й да се гръмне!

Едуина стана неохотно от пътеката и ги последва по стълбите към сцената от шперплат.

— Никога повече няма да слушам боса нова! — закле се тя. — Казвала ли съм го някога?

Алелуйа извъртя очи и я погледна:

— Много пъти. Хайде, мамо! Успокой се! След утрешния ден няма повече да я чуеш!

— Амин! — обади се тихо Били Доун.

Едуина внезапно се намръщи и наостри уши:

— Чакайте, какво беше това?

Били Доун я погледна.

— Какво беше това ли?

— Ш-ш-ш-шт! — вдигна ръка Едуина. — Ето. Чухте ли?

И трите се заслушаха.

Сега можеха да различат — приближаващи се стъпки в коридора през двете врати на балната зала.

Алелуйа простена възмутена:

— Какво ви става на вас двете? — скара им се тя. — Държите се, сякаш мястото е пълно с духове или нещо подобно. Това е само Анук.

— Не е — прошепна Едуина. Анук не влачи краката си така. Тя носи токчета. Това е…

— … Мъж! — довърши фразата Били Доун и двете се спогледаха.

— Очакваш ли някого? — попита шепнешком Едуина.

Очите на Били се изпълниха с внезапен ужас. Тя бързо поклати глава.

— Не — отговори едва чуто. — А ти?

Едуина също поклати глава, пресегна се към близкия сгъваем стол и го вдигна високо. Алелуйа погледна към другата врата и също вдигна стол над главата си.

Стъпките се приближиха съвсем. Били затвори очи и зашепна тиха молитва. Едуина и Алелуйа се притиснаха гърбом към нея, вперили погледи в двете срещуположни врати. И трите замряха. Никой не смееше да поеме дъх.

Изведнъж през прага на по-близката врата прекрачи местният униформен полицай. Като видя трите изплашени жени, той вдигна бавно двете си ръце с дланите навън.

— Всичко е наред — усмихна се той. — Можете да оставите столовете обратно.

Нито Едуина, нито Алелуйа помръднаха.

— Кой сте вие? — попита Едуина.

— Полицаят от Саутхемптън, офицер Муди. Обади се от нюйоркската полиция човек на име Косина и ни помоли да проверим как сте.

— Спокойно — прошепна Били. — Не е той.

Едуина и Алелуйа въздъхнаха с облекчение и оставиха столовете. И двете трепереха.

— Извинете, не исках да ви уплаша.

— Ня-ма… ни-що — смънка Едуина.

— Тази къща ми действа на нервите — каза тихо Били.

— На мен също — обади се Алелуйа. — Вие двете ми изкарахте ума.

— Вижте какво — намеси се полицаят. — Аз ще изляза оттук. Ние сме на патрулна обиколка. Ще се върна след около четирийсет минути и отново ще ви проверя. Става ли?

— Чудесно — кимна Едуина.

— Но следващия път ни предупредете, че идвате — каза тихо Били. — Тази къща и без това е страшна. Не се появявайте така изведнъж.

— Обещавам, че няма — усмихна се той.

— Благодаря — каза Едуина.

— Беше ми приятно. — С лека усмивка той докосна черната си лъскава козирка и излезе. Те чуха тихите му стъпки да се отдалечават в коридора.

— Да се захващаме за работа — предложи Едуина. — Колкото повече висим, без да правим нищо, толкова повече ще ни е страх.

Били я погледна изпод око.

— Не само това — подчерта тя, — ами толкова ще се задържи и Анук. А вие познавате много добре змийската й усмивка.

— Права си — Съгласи се Едуина.

 

 

Анук се навърташе в долния край на втория етаж и бавно минаваше от стая в стая. Това, че се наложи да остане в къщата с Едуина, Били и Алелуйа, й даде възможността, която бе чакала от дълго време — да развали великолепието на залите на тези няколко дизайнери, които в течение на годините бяха загубили благоволението й. Нищо лошо нямаше в това, мислеше си тя, да промени нещичко от тяхната подредба в последната минута. Повечето от дизайнерите щяха да пристигнат на другия ден, така че те нямаше нищо да разберат. Поне нямаше да разберат в близките един-два дни.

