Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Too Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джудит Гулд

Заглавие: Никога достатъчно богати

Преводач: Г. Шивачев; В. Борисова-Шивачева; Р. Атанасова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Игуана

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5151

История

  1. — Добавяне

50

Противно на първоначалното им настроение, Лидия и Бу Бу започваха да се увличат в работата си и възбуждението им нарастваше. Творческите импулси не само се появиха — те ги завладяваха напълно.

— Знаеш ли — каза Лидия бавно, след като прекараха един час в оглеждане на огромната къща от горе до долу и от край до край, като за всичко си вземаха бележки, — отвътре къщата…

— … съвсем не е толкова лоша — завърши Бу Бу вместо нея.

Те се обърнаха една срещу друга и се загледаха в очите. Бяха в слънчева стая с висок таван в задната част на къщата, с високи прозорци, гледащи към прииждащите вълни от Атлантическия океан.

— Марк Хемптън или Марио Буата ще бъдат най-подходящите да обзаведат тази стая — изрече Бу Бу мечтателно. — Можеш ли да си я представиш? Цялата в дипли от топъл, домашен, английски кретон?

— По дяволите Марк и Марио — изръмжа Лидия, като оглеждаше стаята с присвити очи. — Тази стая е за мене!

Бу Бу силно се изненада.

— Лидия! — извика тя.

— Не ми викай Лидия! — Лидия започна да се разхожда бързо из стаята, като жестикулираше невъздържано с ръце. — Харесват ми тези пропорции. Чудесни… благородни. — Тя стоеше там с една ръка на кръста, а другата, вдигната нагоре. — Искам да кажа, че човек не би могъл да сбърка. Бу Бу! Не виждаш ли? Цялата облицована и боядисана в лъскав, тъмносин цвят… с бял мрамор на двете камини отсреща… щори от костенурка зад завесите… може би една от огромните, месингови, антични лампи за билярд, висящи над маса с покривка в средата?

Бу Бу я прекъсна.

— Ако толкова много се заангажираш с тази стая…

— Заангажирам се — отговори Лидия твърдо. — Тя е моя. Искам да кажа, ние сме натоварени с това, нали, Бу Бу? И понеже е така, ние ще направим първия избор и ще оберем лаврите — възкликна тя триумфално. — В края на краищата, не го ли заслужаваме?

Като въздъхна, Бу Бу се обърна настрана. Примигна срещу игривите отражения на слънчевите лъчи от океана върху прозорците. Добре познаваше този поглед в очите на Лидия. Те блестяха решително, непоколебимо.

— Добре, не съм сигурна, че е справедливо… — каза тя бавно, като се обърна. — Искам да кажа, че трябва да координираме всичко останало и тогава да видим кой за коя стая ще бъде най-подходящ.

— Всичко е справедливо в любовта и войната, а обзавеждането на стая в изложбена къща е война, Бу Бу! Или ти искаш някоя друга фирма вместо нашата да дойде и също да оглежда? Освен това… — Лидия решително поклати глава. — Ако ние се заемаме с този огромен проект, първият избор принадлежи на нас заради нашите усилия. Ако ме питаш, точно това е справедливо.

— Ти си права, разбира се — каза Бу Бу, видимо ободрена. — Все пак, това може да предизвика неодобрение — промърмори тя и отново се намръщи. — Може би ще бъде по-добре да теглим жребий…

— Какъв жребий, Бу Бу? Искам да кажа, какви са основните стаи в една изложбена къща? А?

— Освен стая като тази? — Нямаше нужда Бу Бу дори да помисли за това. — Дневни — каза тя автоматично. — Кабинети. Спални.

— Добре. Обикновено трапезариите са твърде прости, не представляват затруднение, докато детските стаи са много специални. А кои са най-досадните неща за проектиране?

— Кухни и бани — отговори Бу Бу.

— Точно така — каза Лидия. — Искаш да теглим жребий и да ти се падне кухня за обзавеждане? Или още по-лошо, баня? Е? Искаш ли?

— Щом така поставяш въпроса, съвсем честно, не желая, не. Но ако ти правиш тази стая, тогава аз ще направя… чакай да помисля… — Бу Бу се замисли. — Библиотеката? Не… — Тя се навъси. — Всички тези безкрайни рафтове и книги. Не, бих предпочела да направя спалните на собствениците. Целият апартамент. Но не и неговата и нейната баня — прибави тя намръщена.

— Добре. Споразумяхме се!

— Но кой ще вземе дневната? А пушалнята? И… Лидия! Знаеш ли колко са стаите в тази къща? Трябва да са четиридесет или петдесет!

— По-вероятно е да са шестдесет, но не се тревожи, скъпа! Знаеш колко много декоратори има в Ню Йорк. Повече са от клиентите. Във всеки случай, аз виждам нещата така: нашите приятели и хората, на които сме задължени, ще получат най-хубавите стаи.

— А тези, които не ни харесват, ще получат помещенията със странни форми, с ниши и невъзможни ъгли като баните и кухните! — каза Бу Бу.

— Точно така! — възторжено отговори Лидия.

— Освен това — промърмори Бу Бу, — имам цял списък на декоратори, които не бяха добри към мене, когато стартирах в този бизнес. Време е да се разплатя!

— И помни, че Робърт и Винсънт ни отнеха „Дайамъндс“, след като толкова много бяхме работили върху тази къща.

— О, не съм забравила! Те ще получат баня без прозорец.

— Ако им се усмихне щастието. А какво ще кажеш за Хуан Пабло, който откупи трапезарията в „Риджънси“ и ни я измъкна от ръцете?

Бу Бу кимна утвърдително.

— Той заслужава дълъг, тесен, тъмен коридор за това, което направи.

— А когато преди две години Албърт бе предпочетен за спалнята, която ние искахме да направим в изложбената къща в Кънектикът? Спомняш ли си колко огорчена беше?

— Само аз ли бях огорчена! Ти едва не заплака. Но тъй като е съдружник на „Париш-Хадли“, а сестра Париш е все още доайен в този бизнес и трябва да се съобразяваме с нея, не е лошо да сме в добри отношения с него.

— Зная. Лошо, наистина. Но ще бъдем добри само с тези, с които трябва да бъдем такива. Съгласна ли си?

— Съгласна! — извика Бу Бу. — Не е ли вълнуващо?

— Извънредно вълнуващо! — радостно отговори Лидия. — И това подсказва, че каквото повикало.

— … такова се обадило — завърши Бу Бу мисълта на Лилия.

— Сега да си вървим! Аз съм прашна, гладна и жадна. Имам нужда да пийна нещо. Ще спрем в „Пост Хаус“, преди да се върнем в града. Това е най-малкото, което Анук може да направи за нас, не мислиш ли?