Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Too Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джудит Гулд

Заглавие: Никога достатъчно богати

Преводач: Г. Шивачев; В. Борисова-Шивачева; Р. Атанасова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Игуана

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5151

История

  1. — Добавяне

19

— Добър вечер, госпожице Робинсън. — Банстед, икономът с бели ръкавици, леко се поклони.

Едуина се усмихна.

— Добър вечер, Банстед.

Икономът наведе глава към Р. Л. Шаклбъри.

— Добър вечер, сър.

— Здравей — отговори Р. Л. фамилиарно.

Като се огледа наоколо, той леко подсвирна. Не беше чужд на парите, но бостънското му семейство и многобройните му роднини избягваха да показват богатството си и предпочитаха да живеят като обикновени янки. Родените в чужбина Рискалови, напротив, очевидно се придържаха към друга философия. Навсякъде, накъдето погледнеше, Р. Л. виждаше разкош, изобилие, блясък, жизненост, необикновена обстановка, специално осветление. Всичко говореше за пари, пари, пари.

За богатство говореше кръглото фоайе със сводест таван и две блестящи конзоли, върху които бяха наредени цветя в масивни, китайски вази. Същото показваше и електрическото осветление — то навсякъде беше дискретно. От лампите по стените висяха кристали, които приятно проблясваха от пламъците на елегантни свещи от пчелен восък; отгоре разкошен полилей блестеше с две групи от пламъчета. Смесен аромат от пчелен восък и парфюм деликатно се носеше във въздуха. Някъде от дългия мраморен хол долиташе мелодия от Сен-Санс, изпълнявана на голямо, антично пиано „Векстайн“, която се заглушаваше от многобройните разговори. Изблици от жизнерадостен смях проехтяваха и заглъхваха.

Парите се чувстваха във въздуха. Р. Л. усещаше това с дъха си, с обонянието си, със слуха си… и скоро, без съмнение, мислеше той, ще го усети и с езика си.

След като униформена прислужничка пое палтата им, Едуина отиде пред най-близкото огледало и огледа копринения си костюм от колекцията на де Рискал. Горната му част беше от шартрьоз, а елегантната пола в яркозелен смарагдов цвят падаше на дипли над коленете. Коланът бе в шокиращо розово. Къдравата й коса в стил Ботичели беше разделена по средата и се спускаше като оцветени от залеза на слънцето облаци от двете страни на лицето й. Гримът й беше неподражаемо съвършен. Златни обици във формата на четвърт луна с диамантени звезди висяха от ушите й.

Като докосна ръката на Р. Л., Едуина каза „Насам“ и тръгна уверено към мраморния хор.

— Къде са намерили този иконом? — попита тихо Р. Л., поглеждайки назад през рамото си. — От специален контингент?

— От Бъкингамския дворец — прошепна Едуина.

— Наистина ли?

Тя го погледна сериозно.

— Наистина.

— Едуина! Скъпа!

Преди да стигнат до дневната, Анук налетя на тях в облак от жасмин, като прекрасно облечена вещица. Тя протягаше ръце за „добре дошли“ и китките й елегантно се кършеха.

Едуина подаде буза за въздушна целувка и върна една от същия вид.

— Изглеждаш великолепно! — възкликна Анук, като отстъпи крачка назад. Топазените й очи гледаха Едуина от главата до петите. — Винаги съм казвала, че върху тебе обикновените облекла на Антонио изглеждат почти като уникати!

Едуина с усилие се усмихна приятелски — тя не беше предразположена да удостои язвителния комплимент с подходящ отговор.

— И ти, Анук, изглеждаш превъзходно. Както винаги.

— Наистина ли мислиш така? — Тя махна с ръка към дрехата си и сви рамене. — Това е нещо незначително, което Антонио направи — за мене, нищо особено. Едва ли заслужава да говорим.

Анук беше царица на многозначителните недомлъвки.

