Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (22)

21

У де Рискалови партито се премести в трапезарията.

Едуина, обикновено весела и усмихната, сега бе в особено мрачно настроение — нещо повече, беше я обладало ожесточение. Първата обида, обсебването на Р. Л. от Анук, беше допълнена с пренебрежение. Защото Анук не само я беше изпратила на най-отдалечената маса — третата, разположена в сепарето за закуски вън от трапезарията, но и бе отвлякла Р. Л. повторно, като размени в последния момент картите за местата на гостите и го настани на своята маса.

Най-важната маса, разбира се.

Едуина се опита да преглътне и това, но не беше лесно.

Защо, питаше се тя с огорчение, съм изпратена на най-отдалечената маса? Под лоша звезда ли съм се родила? Или притежавам някакъв дефект, който не осъзнавам?

Тя се обърна леко на мястото си и с болка погледна над дясното си рамо. Р. Л. едва се виждаше в профил — до Анук той сякаш преживяваше най-хубавия миг в живота си. Разговорите от тази маса звучаха като цвъркот на щастливи гарги по време на хранене. Едуина забеляза, че Анук често въодушевено докосваше ръката на Р. Л. със своята. Мумифицирана кучка! — мислеше Едуина с нарастваща ненавист.

Тя мрачно огледа масата, на която беше настанена. Освен нея, тук имаше още седем души, между които Клас Клаусен, седнал точно срещу нея.

При създалото се положение Едуина би била точно толкова щастлива, ако вечеряше сама.

— Изведнъж се озовахме на сто мили от Манила, на съвсем непознато място. А в същото време бушуваше тайфун… — разказваше някаква случка Соня Мира, застаряваща порнозвезда от съмнително качество. Случката бе от нейните малко на брой незначителни филми. С това тя поне пречеше на другите да дрънкат глупости. Нямаше го оживлението от съседните маси. Едуина чуваше тракането на ножовете по чиниите от китайски порцелан съвсем ясно — както и дрезгавия глас на Соня Мира.

Едуина се хранеше тихо. Тя едва докосна ордьовъра от скариди и миди и разбърка с лъжица рибената супа, без дори да я вкуси. Когато златните, препълнени подноси с основно ядене бяха церемониално поднесени, тя взе със сребърните шипки късче от печеното пиле, сложи го бързо в чинията си и го поля със сос. Погледна намръщена дребното пиле — то приличаше на недоразвит дългоопашат папагал.

От богатия аромат на печено и трюфелов сос, идващ от подноса, й се повдигаше. Тя се извърна от чинията си, дишайки леко през устата. Апетитът й беше изчезнал напълно. Той се бе стопил още докато заемаше мястото си и бе видяла Клас Клаусен отсреща. От този момент нататък тя се чувстваше все по-зле.

Клас вдигна високо чашата си за наздравица и тя бързо погледна настрани. Но къде да гледа? Вдясно от нея старият съпруг мениджър на една оперна певица атакуваше настървено печеното пиле — крехките кости се трошаха под ножа и вилицата му. Вляво още по-старият издател на един от нюйоркските ежедневници се беше вглъбил в себе си, като набождаше малки парченца и ги дъвчеше с бавни, механични движения. Под червеникавите петна старата му кожа лъщеше като флуоресцираща. По-нататък видя жената на арабски търговец на оръжие, която буквално бе пъхнала носа си във винената чаша — тя пиеше ризлинг така, сякаш той бе поне стогодишен.

Едуина въздъхна и отпи малка глътка от собственото си вино. По-лошо от това не може да стане, помисли си тя. Ала дали не можеше?

И ето че взе да става.

— Няма ли да се чукнеш с мен, Едуина? — измърмори Клас под носа си, с типичните си високомерие и презрителност.

— Защо трябва да се чукна? — Едуина не си направи труда да го погледне.

Острият глас на Соня Мира отекна над масата като вълна.

— Ако има повод да се чукнем с тебе, Клас, трябва да ни го кажеш какъв е!

