Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Too Rich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Джудит Гулд

Заглавие: Никога достатъчно богати

Преводач: Г. Шивачев; В. Борисова-Шивачева; Р. Атанасова

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Игуана

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5151

История

  1. — Добавяне

34

Р. Л. Шаклбъри очакваше студено посрещане — след фиаското по телефона той едва ли заслужаваше нещо друго. Не би обвинил Едуина дори ако се опиташе да му извади очите.

Адски огън да изгори проклетата Катрин Кейдж! — Мислеше той мрачно. — Огън да порази и мене! Как можах да допусна глупостта да се оставя на волята на пениса си?

Минути преди да се качи на самолета в Бостън, той се обади на секретариата си Сали и й нареди да се разпореди Едуина да получава огромен букет цветя всеки час.

— Това да не е във връзка с Катрин Кейдж? — попита Сали с основание, както обикновено.

— Гледай си твоята работа — каза й той без раздразнение. — Погрижи се цветята да се доставят точно на всеки кръгъл час.

Решил да направи всичко възможно, за да спечели отново благоволението на Едуина, след като пристигна на летището „Ла Гуардия“, той взе такси и се отби в цветарския магазин, където купи всички цветя от витрината.

— Всичките? — попита цветарят, който щеше да затваря магазина и не можеше да повярва на добрия си шанс.

— Всичките — повтори Р. Л.

— Вие плащате — засмя се цветарят.

Р. Л. изпълни задната седалка с планина от цветя и седна на предната до шофьора. Настроението му малко се беше подобрило. Макар че тя все още би могла да му извади очите. Какво от това? Той ще бъде любезен с нея, докато, рано или късно, тя престане да се съпротивлява. И тогава ще му принадлежи отново.

Така с още едно екстравагантно предложение за мир, Р. Л. се отправи към Сан Ремо с добродушна, но уверена усмивка.

 

 

Колкото и да се опитваше, Били Доун не можеше да прогони мрачните мисли от съзнанието си. Те се появиха в момента, в който подминаха Четиридесет и втора улица и сега, като приближаваха Тридесет и четвърта улица по „Франклин Делано Рузвелт Драйв“, главата й буквално се пръскаше от полузабравената песен „Даунтаун“.

Може би за Петула Кларк едно посещение в центъра би означавало да забрави всякакви тревоги и грижи, но за Били Доун това означаваше съвсем други неща. За нея центърът означаваше:

Мотоциклети.

Грубияни.

Насилие.

Страх.

Наркотици.

Сбивания.

Изнасилване.

Центърът не беше свързан с добри спомени за Били Доун.

Никога нямаше да бъде. Никога не би могъл да бъде.

Когато светлините на комплекса „Уотърсайд“ преминаха край тях отляво, тя проговори.

— Къде отиваме?

Гласът й беше слаб и притеснен.

Тя се приближи до Дънкан, колкото й позволяваше преградата на седалката.

— О, на едно специално място — каза неопределено Дънкан. — Мисля, че ще ти хареса. Защо?

Лицето на Били беше напрегнато.

— Далече ли е?

— Не много далече — каза Дънкан. Като усети смущението в гласа й, той я погледна. — Почти пристигаме.

Тя кимна и тревожно погледна напред към огромната огърлица от рубиненочервени светлини на колите пред тях.

Отново усети погледа му върху себе си. Тя продължаваше да гледа напред; лицето й се осветяваше от светлините на движещите в обратна посока автомобили и пак попадаше в сянка.

— Хей — каза той, като се усмихна загрижено. — Тук ли си?

— Да — каза тя тихо — тук съм, докторе. — Тя погледна още към движещите се коли, после обърна глава към него. — Не може ли да не се приближаваме повече до центъра, докторе? Бих предпочела да не отиваме по-нататък.

Той трепна и погледна към нея в полутъмнината. Гласът му беше нежен и разбиращ.

— Разбира се, скъпа каза той, като даде мигач и се огледа, преди да смени лентата за движение. Зави надясно и тръгна по Четиридесета улица. След като пресякоха „Първо авеню“ внезапно паркира, като остави мотора да работи на бавни обороти.

Обърна се към нея и се загледа внимателно в слабата светлина от уличното осветление.

— Били? Добре ли си? — попита той тихо.