Тя притежаваше необикновен талант да предвижда кой с какво ще бъде облечен. Бе предположила, че всички жени ще са по последна мода — във всички цветове на небесната дъга или в някои от тях. Така че, разбира се, тя реши да бъде само в черно.

Дълга до пода, свободна, черна, велурена рокля стигаше до мишниците й, като оставяше голи нейните тесни, елегантни рамене. Разбира се, дрехата не бе чак толкова обикновена — огромна, черна копринена панделка се показваше иззад гърба й като копринени крила, а по пода се влачеше също черен, копринен шлейф. Тя не носеше пръстени, нито гривни, но имаше сапфири на ушите и шията си, които биха могли да финансират малка революция.

С широко отворени очи Анук огледа Р. Л. Шаклбъри от горе до долу. Тя можеше да оцени всеки, който заслужаваше това. Едуина, обикновена малка курсистка, беше успяла да се омъжи за един от най-фините и привлекателни в света пластични хирурзи, а сега пък се появяваше с този просто великолепен мъж. Как го правеше?

— И кой е, ако мога да попитам, този красив господин? — усмихна се тя, като погледна въпросително Едуина. — Защо не съм го виждала преди?

Едуина направи необходимото представяне, Р. Л. пое протегнатата ръка на Анук и символично целуна ръката й.

Оформените съвършено вежди на Анук се повдигнаха закачливо.

— О, колко галантно! — Очите й като че ли се загледаха някъде далече. — Шаклбъри… Шаклбъри… — Тя постави показалец на устните си и се замисли; после блестящо гримираните й клепки се вдигнаха нагоре. — Не ми казвайте! Един от големите бостънски магазини — „Шаклбъри-Принс“? Баща ви почина преди няколко години, сега си спомням.

— За съжаление — Р. Л. се усмихна тъжно.

Сега Анук стана по-сърдечна.

— Скъпи! — възкликна тя. — И като си помисля, че нито един от вашите двадесет и три големи магазини не продава облекла от Антонио де Рискал! — Тя размаха показалец срещу Р. Л. — Срамота! Ще трябва да променим това положение, нали?

Той изглеждаше изненадан.

— Откъде знаете, че имаме двадесет и три магазина и не продаваме облекла де Рискал?

— О, зная. — Анук се усмихна скромно — тя просто съобщаваше един факт. — Аз зная всеки значителен търговски център или магазин — тези, които продават облекла от Антонио де Рискал и тези, които не продават.

Р. Л. я гледаше с нараснало уважение.

Инстинктът му показваше, че под професионално нанесения грим, скъпи ръкавици и бижута на Анук де Рискал се криеше хитър, умен екземпляр на амбициозна майка — или на амбициозна жена? Във всеки случай от трона, на който тя седеше се излъчваше властен характер.

Недоволна, че я бяха пренебрегнали, Едуина започваше да чувства лек гняв. Тя не обичаше да се отнасят с нея като с допълнителен багаж и мразеше изненадите! Защо Р. Л. не ми каза, че притежава тези магазини? — чудеше се тя. Защо трябва да го науча от разговора му с Анук?

Като сдържаше дишането си, тя се мъчеше да запази самообладание. Знаеше, че няма право да се чувства обидена. Р. Л. не й дължеше никакви обяснения. Освен това, той никога не говореше много за себе си. Даже преди много години, когато бяха любовници, тя научи за баща му и магазина съвсем случайно. Всъщност, Р. Л. като че ли се срамуваше от голямото богатство на семейството си.

— За съжаление, — каза Анук — не бихме могли да възложим на магазините в Сан Франциско и Чикаго да представляват Антонио де Рискал. Там И. Магнин има изключителни права. Но вие имате магазини в други градове…

Едуина задържа усмивката си, която предизвикваше болка в устните й. Ако трябваше да бъде справедлива — а тя винаги се стараеше да бъде такава — Р. Л. наистина не бе имал удобен случай да й каже, че сега той оглавяваше Шаклбъри-Принс. Въпреки това, тя чувстваше известно разочарование.