— Соня е права — намеси се Рива Прайс, журналистка, завеждаща рубриката „Светска хроника“. — Ние не обичаме тайните. Особено аз! Няма ли нещо, което да вкарам във вестника? — Рива гледаше изпитателно към Клас. После внезапно се втренчи в Едуина, острите й пронизващи очи бяха като два лазерни лъча.

Соня Мира остана безмълвна.

Клас изчака, засилвайки напрежението. Нахалните му бледи и коварни очи не изпускаха Едуина, която все още бавно пиеше виното си.

— И? — настоя Рива.

Клас се облегна назад, усмихвайки се с отпуснати устни.

— Обявяването — каза той със задоволство — официално ще стане в понеделник. Все пак с удоволствие мога да ви съобщя, че получих повишение. — Той вдигна по-високо чашата си и усмивката му върху тясното му лице стана по-широка. — Вие виждате пред себе си новият номер две след Антонио де Рискал.

Тежката винена чаша „Бакара“ се изплъзна между пръстите на Едуина и падна върху безценната чиния от майсенски порцелан. Двеста годишната материя се пропука. Ризлинг бликна нагоре като фонтан. Кристалната чаша се счупи на парчета.

От удара яденето й подскочи нагоре и падна обратно.

Смехът и разговорите на трите маси изведнъж секнаха. Погледи се устремиха към нея, но тя явно не ги забелязваше. Бе забравила всичко, освен бомбата, която Клас хвърли в лицето й. Гледаше объркано в смесицата от храна, порцелан, кристални стъкла и вино. Парчетата от чашата се бяха пръснали и блестяха като разкъсана небесна дъга. Тя пое дъх, разстроена от петната ризлинг с формата на амеби, сякаш полазили по снежнобялата колосана дамаска. С ужас погледна уникалната антична чиния, която някога е била на императорска маса. Тя се бе превърнала в две обвиняващи части със зигзагообразни ръбове, разделени като парчета от пъзел.

Но притеснението й преминаваше в отчаяние най-вече поради съобщената така самодоволно новина от Клас. Нейният свят пропадна. Какво значение имаше една императорска чиния? Тя беше жертва на предателство. Почувствала нечие ново присъствие, тя вдигна глава. Несмутимият Банстед се бе появил до нея с колосана бяла кърпа на ръката си.

— Много съжалявам, госпожице Робинсън — промърмори икономът със сърдечна искреност, сякаш вината бе негова. — Не знаех, че са ви дали спукана чаша.

Едуина го погледна втренчено.

— Спукана? Чашата не беше спукана.

— Надявам се, костюмът ви не е пострадал? — Банстед направи знак на един прислужник, който чевръсто започна да събира отпадъците. — Веднага ще ви донесат други прибори — увери я той.

Едуина поклати отрицателно глава.

— Не желая други прибори.

Гласът й почти секна и тя отмести стола си от масата.

— Но, госпожице Робинсън…

— Моля те, Банстед.

Икономът веднага се изпари.

Едуина се обърна към Клас.

Безгрижно отпивайки от виното си, той се помъчи, но не особено успешно да си придаде вид на отегчен. В очите му тя видя триумфален блясък, напомнящ ледена лунна светлина. Леко присвитите краища на устните му издаваха снизходително самодоволство.

Едуина внимателно вдигна кърпата от скута си, сгъна я и я остави на масата. Несигурно се изправи на крака. Коленете й потрепваха и се огъваха. За момент тя се уплаши, че краката й няма да я задържат. С периферното си зрение видя как лъскавите, виолетови стени бавно пулсират. Грандиозният корниз на тавана й се струваше изкривен и подпухнал. Разкошните шнурове от бледорозова коприна покрай прозорците сякаш се бяга сгърчили като змии.

Какво, за бога, ставаше с нея?

— Едуина?

Тя се сепна и вниманието й бе привлечено от металния глас на Анук. С хлътнали бузи и щръкнали скули тя се беше надвесила над нея, а ръката й, скрита под широк ръкав, бе обхванала облегалката на стола. В дланта на Анук имаше дълга златна вилица, приличаща на миниатюрна вила.