Тя седеше напрегната и скована; проклетата песен звучеше яростно в ушите й и заплашваше да спука тъпанчетата й. Но единствените звуци, които чуваше Дънкан, бяха сподавените пулсации на мотора, идващи изпод капака и шума на минаващите коли, когато шофьорите бързаха да преминат напред преди светофарът да светне червено.

Бавно тя обърна лицето си към него.

— Добре съм… докторе — промълви тя храбро.

— Нещо те тревожи… много те тревожи. Не можеш ли да го споделиш с мене? — След като тя не отговори, той взе лицето й в ръцете си. — Раменете ми са достатъчно големи, Били — добави той меко. — Можеш всичко да ми кажеш. Това няма да промени чувствата ми към тебе.

Очите й не се отделяха от неговите.

— Ти сигурно ме възприемаш като емоционално объркана. И знаеш ли? — Тя горчиво се усмихна. — Аз съм действително объркана.

— Грешиш. Не мисля, че си объркана.

Тя го гледаше втренчено.

— Тогава защо спря? За да играем на монополи? — Тя отдръпна лицето си от ръцете му и пак се загледа напред през извитото предно стъкло на колата. — Ти спря, защото знаеш, че нещо не е наред. И си прав. — Очите й изведнъж се изпълниха със сълзи. — Така е.

— Искаш ли да говориш за това? — каза той с нежен глас.

Тя продължаваше да гледа напред.

— Да… но… не мога. Искам, докторе. Много искам да говоря! Но просто не мога! — Тя се обърна към него с треперещи устни и гласът й приличаше на шепот. — Докторе, по-добре би било за тебе да не се ангажираш с мене.

— Кой казва това? — отговори той предизвикателно.

— Аз го казвам — прошепна тя.

— Защо не оставиш аз да реша кое е добро за мене?

— Защото не искам ти да пострадаш.

— Защо трябва да пострадам? Всичко ти е наред!

— Всичко ми е наред? Напротив, почти нищо не ми е наред!

В очите му имаше толкова добри, нежни и твърди намерения, че и причиниха болка.

— Докторе, даваш ли си сметка в какво се забъркваш?

— Не ме е грижа — каза той непоколебимо.

— Не те е грижа сега, но ще дойде време, когато това ще има значение за тебе.

— Мисля, че грешиш — каза той. — Само защото си пострадала и не можеш да говориш за това, не означава, че нищо няма да се промени. Може би дори вярваш, че ако споделиш това, което тормози съзнанието ти, нищо няма да излезе. Но не е така. Когато човек сподели мъката си, той прави първата реална стъпка към оздравяване на раните си.

— От кошмарите няма оздравяване — прошепна тя напрегнато.

— Хей, всички имаме кошмари. И в съня, и в живота. Разбира се, повечето от нас не са преминали през ада, който ти си преживяла, но всеки е измъчван от нещо. — Гласът му стана по-тих. — Ти не можеш да скриеш раните си. Били. Не виждаш ли? Ако ги криеш, те ще те разяждат отвътре.

— Но това, което се случи…

— Това, което се е случило — каза той твърдо, — не е по твоя вина! Ти трябва да се отървеш от този начин на мислене веднъж завинаги!

— Аз не съм добър човек, докторе. Ти видя какво се случи с мене миналата зима. Такива неща не се случват на добрите момичета.

Той усети да го обзема гняв.

— Ти си била жертва, по дяволите! Никой не пита какво са ти направили!

— Но нима не виждаш? Аз ги познавах. Аз живеех с тях!

— И какво от това? Това не оправдава ни най-малко насилието, нито прави вината твоя.

— Моля те — каза тя умолително. — Да оставим това. Защо не сменим темата?

— Освободи се от всичко това, Били! — настоя той. — Сподели го! Поне ще мога по този начин да се погрижа, каквото и да те тревожи тази нощ, никога повече да не се повтаря.

Тя хвана ръката му.

— Ти си толкова мил, докторе — каза тя с прегракнал глас. — Ти наистина заслужаваш по-добро момиче от мене.

— Глупости! — възрази той. — Ти трябва да престанеш да се подценяваш!

— Докторе…

Изведнъж той разбра.

— Това се е случило тука някъде, нали? Ето какво те е накарало да си спомниш за преживяното. Затова не искаше да продължим по-нататък, нали?