— Добре, достатъчно говорихме за това — каза бодро Анук. — Можем да побъбрим за бизнес и друг път. Елате насам, скъпи.

Тя хвана Р. Л. под ръка, сякаш се страхуваше да не избяга. Заела се изцяло с тях, тя ги поведе през хола към дневната. Едуина ги следваше с чувството, че е изоставена. Р. Л. се обръщаше и й отправяше безпомощни погледи, но Анук, която здраво го държеше, нямаше още намерение да го освободи. Дневната на де Рискал бе с размерите поне на едноетажен магазин и Едуина подозираше, че тя е била проектирана с единствената цел да обезкуражава хората. Както винаги, когато идваше тук, тя имаше чувството, че е намалена до размерите на лилипут, като балерина, затворена в лъскава кутия за бижута. Стените бяха покрити с червен, копринен велур, а прозорците — закрити с много дълги завеси от червена коприна с разкошни фигури, придържани от копринени шнурове, дебели като корабни въжета. От поставки от розов мрамор бюстове на римски императори, наредени край тесни прозорци, мълчаливо наблюдаваха гостите. Седящи и прави, на малки групи, с пълни с шампанско чаши, те изглеждаха като редки, живи скъпоценни камъни върху турските килими. Свещите искряха. Разговорите също. Пламъците в двойната камина и гостите, всичко наоколо бе ярко и блестящо. Във всеки ъгъл на хола огромно стенно огледало продължаваше елегантната сцена до безкрайност. Това не приличаше на дом, това бе мястото, където се намираше сърцето на Анук.

За Едуина не бе необходимо да се озърта, за да разбере кои бяха гостите: добре познатите обитатели на йоносферата. В по-голямата си част мъжете бяха стройни и охранени, почти всички на средна възраст или по-стари, но със самочувствие, което можеше да осигури само благосъстояние, изразяващо се в девет или десет цифри. Жените, от друга страна, бяха два различни вида. Имаше красиви млади момичета или жени, които се срещаха и по модните журнали, както и динозаври — жени без възраст, изпосталели гущери, които сами си налагаха да гладуват почти до смърт, за да могат да се разхождат като живи закачалки за най-скъпите модни облекла на света. Подобно на екзотични тропически птици с пъстри пера, те крякаха със сребърни гласове и прелитаха от група в група, кацайки по мебелите или разпервайки криле, за да показват многокаратовите си гривни.

Анук, все още под ръка с Р. Л., обърна глава и се усмихна на Едуина.

— Скъпа, надявам се, че не възразяваш — има толкова хора, които, сигурна съм, Р. Л. не е срещал и аз просто трябва да го представя. — Тя отправи въздушна целувка със свободната си ръка към Едуина. — Размърдай се! — умолително прошепна тя. — И не се тревожи. Няма да го задържа дълго! — Смехът й прозвуча високо и алчно.

Кучка такава! Едуина изгаряше от ярост. Как Анук смееше да обсеби Р. Л. по този начин? Но тя се усмихна бодро, макар и болезнено, и грабна чаша шампанско от минаващия с табла прислужник. Пресуши половината на един дъх. През присвитите си очи тя гледаше как Анук царствено минаваше от група на група. Р. Л. я следваше дипломатично, макар и неохотно.

— О… Едуина.

Стресната, тя се обърна надясно и примигна. Клас Клаусен наведе красивия си нос към нея, подсмърквайки с хладна ненавист. Беше се насочил към тоалетната, за да вземе една или две дози кокаин.

— Анук понякога има неприятния навик да кани кого ли не — прошепна той. — Нали?

На Едуина й се дощя да има тояга за говеда в ръката си. Оголвайки зъби в нещо като усмивка, тя вдигна чашата си и изпи остатъка от шампанското.

Какво парти, помисли тя отчаяно.

И се чудеше: кой бе по-голямата кучка? Анук или Клас?