Едуина можеше само да я гледа. На трепкащата светлина от свещите острите черти на Анук изглеждаха като изковани от желязо и сякаш пулсираха също като стените. Беше ли това халюцинация, чудеше се тя, или ефектът се дължеше на осветлението… или тежките сапфири опъваха ушите на Анук чак до ъгловатите й рамене?

— Скъпа? — В гласа на Анук пролича загриженост. — Добре ли си?

— Да. — Едуина пое дълбоко дъх и кимна с глава. — Аз… добре съм. Наистина. — Тя чувстваше погледите на всички върху себе си. Бяха жестоки като на гладни вълци, които разкъсваха безпомощно агне. Тя сбърчи чело, потръпна и разтърси глава, за да дойде на себе си. — Не — прошепна тя мрачно. — Не съм добре.

Анук направи опит да се изправи до нея, но тя я отстрани. Въздух, мислеше отчаяно. Имам нужда от въздух. Изглежда, кислородът е изчезнал от тази стая.

Тя се задъхваше и чувстваше как тялото й се сгърчва и отмалява при всяко вдишване.

— Бла… годаря за хубавата вечер — успя да каже тя, като събра остатъка от силите си. Гърлото й беше свито и думите й прозвучаха сподавено сякаш ги бе изрекъл някой друг.

— Едс.

Този глас бе мек и познат, звучеше наистина загрижено.

Р. Л.

Без да обръща внимание на хищните очи на другите, Едуина се съсредоточи върху него. Втренченият му поглед и загрижеността на лицето му дълбоко я трогнаха, чак до болка. Присъствието му като че ли й вдъхна сили. Тя не биваше да му позволи да я вижда в такова състояние — като разпадаща се на хиляди парчета. Не и докато той бе тук.

Събирайки остатъка от бързо чезнещите си сили тя стегна отпуснатото си тяло и с големи усилия се съвзе.

— Аз… съжалявам. — Тя вирна с труд брадичката си, нещо, което само Клас Клаусен можеше да оцени. — Не се чувствам добре. Мисля, че трябва…

Тя почувства жадните за сензация погледи върху себе си и виолетовите стени наоколо като че я затиснаха.

Задушаващата топлина, която я обгръщаше беше като горещ полъх от ада.

Закривайки уста с ръка, Едуина се обърна и излезе от този красив, душен апартамент, без дори да потърси палтото си.

Р. Л. Шаклбъри не дочака бързите й стъпки да откънтят от мраморния хол. Той дори не се извини. Сви на топка салфетката си, хвърли я върху чинията и се затича след Едуина.

Беше я оставил да си отиде преди години. Сега нямаше намерение да повтори тази грешка.

Анук изгаряше от ярост. Неподвижна и привидно безучастна тя гледаше как Едуина и след това Р. Л. си тръгнаха. Нищо не издаваше чувствата й, освен леките мускулни конвулсии под гладката повърхност на безупречното й лице.

Ужасно! Чудовищно! Как смее Едуина да провали хубавата й вечер, така добре планирана в най-малките си подробности от най-същественото до най-дребното и така добре организирана!

Ще убия тази кучка, закле се Анук. Въпреки това тя се усмихна блестящо на всички страни и махна кърпата от скута си.

— Моля да ни извините — каза тя, без да е ясно към кого се обръщаше. — Антонио и аз ще се върнем веднага. — Докато казваше това, тя се изправи на краката си. — Скъпи? — и повдигна вежди към Антонио.

Той веднага стана.

— Няма да се бавим — увери той всички. — Моля ви, не оставяйте храната да изстине.

— Ако обаче — добави Анук като безупречна домакиня, — пропусна нещо от разговорите, ще искам да го чуя веднага щом се върна!

После тя и Антонио бавно излязоха от трапезарията. След като се скриха от погледите на гостите, двамата се затичаха да настигнат Едуина и Р. Л.