— Да. Беше… след улица „Хюстън“.

— Господи! Трябваше да го зная! Тогава нямаше да те доведа тука. Но за бога, Били, не можеш да оставиш нещата да те изяждат отвътре. Ако не се освободиш от тях, ще експлодираш. Ако това стане, всеки ще пострада. Изходът е парата да се остави да излиза по малко навън. По този начин напрежението ще спада.

— И няма да има експлозия.

Тя вдигна глава и леко се усмихна.

— Ето така. Сега ти говориш.

— Според тебе това е толкова лесно.

Той поклати глава.

— Не е лесно, Били. Може би това е най-трудното нещо, което някога е трябвало да направиш. Но не можеш да позволиш миналото да разруши остатъка от живота ти — каза той нежно. — Светът е пълен с чудовища, но той е пълен и с добри, чудесни хора. Не допускай това, което се е случило миналия декември да не ти позволи да видиш добрите хора.

— Мислиш ли… — Тя наведе глава, пое дълбоко дъх, после погледна към него. — Мислиш ли, че някога ще мога… знаеш ли…

Гласът й заглъхна и очите й бяха пълни с отчаяние.

— Съжалявам, но трябва да бъдеш по-конкретна, Били. — Той й се усмихна сърдечно, за да смекчи думите си. — Аз не съм психолог, ти го знаеш.

Тя се отдръпна от него.

— Не съм искала… да правя любов… от миналия декември насам — прошепна тя загрижено. — Дали ще мога някога…

Той бързо я прекъсна.

— Не мисли за това! Били, любовта няма нищо общо с това, което са ти направили! Това не е било дори сексуално общуване. Това е било мръсно, чудовищно насилие, най-престъпен вид насилие, на което човешкото същество е било подлагано. — Той сви юмруци върху волана и яростно впери очи напред. — Няма достатъчно голямо наказание за такова престъпление!

— Аз не търся отмъщение, докторе. Искам само да живея отново като нормален човек. Много ли е това, което искам?

Тя каза това толкова трогателно, че той инстинктивно се приближи до нея.

— Обещавам ти, че отново ще се почувстваш нормална, Били. Но това изисква време.

Тя се усмихна, смутена.

— Мисля, че съм млада. Имам достатъчно време. Така ли е?

Той не отговори.

— Сигурна съм, че ще направя някой мъж много щастлив — мога да ти кажа това. Сега го виждам. Аз, фригидната жена.

— Били! — каза умолително той.

— Не казвай нищо, докторе! Сълзи потекоха по бузите й. — Това няма значение, нали? Искам да кажа, че никой мъж няма да ме пожелае. Не, след начина, по който бях опетнена.

Гласът й секна при последната дума.

— Аз ще те пожелая — каза той нежно. — Аз вече те желая.

Тя се стресна, като че ли невидим юмрук под таблото се стовари върху нея.

— Не ме измъчвай, докторе! — прошепна тя. — Моля те, не ме измъчвай!

— Не те измъчвам. Били. Аз те обичам. Няма значение колко време ще е нужно, какво търпение се изисква да ти се помогне да преодолееш това. С времето ще го направиш. Освен това, сексът не е всичко — добави той, търсейки успокоение чрез малка доза хумор.

— О, докторе! — простена тя, като поклати глава. — Бедни, нещастни, човече! Не си даваш сметка в какво се забъркваш!

Той жизнерадостно се засмя.

— О, грешиш! Виждаш ли, аз добре зная в какво се забърквам. И то задълго — богат или беден, болен или здрав, при всички обстоятелства.

— Какво говориш, докторе? — задъхана каза тя, като отвори очи.

— Точно каквото казах — отговори той бодро. — Сега бъди добро момиче и избърши тези сълзи. После какво ще кажеш да тръгнем и да се върнем обратно?

— Ще кажа, че… това би било чудесно — промърмори тя с треперещ глас, развълнувана от нови емоции и придобила сила от неочакваното му обяснение в любов.

— Добре. Тръгваме!

Той включи на първа скорост, погледна назад, възползва се от възможността бързо и плавно да се включи в потока от автомобили.

До него Били Доун изтриваше последните следи от сълзите. Самочувствието й се подобряваше бавно, но сигурно. „Центърът“ избледняваше като отдалечаващ се, заглъхващ шум.