Всичко беше толкова просто — леко да измести от мястото му идеално подреден стол, да извие стъбълцата на скъпите цветя във вазите, така че цветовете им да клюмнат и увехнат за една нощ, да изкриви няколко картини на една страна, да сплеска няколко бухнали възглавници, да смачка няколко идеално сгънати хавлиени кърпи, да зацапа едно-две огледала…

Анук бе завладяна от всепоглъщащия порив да унищожава. Сега познаваше добре това, което чувстват онези терористи, които размахват спрейове. Властни и в същото време страхуващи се да не ги разкрият. Опияняващо чувство! Ръцете й трепереха, а устата й бе пресъхнала. Кръвта й… Да! Струеше в жилите! Сякаш бе завряла! И най-хубавото от всичко бе, че никой не можеше да я обвини, защото утре сутринта щяха да пристигнат накуп уредниците на тържеството и персоналът, и навсякъде щяха да плъзнат хора. Всеки един от тях би имал възможността да напакости.

Още по-добре щеше да бъде, ако никой не бъде обвинен — тогава съмнението щеше да падне на Алелуйа Купър. Тя самата приличаше на вандал с тази дива прическа и странен грим.

Анук продължи да се движи от стая в стая, водена от еуфорията си. Не можеше да се изкаже с думи — толкова приятно бе всичко това!

 

 

— Снейк, скъпи, помниш ли, когато гледахме преди няколко месеца телевизия. Интервюираха бившето ти гадже.

По дяволите! Мръсна шибана кучка! Как можеше да забрави всичко това?

— Да — изръмжа Снейк с привидно безразличие и допи питието от кутийката си. После смачка опаковката и я хвърли през рамо, като избърса уста с опакото на косматата си лапа. — И какво?

— Не се ли казваше Били Доун?

— Шърл. Името на гаднярката беше Шърл.

— Да, Снейк, Шърл. Ето какво — днес взех този вестник и го прелистих. Виж на какво попаднах! Споменават я в тази колона. Поместена е и снимката й, виждаш ли? — Кончита вдигна вестника.

Той го дръпна от ръката й.

— Какво си седнала да четеш този боклук? — изръмжа той, но се затътри към лампата, която висеше над масата, разстла вестника и дръпна един стол. После се отпусна тежко и се наведе напред, присвил очи да разчете ситния печат.

— Къде пише за нея?

Кончита се приближи и посочи в края на колонката, написана от Рива Райс.

— Ето тук, не виждаш ли?

Снейк прочете бавно пасажа, като произнасяше всяка дума, докато проследяваше текста с мръсния си нокът. Четенето не спадаше към най-добрите му умения. Основният му интерес — и гордост, разбира се — беше в областта на мотоциклетите „Харли“ и закръглените задници.

— Какво пише тук? — попита той, като тикна пръст в една дума.

— Дай да видя. — Тя сложи ръка на извития му гръб и надзърна през рамото му.

— Пише „кавалер“.

Той се извърна и я погледна:

— Да, но какво означава това?

— Ами… — сви рамене тя и се почеса лениво по гърдата. — Нещо като приятел. Някой, с който „ходи“.

— Значи, той й е гадже? Това ли искаш да кажеш?

Кончита усещаше злобното излъчване и знаеше, че трябва много да внимава. Когато Снейк се ядосаше, можеше да стане жесток и опасен.

— Не съвсем — проточи тя, като се опитваше да смекчи гнева му. — Може да означава, че просто се виждат. Като приятели, нищо повече.

— Да — каза той подигравателно. — И аз мога да стана президент на щатите.

Тя реши да замълчи.

За нейно облекчение, той само изгрухтя и отново се върна към вестника. Поне за миг вниманието му бе съсредоточено върху това да открие защо, кога и как се е замесила Шърли в тези работи. По-късно щеше да се разправя с онова говедо, с което тя се среща.

Той се върна в началото на колоната и зачете отначало докрай. Цялото четене отне четиридесет минути и още две кутии с питие.

Когато свърши, се облегна назад и мощно се оригна. Стана на крака и почеса корема си.

— Върви ми донеси пътната карта на острова! — нареди той. — Ще отида там.

Очите й светнаха.

— Да дойда ли и аз? — подскочи тя възбудено. — Снейк, скъпи! Колко съм мечтала да отида там!

— Не сега, маце — отряза я Снейк. — Това са стари сметки между твоя човек и онази кучка, която му извъртя номер на времето. Не е твоя работа — добави той и я шляпна по закръглената част. — Карта! — напомни мрачно той.

Тя мушна ханш в слабините му и потри в него твърдите си гърдички.

— Мислех си, че аз съм твоето гадже — замърка тя с престорена обида.

— Така е, сладурче. Но гледай, искам да уредя една стара сметка, а ти ще ми попречиш. Хайде, си размърдай задника!

— Добре — каза тъжно тя и тръгна неохотно да изпълни това, което й бе наредил.

 

 

В немаркираната полицейска кола, паркирана край пътя пред изложбената къща единият от цивилните нюйоркски полицаи се оплака на другаря си:

— По дяволите! Тук е по-студено и от бърлогата на вещица. Трудно е да повярва човек, че е вече юни.

— Да — съгласи се партньорът му. — Но ако включа отоплението ще заспим. Чу заповедта. Трябва да я изпълняваме.

— Е и какво? Кой ще ни види? И на кого му пука? Никой няма да намине насам. А и никой не знае, че тя е тук. Оня психопат се е върнал в града.

— Да, мисля, че си прав. Но отвори малко прозореца си! Не искам да се отровим от газовете.

— Няма.

И двата прозореца се открехнаха с около два сантиметра.

Цивилните полицаи включиха двигателя и се отпуснаха. Скоро топлината и леката вибрация сториха своето.

Клепачите на мъжете се затвориха и двамата заспаха.

Същия свят. Същия час в царството на Мис Бич

„Още една мъ-ъ-ъничка очна линийка“ — изгука тихо Мис Бич. Облакъти се напред, за да се огледа в холивудското гримьорно огледало, обрамчено със ситни лампи, после внимателно прокара четчицата по десния си клепач. Остави я и се облегна назад.

„Така. Сега си красива“.

Бързо примигна с очи — точно като Дона Милс.

„На ти една целувчица“ — каза той.

Сведе напред рамене, сви устни, спусна клепачи и изпрати на отражението си въздушна целувка „а ла Мерилин Монро“.

„Цун. Цун!“

Изкикоти се и повтори целувката. Отново. И отново.

„Здраве-е-ей, красавице“ — изчурулика той с най-тънкия си фалцет.

„Здра-а-аве-ей — ох!“

„Здравей, здравей!“

Примига още няколко пъти и затрепка бързо с пръсти, като с нервни пърхащи криле.

О, да! Той беше то-о-олкова красив! Така нищен! Така секси!

„Цун!“

Отмести малкия си златисторозов будоарен стол и нагласи сутиена си от розова дантела, който обгръщаше мекия изкуствен бюст с телесен цвят. Прокара длани по гладките черни найлонови чорапи, закачени за колана с жартиери. Нежно попипа пениса си, внимателно закътан в голяма дамска превръзка, прикрепена с широка лента тиксо, така че да не се забелязва. Вдигна красивите си крака, за да им се порадва. Бяха обути в любимите му обувки — най-дръзките и вулгарни розови чехлички с високо метално токче. Холивудски, разбира се! Най-хубавото за това момиче!

Но най-върховното достижение на художествения му талант бяха косата и гримът. Бяха му отнели два часа, докато ги нагласи върху себе си.

Той погали сложната прическа. Косата бе скалпът на Виена Фароу и той бе прекарал половин ден в подреждането му.

А грима! Ах! Гримът беше просто върховен: черни дръпнати очи, сенки, очертаващи високите скули, също като тези на Оби Кути… Устни като на Джой Затопекова.

Той бе въплъщение на всички свои чаровни малки хубавици.

Всички тези лоши, лоши малки момиченца накуп!

Вдигна пулверизатора, пълен с „Бал а Версай“ и се напръска. О-о-о-ох! Колко хладък! И такъв сладък! Още! И още! Мис Бич просто обожа-а-аваше миризмата на френска курва. Която беше също като на тези лоши, много лоши момиченца.

Най-накрая врътна задник, за да види как изглежда цялостно.

Сега беше съвсем готов!

Изпита силна тръпка на напрегнато очакване. Още един час и щеше да бъде в Саутхемптън. Изложбената зала сигурно гъмжи от весели лоши момиченца. Всички те се подготвят за утрешното модно ревю.

Виждаше ги. Нацупени устнички, разлюлени бедра, великолепни крака, които проблясват напред по пътеката и после врът! — обратно.

Той скочи от стола, спря за миг пред обрамченото с лампи огледало и после предвидливо загаси светлините, преди да спусне двете крила на завесата. Наведе се напред да надзърне през стъклото на своя „Уинибаго“.

Навън бе тъмно и хубаво — почти нямаше улично осветление.

Това превозно средство беше толкова удобно. Идеално за Изчадието на ада! На колела!

Мис Бич се намести весело на шофьорската седалка и погледна напред в мрака. Включи мотора. Хвърли поглед към страничното огледало, за да види дали не идва някой отляво. Пътят бе чист.

Въздъхна доволно.

Мис Бич се отправяше на път!

„Момичета, пристигам!“ — изписка той и натисна педала докрай.